Лайза Клейпас
Изкушение (27)

Глава 27

Дните на януари отминаваха, а Катлийн оставаше твърдо решена да не допусне Девън в леглото си. С един замах бе придобила контрола над връзката им. В резултат на това Девън непрекъснато изпитваше някаква смесица от ярост, похот и искрено удивление, в различни пропорции.

Щеше да е по-лесно, ако му се беше отдала напълно или му беше отказала категорично, но вместо това тя го държеше в пълна несигурност.

Каква жена.

— Когато го пожелаем и двамата — беше казала тя, като че ли не беше наясно, че той винаги го желаеше.

Ако това беше някаква нейна стратегия да го подлуди от желание, без никога да е сигурен, че може да я има, то тя работеше безупречно. Но той я познаваше достатъчно добре, за да е сигурен, че това не беше някаква умишлена манипулация. И се чувстваше още по-зле, като знаеше, че Катлийн просто се опитва да се защити от него. Разбираше отлично основанията й — смяташе дори, че принципно би се съгласил с тях — но въпреки това се вбесяваше.

Не можеше да се промени и не го искаше, за Бога. Никога нямаше да предаде нито сърцето, нито свободата си на някоя жена. Но досега не беше осъзнавал, че е почти невъзможно да има връзка с жена, която е също толкова решена да запази своето сърце и свобода.

От своя страна Катлийн си беше същата като обикновено, разговорлива, откровена, забавна, готова да спори с него, когато не беше съгласна с нещо.

Той беше различният. Толкова беше обсебен от Катлийн, толкова очарован от всичко, което тя мислеше и вършеше, че не можеше да откъсне погледа си от нея. През половината от времето искаше да направи всичко, за да я изпълни с щастие, а през останалата половина се изкушаваше да я удуши. Никога не бе познавал такова агонизиращо чувство на безсилие, да я желае, да иска много повече, отколкото тя беше готова да даде.

Беше принуден да я преследва, да се опитва да я приклещи в ъгъла като някой развратен господар, който си играе игрички с някоя камериерка. Да я гали и целува в библиотеката, да бърка с ръка под полата й на задните стълби. Една сутрин, след като беше излязъл рано сутринта на езда с нея, той я придърпа в един тъмен ъгъл на склада с хамутите, и започна да я гали и дразни, докато накрая не получи своето там, до стената. Но дори тогава, в обърканите секунди след великолепната кулминация, той искаше да я притежава още. Във всяка една секунда от деня.

Останалите обитатели на имението не може да не бяха забелязали силното му увлечение по Катлийн, но досега никой не се беше осмелил да каже нещо. Ала накрая Уест го попита защо е променил мнението си да се върне в Лондон по средата на месеца.

— Нали трябваше да заминеш утре заедно с Уинтърборн — каза той. — Защо не тръгваш с него? Трябва да си в Лондон, да се подготвиш за преговорите по арендата на земята. Доколкото знам, те трябва да започнат на първи февруари.

— Адвокатите и счетоводителите ще се справят и без мен — отвърна Девън. — Мога да остана тук, където има нужда от мен, поне още една седмица.

— Има нужда за какво? — изсумтя Уест.

Девън присви очи.

— При всичкото това ремонтиране на къщата, прокопаване на дренажи, садене на жив плет и вършеене на царевицата, все ще намеря какво да правя.

Двамата се връщаха в къщата от допълнителната постройка до конюшнята, където току-що бяха прибрали новопристигналата механична парна вършачка. Макар оборудването да беше закупено втора ръка, то изглеждаше в отлично състояние. Уест беше съставил план, според който машината щеше да се използва поред от няколко семейства.

— Мога да се справя с имението — възрази Уест. — Ти ще си по-полезен в Лондон, за да решиш финансовите ни проблеми. Трябват ни пари, особено сега, когато се съгласихме да дадем отсрочка и намаление на арендата.

Девън въздъхна напрегнато.

— Казах ти, че трябва да изчакаме, преди да го направим.

