Нора Робъртс
Година първа (4)

4.

Докато Арлис представяше новините, Лана гледаше през прозореца и слушаше как следващите грозни новини се наслояват върху предишните грозни новини. Тя обичаше прозорци от пода до тавана, беше й приятно, че може да види как изглежда градът. Колко сутрини двамата с Макс бяха претичвали до малката пекарна за пресни кифлички? Сега, вместо витрина, пълна с изкусителни сладкиши и торти, тя беше закована с греди с надраскани върху тях графити.

Погледът й се плъзна към деликатесния магазин на ъгъла, където често се шегуваше с веселата жена зад щанда. Казваше се Дорис, спомни си Лана, и винаги носеше бяла шапчица върху сбитите сиви къдрици, слагаше много яркочервено червило.

Вчера, когато Лана погледна през прозореца на някога препълнения семеен магазин, той се оказа обгорял, дървото все още тлееше, а витрината беше разбита.

Със сигурност единствената причина бе злобата.

Толкова много магазини и ресторанти, в които двамата с Макс бяха клиенти, където им беше приятно, сега бяха затворени или съсипани от вандали и банди.

Другите тавански помещения и апартаменти бяха празни или добре заключени. Дали в заключените имаше живи, или мъртви?

Тази сутрин по тротоара не се мяркаше жива душа. Нямаше ги и онези, които понякога се осмеляваха да излязат, за да ровят в кофите за боклук, преди да се заключат отново. Нито една кола не мина.

Те идваха нощем, с мрака. Самопровъзгласилите се Похитители. Имаше ли друга дума за тях, питаше се Лана. Те излизаха, обикаляха на глутници като обезумели вълци, моторите им ревяха по улиците. Гърмяха с оръжия, хвърляха камъни и запалителни бомби през прозорците. Чупеха, горяха, грабеха, смееха се.

Снощи, когато се събуди от виковете и изстрелите, Лана рискува да погледне. Беше виждала преди глутница Похитители на вратата на сградата им. Видя как двама спорят, вадят ножове, докато останалите приветстваха кръвопролитието. Оставиха победения окървавен на улицата, но не преди да го наритат и стъпчат.

Макс позвъни в полицията. Телефоните — както стационарните, така и мобилните — напоследък рядко осъществяваха връзка.

Те дойдоха, облечени в униформи, цял час след обаждането. Прибраха трупа в чувал и го отнесоха, но така и не си направиха труд да се качат и да ги разпитат двамата с Макс.

От прозореца се виждаше кръвта.

Как бе възможно светът да стане толкова черен, толкова жесток? И то в момент, когато я бе озарила такава светлина? Лана я усещаше как разцъфва, как искри, усещаше прилива на мощ всеки път, когато се отвореше за нея.

Знаеше, че при Макс е същото, това разцъфване, това откритие.

Сама се беше убедила, че има и други. Ами жената, която видя как скача от покрива на сградата през улицата. Не беше от отчаяние, а за да се възнесе щастливо на блестящи разперени крила. Или момченцето, което едва ли бе на повече от десет, което включваше и изключваше уличните лампи с махване на ръка.

Видя танца на малките светлини, забеляза как някои трепкат съвсем близо до прозореца й, и тя различи фигурите — женски, мъжки.

Чудеса, мислеше тя. От този прозорец бе видяла истински чудеса. Но и ужасна злоба. Човешката жестокост, проявявана с огнестрелно оръжие, ножове и подивели очи. Тъмната страна на маговете, които хвърляха смъртоносни топки огън или поразяваха други с черни пищящи мечове.

С нарастването на силите й светът умираше пред очите й.

С разбито сърце, Лана мислеше за броя на жертвите, които съобщи жената по телевизията. Повече от милиард и половина мъртви. Животът на милиард и половина бе заличен, не от тероризъм, не от бомби и танкове или маниашка идеология. Беше го сторил вирус, бактерия или нещо микроскопично, което учените хладнокръвно наричаха с някакви букви и цифри.

А хората го наричаха просто Гибелта.

Арлис Рийд сега беше допирната точка на Лана със света извън апартамента. Тя слушаше ежедневните предавания, защото репортерката изглеждаше толкова спокойна, невъзможно спокойна, докато говореше за ужаса.

