Нора Робъртс
Година първа (8)

8.

Еди намери вериги, инструменти — човекът, който беше изоставил бензиностанцията, бе оставил добре заредено куфарче с инструменти.

След това намери десетлитрова туба и я напълни с бензин.

— По принцип не обичам да нося бензин в багажника — обясни той, докато я поставяше вътре. — Но нали знаете, обстоятелствата са такива. Какво ще кажете, ако двамата с Джо отидем да се облекчим, преди да поемем.

— Давай — подкани го Макс.

— Той е добър, Макс. Не усещам зло у него.

— И моето чувство е същото. Засега поне ще трябва да се примирим с непознатите. Май казва истината, че е попаднал на група непознати, и май е истина, че са му се нахвърлили, че са го пребили и са го оставили само с дрехите на гърба. Налага се да започнем да настройваме онова, което притежаваме, и да започнем да усъвършенстваме усещанията си. Защото той няма да е единственият, на когото ще се натъкнем.

— Тревожиш се за Ерик, защото не знаеш с кого е.

— Скоро ще бъде с нас. Качвай се в колата, студено е. А аз искам да я запаля преди той да се върне. Няма смисъл да му показваме, и на него, и на когото и да било, какви сили притежаваме.

Двамата се качиха. Макс наблюдаваше в огледалото за обратно виждане и постави ръка върху стартера, когато видя Еди и кучето да тичат към тях.

— Скачай, Джо. — Еди се намести вътре след кучето. — Отново искам да ви благодаря. Ще бъде хубаво да се повозя, вместо да вървя.

Докато Макс излизаше от бензиностанцията, Лана се обърна назад и погледна Еди.

— Колко път си извървял?

— Не знам точно. Бях в Катскилс. Един приятел работеше там извън сезона в един скапан курорт. Беше като от филм — нали го знаете онзи, „Мръсни танци“, с бунгалата и всичко.

— Никой не притиска Бейби в ъгъла.

— Да бе, същият. Там обаче не беше готско като във филма. Малко позапуснато. Но аз отидох да му помагам, поправяхме разни неща. Не гледахме много телевизия, а пък интернет трудно се хващаше, но след това чухме, когато отидохме в близкия град, за да пийнем бира, че хората се разболявали.

Джо се протегна в скута му и Еди започна да го гали и чеше с дългите си кокалести пръсти.

— Беше преди три седмици, изгубих представа за времето. Обадих се у нас — трябваше да ида до града — на следващия ден, защото не можех да се свържа вечерта. Мобилните почти не работеха в курорта, а собствениците бяха изключили стационарния телефон за зимата. Стиснати гадняри. Както и да е, не успях да се свържа с мама и се притесних още повече. След това се свързах със сестра си. Каза, че мама била в тежко състояние, в болница и, господи, чух, че Сари също е болна.

Той продължаваше да гали кучето, после се обърна и погледна през прозореца.

— Върнах се, за да си събера багажа, да кажа на Бъд, моя приятел, и видях, че не се чувства добре. Кашляше много. Въпреки това си събрахме багажа и тръгнахме, преди да се стъмни — оставихме автомобила му там, защото не можеше да шофира. Състоянието му се влошаваше, стана толкова зле, че трябваше да се отбием до болницата.

Погледна към Лана.

— Направо полудях бе, човек, направо изперках. Градецът беше скапан и всички се опитваха да се разкарат. Видях заковани прозорци на къщи и магазини, но пък имаха болница, а аз трябваше да заведа Бъд.

Той си пое бавно въздух.

— Не можех да го оставя просто така, но мама и Сари… Не можах да се свържа с тях, когато опитах оттам. Звънях на шест човека, преди да ми отговорят. Попаднах на втория ми братовчед Мейсън. Той каза… Господи, много му беше зле и на него. Каза, че и неговата, и моята майка били починали, че Сари била в болница, но положението й не било никак добро. Той не можел да излезе, каза ми да не се прибирам, че положението било кофти. Не съм можел да направя нищо. Нямаше смисъл да звъня на баща ми. Той замина скоро след като Сари се роди и не знам къде… Както и да е. Бъд не оцеля. Нито пък Сари и Мейсън.

— Моите съболезнования, Еди.

След като избърса мокрите си очи, той отново започна да гали Джо.

