Лайза Клейпас
Изкушение (3)

Глава 3

По-късно същата вечер Девън и Уест вечеряха сред опърпаното великолепие на трапезарията. Храната беше неочаквано качествена — състоеше се от студена краставична супа, печен фазан с портокалов дресинг и пудинг, овалян в подсладени хлебни трохи.

— Накарах иконома да ми отвори избата, за да разгледам колекцията от вина — отбеляза Уест. — Изумително добре заредена е. Сред всичко останало има поне десет вида вносно шампанско, двайсет вида каберне и поне толкова бордо, както и огромно количество френско бренди.

— Може би ако изпия достатъчно от него, няма да забележа как къщата се разпада пред очите ни — рече Девън.

— Ами не забелязах някакви признаци на слабост в основите. Няма изкривени стени, например, нито видими пукнатини по външната каменна облицовка.

Девън го погледна с лека изненада.

— За човек, който рядко е трезвен, забелязваш доста неща.

— Нима? — Уест изглеждаше смутен. — Прости ми — като че ли по случайност съм получил момент на просветление. — Той посегна към чашата си с вино. — Приоратът Евърсби е едно от най-добрите ловни имения в Англия. Може би утре трябва да отидем да постреляме по яребици.

— Прекрасно — рече Девън. — Ще ми хареса да започна деня си с убиването на нещо.

— След това ще се срещнем с управителя на имението и адвоката, за да разберем какво може да се направи с това място. — Уест го погледна очаквателно. — Все още не си ми казал какво се случи този следобед, докато се разхождаше с лейди Триниър.

Девън раздразнено сви рамене.

— Нищо не се случи.

След като го беше представила на Хелън, Катлийн се държа рязко и студено през останалото време. Когато се разделяха, тя излъчваше облекчението на човек, който е приключил с едно неприятно задължение.

— През цялото време ли носеше воала? — попита Уест.

— Не.

— Как изглежда?

Девън го изгледа подигравателно.

— Какво значение има?

— Любопитен съм. Тео имаше вкус за жените — не би се оженил за някоя грозница.

Девън насочи вниманието си към чашата; започна да разклаща виното, докато то не заблестя като черни рубини. Като че ли нямаше начин да опише точно Катлийн. Би могъл да каже, че има червена коса, че очите й са златистокафяви и леко скосени като на котка. Би могъл да опише светлата й кожа и розовината, която избиваше на повърхността като зимен изгрев. Начинът, по който се движеше, гъвкавата й грациозност, ограничена от дантелите, корсета и пластовете на роклята. Но това по никакъв начин нямаше да обясни защо го беше очаровала така… защо се беше появило това усещане, че ако намереше смелост да опита, тя щеше да отключи в него някакво напълно ново чувство.

— Ако трябва да се съди само по външността — каза той, — предполагам, че е достатъчно привлекателна за леглото. Но има темперамента на ядосан язовец. Ще я изритам от имението при първия удобен случай.

— Ами сестрите на Тео? С тях какво ще стане?

— От лейди Хелън може би ще излезе добра гувернантка. Само че никоя омъжена жена със здрав разум не би наела толкова красиво момиче.

— Тя е красива?

Девън го изгледа предупредително.

— Стой далеч от нея, Уест. Много далеч. Не я търси, не говори с нея, дори не я поглеждай. Същото се отнася и за близначките.

— Защо не?

— Те са невинни момичета.

— Нима са толкова крехки цветя, че не могат да издържат няколко минути в компанията ми? — попита язвително Уест.

— „Крехки“ не е думата, която бих използвал. Години наред близначките са лудували в имението като две лисички. Наивни са и доста диви. Един Бог знае какво да правя с тях.

— Направо ги съжалявам, ако трябва да излязат в тоя свят без мъжка защита.

— Това не е моя грижа. — Девън посегна към гарафата с вино и напълни чашата си, като се опитваше да не мисли какво ще се случи с тях. Светът не се отнасяше милостиво към невинните млади жени. — Отговорността за тях беше на Тео. Не моя.

— Смятам, че това е част от пиесата — рече замислено Уест. — Благородният герой се появява, за да спаси ситуацията, избавя девойките и оправя всичко.

Девън разтърка крайчетата на очите си с палеца и показалеца си.

— Горчивата истина, Уест, е, че дори да исках, не бих могъл да спася нито проклетото имение, нито девойките. Никога не съм бил герой, нито имам някакво желание да бъда.

* * *

— … в светлината на неуспеха на покойния граф да си осигури законен мъжки наследник — дуднеше семейният адвокат на следващата сутрин, — според закона за пожизнената рента, който определя давността на клаузата за наследяване в завещанието за изтекла, то се счита за невалидно.

Всички в кабинета замълчаха в очакване. Девън вдигна поглед от купчината договори за наем, документи и счетоводни книги. Беше дошъл на срещата с управителя на имението и адвоката, съответно господин Тотхил и господин Фог, никой от които не изглеждаше и ден по-млад от деветдесетте.

— Какво означава това? — попита Девън.

— Можете да се разполагате с имението както предпочитате, милорд — каза Фог, нагласи пенснето си и го изгледа с бухалския си поглед. — Завещанието вече не ви ограничава по никакъв начин.

Погледът на Девън се отмести към Уест, който си почиваше в ъгъла. Двамата се спогледаха облекчено. Слава Богу. Можеше да продаде имението на части или цялото, да плати дълга и да продължи нататък, без никакви други задължения.

— За мен ще бъде чест да помогна при прехвърлянето на завещанието, милорд — каза Фог.

— Няма да е необходимо.

Управителят на имението и адвокатът, изглежда, се смутиха от отговора на Девън.