— Семействата не могат да чакат. И за разлика от теб, аз не мога да крада къшея хляб от устата на гладни деца.

— Звучиш като Катлийн — промърмори Девън. — Ще се споразумея със Северин колкото се може по-скоро. Щеше да е много по-лесно, ако беше оставил преговорите на директора си, но незнайно защо, реши сам да се заеме с тях.

— И двамата знаем много добре, че Северин най-много обича да спори с приятелите си.

— Което обяснява, защо има толкова малко. — Девън се спря, преди да влезе в къщата, пъхна ръцете си в джобовете и погледна към прозореца на гостната на втория етаж. Хелън свиреше на фортепианото и оттам се носеше възхитителна мелодия, толкова нежна, че човек можеше почти да пренебрегне факта, че инструментът не е акордиран.

По дяволите, беше се уморил от неща, които имаха нужда от ремонт.

Уест проследи погледа му.

— Разговаря ли с Уинтърборн за Хелън?

— Да. Той иска да я ухажва.

— Добре.

Девън повдигна вежди.

— Сега вече одобряваш брака им?

— Отчасти.

— Как така отчасти?

— Онази част от мен, която обича парите и не иска да влезе в затвора, смята, че това е великолепна идея.

— Няма да влезем в затвора. Само ще банкрутираме.

— Съдба, по-ужасна и от дълга — пропя Уест и сви рамене. — Стигнах до извода, че той не е лош избор за Хелън. Ако не се омъжи за него, тя ще трябва да избира между утайките на аристокрацията.

Девън погледна замислено към прозореца.

— Мислех си да взема семейството с мен в Лондон.

— Цялото семейство? Бога ми, защо?

— Така Хелън ще бъде съвсем близо до Уинтърборн.

— А Катлийн до теб — отбеляза Уест. Когато срещна напрегнатия поглед на Девън, той продължи иронично: — Когато ти казах да не я съблазняваш, го направих, защото бях загрижен за нейното добруване. Сега ми се струва, че трябваше да бъда също толкова загрижен и за твоето. — Той нарочно направи пауза. — Не си на себе си напоследък, Девън.

— Не ми обръщай внимание — отвърна напрегнато брат му.

— Много добре. Нека ти дам един съвет, обаче — не бих споменал нищо на Катлийн за плановете ти за Хелън. Тя е твърдо решена да помогне на трите момичета да намерят щастието. — Уест се усмихна мрачно. — По всичко личи, че все още не е разбрала, че в този живот щастието не е задължително.

* * *

Когато Катлийн влезе в стаята за закуска, тя установи, че Хелън и близначките не са там. Уест и Девън седяха на масата и четяха пощата и вестници, а един лакей изнасяше използваните чинии и прибори.

— Добро утро — каза тя. Двамата мъже веднага станаха при влизането й. — Момичетата приключиха ли вече?

Уест кимна.

— Хелън придружава близначките до фермата на Лафтънови.

— Защо? — попита тя, докато Девън й помагаше да седне.

— Идеята беше моя — каза й Уест. — Семейство Лафтън предложиха да вземат Хамлет, при положение че ние поемем разходите по изграждането на кочина и покрито заграждение. Близначките са готови да се разделят с прасето, ако господин Лафтън лично обещае да се погрижи за него.

Катлийн се усмихна.

— Как се стигна до това? — Един лакей донесе поднос от масата и го задържа пред нея, докато тя си отмери няколко лъжички чаени листа в малка каничка.

Уест размаза щедро количество сладко върху филийка хляб.

— Казах на близначките, колкото се може по-тактично, че Хамлет не е бил рязнат като малък, както би трябвало. Нямах представа дали процедурата е задължителна, нито дали наистина не му е била приложена.

— Рязнат? — попита озадачено Катлийн.

Уест показа с два пръста клъцване с ножица.

— О.

— Тъй като е останал, ъъъ… непокътнат — продължи Уест, — Хамлет вече не е подходящ за консумация, така че няма причина да се страхуват, че накрая ще се озове на масата. Но с половото си съзряване ще става все по-агресивен. По всичко личи, че ще става и все по-зловонен. Сега е подходящ само за едно нещо.

