Лайза Клейпас
Изкушение (29)

Глава 29

За негов лош късмет, Уест беше избрал да отиде в кабинета по същото време, когато Катлийн и Девън влетяха вътре, за да се карат.

— Какво става? — попита той, оглеждайки намръщените им лица.

— Хелън и Уинтърборн — отвърна кратко Девън.

Уест погледна към обвиняващото лице на Катлийн, потрепна и разхлаби вратовръзката си.

— Нали не е необходимо да участвам в тази дискусия?

— Знаехте ли за това ухажване? — попита Катлийн.

— Може би — промърмори той.

— Значи да, ще останете и ще ми обясните защо не се опитахте да го откажете от тази ужасна идея.

Уест изглеждаше изпълнен с негодувание.

— Кога съм успявал да разубедя когото и да било от вас двамата?

Катлийн се обърна и погледна гневно Девън.

— Ако наистина възнамерявате да причините това на Хелън, значи наистина сте точно толкова коравосърдечен, колкото си мислех.

— Да причиня какво? Да й помогна да си намери брачен партньор, който ще й даде богатство, статус в обществото и собствено семейство?

— Статус в неговото общество, не нашето. Знаете отлично какво ще кажат аристократите — че се е принизила.

— Повечето от хората, които ще го кажат, ще са същите, които няма да искат да имат нищо общо с нея, когато реши да бъде представена в обществото. — Девън отиде до камината и облегна ръцете си върху мраморната полица. Светлината от огъня танцуваше върху лицето и тъмната му коса.

— Наясно съм, че това не е идеалният партньор за Хелън. Но Уинтърборн не е толкова нежелан, колкото ви се иска да бъде. С времето Хелън дори може да го заобича.

— Ако разполага с достатъчно време — рече намръщено тя, — Хелън може да се убеди да заобича дори заразен с чума плъх или беззъб прокажен. Това не означава, че трябва да се омъжи за тях.

— Сигурен съм, че Хелън никога няма да се омъжи за плъх — обади се Уест.

Девън взе ръжена, разбърка въглените и вдигна облак от танцуващи искри.

— Досега Хелън никога не е имала възможността да си търси какъвто и да било брачен партньор. — Той стрелна с поглед Катлийн през рамото си. — Онова, което вие очевидно не можете да приемете, е, че никой благородник няма да избере бъдеще в бедност с момичето, което обича, пред богатството и живота с момиче, което едва изтърпява.

— Може и да има такива. — Презрителният му поглед я накара набързо да добави: — Може да има един. Защо отказваме на Хелън възможността да го намери?

— Това означава да се откаже от всякаква възможност да се омъжи за Уинтърборн — намеси се Уест. — И тогава, ако Хелън не успее да закачи някого по време на сезона, ще остане с нищо.

— В такъв случай може да живее с мен — рече Катлийн. — Ще намеря къща в провинцията, където двете с нея ще живеем от вдовишкото ми наследство.

Девън се извърна и я изгледа с присвити очи.

— А аз как се вписвам в бъдещите ви планове?

Последва враждебно мълчание.

— Наистина не мисля, че трябва да съм тук — каза Уест, вдигнал поглед към тавана.

— Вие сте способен да се погрижите за себе си — каза Катлийн на Девън. — Хелън не е. Тя няма да има никаква защита срещу Уинтърборн, ако той се отнася зле с нея.

— Естествено, че ще има. Двамата с Уест винаги ще я пазим.

— Трябва да я предпазите сега.

Уест се изправи и отиде до вратата.

— Това ли означава човек да има семейство? — попита раздразнено той. — Безкрайни спорове и разговори за чувства от здрач до зори? Кога, по дяволите, ще мога да правя каквото ми се иска, без да се отчитам пред половин дузина души за това?

— Когато заживеете сам на остров със самотна палма и един кокосов орех — сопна му се Катлийн. — И съм сигурна, че дори тогава орехът ще ви се стори твърде взискателен.