— Милорд — каза Тотхил, — мога да ви уверя, че господин Фог е изключително компетентен по тези въпроси. Вече два пъти е асистирал при прехвърляния на завещания за рода Рейвънел.

— Не се и съмнявам в компетентността му. — Девън се облегна назад и вдигна обутия си в ботуш крак върху писалището. — Само че не искам да се ограничавам с никакво завещание, тъй като възнамерявам да продам имението.

Изявлението му беше посрещнато от стреснати погледи.

— Каква част от него? — осмели се да попита Тотхил.

— Цялото, включително къщата.

Втрещените мъже изригнаха в протести… Приоратът Евърсби бил историческо наследство, спечелен чрез вярната служба и саможертва на предците му… Девън щял да изгуби всякакво уважение, ако не запазел поне част от имението… Едва ли смятал да опозори бъдещите си наследници, като им оставел титла без земя.

Девън раздразнено им махна с ръка да млъкнат.

— Опитите за запазването на приората Евърсби ще изискат много повече усилия, отколкото си заслужава — рече той с равен тон. — Никой разумен мъж не би се съгласил с обратното. Колкото до бъдещите ми наследници, такива няма да има, тъй като нямам никакво намерение да се женя.

Управителят на имението погледна умолително към Уест.

— Господин Рейвънел, не може да подкрепите брат си в това безумие.

Уест разпери ръцете си като рамки на везна и премери невидимите плюсове и минуси.

— От едната страна имаме доживотни задължения, дълг и неблагодарна работа. От другата той получава свобода и удоволствие. Трябва ли всъщност да избира?

Преди възрастните мъже да успеят да отговорят, Девън бързо заговори:

— Вече е решено. За начало искам списък с вложенията, нотариалните актове и дяловите участия, както и пълен инвентаризационен списък на всички предмети в лондонската къща и в имението. Включително картини, гоблени, килими, мебели, бронзови и мраморни статуи, сребърни прибори и съдържанието на оранжериите, конюшните и помещението за карети.

— Милорд ще желае ли и пълен опис на добитъка? — попита унило Тотхил.

— Естествено.

— Не и моят кон — намеси се нов глас в разговора. Четиримата мъже погледнаха към вратата, където Катлийн стоеше изпъната и непреклонна като острие. Тя гледаше Девън с открита омраза. — Арабският жребец ми принадлежи.

Всички се изправиха, с изключение на Девън, който продължаваше да седи до писалището.

— Можете ли изобщо да влизате в стая по нормалния начин? — попита рязко той. — Или сте свикнала да се промъквате през прага и да изскачате изведнъж като човече на пружина?

— Просто искам да е ясно, че докато описвате плячката, конят няма да влезе в списъка.

— Лейди Триниър — намеси се господин Фог. — Боя се, че в деня на сватбата ви вие отстъпихте всички права върху движимото ви имущество.

Катлийн присви очи.

— Имам право върху вдовишкото ми наследство и цялото имущество, което съм внесла в брака.

— Вдовишкото ви наследство, да — съгласи се Тотхил, — но не и имуществото ви. Уверявам ви, че никой съд в Англия няма да разглежда една омъжена жена като отделен законов субект. Конят беше на съпруга ви, а сега принадлежи на лорд Триниър.

Лицето на Катлийн пребледня, после почервеня.

— Лорд Триниър ще опоска имението така, както чакал опосква гниещ труп. Защо да му давам коня, който получих от баща ми?

Ядосан, че Катлийн показва такова неуважение към него пред останалите, Девън се изправи и с няколко крачки се доближи до нея. Трябваше да й признае, че не потрепна, макар той да беше два пъти по-едър от нея.

— Дявол да ви вземе — сопна й се Девън. — Нямам никаква вина за това.

— Разбира се, че имате. Вкопчвате се във всяко извинение за продажбата на приората Евърсби, защото не искате да приемете предизвикателството.

— Предизвикателство е, когато има поне някаква надежда за успех. Това е пълен провал. Списъкът с кредитори е по-дълъг от проклетата ми ръка, касата е празна, а годишните приходи са спаднали наполовина.

— Не ви вярвам. Смятате да продадете имението, за да погасите личните си дългове, които нямат нищо общо с приората Евърсби.

Девън сви юмруци, изпълнен с желание да разруши нещо. Надигналата се кръвожадност можеше да бъде уталожена само от звука на трошащи се предмети. Никога не беше попадал в такава ситуация и нямаше кой да му даде правилен съвет — нито някой роднина аристократ, нито познати приятели благородници. А тази жена можеше просто да го обвинява и обижда.

— Нямах никакви дългове — изръмжа той, — докато не наследих тая каша. В името на божиите топки, вашият съпруг идиот никога ли не ви обясни проблемите на имението? Наистина ли не знаете нищо за това колко е зле положението, когато се омъжихте за него? Няма значение — някой трябва да се изправи срещу действителността и, Бог да ни е на помощ, по всичко личи, че това ще съм аз. — Той се обърна с гръб към нея и се върна при писалището. — Присъствието ви не е желано тук — каза, без да поглежда назад. — Веднага напуснете.

— Приоратът Евърсби е оцелял през четиристотин години на революции и войни — чу той презрителния глас на Катлийн, — а сега един егоистичен развратник ще го съсипе.

Сякаш вината за настоящата ситуация беше единствено негова. Сякаш само той беше отговорен за това, че завещанието беше невалидно. Проклета да е.

Девън с усилие преглътна яростта си. Преднамерено бавно протегна краката си и лениво погледна брат си.

