Лайза Клейпас
Изкушение (9)

Глава 9

За голяма изненада на Катлийн Уест не си тръгна. Върна се в къщата и се качи в стаята си. Поне, помисли си мрачно тя, не направи пореден опит да се качи пиян на коня, което вероятно го поставяше едно стъпало над покойния й съпруг, що се отнася до здравия разум.

През остатъка от деня Уест остана в стаята си, вероятно за да спи, макар че беше напълно възможно да продължаваше да се налива със силен алкохол. Не слезе долу за вечеря, а поиска да му бъде отнесен поднос с храна.

В отговор на разтревожените подпитвания на момичетата, Катлийн кратко отговори, че братовчед им се е разболял и вероятно ще се върне в Лондон на следващата сутрин. Когато Пандора отвори уста, за да започне да задава въпроси, всъщност Хелън беше онази, която с няколко тихи думи я накара да замълчи. Катлийн я погледна с признателност. Колкото и неопитна да беше Хелън, тя познаваше доста добре типа мъже, които пиеха прекомерно и си губеха ума.

На зазоряване, когато Катлийн слезе в залата за закуска, тя с изненада откри Уест, седнал до една от кръглите маси, да се взира мрачно в дълбините на чашата си за чай. Той имаше ужасен вид, кожата под очите му се беше надиплила, лицето му изглеждаше бледо и посърнало.

— Добро утро — промърмори сепнато Катлийн. — Болен ли сте?

Той я изгледа с помътнял поглед; кървясалите му, зачервени очи изпъкваха върху посивялото му лице.

— Само ако трезвеността се смята за болест. Както смятам аз.

Катлийн отиде до скрина, извади едни сребърни щипки и започна да си слага бекон върху препечената филийка. После го захлупи с втора филийка, сряза внимателно сандвича на две и отнесе чинията на Уест.

— Изяжте това — каза тя. — Лорд Бъруик винаги казваше, че сандвичът с бекон е най-доброто лекарство против махмурлука на следващия ден.

Той изгледа отвратено предложената му храна, но взе едното парче и си отхапа залък, докато Катлийн си приготвяше закуска.

След като седна до него, тя го попита тихо:

— Да наредя ли да приготвят каретата, за да успеете да хванете сутрешния влак?

— Боя се, че няма да имате този късмет. — Уест отпи глътка от чая си. — Не мога да се върна в Лондон. Трябва да остана в Хемпшър, докато не се срещна с всички арендатори, които възнамерявам да посетя.

— Господин Рейвънел…

— Трябва да го направя — рече упорито той. — Брат ми никога не е искал каквото и да било от мен. Затова трябва да го направя, дори това да ме довърши.

Катлийн го погледна изненадано.

— Много добре — каза тя след миг. — Искате ли да повикам господин Карлоу, за да ви придружи?

— Предпочитам вие да дойдете с мен. — Когато видя изражението й, Уест добави предпазливо: — Само днес.

— Господин Карлоу е много по-добре запознат с арендаторите и положението им…

— Присъствието му може да се окаже възпиращо. Искам да говорят откровено пред мен. — Той погледна с омраза чинията си. — Не че очаквам да чуя повече от десетина думи. Знам, какво си мислят такива като тях за мен: градско конте. Голям безполезен паун, който не знае нищо за ненадминатите добродетели на фермерския живот.

— Не мисля, че ще ви съдят толкова строго, стига да вярват, че и вие не ги съдите. Просто се опитайте да бъдете искрен и няма да срещнете никакви трудности.

— Искреността не е сред талантите ми — промърмори Уест.

— Това не е талант — рече Катлийн. — Това е желание да говорите от сърце, вместо да бъдете забавен или уклончив.

— Моля ви — отсече Уест. — И без това вече ми се повдига. — Той отново отхапа намръщено от сандвича.

* * *

Катлийн със задоволство отбеляза, че въпреки очакванията на Уест да се сблъска с арогантност, ако не и с открито презрение, първият арендатор, с който се срещна, беше доста сърдечен.