Уест изгледа и двамата с мрачен поглед.

— Мисля, че това ми стига. Ако ме извините, отивам да си намеря някоя таверна, където ще мога да платя на някоя лека жена да ми седи в скута и да изглежда изключително доволна от мен, докато се напивам до козирката.

Когато излезе, той тресна вратата след себе си.

Катлийн скръсти ръце на гърдите си и погледна навъсено Девън.

— Хелън никога няма да признае какво иска. Прекарала е целия си живот в опити да не тежи на никого. Ще се омъжи и за самия дявол, ако си мисли, че това ще помогне на семейството — и знае много добре, че приората Евърсби ще спечели от това.

— Хелън не е дете, а жена на двайсет и една години. Може би не си забелязала, че тя се държа много по-хладнокръвно от теб и мен. — След което добави тихо: — И дори това да те изненада, мисълта да живее цял живот под твоята власт може би изобщо не я блазни.

Катлийн впери поглед в него; устата й се отваряше и затваряше безмълвно, докато се опитваше да намери нужните думи. Когато най-после успя да заговори, гласът й преливаше от омраза.

— Не мога да повярвам, че ти позволих да ме докоснеш.

Повече не можеше да стои в една стая с него. Тя се обърна, изхвърча от кабинета и се затича нагоре по стълбището.

* * *

Почти цял час след това Катлийн и Хелън разговаряха напрегнато в малкото преддверие на гостната. За огромна изненада на Катлийн, Хелън като че ли не само нямаше нищо против да бъде ухажвана от Рис Уинтърборн, но дори го искаше.

— Причините, поради които те иска, не са правилните — каза загрижено Катлийн. — Той търси съпруга, която да подпомогне амбициите му. И несъмнено те приема като аристократична кобила за разплод.

Хелън се усмихна леко.

— Нима всички мъже от нашата класа не оценяват по това потенциалните си съпруги?

Катлийн въздъхна нетърпеливо.

— Хелън, трябва да признаеш, че ви разделят светове!

— Да, двамата сме доста различни — призна Хелън. — Затова възнамерявам да действам предпазливо. Но си имам свои причини да се съглася с това ухажване. И тъй като не желая да ги обяснявам… ще ти кажа, че почувствах някаква моментна близост с него, докато беше останал в приората Евърсби.

— Докато го лекуваше от треската? Защото, ако е така, то това е жалост, не близост.

— Не, случи се след това. — Тя продължи, преди Катлийн да успее да възрази отново. — Знам много малко за него. Но бих искала да науча повече. — Хелън хвана Катлийн за ръцете и ги стисна здраво. — Моля те, поне засега не възразявай срещу ухажването. Заради мен.

Катлийн кимна неохотно.

— Много добре.

— А що се отнася до лорд Триниър — осмели се да каже Хелън, — не трябва да го обвиняваш, че се опитва…

— Хелън — прекъсна я тихо Катлийн, — прости ми, но всъщност трябва да го обвиня — поради причини, които не са ти известни.

* * *

На следващата сутрин Девън заведе Рейвънелови до Британския музей. Катлийн предпочиташе да ги придружава Уест, но той беше отседнал в апартамента си, който поддържаше и след пренасянето си в приората Евърсби.

Все още ядосана от предателството на Девън и обидните забележки от предишната вечер, Катлийн избягваше да разговаря с него повече от необходимото. Сутринта си бяха разменили само няколко учтиви думи и убийствени усмивки.

Изправени пред грамадния брой изложби в музея, сестрите Рейвънел избраха да посетят първо египетската галерия. Стиснали в ръцете си брошури и пътеводители, те прекараха по-голямата част от сутринта в разглеждане на всеки един предмет от изложбата… статуи, саркофази, обелиски, плочици, балсамирани животни, орнаменти, оръжия, сечива и бижута. Дълго време се въртяха покрай Розетския камък, като се наслаждаваха на йероглифите, изсечени в полираната предна повърхност.