— Уест, наистина ли сме сигурни, че братовчедът Тео е починал през есента? — попита той със студен глас. — Далеч по-вероятно ми се струва да е замръзнал до смърт в брачното си легло.

Уест се изкиска, развеселен от злобното подмятане.

Тотхил и Фог, от своя страна, продължаваха да стоят със забити в пода погледи.

Катлийн прескочи прага и силно затръшна вратата зад гърба си.

— Братко — сгълча го подигравателно Уест, — това беше твърде низко дори за теб.

— Нищо не е твърде низко за мен — отвърна Девън с каменно лице. — Знаеш го много добре.

* * *

Девън остана да размишлява до писалището дълго време, след като Тотхил и Фог си бяха тръгнали. Разтворил една от счетоводните книги, той я разлистваше, без да възприема нищо. Дори не забеляза кога Уест бе излязъл от кабинета, като се прозяваше и мърмореше нещо. Девън почувства, че се задушава, развърза вратовръзката си с няколко нетърпеливи движения и разхлаби якичката си.

Господи, колко му се искаше да се върне на лондонската си тераса, където всичко беше добре поддържано, удобно и познато. Ако Тео все още беше граф, а той продължаваше да е черната овца на семейството, щеше да е отишъл на сутрешна езда в Хайд Парк, а след това щеше да се наслади на вкусната храна в клуба. По-късно щеше да се срещне с приятелите си, за да гледат боксов мач или някоя гонка с коне, да отиде на театър и да гони фустите. Никакви задължения, никакви притеснения.

Нищо за губене.

Небето прогърмя като съпровод на угнетеното му настроение. Девън хвърли убийствен поглед към прозореца. Наситеният с дъжд въздух се беше преместил над низините и небесата бяха потъмнели до църковно черно. Бурята щеше да е размазваща.

— Милорд. — Плахото почукване по вратата привлече вниманието му.

Девън разпозна Хелън и се изправи. Опита се да си наложи по-приятно изражение.

— Лейди Хелън.

— Простете, че ви притеснявам.

— Влезте.

Хелън предпазливо влезе в стаята. Погледът й се плъзна към прозореца, преди да се върне на него.

— Благодаря, милорд. Дойдох да ви кажа, че тъй като бурята се приближава невероятно бързо, бих искала да изпратя един лакей да потърси Катлийн.

Девън се намръщи. Не беше разбрал, че Катлийн е напуснала къщата.

— Къде е тя?

— Отиде да посети един от арендаторите ни от другата страна на хълма. Взе кошница с бульон и бъзово вино за госпожа Лафтън, която се възстановява от следродилна треска. Попитах я дали иска да я придружа, но тя настоя да отиде сама. Каза, че се нуждае от усамотение. — Пръстите на Хелън се сплетоха в блед възел. — Досега трябваше да се е върнала, но времето се разваля толкова бързо, че се боя да не я завари навън.

Нищо на света нямаше да му се понрави повече от гледката на подгизналата и окаляна Катлийн. Едва се сдържа да не потърка злорадо ръце.

— Не е необходимо да изпращате лакей — рече небрежно той. — Сигурен съм, че лейди Триниър ще прояви здрав разум и ще остане при арендатора, докато не отмине дъждът.

— Да, но долината ще се превърне в кално блато.

Все по-добре и по-добре. Катлийн, която гази през кал и глина. Девън се опита да запази сериозно изражение, макар вътрешно да ликуваше. Отиде до прозореца. Все още не беше заваляло, но тъмните облаци се разливаха по небето като мастило по бял пергамент.

— Ще изчакаме още малко. Сигурно всеки момент може да се върне.

Мълния проряза небесната твърд, три блестящи назъбени линии, придружени от поредица пропуквания, които прозвучаха като чупене на стъкло.

Хелън пристъпи към него.

— Милорд, наясно съм, че със снаха ми разменихте няколко резки думи по-рано…

— Размяната на думи предполага, че сме имали цивилизован дебат — отвърна той. — Ако беше продължило малко по-дълго, двамата сигурно щяхме да се разкъсаме на парчета.

Гладкото й чело се набръчка.

— И двамата сте се оказали в трудно положение. Понякога това кара хората да казват неща, които не мислят в действителност. Но ако двамата с Катлийн успеете да изгладите различията си…

— Лейди Хелън…

— Наричайте ме братовчедке.

— Братовчедке, ще си спестите бъдещи страдания, ако се научите да възприемате хората такива, каквито са, вместо такива, каквито ви се иска да бъдат.

Хелън се усмихна леко.

— Вече го правя.

— Ако наистина беше така, щяхте да разберете, че двамата с лейди Триниър сме напълно прави в преценките си един за друг. Аз съм негодник, а тя е безсърдечна кучка, която е напълно способна да се грижи за себе си.

Сребристосините очи на Хелън се разшириха от притеснение.

— Милорд, опознах Катлийн много добре в споделената ни мъка от кончината на брат ми…

— Съмнява ме да е изпитвала кой знае каква мъка — прекъсна я бързо Девън. — Според собственото й признание тя не е проляла и една сълза заради смъртта на брат ви.

Хелън примигна.

— Тя ли ви го каза? Но не ви обясни защо?

Девън поклати глава.

Очевидно смутената Хелън каза:

— Не е моя работа да ви го казвам.

Макар и жегнат от любопитство, Девън сви небрежно рамене.

— Тогава не си правете труда. Мнението ми за нея няма да се промени.

Както и беше предположил, проявата на незаинтересованост я подтикна да говори.

— Ако това ще ви помогне да разберете Катлийн малко по-добре — рече неуверено тя, — може би трябва да ви обясня нещо. Ще се закълнете ли в честта си да го запазите в тайна?