— Да нямате предвид… — започна Катлийн.

— Не може ли да изчакате след закуска? — обади се Девън иззад вестника си.

Уест се усмихна извинително на Катлийн.

— Ще обясня по-късно.

— Ако смятате да ми обяснявате колко е неудобно да имаме некастриран мъжкар в къщата — рече Катлийн, — аз вече съм наясно с това.

Уест се задави с филийката си. Откъм Девън не се чу нито звук.

Лакеят се върна с чая и Катлийн си сипа една чаша. След като прибави захар и отпи от димящата напитка, към нея се приближи икономът.

— Милейди — рече той и й предложи поднос, върху който лежеше писмо и ножче за разрязване на писма с дръжка от слонова кост.

Катлийн взе писмото и с удоволствие откри, че е от лорд Бъруик. Разряза плика, остави ножчето върху подноса и започна мълчаливо да чете. Писмото започваше достатъчно безобидно, за да я успокои, че всичко със семейство Бъруик е наред. Продължаваше с описанието на чудесния породист жребец, който си бил купил съвсем наскоро. Някъде по средата на писмото обаче лорд Бъруик беше написал: Наскоро научих някои притеснителни новини от управителя на бащината ви ферма в Гленгариф. Макар че явно не е сметнал за необходимо да ви уведоми, той не се възпротиви на желанието ми да ви съобщя за нараняването, което е получил баща ви…

Когато Катлийн се опита да остави чашата си върху чинийката, порцеланът издрънча. Колкото и обичаен да беше звукът, не пропусна да привлече вниманието на Девън. След като зърна пребледнялото й лице, той сгъна вестника и го остави настрани.

— Какво има?

— Нищо сериозно — отвърна тя. Чувстваше лицето си изтръпнало. Сърцето й започна да бие неприятно бързо и насечено, а корсетът й сякаш пречеше да диша. Наведе глава и отново прочете параграфа, като се опитваше да го осмисли. — Писмото е от лорд Бъруик. Споменава, че баща ми е получил някакво нараняване, но се е възстановил. — Не беше усетила, че Девън се е раздвижил, докато не го видя да сяда на стола до нейния и топлата му ръка не обхвана нейните.

— Кажете ми какво е станало. — Тонът му беше много нежен.

Катлийн погледна към писмото, което държеше в ръката си, и се опита да си поеме дъх въпреки задушаващата тежест в гърдите.

— Аз… не знам кога се е случило. Очевидно баща ми е яздил на покритата площадка и конят вдигнал главата си назад. Баща ми си ударил главата в една от поддържащите греди. — Тя млъкна и безпомощно поклати глава. — Според управителя на фермата, той изпитвал болка и бил дезориентиран, но лекарят превързал главата му и му предписал почивка. Прекарал три дни в леглото и сега като че ли дошъл на себе си.

— Защо не са ви съобщили веднага? — попита намръщено Девън.

Катлийн сви рамене, не знаеше какво да отговори.

— Може би баща ви не е искал да се тревожите — чу се гласът на Уест.

— Предполагам — успя да отвърне тя.

Но истината беше, че за баща й нямаше никакво значение дали тя се притесняваше за него или не. Той никога не беше проявявал никаква привързаност към нея. Никога не си спомняше рождените й дни, нито беше пътувал до Англия, за да прекарва време с нея. След като майка й почина, не я беше извикал да живее с него. А когато се беше потърсила у него утеха след смъртта на Тео, той я беше предупредил да не очаква, че под покрива му ще има място за нея, ако реши да се върне да живее в Ирландия. Беше й предложил да се върне у Бъруикови или да продължи да живее сама.