— Просто подкарах, не мислех трезво. Стигнах до едно място на пътя, блокиран с автомобили, и не можах да мина. Обърнах автомобила и тръгнах по друг път. Обикалях по пътища, които не бяха блокирани, след това един камион ме размаза. Май има повече от две седмици оттогава. След това вървях пеша. Научих се да не припарвам до големите градове — лоши работи стават там, човече, много гадни. Черните пътища са по-добри. Замислих се дали да не се отправя към дома — едно малко градче, Фидлърс Крийк, близо до Луисвил. Само че не можех да преживея, че мама и сестра ми са мъртви. Как да се прибера като знаех, че тях ги няма. Вие изгубихте ли някого?

— Нашите починаха преди няколко години — отвърна Лана. — Едно дете съм. Макс не успя да се свърже с родителите си, те са в Европа. Ще се видим обаче с брат му.

— Моля се да е добре. Много не ме бива в молитвите, въпреки че мама се опита да ме направи богобоязлив християнин. Напоследък обаче се старая и ще се моля той да е добре.

Макс вдигна поглед към огледалото за обратно виждане.

— Благодаря.

— Сега ще трябва да се грижим един за друг. — Еди потри насинената си челюст. — Някои не го виждат така. Радвам се, че вие сте различни. Вие сте от града, личи си. От кой град сте?

— От Ню Йорк — отвърна Макс.

— Без майтап? Чух, че там било много зле. Кога се изнесохте?

— Вчера сутринта и наистина е много зле.

— Навсякъде е зле — добави Лана. — Повече от един милиард са измрели от вируса. Все разправят, че ваксината ще бъде готова, но…

— Но не сте чули.

Тя се обърна да погледне отново Еди и забеляза, че очите му са станали огромни, ококорени като на бухал.

— Какво?

— Направо от Ню Йорк… Вчера двамата с Джо си намерихме една малка фермерска къща. Ребрата ме боляха адски и се надявах да ме пуснат да преспя в обора, нещо такова. Там обаче нямаше никого. Бяха се разкарали, затова останах в къщата. Имаше генератор, та го пуснах и се изкъпах за пръв път от седмица. Ама колко беше хубаво само. Имаха и телевизор и аз реших да погледам дивидитата, които бяха оставили — те всичко бяха оставили. Аз обаче пуснах телевизора и останах потресен, когато чух новините. Момичето, което ги четеше, имаше странно име.

— Арлис ли? Арлис Рийд — попита Лана.

— Да, да. Реших да погледам малко, да чуя нещо. А и тя е много готина. Докато говореше, пристига един и сяда. Пиян като казак. Виждал съм го преди. Някой си Боб.

— Боб Барет ли? Той е водещ… главният — обясни Макс.

— Да, та главният е пиян като казак и вади пищов.

— Господи! — Лана се завъртя доколкото можеше назад. — Какво стана?

— Та слушай сега. — Еди се намести и заразказва. — Той размахва тъпия пистолет, избълва куп простотии, заплаши да застреля готината мацка. Разправяше за Гибелта, нали ме разбирате? Сега ми се струва, че беше като да гледаш скапан филм, много страшен, но не можеш да отлепиш поглед. Тя го остави да приказва — мацето е корава работа — и май изглеждаше, че ще успее да го придума да се успокои. Тогава обаче той вдигна пистолета… — Еди постави показалец под рядката брада. — И бам. В ефир. Отнесе си половината лице, докато предаваха на живо.

Започна да се сипе сняг. Снежинките се плъзгаха по предното стъкло. Макс включи чистачките.

— Това не е най-лошото — продължи Еди. — Готината — Арлис, нали? Тя каза да продължат да излъчват, да насочат камерата към нея. Сигурно, за да не гледат хората мъртвия. Цялото й лице бе в кръв, но тя започна да говори. Разправяше, че не била казвала цялата истина, но сега щяла да я каже. Тя си имала — как му каза — източник. Каза, че мъртвите били два милиарда, дори повече.

— Повече от два? — Лана притисна юмрук към сърцето си. — Не е възможно.

— Ако я гледаше, щеше да повярваш. Повече от два, каза тя, нямало ваксина, защото Гибелта непрекъснато мутирала. Онзи пич, дето бил президент след предишния, мъртвия, също бил умрял и някаква жена — онази със селското стопанство, сега била президент. Започвали да търсят хора като… май като нас.

Макс присви очи в огледалото за обратно виждане.

— Какво означава „като нас“?