— Разбира се — отвърна с готовност Девън. Тъй като нямаше никакво чувство за чест, той никога не се колебаеше да се кълне в него.

Хелън отиде до един от прозорците. По небето пробягваха мълнии и озаряваха деликатните черти на лицето й със синьо-бели проблясъци.

— Когато не видях Катлийн да плаче след инцидента с Тео, аз предположих, че тя просто предпочита да не разкрива чувствата си. Хората тъгуват по различни начини. Но една вечер, докато двете с нея седяхме в гостната и бродирахме, аз я видях как убожда пръста си и… не реагира. Сякаш изобщо не го беше усетила. Седеше и гледаше как капката кръв се уголемява, докато накрая вече не издържах. Увих пръста й с кърпичка и я попитах какво има. Тя беше засрамена и объркана… каза, че изобщо не е плакала, но е смятала, че трябва да пролее поне някоя сълза за Тео.

Хелън замълча; изглеждаше обсебена от опитите си да обели малко парче лющеща се боя от стената.

— Продължавайте — промърмори Девън.

Хелън постави добросъвестно обеленото парче боя на перваза и се захвана с второ, сякаш лющеше коричката на недозараснала рана.

— Попитах я дали изобщо си спомня да е плакала. Тя отвърна да, като малка, в деня, когато е напускала Ирландия. Родителите й казали, че всички ще пътуват с тримачтовия парен кораб до Англия. Отишли на кея и се престорили, че се качват на кораба. Но щом Катлийн и бавачката й стъпили на мостчето, тя осъзнала, че родителите й не я следват. Майка й й казала, че ще отседне при някакви много приятни хора в Англия и щели да я приберат някой ден, когато вече нямало да се налага да пътуват толкова често зад граница. Катлийн изпаднала в паника, но родителите й се обърнали и си тръгнали, а бавачката я завлякла на борда. — Хелън го стрелна с поглед.

— Била е едва на пет години.

Девън тихо изруга. Облегна дланите си на писалището и се загледа в нищото, докато тя продължаваше да разказва.

— Часове, след като Катлийн била отведена в каютата си, тя крещяла и плачела, докато бавачката не се ядосала и не казала: „Ако продължаваш да вдигаш такава гюрултия, ще си тръгна и ще останеш съвсем самичка на света, без да има кой да се грижи за теб. Родителите ти те отпратиха, защото си просто едно неудобство за тях“. — Хелън замълча за миг. — Катлийн веднага утихнала. За нея предупреждението на бавачката означавало, че никога повече не трябва да плаче; това била цената за оцеляването й.

— Родителите й взели ли са я обратно?

Хелън поклати глава.

— Това бил последният път, когато Катлийн видяла майка си. Няколко години по-късно лейди Карбъри починала от малария по време на завръщането си от Египет. Когато Катлийн научила за кончината на майка си, тя изпитала остра болка, но не могла да намери утеха в сълзите. Същото се случи и при смъртта на Тео.

Звукът на тежките дъждовни капки прозвуча като звънтенето на монети.

— Разбирате ли, Катлийн не е безсърдечна — промърмори Хелън. — Тя изпитва много дълбока печал. Просто не може да я показва.

Девън не беше сигурен дали трябва да благодари или да прокълне Хелън заради разкритията й. Не искаше да изпитва никакво състрадание към Катлийн. Но да бъде отхвърлена от родителите си на толкова крехка възраст сигурно я беше съкрушило. Познаваше много добре желанието да се избягват всички болезнени спомени и чувства… непреодолимата нужда да се държат определени врати затворени.

— Лорд и лейди Бъруик държали ли са се добре с нея? — попита намусено той.

— Така мисля. Тя говори за тях с привързаност. — Хелън помълча. — Семейството е било много взискателно. Имали са много правила, които са били налагани със строгост. Може би прекалено са държали на самоконтрола. — Тя се усмихна разсеяно. — Единственото изключение е темата за конете. Всичките са луди по тях. В нощта преди сватбата на Кейтлин, на вечеря, разговаряха въодушевено за родословия и тренировки, говореха с възторг за аромата на конюшните, сякаш той е най-прелестният парфюм. Разговорът продължи почти час. Мисля, че Тео се подразни малко. Чувстваше се някак изключен от разговора, тъй като не споделяше страстта им към темата.

Девън преглътна забележката си, че братовчед му не изпитва интерес към нищо друго, освен към себе си, и погледна навън.

Бурята се беше установила над пасищата на склона, водата се изливаше в тебеширенобели струи и наводняваше ниското. Сега мисълта, че Катлийн се намира сама навън, изобщо не изглеждаше забавна.

Беше непоносима.

Девън изруга под носа си и се отдръпна от писалището.

— Моля да ме извините, лейди Хелън…

— Ще изпратите ли лакей за Катлийн? — попита с надежда Хелън.

— Не. Сам ще я доведа.

Тя изглеждаше облекчена.

— Благодаря ви, милорд. Колко мило от ваша страна!

— Изобщо не е мило. — Девън се запъти към вратата. — Правя го само с надеждата да я видя затънала до глезените в калта.

* * *

Катлийн крачеше забързано по прашната пътека, която се виеше между прораслия жив плет и обширната дъбова гора. Приближаващата буря караше дърветата да шумолят, а птици и животни бързаха да си намерят убежище под ръсещите се листа. Гръмотевица удари земята с разтърсваща сила.

Тя се загърна по-плътно с шала си и се зачуди дали да не се върне обратно във фермата на Лафтън. Не се и съмняваше, че семейството ще й предложи убежище. Но вече беше стигнала почти до средата на пътя между дадената под аренда ферма и имението.