Джордж Стрикланд беше мъж на средна възраст, набит и мускулест, с добри очи, разположени върху голямо, квадратно лице. Земята му, която обработваше с помощта на тримата си синове, беше приблизително 250 декара. Катлийн и Уест се срещнаха с него в къщата му, паянтова постройка до огромен хамбар, където се ронеше и съхраняваше царевицата. Добитъкът беше прибран в порутени бараки, които бяха построени разхвърляно, без план, из двора.

— Радвам се да ви видя, сър — каза фермерът арендатор, сграбчил шапката си в ръце. — Чудя се дали вие и дамата ще поискате да се разходите с мен в полето. Бихме могли да поговорим, докато работя. Овесът трябва да се ожъне и прибере, преди да са започнали дъждовете.

— Какво ще стане, ако не го съберете навреме? — попита Уест.

— Много зърно ще потъне в земята — отвърна Стрикланд. — Узрее ли хубаво, стига един по-силен порив на вятъра, за да го свали от класовете. Ще загубим почти една трета от реколтата.

Уест погледна към Катлийн и тя леко кимна, за да изрази съгласието си. Те тръгнаха към нивата, където класовете овес бяха израсли чак до раменете на Уест. Катлийн се наслаждаваше на прашно сладкия мирис на въздуха, а в нивата двама мъже размахваха ритмично ужасно остри сърпове. След тях вървяха двама събирачи, които струпваха класовете на снопи. После други ги връзваха и струпваха на кръстец, а накрая едно малко момче събираше с вила останалата слама.

— Колко може да ожъне човек на ден? — попита Уест, когато Стрикланд приклекна, за да завърже сръчно един сноп.

— Най-добрите косачи, които съм виждал, се справят с осем декара на ден. Но това е овес, който се работи по-бързо от останалите житни растения.

Уест огледа замислено работниците.

— Ами ако имахте жътварка?

— От онези, които могат и да връзват? — Стрикланд свали шапката си и се почеса по главата. — Четирийсет и осем декара, че и повече, мисля.

— За един ден? А колко работници ще ви трябват?

— Двама мъже и един кон.

— Двама мъже ще свършат шест пъти повече работа? — Уест го изгледа недоверчиво. — Защо не си купите механична жътварка?

Стрикланд изсумтя.

— Защото струва двайсет и пет паунда или повече.

— Но съвсем скоро ще си изплати стойността.

— Не мога да си позволя коне и машина, а без кон няма да се справя.

Уест гледаше намръщено как Стрикланд завързва поредния сноп.

— Ще ви помогна да настигнете косачите, ако ми покажете как се прави.

Фермерът погледна модно ушитите дрехи на Уест.

— Не сте облечен за полска работа, сър.

— Настоявам — каза Уест, съблече сакото си и го подаде на Катлийн. — С малко повече късмет ще ми се появят мазоли, с които да се хваля след това. — Той приклекна до Стрикланд, който му показа как да пристяга снопите с въже.

— Точно под зърното и не твърде силно — предупреди го фермерът, — така че снопите да могат да стоят изправени, а между класовете да има достатъчно пространство, за да влиза въздух и да изсушава по-бързо зърното.

Макар че Катлийн бе очаквала Уест да се измори бързо от непознатото усилие, той прояви упоритост и усърдие и постепенно започна да се справя по-добре. Докато работеха, Уест задаваше въпроси за отводняването и засаждането, а Стрикланд му отговаряше с подробности.

Напълно неочакван беше начинът, по който учтивостта на Уест постепенно се превърна в искрен интерес към процесите, които течаха пред очите му. Катлийн го наблюдаваше замислено и установи, че й е трудно да свърже вчерашния пиян простак с този внимателен, мил непознат. Човек дори можеше да си помисли, че му пука за имението и наемателите му.

Когато стигнаха до края на реда, Уест се изправи, отупа ръце и извади кърпичка от джоба си, за да си избърше лицето.

Стрикланд попи своето с ръкав.

— Сега ще ви покажа как се коси — предложи весело той.