И надежда, напомни си Лана. Опитваха се да открият лек. Дори когато го откриеха (а дали щяха да го открият?), нищо вече нямаше да бъде същото.

Гибелта разпростираше отровата си толкова бързо, докато маговете, както черни, така и светли, се надигаха, за да запълнят празнотата, която бе оставила след себе си смъртта.

Какво щеше да остане накрая?

— Лана, дръпни се от прозореца. Не е безопасно.

— Аз съм спуснала щит. Никой няма да ме види.

— Да не би да си неуязвима за куршуми? — Макс пристъпи към нея и я дръпна назад.

Тя се обърна към него и стисна очи.

— О, Макс. Как може да е истина? На запад се вие дим, небето не се вижда. Ню Йорк умира, Макс.

— Знам. — Той я прегърна и се загледа над главата й, към дима, към нещо, което му заприлича на птици, черно на фона на сиво, които не спираха да кръжат. — Най-сетне се свързах с Ерик.

Лана бързо се отдръпна. Макс се опитваше да се свърже с по-малкия си брат дни наред.

— Слава богу! Той добре ли е?

— Да. И той не е успял да се свърже с нашите. Пътували са във Франция, когато това ни сполетя… Нищо не се знае. Дори не успях да прокарам сигнала толкова далече. Все още не.

— Знам, че са добре. Просто знам. Къде е Ерик?

— Все още в Пенсилвания, но казва, че било зле и тази вечер ще се опита да се махне. Ще тръгне на запад, ще се махне от града. Пътува с някакви хора, трупали запаси. Успя да ми каже мястото, когато сигналът се разпадна. Просто не успях да го поддържам по-дълго.

— Важното е, че си се свързал с него и той е добре. — Тя разчиташе на това и стисна ръката на Макс. — Искаш да отидеш и да го намериш, нали?

— Трябва да се махнем от Ню Йорк, Лана. Сама каза, че градът умира.

Тя погледна през прозореца.

— Цял живот — каза тя. — Цял живот живея тук. Работила съм тук, с теб се запознах тук. Това вече не е домът ни. Освен това трябва да намериш Ерик. Ние трябва да го намерим.

Беше доволен, че тя разбира. Прегърна я. Беше намерил мястото си тук, в този град, за него той беше изворът на силите му — заради писането, което обичаше, и магьосническите сили, които откри у себе си. Тук бе започнал да практикува истински Умението, тук откри Лана и тук двамата започнаха да създават живота си заедно.

Сега градът гореше и кървеше. Беше видял достатъчно, за да разбере, че той ще ги отведе в ада, заедно със себе си, ако останат. Бе готов да рискува много, но не и Лана.

— Трябва да намеря Ерик, но и да те опазя — това е най-важното за мен.

Тя се обърна и докосна с устни шията му.

— Ще се пазим един друг. Може някой ден да се върнем, да помогнем, когато всичко тук се изгражда наново.

Той не отговори. Беше излизал навън, беше обикалял за провизии. Надеждата, че предишният живот ще се върне, бе умряла.

— Семейството на един от групата на Ерик има вила в Алегените, затова са тръгнали натам. Сравнително изолирано е. — Макс продължаваше да гледа през прозореца, където птици (дали не бяха станали повече?) кръжаха над виещия се дим. — Там би трябвало да е безопасно, далече от градските райони. Вече начертах пътя.

— Дотам е много път. Арлис Рийд, на която вярвам, твърди, че тунелите са затворени. Военните са вдигнали барикади, опитват се да задържат хората.

— Ние ще успеем да минем. — Привлече я отново към себе си и стисна раменете й, спусна пръсти по ръцете й, сякаш се опитваше да й прехвърли от решителността си. — Ще се измъкнем. Вземи каквото ти трябва, само каквото е необходимо. Ще изляза за провизии. След това ще откраднем автомобил, има много изоставени. Тръгваме на север, отиваме в Бронкс.

— Бронкс ли?

— Основният проблем са тунелите и мостовете. Ще трябва да пресечем река Харлем, но последно чух, че не спират хората, когато отиват в Бронкс.

— Как ще стигнем дотам?

