Лайза Клейпас
Изкушение (16)

Глава 16

В съзнание го върна ужасен студ; при опита да вдъхне дълбоко, го заболяха дробовете. Девън разтърка мокрото си лице и се опита да се надигне. В купето, или поне в онова, което беше останало от него, нахлуваше неприятно миришеща речна вода. Той се изкатери по отломките, стигна до отвора, останал след счупването на прозореца, и погледна през месинговата решетка.

Очевидно локомотивът беше излетял през подпорната стена на моста и беше повлякъл със себе си три вагона, а последните два бяха останали върху дигата. Наблизо, като потънало животно, стърчеше задницата на друг вагон. Във въздуха се носеха отчаяни викове за помощ.

Девън се обърна и започна трескаво да търси Уинтърборн, като отхвърляше настрани дървените дъски, докато не откри изпадналия в несвяст свой приятел под едно изкъртено от пода кресло. Водата беше започнала да залива лицето му.

Девън го издърпа нагоре; при всяко движение през гърдите и някъде встрани от тях го пронизваше мъчителна болка.

— Уинтърборн — каза хрипливо той и леко го разтърси. — Събуди се. Хайде. Веднага.

Уинтърборн се закашля и простена слабо.

— Какво се случи? — попита той с дрезгав глас.

— Влакът дерайлира — отвърна задъхано Девън. — Вагонът е в реката.

Уинтърборн разтърка окървавеното си лице и изпъшка от болка.

— Не мога да виждам.

Девън се опита да го издърпа над надигащата се вода.

— Ще трябва да се размърдаш или ще се удавим.

Няколко неразбираеми фрази на уелски разцепиха въздуха, преди Уинтърборн да каже на английски:

— Кракът ми е счупен.

Девън изруга, разбута още няколко отломки настрани и намери месинговия прът, който беше изкъртен от решетката. Изпълзя върху една от седалките и достигна до заключената врата. Пъшкайки от усилие, той използва месинговия прът като импровизиран лост, за да се опита да я отвори. Наклонът на вагона затрудняваше усилията му. И през цялото време водата не спираше да нахлува и вече достигаше до коленете им.

Щом счупи ключалката, Девън избута вратата и тя издрънча върху външната стена на вагона.

Той подаде главата си навън и прецени разстоянието до брега. Водата като че ли беше дълбока до кръста.

Проблемът беше невероятният студ, който щеше да ги довърши бързо. Не можеха да си позволят да чакат за помощ.

Девън се закашля от наситения с дим въздух и се шмугна обратно във вагона. Завари Уинтърборн да вади парчета стъкло от косата си с все още затворени очи и лице, покрито с кървави драскотини.

— Ще те измъкна навън и ще те отведа до брега на реката — каза Девън.

— В какво състояние си? — попита Уинтърборн с изненадващо трезв глас за човек, който току-що е бил ослепен и кракът му е бил счупен.

— По-добро от твоето.

— Колко далеч сме от твърда земя?

— На около шест метра.

— А течението? Колко е силно?

— Няма никакво значение, по дяволите! Не можем да останем тук.

— Шансовете ти са по-добри без мен — отбеляза спокойно Уинтърборн.

— Няма да те оставя тук, многознайно копеле такова. — Девън хвана Уинтърборн за ръката и я прехвърли през раменете си. — Ако се притесняваш, че след като ти спася живота ще ми дължиш услуга… — С известни усилия той го повлече към отворената врата. — … значи си прав. Огромна услуга. — Той стъпи накриво и двамата залитнаха. Девън се пресегна със свободната си ръка и сграбчи вратата, за да запази равновесие.

Пронизваща болка прониза гърдите му и за миг дъхът му спря.

— Господи, колко си тежък — успя да каже той.

Не получи отговор. Осъзна, че Уинтърборн се бори да не изгуби съзнание.

При всяко мъчително поемане на въздух, Девън чувстваше как пробожданията в гърдите му стават все по-болезнени. Мускулите му се сгърчиха.

Трудностите се трупаха… реката, студът, нараняванията на Уинтърборн, а сега и това, което му причиняваше такава болка. Но Девън нямаше друг избор, освен да продължи да се движи.

Той стисна зъби и успя да повдигне Уинтърборн нагоре, за да го измъкне от вагона. Двамата едновременно цопнаха във водата, което накара Уинтърборн да извика от болка.

Девън го сграбчи и се опита да намери опора в дъното на реката. Водата беше по-дълбока, отколкото бе смятал, достигаше доста над кръста му.

За миг студът почти го парализира. Той се концентрира в опит да накара схванатите си мускули да се раздвижат.

— Уинтърборн — процеди Девън през стиснатите си зъби, — не е далеч. Ще успеем.

Приятелят му отвърна със сподавено проклятие, което го накара да се усмихне за миг. Като се бореше със силата на течението, Девън започна да гази през водата към брега, където се събираха останалите оцелели от катастрофата.

Беше трудно и изтощително, краката му потъваха в тинята, ледената вода разстройваше координацията му и умъртвяваше всички усещания.

— Милорд! Милорд, тук съм! — Камериерът му Сътън стоеше на брега на реката и яростно размахваше ръце. Очевидно се беше спуснал по стръмния склон от дерайлиралите вагони, които все още се намираха на моста.

Камериерът нагази в плиткото и ледената вода го накара шумно да си поеме дъх.

— Поеми го — каза бързо Девън, докато влачеше почти изпадналия в безсъзнание Уинтърборн през речното корито.

Сътън обгърна мъжа през гърдите и го издърпа в безопасност на брега.