— Благодаря ви, но не — отвърна Уест с печална усмивка. Приличаше толкова на Девън, че Катлийн почувства кратко жегване в гърдите си. — Сигурен съм, че не трябва да ми се поверяват остри предмети. — Той огледа замислено полето и попита: — Някога замислял ли сте се да се заемете с млекопроизводство, господин Стрикланд?

— Не, сър — отвърна твърдо арендаторът. — Дори при ниска реколта в зърното има повече печалба, отколкото в млякото или месото. Долу рогата, да живее царевицата, това е мотото на пазара.

— Може би това е вярно за сега — размишляваше на глас Уест. — Но при положение че всички хора се насочват към градовете с фабриките, търсенето на мляко и месо ще нарасне и тогава…

— Никакво млекопроизводство. — Колебливото приятелско разположение на Стрикланд се изпари. — Не и за мен.

Катлийн отиде до Уест и му подаде сакото. Докосна го леко по ръката, за да привлече вниманието му.

— Мисля, че господин Стрикланд се страхува, че може би се опитвате да избегнете заплащането на отводнителните дейности — промърмори тя.

Щом разбра какъв е проблемът, лицето на Уест веднага се проясни.

— Не — рече той на фермера, — ще си получите обещаните подобрения. Всъщност лорд Триниър няма друг избор: това е негово законово задължение.

Стрикланд изглеждаше скептично настроен.

— Моля да ме извините, сър, но след толкова много неспазени обещания е трудно да повярваш на човек.

Уест помълча за известно време, като наблюдаваше замислено притесненото изражение на фермера.

— Имате думата ми — каза той по начин, който не оставяше никакво съмнение. След това протегна ръка.

Катлийн се втренчи изненадано в него. Ръце се стискаха само между близки приятели или в изключително важни случаи, и то само между джентълмени от един ранг. Но след като се поколеба, Стрикланд стисна ръката на Уест и сърдечно я разтърси.

* * *

— Много добре се справихте — каза Катлийн на Уест, докато яздеха по непавирания селски път. Тя беше впечатлена от начина, по който той се беше държал и беше реагирал на притесненията на Стрикланд. — Много хитро от ваша страна да го накарате да се отпусне, като му предложите да се включите в работата.

— Не съм искал да проявявам хитрост. — Уест изглеждаше потънал в мислите си. — Исках да събера информация.

— И успяхте.

— Очаквах, че проблемът с отводняването ще се реши лесно — рече Уест. — Да се изкопаят няколко канавки, да прокараме в тях глинени тръби и да ги заровим.

— Не ми звучи чак толкова сложно.

— Не е. Сложността му е свързана с нещо, което не бях обмислил. — Уест поклати глава. — Отводняването е толкова малка част от проблема, че ще бъде истинско разхищение на средства, ако го направим, без да се погрижим за останалото.

— Какво е останалото?

— Дори не съм съвсем сигурен все още. Но ако не го разберем, няма никаква надежда да направим приората Евърсби отново печеливш. Дори няма да успее да се самоиздържа. — Той хвърли мрачен поглед към Катлийн, която отново отвори уста. — Не ме обвинявайте, че заговорнича, за да бъде продадено имението.

— Не ви обвинявам — отвърна възмутено тя. — Канех се да кажа, че според мен фермата на Стрикланд е повече или по-малко в същото състояние като останалите наематели.

— Долу рогата, да живее царевицата — промърмори Уест. — Друг път. Само след няколко години ще стане „Долу царевицата, да живеят рогата“, и ще си остане така. Стрикланд няма представа, че този свят се е променил завинаги. Дори аз го знам, а нямам абсолютно никаква представа от земеделие.

— Според вас той трябва да се захване с говедовъдство и млекопроизводство — каза Катлийн.

— Ще бъде по-лесно и по-печелившо от обработването на глинеста почва.

— Може би сте прав — рече мрачно тя. — Но в тази част от Англия отглеждането на добитък не е толкова престижно, колкото земеделието.

— Каква е разликата, по дяволите? И в двата случая се рине тор. — Вниманието на Уест се отклони към коня му, който се спъна в неравния път.

