Лайза Клейпас
Изкушение (33)

Глава 33

Уинтърборн свали ръцете си от библиотеката и подигравателно ги вдигна във въздуха, сякаш се намираше пред дулото на пистолет. Катлийн въздъхна с облекчение, изниза се покрай него и се затича към Девън, но се спря внезапно, щом съзря изражението на лицето му.

Съдейки по него, той едва се контролираше. Очите му блестяха яростно, а мускулите на челюстите му потрепваха. Скандалният нрав на Рейвънелови беше започнал да превръща всяка следа от цивилизованост в пепел, както изгаряха страниците от книга, хвърлени в огън.

— Милорд — започна задъхано Катлийн, — мислех, че сте в Хемпшър.

— Бях. — Гневният му поглед се стрелна към нея. — Преди малко се върнах в дома Рейвънел. Близначките ми казаха, че може да сте тук.

— Реших, че е необходимо да разговарям с господин Уинтърборн за Хелън…

— Трябваше да го оставите на мен — процеди през зъби Девън. — Самият факт, че сте тук сама с Уинтърборн може да породи скандал, който да ви преследва до края на живота ви.

— Това няма значение.

Лицето му помръкна.

— От първия момент, в който ви срещнах, вие измъчвате както мен, така и всички наоколо с изискванията си за благоприличие. А сега това няма значение? — Той отново я погледна заплашително, преди да се обърне към Уинтърборн. — Трябваше да я отпратиш още на вратата, коварно копеле такова. Единствената причина да не съм удушил и двама ви досега, е, че не мога да реша с кого да започна.

— Започни с мен — подкани го Уинтърборн.

Въздухът се насити с мъжка враждебност.

— По-късно — отвърна Девън с едва сдържана ярост. — Засега първо ще я отведа у дома. Но следващия път, когато те видя, ще те вкарам в шибан ковчег. — Той насочи вниманието си към Катлийн и й посочи вратата.

— Почакай — каза мрачно Уинтърборн. Отиде до масичката, поставена до прозореца, и взе нещо оттам. Катлийн не го беше забелязала досега; това беше засадената в саксия орхидея, която Хелън му беше подарила. — Вземи проклетото нещо — рече той и тикна саксията в ръцете на Катлийн. — Бога ми, с радост ще се отърва от него.

* * *

След като Катлийн и Девън си тръгнаха, Рис застана до прозореца и се загледа навън. Уличната лампа хвърляше слаба лимонова светлина върху поредицата от файтони, осветяваше облачетата пара, които излизаха от ноздрите на конете. Група пешеходци бързаха по дървения тротоар към осветените витрини на универсалния магазин.

Чу приближаващите се решителни стъпки на Куинси.

Миг по-късно камериерът попита укорително:

— Беше ли необходимо да плашите лейди Триниър?

Рис извърна глава и го изгледа с присвити очи. За пръв път Куинси си позволяваше да прояви такава дързост. В миналото Рис беше уволнявал хора и за далеч не толкова нагли забележки.

Но сега само скръсти ръце и отново насочи погледа си към улицата, изпълнен с омраза към целия свят и всички, които живеят в него.

— Да — отвърна той с тиха злоба в гласа. — Почувствах се по-добре.

* * *

Макар че Девън не пророни нито дума по време на краткото пътуване до дома Рейвънел, силният му гняв сякаш изпълваше всеки квадратен сантиметър от вътрешността на каретата. Клара се беше свила в ъгъла така, сякаш се опитваше да се направи невидима.

Разкъсвана между чувството за вина и неподчинението, Катлийн размишляваше, че Девън се държи така, сякаш притежава някакви права над нея, сякаш тя беше наранила лично него. Случилото се беше по негова вина — той беше окуражил Уинтърборн да ухажва Хелън и беше манипулирал Хелън да приеме годежа.

Изпита силно облекчение, когато най-после пристигнаха и тя можа да се измъкне от тясната карета.