— Мостът на Парк авеню ми се струва най-бърз. — Той разглеждаше картата дни наред. — Това е влаков път, но с камион или джип ще успеем. Малко повече от деветдесет метра е, така че ще го пресечем за нула време. Продължаваме на север, докато има как да кривнем на запад към Пенсилвания. Трябва да се махнем от Ню Йорк. Идва по-лошо, Лана.

— Знам, усещам го. — Тя стисна ръката на Макс и се обърна към телевизора. — Арлис казва, че правителството и учените твърдят, че са близо до откриването на ваксина, но аз не го усещам. Не го усещам, Макс, така както ми се иска.

Обзета от решителност, Лана отстъпи назад.

— Ще събера багаж и за двамата. Няма да ни трябва много.

— Топли дрехи — нареди той. — Облечи нещо, в което ще можеш да пътуваш, да ти е удобно да тичаш, ако се наложи. Ще вземем храна, но пази светлината засега. Фенерчета, батерии, вода, две одеяла. Ще си намерим други провизии по пътя.

Тя погледна стената с полици — от тавана до пода, също като прозорците — и десетките книги, някои от които бяха с неговото име.

Той разбра накъде вървят мислите й и сви рамене.

— И без това съм ги прочел. Отивам да намеря две раници. Междувременно, напълни един сак и за двамата.

— Не рискувай.

Той обгърна лицето й с ръце, целуна я.

— Ще се върна до час.

— Ще съм готова. — Нервите й обаче не издържаха и тя го задържа още миг. — Да тръгнем веднага, Макс, заедно. Ще намерим каквото ни трябва щом излезем от града.

— Лана. — Той я целуна по челото. — Много от хората, които са тръгнали неподготвени, сега са мъртви. Трябва да мислим разумно, да напредваме крачка по крачка. Топли дрехи — повтори той и отиде да си облече палтото, сложи си и шапката за ски. — Един час. Заключи след мен.

Когато излезе, тя завъртя ключалките, които Макс беше инсталирал, след като започна цялата лудост.

Той ще се върне, каза си тя. Ще се върне, защото беше умен и бърз, защото притежаваше сили. Защото никога нямаше да я остави сама.

Влезе в стаята, погледна дрехите в гардероба. Никакви хубави рокли, никакви стилни обувки или секси ботуши. Усети болка и си представи, че Макс изпитва същата болка, след като трябва да остави книгите си.

„Най-необходимото“ означаваше да оставят нещата, които обичат, но никога един друг.

Тя приготви пуловери, суитшърти, дебели клинове, вълнени панталони, дънки, бархетни ризи, чорапи, бельо. Достатъчно бе за двамата за две седмици, без да се налага да перат. Едно одеяло, една широка, топла кувертюра, две хавлиени кърпи, малка чантичка с тоалетни принадлежности.

Въздъхна, когато погледна колекцията си от козметични продукти. Убеди себе си, че едно-единствено бурканче от любимия й овлажняващ крем е крайно необходимо.

Влезе в хола тъкмо когато Арлис Рийд приключваше репортажа за гола жена, която яздела еднорог на Медисън.

— Дано е истина — прошепна Лана и изключи телевизора за последен път.

Обзета от сантиментални чувства, тя избра любимата си снимка с Макс. Беше зад нея, прегръщаше я. Ръцете й се кръстосваха с неговите. Той беше с черни дънки и синя риза, ръкавите навити до лактите, тя с разкроена лятна рокля, а около тях се беше ширнала зеленината на Сентръл парк.

Лана я сложи заедно с рамката в багажа, пъхна я между кърпите. Пъхна и първият му издаден роман, „Кралят маг“.

Влезе в кабинета му и взе флашката, на която качваше онова, над което работеше в момента. Един ден, когато разумът се върнеше отново в света, щеше да му потрябва.

Извади двете фенерчета, които държеше в малкия кухненски килер, сложи и резервни батерии. Взе хляба, който беше направила вчера, кутия с паста, плик ориз, подправки, които беше изсушила, кафе, чай. Използва малка, мека хладилна чанта за малкото малотрайни храни и замразени пилешки гърди.

Нямаше да гладуват — поне известно време.

Взе ножовете, великолепни, японски, за които бе спестявала месеци, но си струваха.

Може би не трябваше да ги взема, но ако ги оставеше, сърцето й щеше да я заболи повече, отколкото ако оставеше дрехите си. Освен това те бяха и оръжия.