— Които не са болни. Които не се разболяват. Водят ги на някакви места за тестване и разни такива гадости. Няма значение дали искаш, или не искаш. Били сме във военно положение и разни такива смехории, човече. Че аз сам видях какво става, при това на два пъти миналата седмица. Скапаните танкове се отправят на изток, водят огромни конвои военни камиони и разни подобни. Затова тръгнах на запад. Та тя го каза всичко това, после каза, че предаването щяло да бъде последно, защото щели да ги затворят, задето са казали всичко това. Когато приключи, телевизията замлъкна.

— Не знам дали хората, които работят там, спряха или бяха военните, или не знам там кой. Но по-късно, като пробвах, пак нямаше нищо. Поколебах се дали да не остана, да се скрия, но нещо не ме свърташе. И двамата с Джо не ни свърташе и рано тази сутрин пак тръгнахме. Вървяхме и се натъкнахме на вас.

— Два милиарда — прошепна с разтреперан глас Лана. — Как е възможно нещо да убие толкова много хора толкова бързо.

— Разпространението е глобално — заяви Макс. — Ние сме глобални. Хората пътуват — или по-точно пътуваха — по цял свят, всеки ден. Предава се от човек на човек, а следващият го разнася, където отиде. Шепа заразени, които може би дори не знаят, че са болни, се качват на самолета за Китай или Рио или скапания Канзас Сити и останалите пътници са изложени на вируса, както и екипажът, хората от проверка на сигурността, в магазините за подаръци на летищата, баровете. Всички го разпространяват. Не е нужно много време.

— Искаш да кажеш… казват — поправи се Лана, — че ще продължи да се разпространява, ще продължи да убива, докато… Докато не остане никой, освен хора като нас. С имунитет.

— Е тая дума не можах да си я спомня — призна Еди. — Имунитет. Аз изглежда го имам, защото бях с Бъд през всичкото време. И преди да се разболее, и след това. И къде го заведох? В болницата. Там имаше много болни. Но аз не са разболях.

— От онова, което прочетох и чух — заговори Макс, — симптомите се проявяват между дванайсет и двайсет и четири часа след като си бил изложен на заразата.

— От това трябва да се почувствам по-добре. Май е така — продължи Еди, — въпреки че всичко е голяма гадост.

— Какво ще стане след това? — Лана се обърна към Макс. — Теб те бива да измисляш какво ще стане след това.

— Това не е роман, този път е истина.

— Теб те бива да измисляш какво ще стане след това — повтори тя. — Аз не бях подготвена за най-лошото. Представях си, че ще прекараме няколко седмици в планината, докато нещата се нормализират. Сега обаче… Няма да има нищо нормално и трябва да знам какво да очаквам.

— Ако продължи да се разпространява, ще има още два милиарда мъртви — заяви уверено Макс. — Невъзможно е да се каже колко ще останат. Половината от населението на света? Една четвърт? Десет процента? Може да предположим, тъй като вече видяхме началото, че инфраструктурата ще рухне. Комуникации, ток, пътища. Медицинските заведения, пълни със заразени от вируса пациенти, ще се опитват да ги лекуват, също и другите пациенти. Хора с наранявания, с рак и други болести. Ще има още грабежи и убийства като онези, които сами видяхме в Ню Йорк. Правителството ще рухне или ще се реформира в нещо, което нямаме представа какво ще бъде.

Той вдигна ръка от волана, за да стисне нейната.

— Добре направихме, че се махнахме от града. Градовете ще рухнат първи. Повече хора разпространяват вируса, повече хора грабят или се обръщат към насилие. Там има повече инфраструктура, която да се срине. Повече хора ще се паникьосват, военните ще нахлуят, за да въведат ред. И този ред ще рухне, защото все повече от хората с власт ще бъдат покосени от вируса.

— Значи остава „давайте към хълмовете“.

Макс кимна към Еди.

— Прав си. Намираш си местенце, безопасно, поне доколкото е възможно, и си го зареждаш, поддържаш и защитаваш.

— От кого го защитаваш?

Макс отново стисна ръката на Лана.

— От всеки, който се опита да ти го отнеме. Надяваш се хора, които мислят като теб, да се съберат, да построят общности с тяхна собствена инфраструктура, закони и ред. Ровите в боклуците, обработвате земята, ловувате. Живеете.

Ако се беше надявала Макс да предложи не чак толкова ужасен сценарий, трябваше да признае, че онзи, който той нарисува, беше прекалено истински.

— Ами ако си като нас двамата и нямаш никаква представа как се ловува и обработва земята?

— Намирате други, които умеят, и се учите. Стигнали сте дотук. Ще оцелеете нататък.