Щом влезе в дома Рейвънел, тя установи, че в нейно отсъствие се е възцарила гробна тишина. По-късно щеше да научи от близначките, че Девън се разгневил толкова много, щом открил липсата й, че всички в къщата благоразумно изчезнали от погледа му.

Катлийн остави орхидеята на масата и изчака Клара да съблече връхните й дрехи и да свали ръкавиците й.

— Моля те, отнеси орхидеята горе в приемната — каза тя тихо на камериерката, — след което ела в стаята ми.

— Няма да имате нужда от нея тази вечер — бързо рече Девън и освободи с кимване момичето.

Още преди Катлийн да осъзнае напълно думите му, раменете и гърба й се напрегнаха от възмущение.

— Моля?

Девън изчака да види, че Клара се качва нагоре, и тогава каза:

— Изчакай ме в моята стая. Ще дойда, след като изпия едно питие.

Очите на Катлийн се разшириха.

— Да не си полудял? — попита тя със слаб глас.

Наистина ли вярваше, че може да й заповядва да го чака в стаята му, сякаш беше някаква проститутка, на която е платено да го обслужи? Щеше да се прибере в собствената си стая и да заключи вратата отвътре. Това беше порядъчен дом. Дори Девън нямаше да се осмели да направи сцена, когато действията му щяха да бъдат наблюдавани от слугите, Хелън и близначките, и…

— Никоя ключалка няма да успее да ме удържи — каза той, сякаш разчиташе мислите й със смайваща точност. — Но можеш да опиташ, ако искаш.

Начинът, по който го изрече, с някаква небрежна учтивост, накара бузите й да пламнат.

— Трябва да видя как е Хелън — рече тя.

— Близначките се грижат за нея.

Катлийн опита друг номер.

— Не съм вечеряла.

— Нито пък аз. — Той посочи многозначително стълбите.

На Катлийн много й се искаше да му отвърне с някаква язвителна реплика, но умът й сякаш беше изтръпнал. Тя се обърна вдървено и започна да се качва по стълбите, без да поглежда назад.

Чувстваше погледа му на гърба си.

Мислите й се завърнаха с трескаво препускане. Може би след питието Девън щеше да се успокои и да стане като преди.

А можеше и да изпие още едно, после още… няколко… и да дойде при нея точно както Тео някога, пиян и решен да вземе каквото си иска.

Тя неохотно отиде до стаята на Девън, след като съобрази, че така ще е по-лесно, отколкото да се опита да го избегне и да разиграе някакъв абсурден сценарий. Мина през прага и затвори вратата с пламнала кожа и буца лед в стомаха.

Стаята беше голяма и величествена, подът беше покрит с плътен, мек килим. Тежкото фамилно легло беше дори по-голямо от онова в приората Евърсби, с лицева дъска, която достигаше до тавана, и непропорционално големи колони, украсени с резбовани люспи и плетеници. Огромният дюшек беше застлан с пищно избродирана покривка със стилизирани горски пейзажи. Това беше легло, направено за създаването на потомство на поколения Рейвънелови.

Тя отиде да застане до камината, където весело подскачаха пламъци, и протегна студените си пръсти над ярката топлина.

След няколко минути вратата се отвори и в стаята влезе Девън.

Сърцето на Катлийн заби толкова силно, че тя можеше да почувства как ребрата й вибрират под ударите му.

Ако питието му беше подействало успокояващо, това изобщо не си личеше. Лицето му беше придобило оттенък на палисандрово дърво. Той се движеше умишлено бавно, сякаш за да отдъхне, преди да пусне на свобода сдържаната под повърхността ярост.

Катлийн се принуди първа да наруши мълчанието.

— Какво се случи в Хемпшър…

— Ще го обсъдим после. — Девън съблече палтото си и го хвърли в ъгъла с небрежност, която би накарала камериера му да заплаче. — Първо ще поговорим за безумния импулс, който те накара да рискуваш така тази вечер.

— Не рискувах. Уинтърборн нямаше да ми навреди. Той ти е приятел.