Докато Девън разглеждаше съседната изложба на оръжия, Хелън отиде при Катлийн, която гледаше в един стъклен шкаф с древни монети.

— В този музей има толкова много галерии — отбеляза тя, — че бихме могли да идваме всеки ден в продължение на месец и пак няма да можем да видим всичко.

— Определено не и с тази скорост — отвърна Катлийн, докато наблюдаваше как Пандора и Касандра отварят скицниците си и започват да прекопирват йероглифите.

Хелън проследи погледа й и рече:

— Ужасно много им харесва. Както и на мен. Очевидно всички сме копнеели за повече култура и стимулиране, отколкото може да предложи Евърсби.

— Лондон има в излишък и от двете — отвърна Катлийн. След което продължи, като се опитваше да звучи развеселено: — Предполагам, че това може да се смята за плюс на господин Уинтърборн: тук никога няма да ти е скучно.

— Няма, наистина. — Хелън помълча, преди да попита предпазливо: — Като стана дума за господин Уинтърборн, може ли да го поканим на вечеря? Бих искала лично да му благодаря за музикалната кутия.

Катлийн се намръщи.

— Да. Лорд Триниър ще го покани, щом желаеш. Но… нали си наясно колко неуместен подарък е тази музикална кутия. Това е прекрасен и щедър подарък, но трябва да я върнем.

— Не мога — прошепна Хелън и се намръщи. — Ще нараня чувствата му.

— Тя може да нарани репутацията ти.

— Не е необходимо някой да разбира за нея, нали? Не може ли да я смятаме за подарък на семейството?

Преди да отговори, Катлийн се замисли за всички правила, които беше нарушила, и грехове, които беше извършила, някои дребни, други далеч по-ужасни от приемането на един неуместен подарък. Устните й се изкривиха примирено.

— Защо не? — рече тя и хвана Хелън за ръка. — Ела да ми помогнеш да спрем Пандора — тя се опитва да отвори витрината с мумията.

* * *

Уинтърборн прие поканата за вечеря още същата вечер, което едновременно смая и въодушеви Хелън. Тя искаше да го види също толкова силно, колкото се и ужасяваше от това.

Той пристигна точно навреме и беше отведен в гостната на първия етаж, където се бяха събрали всички Рейвънелови. Мощната му фигура беше облечена просто, но елегантно с черно сако, сиви панталони и сива жилетка. Макар счупеният му крак все още да не се беше излекувал напълно, гипсът беше свален и той вървеше с помощта на дървено бастунче. Човек лесно можеше да го забележи в тълпата не само заради изпъкващите височина и размери, но и заради гарвановочерната му коса и мургаво лице. Макар и резултат от испанското баско влияние в Уелс, тези цветове не се считаха за аристократични… но Хелън ги смяташе за много красиви и впечатляващи.

Очите му, тъмен пламък, обрамчен с черни мигли, се спряха върху нея и тя почувства нервно пърхане в корема. Успя да запази присъствие на духа и му се усмихна неопределено, като й се прииска да имаше куража да му каже нещо очарователно или кокетно. За нейно разочарование Пандора и Касандра — две години по-малки от нея — се чувстваха далеч по-удобно с Уинтърборн. Те го развличаха с разни глупави неща, като го питаха дали и бастуна има скрита сабя (за съжаление, не) и му описваха мумифицираните кучета в египетската галерия.

Когато компанията отиде да вечеря, настъпи моментно объркване, щом се разбра, че близначките бяха написали имената на картичките с йероглифи.

— Решихме, че всеки ще поиска да отгатне коя е неговата — уведоми ги Пандора.

— За щастие аз седя начело на масата — каза Девън.

— Тази е моята — рече Уинтърборн, като посочи една от картичките, — и мисля, че лейди Хелън ще седи до мен.

