Лайза Клейпас
Изкушение (6)

Глава 6

За пръв път след инцидента с Тео, Катлийн спа без кошмари. След като се пробуди след дългия сън, тя седна в леглото и камериерката й Клара донесе подноса със закуската.

— Добро утро, милейди. — Клара постави подноса в скута на Катлийн, докато прислужничката дръпна завесите, за да пропусне слабата сивкава светлина, която струеше от облачното небе. — Лорд Триниър ми поръча да ви предам бележката му.

Катлийн се намръщи с любопитство и разгъна малкото хартиено правоъгълниче. Почеркът на Девън беше ъгловат и решителен, думите бяха написани с черно мастило.

Мадам,

Тъй като скоро заминавам за Лондон, бих искал да обсъдим един въпрос, който е от голяма важност. Моля ви, при първа възможност слезте в библиотеката, за да поговорим.

Триниър

Всичките й нерви се изопнаха при перспективата да се изправи лице в лице с него. Знаеше защо иска да разговаря с нея… щеше да я помоли да напусне имението колкото се може по-скоро. Нямаше да пожелае да се обремени с присъствието на вдовицата на Тео или на сестрите му, пък и никой не би го очаквал от него.

Днес щеше да разпрати писма в опит да си намери къща. Ако стриктно икономисваха, тя, Хелън и близначките можеха да преживяват с вдовишката й рента. Може би щеше да е най-добре да започнат отначало на някое друго място. През трите месеца, които бе живяла в приората Евърсби, й се бяха случили много малко хубави неща. И макар Хелън и близначките да обичаха единствения дом, който някога бяха познавали, те само щяха да спечелят от промяната. Твърде дълго бяха живели откъснати от света… Имаха нужда от нови хора, нов пейзаж, нови преживявания. Да… четирите заедно щяха да се справят.

Но Катлийн се притесняваше какво щеше да се случи с арендаторите и слугите. Наистина бе жалко, че след смъртта на Тео щеше да настъпи краят на фамилията Рейвънел и гордото й наследство.

Изпълнена с меланхолия, тя облече с помощта на Клара многобройните фусти, корсета и турнюра с подплънки.

След това навлече и плътно прилепващата към тялото черна крепонена рокля, падаща на гърба на дипли, които се спускаха до земята и се влачеха отзад в малък шлейф. Копчетата й се намираха на гърдите, дългите ръкави прилепваха към китките й и завършваха със свалящи се ръкавели, ушити от бял лен. Замисли се дали да не сложи воала, но се отказа, след като реши, че двамата с Девън вече са надживели тези формалности.

След като Клара заплете косата на Катлийн в плитки, които събра и нави на кок на тила й, тя попита предпазливо:

— Милейди, негова светлост спомена ли какво възнамерява да прави с персонала? Много от нас се притесняват за работата си.

— Засега не е споменал нищо за плановете си — отвърна Катлийн, като вътрешно се ядосваше на собствената си безпомощност. — Но работата ти при мен е сигурна.

— Благодаря ви, милейди. — Клара не изглеждаше особено облекчена, но Катлийн разбираше противоречивите й чувства. След като бе работила в голямо имение, работата в някоя къща или стаи под наем за нея щеше да е провал.

— Ще направя всичко възможно, за да се опитам да повлияя върху мнението на лорд Триниър за прислугата — каза й Катлийн, — но се боя, че нямам никакво влияние върху него.

Двете размениха неприветливи усмивки и Катлийн излезе от стаята.

Когато приближи библиотеката, тя почувства как пулсът й се ускорява. Изпъна рамене и прекоси прага.

Девън като че ли разглеждаше подредените по рафтовете книги; протегна ръка и изправи две томчета, които бяха паднали настрани.

— Милорд — каза тихо Катлийн.