След всичко това Катлийн очакваше, че повече няма да изпитва болка. Но тя беше по-силна от всякога. Винаги тайно си беше фантазирала, че някой ден баща й ще има нужда от нея, ще отиде да се грижи всеотдайно за него и най-накрая между тях ще се изградят отношенията, за които бе копняла толкова дълго. Но действителността, както обикновено, нямаше нищо общо с фантазиите. Баща й беше пострадал и не само не беше изпратил да я повикат, но дори не й беше съобщил за случилото се.

Загледана с размазан поглед в писмото на лорд Бъруик, Катлийн не можа да види погледите, които си размениха Девън и Уест. Разбра само, че когато измъкна ръката си от девъновата и посегна към чашата с чай, столът на Уест беше празен. Тя огледа изненадано стаята. Уест се беше измъкнал крадешком заедно с иконома и лакея, като бяха затворили вратата след себе си.

— Не трябваше да ги караш да излизат — възкликна Катлийн и се изчерви. — Няма да правя сцени. — Опита се да отпие от чая си, но горещата течност се разплиска и тя раздразнено я остави върху чинийката.

— Разстроена си — рече тихо Девън.

— Не съм разстроена, просто… — Катлийн се поколеба и потърка чело с треперещата си ръка. — Разстроена съм — призна тя.

Девън се пресегна и я повдигна от стола й с изумителна лекота.

— Седни при мен — промърмори той и я настани в скута си.

— Седях при теб, не е необходимо да сядам в теб. — Тя установи, че е кацнала странично върху коленете му и краката й висят над земята. — Девън…

— Тихо. — Той я подкрепи с едната си ръка, а с другата поднесе чашата към устните й. Тя отпи от горещия, сладък чай. Устните му докоснаха слепоочието й. — Пийни още малко — промърмори той и поднесе чашата, за да отпие отново. Тя се чувстваше доста глупаво, че му позволява да я утешава като дете… и въпреки това изпита чувство на облекчение, когато се облегна на широките му гърди.

— Баща ми и аз никога не сме били близки — каза накрая тя. — Никога не съм разбирала защо. Нещо… има нещо в мен, сигурно. През живота си той е обичал само един човек и това беше майка ми. Тя изпитваше същото към него. Което е романтично, но… трудно за разбиране от едно дете.

— Откъде разви подобни извратени разбирания за романтиката? — попита язвително Девън.

Тя го погледна изненадано.

— Да обичаш само един човек на света не е романтично — каза той, — нито пък е любов. Независимо от това какво са изпитвали родителите ти един към друг, това не е било извинение за това, че са пренебрегнали задълженията си към единственото им дете. Макар Бог да знае, че ти е било много по-добре да живееш със семейство Бъруик. — Ръката му стисна нейната. — Ако пожелаеш, ще телеграфирам на управителя на фермата, за да разбера повече за състоянието на баща ти.

— Ще ми бъде приятно — призна Катлийн, — но това вероятно ще раздразни баща ми.

— Толкова по-добре. — Девън посегна към абаносовата камея на гърлото й и я оправи.

Катлийн го погледна сериозно.

— Някога си мечтаех да съм се родила момче. Мислех си, че тогава щеше да прояви интерес към мен. Или може би ако бях по-красива или умна.

Девън взе лицето й в шепите си и я принуди да го погледне.

— Ти и без това си твърде красива и умна, скъпа. И нямаше да има никакво значение дали си момче. Това никога не е било проблем. Родителите ти са били просто двама егоистични глупаци. — Палецът му я погали по бузата. — И каквито и недостатъци да имаш, необичливостта не е сред тях.

Към края на това изречение и без това тихият му глас спадна до шепот.

Катлийн го гледаше като омагьосана.

Не е искал да го каже, помисли си тя. Несъмнено вече съжалява за това.

Но двамата не откъсваха погледи един от друг. Взирането в тъмносините му очи беше като потъване в неизмерими дълбини, от които нямаше изплуване. Катлийн потрепери и се опита да извърна глава, да прекъсне връзката.

— Ела в Лондон с мен — чу тя гласа му.

— Какво? — попита, изненадана.