— Мама си имаше градинка, отглеждаше хубави зеленчуци всяка година. Мога да отглеждам разни неща и да ви покажа как става. Ловувах като дете, но това беше отдавна. Аз съм от малкото провинциални момчета, които не си падат по огнестрелните оръжия. Но знам как се използват.

— Възможно е да постигнат нещо с ваксината — настоя Лана.

— Възможно е — съгласи се Макс. — Но ако вече има два милиарда мъртви, ще има много повече, преди да я раздадат, дори да направят големия пробив утре. Центърът няма да издържи, Лана. Той вече рухва. Боже, сега министърът на селското стопанство била станала президент. Дори не знам коя е.

— Извинявайте, че ви прекъсвам — започна Еди, — но трябва да спрем и да сложим веригите преди снегът да натрупа.

Макс отби. Снегът продължаваше да вали.

— Ще трябва да ми покажеш как.

— И на мен — добави Лана. — След като ще трябва да се науча на неща, които не знам, да започваме веднага.

— Няма проблем, не е нещо сложно.

Той им показа как да разгънат веригите — съвсем просто упражнение, въпреки че студът, снегът и вятърът бяха неприятни. След това ги научи как да нагласят веригите върху гумата. Въпреки че пръстите й бяха изтръпнали дори с ръкавици, Лана настоя да постави една сама.

Трябваше да се научи.

Макс подкара леко колата напред, за да се открие останалата част от гумата. След като наблюдава внимателно Еди и изслуша инструкциите му, тя свърза веригите и използва устройството да ги затегне.

— Така добре ли е?

Еди провери веригата.

— Страхотно като за пръв път. Тя те победи в тая работа, Макс.

Макс погледна и се усмихна, докато довършваше връзката.

— Тя започна първа.

Еди се изкиска и заобиколи колата, за да нагласи последната верига.

— Така е добре. — Погледна кученцето, приклекнало отстрани.

— Приключи ли, Джо? — Когато отвори вратата, животинчето скочи вътре. — Мога аз да покарам, ако искаш да си починеш.

Макс поклати глава.

— Няма проблем.

— Кажи, когато искаш да се сменим. Дотогава ще подремна отзад с Джо. Не спах добре снощи след новините.

Той започна да рови в раницата, но Лана извади своето памучно одеяло и му го подаде.

— Използвай това. Меко е.

Еди погледна одеялото, след това го взе и изчака Лана да седне.

— За малко се уплаших, че ще ме застреляте и ще ми вземете нещата. Че може дори да нараните кученцето. След това бързо разбрах, че това няма да се случи. Разбрах, че не сте такива.

— И ти не си такъв — отвърна Лана.

— Не, госпожо, не съм. Но може да се каже, че рискувахме едни с други. Много се радвам, че стана така. Хубаво одеяло.

Той легна на задната седалка, сви дългите си кльощави крака и кученцето се сгуши до него.

— Благодаря — рече той и затвори очи.

Лана не заспа. Вместо това си повтаряше как се е научила да слага вериги за сняг. Беше сготвила оскъдна вечеря с малкото продукти — на котлон в офиса на грозен мотел. Тя можеше с дъха си да запали огън както за светлина, така и за огрев. Можеше да запали дори автомобилен двигател.

С тези умения, със силите, които нарастваха в нея, тя се учеше да мести неща — засега малки, но и това щеше да се промени. С Макс двамата бяха вдигнали моста, беше забавила другите автомобили, дори отблъсна онези, които им мислеха злото.

Беше се научила да прави всичко това и щеше да се научи на всичко друго, което бе необходимо.

Ако предположенията на Макс се превърнеха в реалност, тя щеше да използва силата на волята си, ума си, магическите си умения, за да направи нужното и да ги опази живи.

Освен това, мислеше си тя, докато мъжът и кученцето на задната седалка хъркаха тихо, почти едновременно, бяха започнали да си изграждат общност.

— Обичам те, Макс.

— Обичам те. Поспи малко. Чака ни дълъг път.

— Ще спя, когато и ти спиш. Може да имаш нужда от мен.

— Когато намерим нашето място, а ние ще го намерим, ще се омъжиш ли за мен?

Тя протегна ръка и го докосна по бузата.

— Да.

Лана остана да наблюдава как слънцето изгрява, как пропъжда мрака и го остави да я изпълни с надежда.