— Наистина ли си толкова наивна? — Докато събличаше жилетката си, той определено изглеждаше като подивял. Дрехата беше захвърлена настрани с такава сила, че Катлийн чу изтракването на копчетата, когато удари стената. — Отиде непоканена в къщата на мъж и разговаря сама с него. Знаеш, че повечето мъже ще приемат това като покана да правят каквото си поискат с теб. По дяволите, та ти дори не се осмеляваше да посещаваш Тео, докато ти беше годеник!

— Направих го заради Хелън.

— Трябваше да дойдеш първо при мен.

— Не смятах, че ще ме изслушаш, нито че ще се съгласиш с мен.

— Винаги изслушвам. Невинаги се съгласявам. — Девън дръпна възела на вратовръзката си и изтръгна подвижната яка от ризата. — Разбери едно нещо, Катлийн: никога повече няма да се поставяш в такова положение. Когато видях Уинтърборн, наведен над теб… Бога ми, копелето нямаше представа колко близко се намираше до смъртта.

— Престани да правиш така! — извика яростно тя. — Подлудяваш ме. Искаш да се държа така, сякаш ти принадлежа, но аз не съм твоя и никога няма да бъда. Най-ужасният ти кошмар е да станеш съпруг и баща, затова изглежда си решен да поддържаш някаква по-второстепенна връзка, каквато аз не искам. Дори да бях бременна и ти да се чувстваше длъжен да ми направиш предложение, пак щях да ти откажа, защото знам, че така ще се почувстваш също толкова нещастен, колкото и аз.

Девън продължи да я гледа напрегнато, но гневът му премина в нещо друго. Той я прегърна и тя потъна в синята необятност на очите му.

— Ами ако ти кажа, че те обичам? — попита тихо той.

Остра болка прониза гърдите й.

— Недей. — В очите й проблеснаха сълзи. — Не си от онзи тип мъже, които го казват искрено.

— Не бях. — Тонът му беше непоколебим. — Но сега съм такъв. Ти ме научи.

За близо половин минута единственият звук в стаята идваше от пукането на дърветата в камината.

Катлийн не можеше да разбере какви са истинските му мисли и чувства. Но щеше да е пълна глупачка, ако му повярва.

— Девън — каза най-накрая тя, — когато става дума за любов… нито аз, нито ти можем да вярваме на обещанията ти.

Вече не можеше да види нищо през мъглата от сълзи, но го усети как се движи, навежда се да вдигне палтото, което беше захвърлил настрани, търси нещо по джобовете му.

После се върна при нея, хвана нежно ръката й и я придърпа към леглото. Дюшекът беше толкова висок, че трябваше да я хване през кръста и да я повдигне, за да я настани върху него. После сложи нещо в скута й.

— Какво е това? — Тя погледна надолу и видя малка дървена кутийка.

Изражението на лицето му бе неразгадаемо.

— Подарък за теб.

Острият й език не се сдържа.

— Подарък за раздяла?

Девън се намръщи.

— Отвори я.

Тя се подчини и повдигна капачето. Кутията беше тапицирана с червено кадифе. Катлийн махна предпазното платче и видя мъничък златен часовник на дълга верижка, покрит с нежна гравюра от цветя и листа. Под монтираното на пантичка предно стъкло се виждаха циферблат от бял емайл и черни стрелки за часовете и минутите.

— Принадлежеше на майка ми — чу тя гласа на Девън. — Единствената нейна вещ, която притежавам. Никога не го е носила. — В гласа му се промъкнаха нотки на ирония. — Времето нямаше никакво значение за нея.

Катлийн го погледна с отчаяние. Разтвори устни, за да заговори, но пръстите му нежно ги докоснаха.