— Ела в Лондон с мен — повтори той. — Трябва да замина след две седмици. Вземи момичетата и камериерката ти. Ще се отрази добре на всички ви, включително и на теб. По това време на годината няма какво да се прави в Хемпшър, а Лондон предлага безброй развлечения.

Катлийн го погледна намръщено.

— Знаеш, че е невъзможно.

— Имаш предвид заради траура.

— Естествено, че това имам предвид.

Не й харесаха пакостливите проблясъци в очите му.

— Вече съм го обмислил — каза й той. — Тъй като не съм толкова добре запознат с правилата за благоприличие като теб, се консултирах с един светски лъв относно това какви дейности са позволени на млади жени в твоето положение.

— Какъв лъв? За какво говориш?

Девън я настани по-удобно в скута си и посегна към илика, който лежеше до чинията му.

— Не само ти получи поща днес. — Той извади писмото от плика със замах. — Според един прочут експерт по траурния етикет, макар че танцуването и развлеченията да са абсолютно недопустими, позволено е да се посещават концерти, музейни изложения или частни изложбени галерии. — Девън продължи да чете на глас от писмото: — Тази многоуважавана дама пише: Такова продължително уединение може да породи у податливата природа на тези млади дами трайна меланхолия. Макар че девойките трябва да проявят подходящо уважение към паметта на покойния граф, ще бъде както разумно, така и любезно да им се позволят няколко невинни развлечения. Бих препоръчала същото и за лейди Триниър, чиято енергична натура, по мое мнение, няма да изтърпи постоянната диета от еднообразие и самота. Затова имате моята подкрепа да…

— Кой е написал това? — попита настоятелно Катлийн и грабна писмото от ръката му. — Кой би си позволил да… — Тя ахна и очите й се разшириха, когато разпозна подписа в края на писмото. — Мили Боже. Консултирал си се с лейди Бъруик?

Девън се ухили.

— Знаех, че няма да приемеш нито едно мнение, освен нейното. — Той леко я тръсна върху коленете си. Слабото й, леко тяло се губеше сред шумолящите пластове на поли и фусти, красивите му извивки бяха стегнати в тесния корсет. С всяко движение, което правеше, около тях се разнасяше ароматът на сапун и рози. Напомняше му за онези миниатюрни ароматни пакетчета, които жените пъхаха в шкафовете и гардеробите.

— Ела — каза той. — Лондон не е чак толкова отблъскващ, нали? Никога не си отсядала в дома Рейвънел — а той е в много по-добро състояние от тази съборетина. Ще видиш нови гледки и забележителности. — Не можа да се сдържи и в гласа му се промъкна подигравателна нотка:

— А най-важното е, че ще бъда на твое разположение винаги, когато пожелаеш.

Миглите й се спуснаха надолу.

— Не го наричай така.

— Прости ми, беше грубо от моя страна. Но все пак аз съм просто един недодялан мъж. — Девън се усмихна, когато забеляза, че тревогата е изчезнала от очите й. — Помисли за момичетата — продължи да я убеждава той. — Те са в траур много по-дълго от теб. Не заслужават ли малко отдих? Освен това така ще получат възможността да се запознаят с Лондон преди следващия сезон.

Тя сбърчи вежди.

— Колко дълго предлагаш да останем? Две седмици?

— Може би месец.

Тя се замисли, като си играеше са краищата на копринената му връзка.

— Ще го обсъдя с Хелън.

Девън усети, че тя е склонна да се съгласи и реши да я подтикне още малко.

— Ти идваш в Лондон — рече той с равен тон. — Превърна се в нещо като навик; ако не си с мен, се страхувам какво мога да започна да правя, за да те заместя. Тютюн. Пукане на кокалчетата на пръстите.

Катлийн се извъртя в скута му, за да го погледне, и отпусна ръце върху раменете му. Усмихнатите й очи се впериха в неговите.

— Би могъл да започнеш уроци по свирене на някой инструмент — предложи тя.

Девън бавно я притегли към себе си и прошепна в сладките, пълни извивки на устните й:

— Но ти си единственият инструмент, на който искам да свиря.