 

 

Отне им повече време да стигнат до гарата на Трийсет и трета улица, отколкото Арлис беше пресметнала. Налагаше се да спират, да се крият на няколко пъти по време на бягството. Успяха, защото Фред чуваше двигатели, стъпки, стрелба много преди нея.

На входа на Таймс Скуеър, някога оживено място, дръзко осветено, огромните екрани и дигитални билбордове се извисяваха като празни черни проходи към неизвестното. Неочаквана светкавица, назъбена, хоризонтална експлозия, падна южно от Хералд Скуеър и взриви лудостта в светлина.

Разхвърляни тела, кучета с подивели очи, които се хранеха с тях, изпотрошени магазини, автомобили, автобуси, ванове, пръснати по Хералд Скуеър, сякаш гневна ръка ги беше вдигнала над улицата и тротоарите.

Някой, нещо се изсмя.

Някой, нещо изпищя.

Арлис стисна ръката на Фред и в зловещите отблясъци на светкавицата двете хукнаха. На входа, който водеше надолу в мрака, Арлис спря, пое си дъх и се опита да се пребори с паниката.

Мисли трезво, нареди си тя. Остани жива.

Спътницата й може и да имаше крила и да чуваше по-добре от шнауцер, но Фред беше някак прекалено весела, за да бъде предпазлива.

— Слушай, не знаем кой или какво може да се крие долу. И на терминала, и в тунелите. Предстои ни дълго ходене, нямаме път за бягство, ако се наложи. Аз имам пистолет, но никога не съм стреляла по нищо.

— Не мисля, че трябва.

Писъкът се чу отново и ужасът в него се загнезди в гръбнака на Арлис.

— Ако се наложи да се защитаваме, ще трябва да го използваме. Ще вървим колкото е възможно по-бързо, колкото е възможно безопасно, а ти наостри невероятно добрите си уши.

— Освен това виждам много добре в мрака.

— Още един плюс. Ще се държим заедно, както досега.

Арлис извади фенерчето и го насочи към стъпалата.

Огледа се — бяха на ъгъла на „Мейси“.

Тя се замисли. Нямаше никога повече да има празничен парад, нито намаление. Нямаше да има друго чудо на тази или друга улица.

— Да вървим.

Трябваше да се стегне. Сърцето й започваше да блъска все по-бързо и шумно.

Какво правеше тук? Какво търсеше един здравомислещ човек тук?

— Чуваш ли нещо? — прошепна тя на Фред.

— Нищичко. Всичко е наред.

Прекосиха мрака, последваха единичния лъч на фенерчето и се прехвърлиха над въртящите се прегради на входа.

— Винаги съм искала да го направя. — Гласът на Фред, дори тих, отекна. — Просто за забавление, не за да не плащам.

Арлис притисна пръст към устните й, обиколи с фенерчето навсякъде от страх да не би още мъртви тела да са струпани на терминала или по релсите.

Или още по-лошо, да ги нападнат живи.

С помощта на фенерчето тя последва знаците, които сочеха към Хобокън.

Огледа перона, релсите, другия перон, от другата страна. Сърцето й се поуспокои — докато не се наложи да приеме факта, че трябва да навлязат в тунелите.

Връщане назад нямаше, помисли си тя. Щом тръгнеха по така наречената пътека, връщане назад наистина нямаше.

— Това е. — Тя седна, позволи си да се отпусне. Въпреки че коленете й бяха омекнали, спускането я беше оставило задъхана.

Фред разпери крила и се понесе като перце.

— Може би ще успея да летя с теб на кратки разстояния. Не съм пробвала с друг човек — призна момичето. — Но съм пренасяла кученца до онзи подслон, когато започнахме. Ще ми се да се бях отбила там, да взема едно с нас.

Тъй като един от страховете на Арлис беше да не попаднат на подивели домашни любимци като онези, които ръфаха телата по улиците, тя нямаше нищо против, че нямат куче.

— Знаеш ли за третата релса?

— Арлис, може и да съм сравнително нова фея, но съм на двайсет и една, не на две. Престани да се тревожиш чак толкова.

— Чувствам се отговорна.

— Затова че постъпваш правилно ли? Така е. Много се гордеех с теб заради онова, което направи. Тогава разбрах, със сигурност, че тръгвам с теб. Носеха се разни слухове.

— Слухове ли?