— Аз ти давам време — каза той, без да отмества очи от нея. Ръката му се плъзна под брадичката й и я повдигна, принуждавайки я да го погледне. — Има само един начин да ти докажа, че те обичам и ще ти бъда верен до края на живота си. И той е, като те обичам и ти бъда верен до края на живота си. Дори да не ме искаш. Дори да избереш да не бъдеш с мен. Давам ти цялото време, което ми остава. Кълна ти се, че от този момент нататък никога няма да докосвам друга жена и сърцето ми ще принадлежи единствено на теб. Ако трябва да чакам шейсет години, нито една минута няма да бъде похабена — защото през цялото време ще те обичам.

Катлийн го гледаше изумено, в гърдите й се надигна топла вълна, която изтласка нови сълзи в очите й.

Девън взе лицето й в шепи и се наведе да я целуне.

— След като ти казах всичко това — прошепна той, — се надявам, че ще избереш да се омъжиш за мен по-скоро рано, отколкото късно. — Последва нова целувка, бавна и опустошаваща. — Защото копнея за теб, Катлийн, моя най-скъпа любов. Искам да спя до теб всяка нощ, да се събуждам до теб всяка сутрин. — Устните му я галеха все по-настойчиво, докато накрая ръцете й не обвиха врата му. — И искам да имам деца от теб. Скоро.

Истината бе там, в гласа му, в очите, в устните му. Тя можеше да я вкуси.

Осъзна с изумление, че незнайно как през последните месеци сърцето му наистина се беше променило. Беше се превърнал в онзи мъж, който бе определила съдбата… беше намерил истинската си същност… на човек, който може да се обвързва и да приема отговорностите си, а най-вече, да обича без задръжки.

Шейсет години? Такъв мъж не трябваше да чака и шейсет секунди.

Тя повъртя верижката на часовника, после я повдигна и я плъзна през главата си. Проблясващият златен часовник се настани над сърцето й. Катлийн вдигна глава и го погледна с влажни очи.

— Обичам те, Девън. Да, ще се омъжа за теб, да…

Той я привлече към себе си и я целуна без задръжки. И продължи да я целува жадно, докато я разсъбличаше; нежните му, парещи устни вкусваха всеки непокрит сантиметър от кожата й. Свали от нея всичко, с изключение на малкия златен часовник, който Катлийн настоя да задържи.

— Девън — рече задъхано тя, когато и двамата бяха вече голи и той полегна до нея, — аз… ще ти призная едно леко увъртане. — Искаше всичко между тях да е напълно искрено. Никакви тайни, никакви недомлъвки.

— Да? — попита той, притиснал устни към шията й, докато пропъхваше бедрото си между нейните.

— Доскоро не проверявах редовно календара си, за да съм сигурна, че… — гласът й секна, когато той лекичко я гризна по шията. — … съм преброила правилно дните. И вече бях твърдо решила, че ще поема пълната отговорност за… — Езикът му танцуваше във вдлъбнатината в основата на шията й. — … случилото се онази сутрин. След закуска. Спомняш си.

— Помня — отвърна той и покри с целувки пътя си до гърдите й.

Катлийн хвана главата му с ръце и го принуди да я погледне.

— Девън. Опитвам се да ти кажа, че може и да съм те подвела снощи… — Тя преглътна с усилие и се насили да довърши: — … когато ти казах, че месечният ми цикъл е започнал.

Той застина. Когато я погледна, лицето му бе напълно безизразно.

— Не е ли?

Тя поклати глава; тревожният й поглед търсеше неговия:

— Всъщност дори доста ми закъснява.

Девън вдигна ръка към лицето й, дългите му пръсти потреперваха.

— Може и да си бременна? — попита той с дрезгав глас.

— Почти съм сигурна.

Девън я погледна замаяно, лицето му се покри с червенина.

— Моя сладка, красива любов, ангел мой… — Взря се напрегнато в нея, покри тялото й с целувки, погали корема й. — Господи. Това определено доказва: аз съм негодникът с най-голям късмет в Англия. — Засмя се тихо, докато ръцете му я галеха с благоговейна нежност. — И аз имам добри новини, но те бледнеят в сравнение с твоите.

— Какви новини? — попита тя, докато заравяше пръсти в косата му.