— Отпуснете юздите — каза Катлийн. — Дайте му повече свобода и го оставете сам да си избира пътя.

Уест веднага се подчини.

— Ще приемете ли още един съвет от мен? — осмели се да попита тя.

— Казвайте направо.

— Стоите твърде прегърбен на седлото. Така трудно следвате движенията на коня, затова после получавате болки в гърба. Ако стоите изправен и отпуснат… да, точно така… сега сте точно в средата.

— Благодаря ви.

Катлийн се усмихна, доволна от готовността му да приема съвети от жена.

— Не яздите зле. С малко редовна практика ще станете изкусен на седлото. — Тя се поколеба. — Да разбирам ли, че не яздите твърде често в града?

— Не, вървя пеша или наемам файтон.

— Но брат ви… — започна Катлийн, като си мислеше за умелата езда на Девън.

— Той язди всяка сутрин. Един огромен пъстър жребец, който става злобен като дявола, ако изкара дори един ден без тренировка. — Той се замисли за миг. — Това е общото между тях.

— Значи затова Триниър е в толкова добра форма — промърмори Катлийн.

— Не се ограничава само в ездата. Членува в един клуб по бокс, където се пребиват един друг до припадък в стил „Сават“.

— Какво е това?

— Боен стил, който се е появил на улицата в Стария Париж. Доста е жесток. Брат ми тайно се надява някой ден да бъде нападнат от престъпници, но засега няма този късмет.

Катлийн се усмихна.

— Каква е причината да полага такива усилия?

— За да държи темперамента си под контрол.

Усмивката й посърна.

— И вие ли притежавате същия темперамент?

Уест се изсмя.

— Несъмнено. Само че аз предпочитам да напивам демоните си, вместо да се бия с тях.

Също като Тео, помисли си Катлийн, но не го сподели на глас.

— Харесвате ми повече трезвен — каза тя.

Уест я погледна развеселено.

— Минал е само половин ден. Изчакайте още малко и ще си промените мнението.

Но това не се случи. В следващите две седмици Уест се задържа сравнително трезвен, като ограничи пиенето си до чаша вино или две по време на вечеря. Дните му преминаваха в обиколки на дадените под аренда земи, в ровене из счетоводните книги, четене на книги за земеделие и добавяне на нови страници към доклада, който приготвяше за Девън.

По време на една от вечерите той им разказа за плана си да посети още наематели, за да си състави обширно мнение за проблемите им. С всяко ново парче информация се оформяше пълната картина на истинското състояние на имението — и гледката изобщо не беше приятна.

— От друга страна — заключи Уест, — не е съвсем безнадеждно, стига Девън да си свърши работата.

— Каква е работата му? — попита Касандра.

— Да намери капитал — отвърна Уест. — И то голям.

— Сигурно е трудно за един джентълмен да намери пари, без да работи — каза Пандора. — Особено когато всички престъпници се опитват да постигнат същото.

Уест удави усмивката си в чашата с вода.

— Имам абсолютната вяра — рече той, — че брат ми или ще надхитри престъпниците, или ще се присъедини към тях. — После насочи вниманието си към Катлийн. — Тази сутрин осъзнах, че трябва да остана тук малко по-дълго, отколкото планирах първоначално. Още две седмици, или най-добре месец. Има още много неща, които не съм научил.

— Ами останете тогава — отвърна делово Катлийн.

Уест я погледна изненадано.

— Нима не възразявате?

— Не, щом това ще помогне на арендаторите.

— Ами ако остана и за Коледа?

— Разбира се — не се поколеба тя. — Имате пълното право да останете тук, повече от мен. Но няма ли да ви липсва градският живот?

Уест сви устни и погледна към чинията си.

— Липсват ми… определени неща. Но тук има много работа за вършене, а брат ми страда от недостиг на доверени съветници. Всъщност като че ли малцина собственици на земи от неговата класа разбират срещу какво са се изправили.

— Но вие и лорд Триниър разбирате?

Устните на Уест се разтеглиха в изненадваща усмивка.

— Не, ние също не разбираме. Единствената разлика е, че знаем това много добре.