Ръцете й обгърнаха врата му.

Двамата седяха доста неудобно, нейното тяло извито настрани и обгърнато от твърдия корсет. Коравата яка на ризата му притискаше врата му и самата риза бе започнала да се набръчква под жилетката, а тирантите му се опъваха неудобно. Но езикът й си играеше с неговия както котенце със залъгалка и това беше достатъчно, за да го възбуди.

Без да спира да го целува, Катлийн започна да се бори с пластовете на роклята си. Пресегна се да издърпа обемната фуста и едва не падна от скута му, което силно го развесели. Той отново я придърпа към себе си и тя успя да го възседне въпреки плътния слой плат помежду им. Двамата се гънеха върху проклетия стол в абсурдно неудобна поза, но усещането да я държи в прегръдките си беше безумно приятно.

Катлийн плъзна ръка по гърдите му и стисна твърдия му член през панталона. Той подскочи под нея. Преди да осъзнае какво върши, ръцете му вече ровеха под полите й. Намери процепа на гащичките й и задърпа плата, докато шевът не се разкъса с галещ ушите звук и не разкри меката, влажна плът, за която копнееше.

Катлийн изстена, когато двата му пръста проникнаха в нея, повдигна нетърпеливо хълбоците си и пулсиращият отвор се стегна около него. Главата му се изпразни от всякакви мисли. Нищо нямаше значение, освен това да бъде в нея. Той извади пръстите си и се зае със закопчалките на панталоните си. Катлийн се опита да му помогне с упоритите копчета. Непохватните й усилия сигурно щяха да го накарат да се засмее, ако не беше полудял от желание по нея. Накрая се озоваха на пода, като тя все още беше върху него, а полите й се бяха разперили настрани като листата на гигантско неземно цвете.

Под купчината платове голата му плът намери нейната. Той се нагласи и без дори да я насочи, Катлийн се отпусна надолу, влажната й вътрешност го пое дълбоко в себе си. Усещането накара и двамата да изохкат и потреперят.

Тя се хвана за раменете му и започна да се накланя настрани, като се опитваше да промени позата така, че той да се озове отгоре. Девън се възпротиви и я стисна за хълбоците, като я задържа върху себе си. Докато Катлийн го гледаше озадачено, той плъзгаше ръце по краката и бедрата й, наслаждавайки се на формите й. Показа й движението, като я повдигна леко нагоре и я отпусна внимателно. Забави я леко и я отпусна докрай, което я накара да изохка разтреперана. Ново повдигане на бедрата му, последвано от копринено еротично спускане.

Катлийн започна да се движи колебливо, лицето й се наля с ярък цвят. Тя инстинктивно нагласи позата си и започна да се движи върху него с нарастваща увереност, като при всяко повдигане се плъзгаше напред, за да абсорбира тласъците му.

Господи, яздеха го като кон, умело и неуморно. Тя си доставяше удоволствие в агресивен ритъм, все по-бързо и по-бързо, караше го да се поти под дрехите и обувките. По челото му се появиха капчици. Девън затвори очи и се опита да си върне самоконтрола, но това се оказа адски трудно при ритъма, който беше установила тя. Не, невъзможно.

— По-бавно, скъпа — каза той с дрезгав глас и бръкни под полите й, за да я стисне за хълбоците. — Твърде силно те желая.

Тя се възпротиви, тялото й се стегна и продължи ритъма си.

Кулминацията приближаваше застрашително. Той я усещаше, въпреки огромните усилия, които полагаше, за да я забави.

— Катлийн — процеди през стиснатите си зъби. — Не мога… да се удържа…

Но тя не го чуваше и продължаваше неуморно да се поклаща. Девън я усети, когато свърши, почувства как пулсиращата й плът се стяга около него. Застина в агонията на самоконтрола, твърд като скала, със сгърчени мускули. Насили се да чака и я остави да получи удоволствието си, въпреки че сърцето му заплашваше да се взриви от усилието. Успя да й осигури десет секунди… най-мъчителните десет секунди в живота му. Само толкова успя да издържи, преди да изригне. Пъшкайки от усилие, той се опита да я избута от себе си.