Небето сякаш се продъни и дъждът се изля върху земята, докато пътеката не се превърна в поток. Катлийн откри пролука в живия плет и тръгна през пасището нагоре по склона. Отвъд полетата почвата беше примесена с глина и щеше да й е ужасно трудно да прецапа през лепкавата смес.

Трябваше да обърне внимание на знаците, че времето ще се разваля; щеше да е по-разумно да отложи посещението си при госпожа Лафтън за утре. Сблъсъкът с Девън я беше разстроил и замъглил преценката й. Но след разговора й с госпожа Лафтън червената пелена на яростта се беше разнесла достатъчно, за да й позволи да види по-ясно положението.

Докато седеше край леглото на госпожа Лафтън, Катлийн я беше попитала за здравето й и това на новородената й дъщеря, след което разговорът постепенно се прехвърли към фермата. В отговор на въпросите й, госпожа Лафтън беше признала, че е минало много време, повече, отколкото някой може да си спомни, откакто Рейвънелови бяха правили някакви подобрения в имението. Освен това условията на арендите бяха обезкуражили наемателите сами да правят такива. Госпожа Лафтън беше чула, че някои арендатори в съседните имения бяха възприели по-модерни практики, но в земите на приората Евърсби нещата си оставаха същите като през последните стотина години.

Всичко, което жената й беше казала, беше потвърдило изреченото по-рано от Девън.

Защо Тео не й беше обяснил нищо за финансовите проблеми на имението? Беше казал на Катлийн, че къщата е била занемарена, защото никой не искал да променя декорациите на покойната му майка. Беше обещал, че Катлийн ще се занимава с поръчката на копринена дамаска и френски тапети за стените, нови кадифени завеси, измазването и боядисването, новите килими и мебели. Ще направят конюшните красиви, й беше казал той, и ще монтират последните модели оборудване за конете.

Тео й беше разказал една приказка, която изглеждаше толкова съблазнителна, че тя беше предпочела да й повярва. Но в нея нямаше и капчица истина. Той през цялото време е знаел, че накрая съпругата му щеше да разбере, че не могат да си позволят нищо от обещаното. Каква ли реакция беше очаквал?

Никога нямаше да узнае отговора. Тео го нямаше, а бракът им беше приключил още преди да започне. Единственото, което й оставаше, беше да забрави миналото и да започне нов живот.

Но първо трябваше да приеме неприятната истина, че изобщо не беше справедлива към Девън. Той определено беше арогантен негодник, но имаше пълното право да решава съдбата на приората Евърсби. Той вече му принадлежеше. Беше говорила необмислено и се беше държала като опърничава мома, за което трябваше да се извини, макар да знаеше, че реакцията му щеше да е отвратителна.

Катлийн се затътри намусено през мократа трева. Водата се просмукваше през шевовете и кантовете на обувките й, чорапите й подгизнаха. Скоро вдовишкият й воал, който беше оставила да падне на гърба й, натежа от влагата. Миризмата на анилинова боя, с която бяха оцветили траурните дрехи, при намокряне ставаше особено противна. Трябваше да си сложи боне, преди импулсивно да се втурне навън. Явно не беше по-различна от близначките; чудесен пример щеше да им даде с това тичане като ненормална наоколо.

Подскочи стреснато, когато една мълния разцепи гневното небе. Сърцето й затупка бързо; тя награби полите си с пълни шепи и затича по-бързо през полето. Земята беше омекнала и токчетата й затъваха дълбоко при всяка крачка. Дъждът се сипеше на стихийни струи, огъваше стеблата на сините скабиози и червените метличини, докато ярките им цветове не полегнаха сред тревата. Докато прекосеше полето, лепкавата почва от другата му страна щеше да се превърне в кал.

Нова мълния проряза небето, а гръмотевицата беше толкова експлозивна, че Катлийн потрепна и затисна ушите си с длани. Осъзна, че е изпуснала шала си и се обърна, за да го потърси, като заслони очите си с ръка. Вълнената купчинка лежеше на земята, на няколко метра от нея.

— По дяволите! — възкликна тя и тръгна към него, за да го вдигне.

Внезапно се спря и тихо изписка, когато към нея се засили тъмна, размазана фигура, твърде бърза, за да бъде избягната. Тя инстинктивно се извърна настрани и прикри главата си с ръце. Оглушена от гръмотевиците, смесени с бученето на пулса в ушите й, тя зачака разтреперана онова, което щеше да й се случи. Щом й се стори, че няма непосредствена заплаха, тя се изправи и избърза мокрото си лице с ръкав.

До нея се извисяваше огромна фигура… мъж, възседнал едър впрегатен кон. Тя осъзна с изумление, че това е Девън. Не можеше да произнесе и дума, за да спаси живота си. Той не беше облечен за езда — дори не си беше сложил ръкавици. Най-озадачаващото нещо бе, че носеше жокейска филцова шапка, сякаш я беше грабнал от конюшнята, докато е излизал набързо оттам.

— Лейди Хелън ме помоли да ви намеря — извика той с непроницаемо лице. — Можете да се върнете с мен, а можем да останем тук и да спорим, докато и двамата не бъдем изпепелени от мълниите. Аз лично предпочитам второто — ще е по-добре, отколкото да се ровя в онези счетоводни книги.

Катлийн го гледаше зашеметена и объркана.

Погледнато реално, можеше да язди заедно с Девън обратно до имението. Конят, спокоен и с широк гръб, беше напълно способен да отнесе и двамата. Но докато се опитваше да си го представи, притиснал тялото си към нейното… обгърнал я с ръцете си…

Не. Не можеше да понесе такава близост с който и да е мъж. Кожата й настръхна при тази мисъл.