— Откъде знаете? — попита Касандра. — Запознат ли сте с йероглифите, господин Уинтърборн?

Той се усмихна.

— Преброих буквите. — Той взе картичката с името и я разгледа отблизо. — Много сръчно нарисувано, особено малката птичка.

— Можете ли да я разпознаете? — попита с надежда Пандора.

— Пингвин? — предположи той.

Касандра се обърна триумфално към сестра си и рече:

— Нали ти казах, че прилича на пингвин!

— Това е пъдпъдък — каза Пандора на Уинтърборн, сподавяйки въздишката си. — Както на древноегипетски, така и на английски краснописът ми никакъв го няма.

След като всички насядаха около масата и лакеите започнаха да поднасят блюдата, Хелън се обърна към Уинтърборн, твърдо решена да преодолее срамежливостта си.

— Виждам, че са ви махнали гипса, господин Уинтърборн. Да смятам ли, че кракът заздравява добре?

Той кимна предпазливо.

— Доста добре, благодаря.

Тя приглади няколко пъти салфетката в скута си.

— Не мога да намеря думи, с които да изкажа огромната си благодарност за музикалната кутия. Това е най-красивият подарък, който съм получавала някога.

— Надявах се да ви достави удоволствие.

— Достави ми. — Хелън го погледна в очите и в този миг й хрумна, че някой ден този мъж може да има правото да я целува… да я прегръща интимно… Можеха да правят всички загадъчни неща, които се случваха между съпруг и съпруга. Почувства как лицето й започва да пари, предвестник на онова разпростиращо се, безспирно изчервяване, което като че ли само той можеше да породи. В отчаян опит да го спре, Хелън сведе поглед към яката на ризата му, а после и надолу, като проследяваше идеалната права линия на направения на ръка шев.

— Виждам влиянието на господин Куинси — чу тя гласа си.

— Ризата ли? — попита Уинтърборн. — Да, съдържанието на всеки гардероб, чекмедже и сандък беше подложено на обсада след пристигането на Куинси. Той ме уведоми, че само за поддръжката на облеклата ми е необходима отделна стая.

— Как е господин Куинси? Свикна ли вече с Лондон?

— Достатъчен му беше само един ден. — Уинтърборн продължи да описва удоволствието на камериера от новия му живот и как вече познавал универсалния магазин по-добре от служителите, които работят там от няколко години. Беше си намерил много нови приятели, с изключение на личния секретар на Уинтърборн, с когото непрекъснато се дърлел. Но Уинтърборн подозираше, че двамата тайно се наслаждаваха на обмяната на остри думи.

Хелън го слушаше внимателно, изпълнена с облекчение, че й бе спестена необходимостта да поддържа разговор. Беше възнамерявала да повдигне тема за книги или музика, но се страхуваше, че това може да доведе до сблъсък на мнения. Много искаше да го разпита за миналото му, но това сигурно беше чувствителна област, в светлината на уелския му произход. Не, по-безопасно беше да си мълчи. Когато сдържаните й коментари вече не можеха да поддържат разговора, Уинтърборн беше въвлечен в дискусия с Уест.

Притеснена, че може да я помисли за глупава, Хелън се тормозеше вътрешно и от време на време бодваше от храната си.

Накрая, когато започнаха да отнасят чиниите, Уинтърборн се обърна към нея.

— Ще ни посвирите ли на пиано след вечеря? — по пита той.

— С удоволствие, но се боя, че тук няма.

— Няма пиано в къщата? — В тъмните му очи се появиха пресметливи проблясъци.

— Моля ви, не ми купувайте — рече бързо Хелън.

Думите й предизвикаха неочаквана усмивка, бял проблясък сред смуглото лице, която беше толкова умолителна, че затопли корема й.

— В магазина ми има поне дузина пиана — каза той. — На някои от тях никога не е свирено. Бих могъл да изпратя едно още утре.