Но онова, което не беше предвидил, беше силата на бедрата й, мускулите на опитна ездачка, която го беше обхванала с упоритост, която дори един арабски жребец не можеше да преодолее. Докато се опитваше да я отмести настрани, той усети как тя инстинктивно използва движението му срещу него, краката й го обгърнаха по-плътно. Не можеше да я надвие. Пламтящата кулминация го връхлетя и той изригна в удоволствие, абсолютно като смъртта. Тласна с бедра още няколко пъти, докато тя продължаваше да го язди и тялото й се извиваше безмилостно, подчинено на страстта.

Девън изстена и се свлече на пода.

Когато замайващият екстаз избледня, той се вцепени при мисълта, че беше свършил в нея. Досега не го беше правил с никоя жена. Всъщност винаги беше използвал гумени калъфчета, за да е по-сигурен. Но сега беше предположил арогантно, че няма да има проблем с излизането от Катлийн — а всъщност истината бе, че той искаше да бъде в нея, без никакви бариери между тях.

Цената, която може би щеше да се наложи да плати, беше немислима.

Катлийн лежеше върху него, слабото й тяло се повдигаше и спускаше в ритъма на накъсаното му дишане.

— Съжалявам — изпъшка тя с уплаха в гласа. — Не можех да спра. Просто… не можех.

Девън лежеше мълчаливо и се опитваше да мисли въпреки паниката.

— Какво ще правим сега? — попита тя с приглушен глас.

Въпреки че знаеше начини за предотвратяване на бременността, подробностите и особеностите на това какво се прави след сексуалния акт бяха от компетенцията на жените.

— Чувал съм за използването на шампанско — успя да измърмори той. Но имаше само смътна идея за това как се прилага противозачатъчен душ, а той в никакъв случай не би рискувал да нарани Катлийн, като направи някаква грешка.

— Пиенето на шампанско ще помогне? — попита с надежда тя.

Той се усмихна мрачно над главата й.

— Не да се пие, невинна моя. Но това няма значение — трябва да го направим бързо, а времето тече.

Ребрата го боляха под тежестта на отпуснатото й тяло. Той я свали от себе си, изправи се и започна яростно да оправя дрехите си. После протегна ръка и й помогна да стане.

Когато Катлийн се изправи и видя изражението му, цялата червенина се стопи от лицето й.

— Съжалявам — повтори тя с треперещ глас. — Моля те, повярвай ми, че каквото и да стане, няма да ти търся отговорност.

Страхът му веднага премина в гняв, думите изригнаха като взривено буре с барут.

— Да не мислиш, че това изобщо ще има някакво значение? — попита яростно той. — Вече съм отговорен за хиляди неща, за които не съм молил.

Тя му отвърна с такова чувство за собствено достойнство, колкото можеше жена, която се опитва да си оправи дрехите.

— Не искам да бъда включвана в този списък.

— Поне този път няма никакво значение какво искаш. Ако се появи бебе, никой от нас не може да го лиши от съществуване. Освен това е наполовина мое. — Не можа да се сдържи и плъзна ужасения си поглед по тялото й, сякаш семето му вече пускаше корени в нея. Тя отстъпи назад и лекото й движение го вбеси.

— Кога започва месечният ти цикъл? — попита той, като се опитваше да успокои гласа си.

— След две, може би три седмици. Ще ти изпратя телеграма в Лондон, когато се случи.

— Ако се случи — рече той с горчивина. — И няма да е нужно да ми пращаш проклетата телеграма — ще дойдеш с мен. Не си прави труда да питаш защо — омръзна ми да обяснявам всяко решение, което вземам, на всеки човек в това забравено от Бога имение.

Той се обърна и без да каже нито дума повече, излезе от стаята с такава скорост, сякаш дяволът го гонеше по петите.