— Аз… Не мога да яздя с вас. — Макар че се опита да го произнесе решително, гласът й излезе треперлив и жаловит. Дъждът се стичаше по лицето й, струйките влизаха в устата й.

Устните на Девън се разтвориха, сякаш се канеше да отвърне нещо язвително. Но след като плъзна поглед по измокреното й до кости тяло, изражението му омекна.

— Тогава вие вземете коня, а аз ще вървя пеша.

Изумена от предложението, Катлийн можеше само да стои и да го гледа втренчено.

— Не — най-накрая успя да отвърне тя. — Но… ви благодаря. Моля ви, трябва да се върнете в къщата.

— И двамата ще вървим — рече нетърпеливо той, — или и двамата ще яздим. Но няма да ви изоставя.

— Напълно способна съм…

Гласът й секна и тя потрепна при поредната мощна гръмотевица.

— Позволете ми да ви отведа у дома. — Тонът на Девън беше абсолютно прагматичен, сякаш двамата стояха в някоя приемна, а не сред бушуваща лятна буря. Ако го беше изрекъл властно, Катлийн може би щеше да успее да му откаже. Но той някак си беше усетил, че най-добрият начин да я склони, е като подходи по-меко към нея.

Конят тръсна глава и удари с копито по земята.

Катлийн отчаяно осъзна, че щеше да се върне обратно с него. Нямаше друг избор. Тя обгърна тялото си с ръце и изрече с неуверен тон:

— П-първо трябва да ви кажа нещо.

Девън повдигна вежди с каменно изражение на лицето.

— Аз… — Тя преглътна с усилие и думите просто се изляха от устата й: — Онова, което ви казах по-рано в кабинета, беше грубо и погрешно, за което се из-звинявам. Бях абсолютно неправа. Ще го обясня по пределно ясен начин на господин Тотхил и господин Фог. И на брат ви.

Изражението му се промени, едното ъгълче на устата му се изкриви нагоре в намек за усмивка, която ускори пулса й.

— Не си правете труда да им го казвате. И тримата ще започнат да ме наричат с много по-неприятни имена, когато всичко бъде сторено.

— И въпреки това не беше честно от моя страна…

— Всичко е забравено. Хайде, дъждът се влошава.

— Трябва да си взема шала.

Девън проследи погледа й до тъмната купчинка в далечината.

— Това ли е? Мили боже, оставете го да си лежи там.

— Не мога…

— Вече е съсипан. Ще ви купя друг.

— Не мога да приема нещо толкова лично от вас. Освен това… не можете да си позволите допълнителни разходи, след като приоратът Евърсби вече е ваш.

Зъбите му проблеснаха в усмивка.

— Ще ви взема нов — каза той. — Доколкото разбирам, хората, които са задлъжнели като мен, никога не си правят труда да пестят. — Той се плъзна назад върху седлото и й протегна ръката си. Фигурата му се очерта висока и жилеста на фона на разбуненото небе, изсечените черти на лицето му се криеха в сянка.

Катлийн го изгледа със съмнение; трябваше да е доста силен, за да успее да я вдигне на седлото, докато седи на него.

— Няма ли да ме изпуснете? — попита неспокойно тя.

— Не съм ви някой слабак, мадам. — В гласа му прозвуча обида.

— Полите ми са мокри и тежат…

— Дайте ми ръката си.

Тя се приближи и той сграбчи здраво ръцете й. По тялото й премина нервна тръпка.

Не беше докосвала мъж след смъртта на Тео три месеца по-рано. Лорд Бъруик беше присъствал на погребението и след това се беше опитал неловко да прегърне Катлийн, но вместо това тя бе предпочела да му подаде облечената си в ръкавица ръка.

— Не мога — му беше прошепнала и лорд Бъруик бе кимнал с разбиране. Макар да беше мил човек, той рядко проявяваше склонност да демонстрира привързаност. Лейди Бъруик беше същата, доброжелателна, но сдържана жена, която се опитваше да научи дъщерите си и Катлийн на ползата от сдържаността.

— Владейте емоциите си — винаги ги съветваше тя, — в противен случай със сигурност те ще ви овладеят.

Студена дъждовна струйка се стече от ръкава на Катлийн в ярък контраст с топлината от ръката на Девън, и тя потрепери.

Конят чакаше търпеливо под шибащите струи и силния вятър.

— Искам да подскочите — чу тя гласа на Девън, — аз ще ви повдигна, докато кракът ви напипа стремето. Не се опитвайте да прехвърляте левия си крак. Просто седнете като на странично седло.

— Кога да скоча?

— Сега ще е добре — рече сухо той.

Катлийн събра всичката си сила и скочи толкова високо, колкото й позволяваха краката. Девън я повдигна с изумителна лекота. Тя дори не успя да намери стремето; озова се на седлото пред него, подгънала пред себе си десния си крак. Ахна и се опита да запази равновесие, но Девън вече се беше приготвил и я обгърна с лявата си ръка.

— Държа ви. Настанете се… спокойно.

Тя се вцепени, щом усети ръцете му около кръста си и дъха му в ухото си.

— Това ще ви научи да не носите кошници на болните си съседи — рече той. — Надявам се осъзнавате, че всички егоисти сега си стоят у дома на сигурно и сухо място.

— Защо тръгнахте след мен? — успя да попита тя, като се опитваше да уталожи шока, който продължаваше да отеква в нея.