Девън почувства, че коленете му поддават и залитна сред тръстиките, опитвайки се да не се срине във водата. Изтощеният му мозък се бореше да събере последните остатъци от сила, за да успее да измине последните няколко крачки до брега.

Но се спря за миг, когато в съзнанието му проникнаха безумни писъци. Погледна през рамо и видя, че в едно от купетата на наводнения, наклонен диагонално вагон все още имаше пътници.

Те не бяха успели да отворят заключената врата. Никой не им се беше притекъл на помощ; оцелелите, които бяха успели да стигнат до водата, се бяха сгърчили от студ. Спасителите едва сега започваха да пристигат и докато се спуснеха по стръмния клон, вече щеше да е твърде късно.

Без да се замисли, Девън се обърна и зашляпа през водата.

— Сър! — чу той вика на Сътън.

— Погрижи се за Уинтърборн — отвърна бързо Девън.

Когато стигна до вагона, тялото му от кръста надолу беше напълно безчувствено и той се бореше с мъглата, която бе обхванала съзнанието му. Само благодарение на волята си той успя да влезе във вагона през една дупка в стената, изкъртена при инцидента.

Отиде до прозореца и сграбчи един от месинговите пръти. Необходима му беше пълна концентрация, за да накара ръката си да го хване както трябва. Някак си успя да го изкърти, върна се обратно през вагона и скочи в реката.

Докато използваше пръта, за да отвори вратата на заключеното купе, той чу отвътре викове на облекчение. Вратата се отвори със стон на метал и пътниците се скупчиха покрай отвора. Замъгленият поглед на Девън зърна една възрастна жена, която държеше пищящо бебе, две плачещи момичета и момче малко над десетте.

— Има ли и други вътре? — попита той момчето. Думите му излизаха заваляно, сякаш беше пиян.

— Нито един жив, сър — отвърна треперещото момче.

— Виждаш ли онези хора на брега?

— Т-така мисля, сър.

— Върви там. Хвани момичетата за ръцете. Придвижвайте се странично през потока… така няма да ви блъска много. Тръгвай.

Момчето кимна и скочи в реката, изпъшка от силния студ и притисна ръка към гърдите си. Уплашените момичета го последваха с писъци и се вкопчиха в ръцете му. Тримата заедно започнаха да се придвижват към брега на реката, като се поддържаха един друг.

Девън се обърна към ужасената жена и каза кратко:

— Дайте ми детето.

Тя тръсна глава, обезумяла.

— Моля ви, сър, защо…

— Веднага. — Нямаше да се задържи още дълго на крака.

Жената се подчини с плач, а детето продължи да пищи, когато обгърна с малките си ръчички шията на Девън. Майка му сграбчи свободната му ръка и слезе от вагона, като изписка треперливо, когато цопна във водата. Стъпка по стъпка Девън я влачеше през реката, затруднен от тежестта на полата й. Скоро изгуби всякаква представа за време.

Не беше сигурен къде се намира или какво се случва. Не можеше да е сигурен дали краката му все още се движат; не ги усещаше. Смътно долавяше, че жената вика нещо, но думите й бяха заглушени от ленивото туптене на пулса в ушите му.

В далечината се виждаха хора… с фенери в ръцете… светлини танцуваха и пулсираха в задимения въздух. Той продължи да напредва, тласкан от смътното осъзнаване, че ако се поколебае дори за миг, ще скъса и последната нишка на съзнанието си.

Умът му регистрира, че нещо дърпа детето от ръцете му. Възпротиви се за миг и последва второ, по-силно дръпване. Някакви непознати взеха детето, а други пристъпиха напред, за да помогнат на жената да прегази през тинята и тръстиките.

Девън изгуби равновесие и залитна назад; мускулите му вече не се подчиняваха на командите му. Водата веднага го погълна, затвори се над главата му и го повлече.

Почувства как течението го отнася, съзнанието му се зарея над сцената, като наблюдаваше някаква фигура — неговата — се върти бавно в мастилената вода. Смаяно осъзна, че не може да се спаси. Никой нямаше да го спаси. Беше се сблъскал със същата съдба като всички останали мъже от рода Рейвънел, беше оставил твърде много недовършени неща, а дори не му пукаше. Някъде в обърканите му мисли се таеше увереността, че Уест ще се справи без него. Уест щеше да оцелее.

Но Катлийн…

Никога нямаше да узнае какво бе означавала за него.

Това пробуди сетивата му. Мили Боже, защо беше чакал толкова с вярата, че разполага с цялото време на света? Само ако имаше пет минути, за да й каже… една минута, по дяволите… но вече беше твърде късно.

Катлийн щеше да продължи без него. Някой друг мъж щеше да се ожени за нея… да остарее с нея… а Девън щеше да остане просто един избледняващ спомен.

Ако изобщо си го спомняше.

Той започна да се бори, да пляска с ръце, в гърдите му се надигна безмълвен рев. Катлийн беше неговата съдба, неговата… Щеше да пребори всички преизподни, за да остане с нея. Но нямаше смисъл; реката упорито го носеше към мрака.

Нещо го сграбчи. Твърди, жилести въжета оплетоха ръцете и гърдите му като някое дълбинно чудовище. Някаква безжалостна сила го дръпна болезнено назад. Почувства как някой го сграбчва и го задържа.

— О, не, няма да стане — изръмжа някакъв мъж в ухото му, докато пъшкаше от усилие. Здравата хватка около гърдите му се затегна, Девън се закашля и силна болка прободе гърдите му, докато гласът продължаваше: — Няма да ме оставиш да се оправям сам с проклетото имение.