Девън се обърна и очите му веднага намериха нейните. Беше зашеметяващо красив, облечен в тъмен костюм, ушит по новата, по-свободна мода; сакото, жилетката и панталоните бяха от подхождащи си платове. Неофициалната кройка на костюма по никакъв начин не смекчаваше здравите очертания на тялото му. Катлийн не можа да потисне спомена за силните му ръце, които я обгръщаха, и твърдите му гърди под бузата й. Топлината запълзя по лицето й.

Девън се поклони с непроницаемо лице. На пръв поглед изглеждаше спокоен, но когато се взря в него, под очите му се забелязваха леки сенки, а в привидно отпуснатия му вид се долавяше добре прикрито напрежение.

— Надявам се, че тази сутрин се чувствате добре — рече тихо той.

Изчервяването й смущаващо се задълбочи.

— Да, благодаря ви. — Тя направи реверанс и сплете пръсти. — Искали сте да обсъдим нещо, преди да тръгнете?

— Да, относно имението. Стигнах до някои изводи…

— Надявам се… — започна тя, но се спря. — Простете, не исках да…

— Продължете.

Катлийн наведе поглед към сплетените си пръсти и заговори:

— Милорд, ако решите да освободите някои от прислужниците… или всичките, всъщност… надявам се да вземете предвид, че някои от тях са служили на семейство Рейвънел през целия си живот. Може би ще обмислите да отпуснете малки суми на най-възрастните от тях, които нямат почти никаква възможност да си намерят нова работа.

— Ще го имам предвид.

Тя усещаше погледа му, който пареше като слънчева светлина. Махагоновият часовник върху полицата над камината отмерваше мълчанието с деликатни тиктакания.

— Когато сте с мен, се чувствате изнервена — каза тихо той.

— След вчерашния ден… — Гласът й секна, тя преглътна с усилие и кимна.

— Не е нужно някой друг, освен нас двамата, да знае за това.

Дори Катлийн да предпочетеше да му повярва, това изобщо не я успокои. Споменът представляваше една нежелана връзка между тях. Той я беше видял в най-слабоволния й, най-унил момент, и предпочиташе да го чуе как й се подиграва, вместо да се държи толкова мило с нея.

Насили се да срещне погледа му и призна с принудена откровеност:

— По-лесно е да мисля за вас като за неприятел.

Девън леко се усмихна.

— Тогава това ни поставя в много странна ситуация, защото аз реших да не продавам имението.

Думите му я удивиха. Не можеше да повярва. Правилно ли беше чула?

— Положението на приората Евърсби е толкова отчайващо — продължи Девън, — че малцина са способните да го влошат още повече. И аз съм един от тях, разбира се. — Той посочи с жест двете кресла, разположени до писалището. — Ще поседите ли с мен?

Тя кимна и докато сядаше, мислите препускаха в главата й. Предишния ден бе изглеждал толкова непоколебим — нямаше никакво съмнение, че възнамеряваше да се отърве от имението и проблемите му по възможно най-бързия начин.

След като подреди полите си и скръсти ръце в скута си, тя го погледна учудено.

— Мога ли да попитам какво ви накара да промените мнението си, милорд?

Девън отговори след кратко забавяне, с притеснено изражение.

— Опитах се да измисля всякакви причини, за да си измия ръцете и да се отърва от това място. Но винаги стигах до извода, че заради всеки един мъж, жена и дете в това имение съм длъжен да се опитам да го спася. Приоратът Евърсби е изграждан поколения наред. Не искам аз да… Не мога просто да го унищожа.

— Мисля, че това е достойно за възхищение решение — каза тя с колеблива усмивка.

Той изкриви устни.

— Брат ми го нарича суета. И, естествено, предрече провала ми.

— Тогава аз ще послужа като противотежест — възкликна импулсивно тя, — и ще предскажа успеха ви.

Девън я погледна напрегнато и я изненада с една бърза усмивка.

— Недейте да залагате парите си на това — посъветва я той. Усмивката се стопи до колебливо потрепване в ъгълчетата на устата му. — Продължавах да се будя посред нощ и да споря със себе си. Но тогава ми хрумна да помисля какво би направил баща ми, ако беше живял достатъчно дълго, за да се озове на моето място.