— Лейди Хелън се притесняваше. — Щом се убеди, че тя се е настанила добре, Девън посегна с лявата си ръка към воала и диадемата и ги хвърли на земята. — Извинете ме — каза той, преди тя да успее да възрази, — но боята мирише като пода в някоя таверна в Ийст Енд. Хайде, прехвърлете крака си от другата страна на седлото.

— Не мога, заплел се е в полите ми. — Конят се размърда. Катлийн не можа да намери опора върху гладкото, равно седло и неволно сграбчи бедрото на Девън, което беше твърдо като камък. Пое си изненадано дъх и бързо отдръпна ръка. Като че ли нямаше значение колко дълбоко беше вдъхнала, пак не й достигаше.

Девън прехвърли юздите в лявата си ръка, свали филцовата шапка от главата си и я сложи на главата на Катлийн. След това започна да подръпва оплетените пластове на полата й, докато тя не успя да извие крака си достатъчно, за да го плъзне от другата страна на седлото.

Като малка беше яздила по двойки с дъщерите на семейство Бъруик, когато бяха излизали на езда с понита. Но това по никакъв начин не можеше да се сравни с усещането на силния мъж зад гърба й, чиито крака бяха обхванали нейните. Нямаше за какво друго да се хване, освен за конската грива; нито юзди, нито стреме за краката.

Девън подкара коня в лек галоп, който при арабски жребец или който и да е породист кон щеше да е безупречно лек и гладък. Но при широкогърдия товарен кон, чиито крака бяха разположени по-встрани от центъра му на гравитация, ритъмът беше по-насечен и неравен. Катлийн веднага усети, че Девън е изключителен ездач, който с лекота общуваше с животното посредством категорични сигнали. Опита се да се нагоди към ритъма на галопа, но не беше същото, като да язди сама, и тя с ужас установи, че подскача върху седлото като някоя новачка.

Ръката на Девън я обхвана по-здраво.

— Спокойно. Няма да позволя да паднете.

— Но аз няма за какво…

— Просто се отпуснете.

Катлийн почувства колко сръчно се справя той с центъра на общата им тежест и се опита да отпусне стегнатите си мускули. Гърбът й се облегна върху гърдите му и като по магия тя откри баланса в движенията на коня. Когато се сля с ритъма на животното, Катлийн изпита странно задоволство от усещането на телата им, които се движеха в идеален тандем.

Спуснаха се по хълма и препуснаха към конюшнята, двуетажна сграда, построена от червени тухли, със сводести входове и каменни заграждения. В едната половина на постройката се виждаха дузина ездитни коне, а в другата десет товарни и едно муле. В конюшнята имаше помещение за седлата, за сбруите, за подковаване, за фураж, място за каретите и стая за конярите.

Сравнена с голямата къща в приората Евърсби, конюшнята беше в далеч по-добро състояние. Това несъмнено беше резултат от влиянието на главния коняр, господин Блум, набит йоркширски джентълмен с буйни бели мустаци и живи сини очи. Недостигът на височина Блум компенсираше с мускули, ръцете му бяха толкова месести и силни, че той можеше да троши орехи с пръстите си. Никоя конюшня не е била управлявана толкова стриктно: конете, за които се грижеше Блум, живееха по-добре от повечето хора. Катлийн се беше срещнала с главния коняр приблизително две седмици преди инцидента с Тео и веднага го беше харесала. Блум беше чувал за фермата за разплод в Карбъри Парк и за изключителната порода арабски жребци, която беше създал бащата на Катлийн, така че с удоволствие прибра Асад в конюшнята на Рейвънелови.

След инцидента с Тео, господин Блум подкрепи Катлийн в решението й да остави Асад жив, въпреки настояването на приятелите на Тео и останалите благородници. Блум разбираше отлично, че причина за трагедията е безразсъдството на Тео.

— Един ездач никога не трябва да възсяда коня си ядосан — беше казал той, докато оплакваше смъртта на Тео, останал насаме с Катлийн. Беше го познавал от малко момче и го беше научил да язди. — Особено когато става дума за арабски жребец. Казах му на лорд Триниър: „Ако влезете в битка с Асад, той ще подивее от възбуда“. Ясно се виждаше, че негова светлост преминава през поредния си изблик на гняв. Казах му, че за него ще е по-добре да язди някой от другите коне. Той не ме послуша, но въпреки това не спирам да се виня.

След смъртта на Тео Катлийн така и не беше намерила смелост да се върне в конюшнята. Изобщо не обвиняваше Асад за случилото се, но се страхуваше от онова, което може би щеше да почувства при вида му. Беше го предала, също както беше предала Тео, и не знаеше кога — или как — ще успее да се примири с това.

Когато осъзна, че препускат към главния вход на конюшнята, Катлийн затвори за миг очи и стомахът й се сви на топка. Стисна здраво устни и успя да не издаде нито звук. С всяко вдишване тя поемаше познатия мирис на коне и фураж, успокояващата миризма на детството й.

Девън спря коня и скочи пръв от него, докато се приближаваха двама коняри.

— Погрижете се добре за краката му, момчета — разнесе се жизнерадостният глас на господин Блум. — При такова време лесно се възпаляват. — Той погледна нагоре към Катлийн и поведението му се промени. — М’лейди. Радвам се да ви видя отново.

Погледите им се срещнаха. Катлийн очакваше да види обвинение в очите му, след като толкова време беше избягвала конюшнята и Асад, но видя само приятелска загриженост. Тя отвърна колебливо:

— И аз се радвам да ви видя, господин Блум.

Когато понечи да слезе от коня, Катлийн с изненада откри, че Девън й помага. Ръцете му я хванаха за кръста, за да улеснят скачането. Тя се обърна към него и той внимателно свали шапката от главата й.