Тъкмо се накани да й разкаже, когато очевидно му хрумна нещо. Усмивката му се стопи и на лицето му се изписа озадачено изражение. Намести се така, че да я погледне в очите и каза:

— Скоро състоянието ти щеше да стане очевидно. Какво смяташе да правиш? Кога щеше да ми кажеш?

Тя го погледна смутено.

— Обмислях възможността да… отида някъде… преди да разбереш.

— Да отидеш някъде? — Той изглеждаше като поразен от гръм. — Да ме напуснеш?

— Още не бях взела решение… — започна извинително тя.

Прекъсна я ниско ръмжене, което не оставяше никакви съмнения какво мисли Девън за тази идея. Той се надвеси над нея, излъчвайки яростна топлина.

— Щях да те намеря. Никога нямаше да се скриеш от мен.

— Не искам да бъда… — започна тя и щеше да продължи, но той затвори устата й с дълбока, агресивна целувка.

Девън хвана китките й и ги прикова над главата й; тялото й се изпъна под неговото. След като намести тежестта си, той влезе в нея с един тласък. Проникна по-дълбоко, отново и отново, докато тя се опитваше да диша между стоновете от удоволствие и неясните думи, които се опитваше да произнесе. Разтвори краката си по-широко и се опита да поеме колкото се може повече от него.

Той я завладяваше, тласкаше бавно, спираше се едва забележимо преди всеки тласък, за да й позволи да се притисне към него. Пръстите му се сплетоха с нейните, устата му беше ненаситна, обсипваше я с целувки. Удоволствието я заливаше на вълни, караше я да се гърчи, докато тялото й не влезе в неговия ритъм.

Той сграбчи хълбоците й и я притисна твърдо към леглото така, че всяко движение беше невъзможно. Тя изскимтя; приемаше всеки тласък, без да може да отвърне, докато плътта във вътрешността й не започна да се свива инстинктивно, сякаш за да компенсира неподвижността й.

Девън затаи дъх, когато усети, че тя достига кулминацията, сладостните тръпки я накараха да се притисне към него толкова отчаяно, че слабите й бедра почти успяха да повдигнат тежкото му тяло. Той тласна дълбоко със стон и задържа, топлината му я обля, а тя се вкопчи в него с цялото си същество, поглъщайки всеки пулсиращ тласък на изригването му.

Доста време след това, докато двамата лежаха прегърнати и разговаряха сънливо, Девън промърмори:

— Ще кажеш ли утре на Хелън, че вече не е сгодена за Уинтърборн?

— Да, щом искаш.

— Добре. Има си граница колко разговора, свързани с годежи, може да понесе мъжът за един ден. — Той взе златния часовник, който все още висеше на верижката около врата на Катлийн, и го прокара разсеяно по гърдите й.

Тя изду долната си устна.

— Все още не си ми предложил.

Той не се сдържа и лекичко захапа устната й.

— Направих го.

— Имам предвид както е редно, с пръстен.

Часовникът започна да се изкачва нагоре по гърдата й, затопленото от кожата й злато се плъзна през втвърденото зърно.

— По всичко си личи, че утре ще ходя при златаря. — Девън се ухили, когато зърна проблясъка на очакване в очите й. — Това ти харесва, нали?

Катлийн кимна и плъзна ръце около врата му.

— Обичам подаръците ти — призна си тя. — Никой не ми е давал толкова красиви неща.

— Малка моя любов — промърмори той и устните му докоснаха нейните. — Ще те засипя със съкровища. — Той положи часовника между гърдите й и я погали по бузата. В гласа му се промъкнаха иронично шеговити нотки. — Предполагам, че ще искаш пълно предложение, с падане на коляно?

Тя кимна и ъгълчетата на устата й се извиха нагоре.

— Защото обожавам да те чувам как казваш „моля“.

Очите му проблеснаха весело.

— В такъв случай очевидно си пасваме идеално. — Той покри тялото й със своето и се настани между бедрата й, преди да прошепне: — Защото обожавам да те чувам как казваш „да“.