— Щеше ли да спаси имението?

— Не, нямаше да се замисли и за миг. — Девън се изсмя. — Мога да кажа, че винаги е най-добрият избор да направя точно обратното на онова, което би направил баща ми.

Катлийн го погледна със съчувствие.

— Пиеше ли? — осмели се да попита тя.

— Всичко правеше. И ако му харесваше, стигаше до крайности. Рейвънел до мозъка на костите си.

Катлийн кимна, като си мислеше за Тео.

— Предположих — осмели се да каже тя, — че семейният ви темперамент не е твърде подходящ при управлението на имение.

В очите му проблесна веселие.

— Като човек, който притежава изцяло семейния темперамент, съм напълно съгласен. Ще ми се да можех да твърдя, че майка ми идва от солидно, прагматично семейство, за да балансира лудостта на Рейвънел. За нещастие тя беше още по-зле.

— По-зле? — попита Катлийн и очите й се разшириха. — Лош характер ли имаше?

— Не, но беше неуравновесена. Смахната. Няма да преувелича, ако кажа, че имаше дни, в които дори забравяше, че има деца.

— Моите родители бяха много грижливи и внимателни — отзова се след миг Катлийн. — Стига да си кон.

Девън се усмихна. Наведе се напред, облегна лакти върху коленете си и отпусна за миг глава. Не твърде подходяща поза в присъствието на дама, но тя просто разкриваше колко много е уморен. И объркан. За пръв път Катлийн изпита истинско съчувствие към него. Не беше честно човек да се изправя срещу толкова много ужасни проблеми наведнъж, без всякакво предупреждение или подготовка.

— Има още нещо, което бих искал да обсъдим — рече най-накрая той, след като се надигна. — Не мога просто така да изхвърля сестрите на Тео от единствения дом, който някога са познавали. — Изражението й го накара да повдигне вежди. — Да, имам съвест. Вярно, че години наред съм я пренебрегвал и отхвърлял, но въпреки това от време на време ми досажда.

— Ако възнамерявате да позволите на момичетата да останат тук…

— Да. Но този сценарий предизвиква очевидни трудности. Те имат нужда от придружителка. Да не споменаваме строгото обучение, което трябва да преминат, ако искат да се появят в обществото.

— Обществото? — повтори изумено Катлийн. — И трите?

— Защо не? На подходящата възраст са, нали?

— Да, но… разходите…

— Те са мой проблем. — Той се поколеба. — Вие ще се заемете с най-трудната част от цялата работа, като поемете близначките. Цивилизовайте ги, доколкото можете.

— Аз? — Очите й се разшириха. — Вие… предлагате ми да остана в приората Евърсби с тях?

Девън кимна.

— Очевидно не сте много по-възрастна от Хелън и близначките, но вярвам, че ще можете да се справите много добре с тях. Определено по-добре, отколкото някой непознат. — Той замълча за миг. — Те заслужават същите възможности, на които се радват останалите дами с тяхната класа. Бих искал да направя това възможно, но не мога да го постигна без вашата помощ тук. — Девън се усмихна леко. — Естествено, ще можете да обучавате и Асад. Подозирам, че ще усвои правилата за поведение на масата преди Пандора.

Сърцето на Катлийн биеше като полудяло. Да остане тук с Хелън и близначките… и Асад… това беше повече, отколкото се беше осмелявала да мечтае.

— Предполагам, че вие също ще живеете тук? — попита предпазливо тя.

— Ще ви посещавам често — отвърна Девън. — Но по-голямата част от работата по уреждането на финансовите дела на имението ще се върши в Лондон. В мое отсъствие цялото домакинство преминава под ваше ръководство. Това достатъчен стимул ли е да останете?

Катлийн започна да кима още преди да е завършил изречението.

— Да, милорд — рече тя, почти останала без дъх от облекчение. — Ще остана. И ще ви помогна с всичко, с което мога.