След като подаде подгизналото кече на главния коняр, Девън каза:

— Благодаря ви, че ми заехте шапката си, господин Блум.

— Радвам се, че сте успели да откриете лейди Триниър в целия тоз дъжд и ветрове. — Блум забеляза, че Катлийн стрелва с поглед поредицата от отделения, и изкоментира: — Асад е в добра форма, м’лейди. През последните седмици е най-доброто момче в конюшнята. Мисля, че ще се радва да чуе някоя друга дума от вас.

Сърцето на Катлийн заби трескаво. Подът на конюшнята сякаш се залюля под краката й. Тя кимна отсечено.

— Ами… мисля, че мога да го погледна за миг.

За нейна изненада тя почувства пръстите на Девън да се плъзгат под брадичката й и той внимателно изви главата й към себе си. Лицето му беше мокро, миглите слепнали, а подгизналите кичури коса бяха лъскави като панделки.

— Може би по-късно — каза той на господин Блум, без да отмества напрегнатия си поглед от Катлийн. — Нали не искаме лейди Триниър да настине.

— Да, определено не щем — отвърна бързо главният коняр.

Катлийн преглътна с усилие и отмести погледа си от Девън. Вътрешно трепереше, усещаше как паниката й нараства.

— Искам да го видя — прошепна тя.

Без да каже нито дума, Девън я последва към поредицата от отделения. Тя чу как господин Блум дава разпореждания на конярите да се погрижат за товарния кон.

— Не се моткайте, момчета! Дайте му на кончето едно хубаво разтъркване!

Асад чакаше в едно от последните отделения и гледаше напрегнато приближаващата се Катлийн. Повдигна глава и щом я разпозна, ушите му щръкнаха. Беше стегнат жребец с мощна задница, елегантна фигура, която гарантираше скорост и издръжливост. Беше толкова светлокестеняв, че изглеждаше почти златист, гривата и опашката му бяха с цвят на лен.

— Ето го моето момче! — възкликна нежно Катлийн и протегна към него обърнатата си с дланта нагоре ръка. Асад я подуши и изпръхтя приветствено. После наведе изящно моделираната си глава и пристъпи към входа на отделението. Тя го погали по носа и челото и той посрещна ласката с веселие, тихо изсумтя и се притисна към нея.

— Не трябваше да чакам толкова дълго, за да те видя — каза тя, изпълнена с угризения. Наведе се тромаво напред и го целуна между очите. Усети как муцуната му деликатно се потърква в роклята й. Устните й се разтеглиха в крива усмивка. — Не трябваше да те оставям сам, горкото ми момче. — Пръстите й се заровиха в платинената грива.

Тя почувства тежестта на главата му, която полегна върху рамото й. Жестът на доверие накара гърлото й да се стегне.

— Вината не е твоя — прошепна тя. — Моя е. Съжалявам, толкова съжалявам…

Гърлото й се сви болезнено. Колкото и да се опитваше да преглътне, стегнатите мускули отказваха да се отпуснат. Не й стигаше въздух. Ръцете й пуснаха гривата на Асад и тя се извърна настрани. Залитна с хриптене и се сблъска с твърдите гърди на Девън.

Той я хвана за лактите и я подкрепи.

— Какво има?

Тя едва успя да чуе гласа му през шума на разтуптяното си сърце. Поклати глава, като се опитваше да потисне чувствата си, да не се поддава.

— Кажете ми. — Девън я разтърси леко.

От устата й не излязоха никакви думи. Само накъсано дишане, което премина в хлипания. Натискът в гърлото й отслабна внезапно и очите й се напълниха с течен огън. Тя отблъсна Девън със сляпо отчаяние. Господи, не, моля те… Губеше контрол при възможно най-унизителните обстоятелства, пред последния човек на света, който би искала да стане свидетел на това.

Ръката на Девън я обгърна през раменете. Без да обръща внимание на усилията й да се измъкне, той я поведе навън.

— М’лорд? — обади се господин Блум с лека тревога. — От какво се нуждае девойката?

— От усамотение — отвърна рязко Девън. — Къде да я заведа?

— В стаята със седлата — отвърна главният коняр, като посочи сводестия вход срещу отделенията.

Като избутваше и подкрепяше Катлийн, Девън я поведе към стаята без прозорци и с дъсчени стени. Тя се опита да се откопчи от него, размахваше ръце като удавница. Той не спираше да повтаря името й, търпеливо, ръцете му я обгърнаха, за да я успокоят. Колкото повече се бореше, толкова по-здраво я прегръщаше, докато накрая тя не се притисна безсилно към гърдите му. Опитите да преглътне треперливите си хлипания само ги караха да звучат още по-зле.

— На сигурно място си — чу тя гласа му. — Успокой се… в безопасност си. Няма да те оставя.

Постепенно Катлийн осъзна, че вече не се опитва да избяга, а се притиска все по-силно към него в опит да се скрие. Ръцете й го прегърнаха през врата, лицето й се притисна към гърлото му, и тя продължи да хлипа толкова силно, че почти не можеше да мисли или да диша. Емоцията се изля като поток, неспособна да бъде разделена на части. Да чувстваш толкова много неща едновременно и с такава сила приличаше на лудост.

Корсетът й беше твърде стегнат, като някакво живо същество, което се опитваше да я смачка с челюстите си. Катлийн усети как коленете й омекват и краката й се подгънаха. Тялото й бавно започна да се свлича и тя почувства как я вдигат някакви силни ръце. Беше неспособна да се овладее, да се контролира. Оставаше й само да се подчини, да се разтвори в поглъщащите я сенки.