Очите й се разшириха при мисълта за толкова много пиана на едно място.

— И без това вече проявихте твърде голяма щедрост — каза му тя. — Най-големият подарък, който можете да ми направите, е вашата компания.

Уинтърборн се взря в очите й.

— Това означава ли, че сте съгласна да ви ухажвам? — попита тихо той. След плахото й кимване се приближи съвсем малко към нея, може би на сантиметър, но това я накара да се почувства като смазана от него. — Тогава ще ви осигуря моята компания — промърмори той. — Какви други подаръци бихте желали да получите?

Тя се изчерви и отвърна:

— Господин Уинтърборн, няма нужда…

— Не съм се отказал от пианото.

— Цветя — рече бързо тя. — Кутия със сладки или хартиено ветрило. Дребни прояви на внимание.

Той изкриви устни.

— За нещастие съм прочут с големите си прояви на внимание.

След като вечерята приключи, джентълмените останаха на масата, а дамите се оттеглиха да пият чай.

— Беше ужасно мълчалива на вечеря, Хелън — възкликна Пандора веднага щом влязоха в гостната.

— Пандора — смъмри я тихо Катлийн.

Касандра защити близначката си:

— Истина е. Хелън е бъбрива като папрат.

— Не бях сигурна какво да му кажа — призна си Хелън. — Не исках да направя грешка.

— Много добре се справи — рече Катлийн. — Разговорът с непознати не е лесен.

— Лесен е, ако не те вълнува какви ги говориш — посъветва я Пандора.

— Или не те интересува какво ще е мнението им за теб — додаде Касандра.

Катлийн стрелна Хелън с поглед, изпълнен с комично отчаяние.

— Те никога няма да бъдат готови за сезона — прошепна тя и Хелън прикри усмивката си.

В края на вечерта, когато Уинтърборн си слагаше шапката и ръкавиците във фоайето, Хелън импулсивно грабна орхидеята си от масата в гостната и му я занесе.

— Господин Уинтърборн, много бих искала да приемете това — рече тя с искрен глас.

Той я погледна въпросително, когато тикна саксията в ръцете му.

— Това е орхидея Синя ванда — обясни Хелън.

— Какво да я правя?

— Можете да я държите на място, където ще я виждате често. Запомнете, че не обича нито да е на студено и влажно, нито на горещо и сухо. Когато се пренесе в нова среда, Вандата обикновено се изтощава, затова не се притеснявайте, ако някое цветче се сгърчи и падне. Най-добре не я слагайте на място, където става течение или има твърде много слънце. Или твърде дебела сянка. И никога не я поставяйте до купа с плодове. — Тя му се усмихна окуражаващо. — По-нататък ще ви дам специален тоник, с който да я пръскате.

Докато Уинтърборн гледаше с озадачена неохота екзотичното цвете в ръцете си, Хелън започна да съжалява за спонтанната си реакция. Той като че ли не искаше подаръка, но тя нямаше как да си го поиска обратно.

— Не е нужно да я вземате, ако не искате — рече момичето. — Бих ви разбрала…

— Искам я. — Уинтърборн я погледна в очите и леко се усмихна. — Благодаря.

Хелън кимна и го изпрати с отчаян поглед, докато той се отдалечаваше стиснал здраво саксията.

— Дала си му Синята ванда — рече изумено Пандора, когато застана до нея.

— Да.

Касандра се появи от другата й страна.

— Орхидеята с най-диаболичен характер от цялата ти колекция.

Хелън въздъхна.

— Да.

— Той ще я убие за една седмица — каза Катлийн с равен тон. — Всеки от нас би я убил.

— Да.

— Тогава защо му я даде?

Хелън се намръщи и разпери ръце.

— Исках да има нещо специално.

— Той има хиляди специални неща от цял свят — отбеляза Пандора.

— Нещо специално от мен — поясни Хелън и след това вече никой не я попита нищо.