— Ние не сме… Хората като мен, с магически сили — ние все още не сме много организирани. Мнозина от нас все още не са разбрали какво представляват. А някои, когато разберат, направо пощръкляват или пък стават зли. Затова през повечето време се опитвахме да направим зони за безопасност и да помагаме на хората, да помагаме на котки и кученца и други домашни животни, които са изоставени, и да пуснем онези, чиито собственици са се разболели. Разполагахме с няколко работещи черни огледала или кристали и се опитвахме с различни заклинания да разберем какво точно става.

Арлис нямаше никаква представа какво е това черно огледало.

— Кристали ли? Като гледачките по панаирите ли?

— Някои от тях сигурно са притежавали латентни сили, но както и да е, да, като тях, и други начини. Разбрахме, че положението е по-зле, отколкото ни казват, но е трудно да се определи колко по-зле, тъй като има най-различни противоречиви сведения. Много приказки. Но ние разбрахме, че е зле и ще става още по-зле. Затова се опитвахме да помогнем на хората да се измъкнат, когато имаше как. След като ти тази вечер каза на хората всичко, аз разбрах, че ще ти помогна.

Тя спря и докосна ръката на Арлис. Арлис изключи фенерчето и остави Фред да я води в мрака, докато не притисна гръб в студени плочки.

Не говореше, не задаваше въпроси, просто отпусна пръсти върху пистолета.

Чу остър мъжки смях, с достатъчно злоба в него, за да й подскаже, че той едва ли ще бъде приятелски настроен.

— Видя ли онзи изрод как се гърчеше!

Сега вече забеляза светлината — два лъча прорязваха мрака, приближаваха, ставаха по-ярки.

От време на време ги насочваха към стените. Ако минеха по нея или Фред, трябваше ли да използва пистолета? Щеше ли да намери сили да се прицели и да застреля друго човешко същество?

— Напика се. Скапанякът се напика!

— Защо да не може да ловуваме с друг тук долу? Скапаняците в тунелите са предостатъчно.

— Стига де, повечето са луди. По-забавно е да ги накараме да полудеят, а след това да ги убием. Дай този път да си намерим жена, ама не някоя от вещиците долу. Ще я опраскаме няколко пъти, след това ще я ковнем на релсите и пак ще я опраскаме, преди да я изкормим.

— Ти си болен скапаняк.

Понесе се нов смях. Тя чу как ботушите им чаткат по земята. Видя силуетите им зад лъчите светлина.

Дали можеха да ги видят?

— Да си намерим две. Не ти ща остатъците.

Лъчът перна стената на два сантиметра от лицето й; тя стисна пистолета.

Ако не бяха толкова заети да се кискат за плановете си да изнасилват, измъчват и убиват, щяха да я видят.

Те продължиха, толкова близо, че ако протегнеше ръка, щеше да ги докосне. Продължиха по дългите релси и не спряха да спорят къде са най-добрите ловни полета.

Фред потръпна.

— Не знам достатъчно, за да ги спра — прошепна тя. — Все още не притежавам достатъчно сили и не знам как. Дано някой знае. Сега вече не могат да ни чуят и да видят светлината.

Арлис й се довери и включи фенерчето.

Започна да брои крачките си. Петдесет. Сто. Сто и петдесет.

Този път Фред стисна ръката й и пръстите й се забиха силно.

— Усещаш ли миризмата?

— Мирише на мускус, на урина и на повръщано с бира.

— Кръв. Много кръв и… смърт. Но няма звуци, нито движение.

След още двайсетина крачки Арлис усети миризмата. Познаваше я, кръвта на Боб Барет се беше стекла по лицето и полепнала по косата й.

Тогава лъчът на фенерчето й попадна на нещо върху релсите. Застанала до нея, Фред изхлипа приглушено, но продължи.

Тяло, досети се Арлис, когато приближиха. Тялото беше приковано към земята за ръцете и краката. Устата беше увиснала на размазаното лице, показваше счупени зъби. Кръвта, която беше изтекла от него, се процеждаше от разреза на корема и образуваше лъскава черна локва.

Когато Фред се отпусна на колене, Арлис преглътна позива за повръщане и я изтегли.

— Трябва да вървим. Той е мъртъв, Фред. Не можеш да направиш нищо за него.

— Мога. Мога да кажа молитва, за да намери душата му покой. Поне това мога да направя за него.

Арлис се изправи, застана наблизо и стисна пистолета в ръка.

Не се налагаше да се пита дали ще може да се прицели, или да стреля по друго човешко същество, не и след като пред погледа й беше онова, което други човешки същества бяха сторили на момчето, което бе едва на двайсетина години.

Разбира се, че можеше.