Разви ги отново, остави ги настрани. Нейните инструменти, помисли си тя, затова щеше да ги носи в раницата.

Колкото и да беше глупаво, тя влезе в спалнята, оправи леглото и подреди възглавниците.

Облече се в топли дрехи, сложи дебели чорапи и избра яки ботуши.

Когато Макс почука — седем пъти — три-три-едно, тя едва не полетя до вратата, отключи. След това се хвърли в ръцете му.

— Не си позволих да се тревожа, докато те нямаше. — Дръпна го вътре. — Така че всичко нахлу и се оттече в мига, в който те чух, че чукаш.

Очите й плувнаха в сълзи, заблестяха — и тя се разсмя, когато той й показа раница в бургундско с бонбоненорозов кант.

Той се ухили.

— Ти обичаш розово. Имаха налични.

— Макс… — Тя преглътна сълзите и пое раницата. — Леле. Вече е тежка.

— Напълних и двете — и твоята, а моята с мъжки неща.

Не й каза, че в неговата има деветмилиметров пистолет с допълнителни пълнители. Откри го в разграбен склад.

— Взех и за двамата мултитул, комплект за филтриране на вода, въжета за бънджи. — Той си свали шапката и прокара пръсти през косата. — Ние сме нюйоркчани, Лана. Градски чеда. Ще бъдем странници в непознати земи.

— Ще бъдем заедно.

— Няма да позволя никой да те нарани.

— Добре. И аз няма да позволя никой да нарани теб.

— Да вземем останалото. Ще трябва да повървим известно време преди да намерим нещо годно за шофиране. Искам да се измъкнем от Ню Йорк, преди да мръкне.

Докато пълнеха раниците, той видя комплекта ножове.

— Всичките ли?

— Не съм взела нито един чифт „Маноло“. Това боли, Макс. Много боли.

Той се замисли, след това избра бутилка вино от стойката и я пъхна в раницата.

— Струва ми се справедливо.

— Така е. А ти имаш нож на колана. Това е кания за нож, нали?

— Това е инструмент. И предпазно средство — добави той, тъй като тя не каза нищо. След малко разкопча предния джоб на раницата и извади пистолета, заедно с кобур.

Шокирана от оръжието в ръката му, тя отстъпи назад.

— О, Макс, не и пистолет. И двамата имаме еднакво отношение към оръжието.

— Непознати земи, Лана. Опасни. — Той го сложи на колана. — Ти не си излизала близо две седмици. — Той стисна ръката й. — Повярвай ми, ще ни бъде нужен.

— Вярвам ти. Искам да се махаме, Макс, да отидем някъде, където огнестрелните оръжия не са нужни, а ножовете не са предпазна мярка. Да вървим. Да тръгваме.

Тя понечи да си облече кашмиреното палто — синьо като очите й — което той й беше подарил за Коледа, но когато той поклати глава, тя взе парката. Добре поне че не направи въпрос за кашмирения шал, който си сложи на врата.

Помогна й да си сложи раницата.

— Ще можеш ли да я носиш?

Тя сви юмрук, а после ръката в лакътя.

— Аз съм градско момиче, което ходи на фитнес. Или поне ходеше.

След това взе чантата си и я прехвърли през рамото.

— Лана, не ти трябва…

— Оставям си кухненския робот, чугунената тенджера, ботуши над коляното „Любутен“, обувани точно един-единствен път, но не тръгвам без чантата си. — Размърда рамене, за да намести раницата, и му отправи предизвикателен поглед. — Макс, всичко си има граници. Да знаеш.

— Да не би да говориш за ботушите, с които влезе в кабинета ми, и една от ризите ми?

— Същите. Значи съм ги обувала два пъти.

— Ще ми липсват също колкото и на теб.

Беше хубаво, помисли си тя, че се усмихваха един на друг, преди да тръгнат.

Той вдигна сака, който тя беше приготвила. Отвори вратата.

— Да вървим — каза той. — Ще тръгнем на север, докато не намерим камион или джип.

Усмивката й угасна и тя само кимна.

Тръгнаха към стълбището в края на общия коридор. Вратата на последния апартамент се открехна.

— Не излизайте…

— Давай — нареди Макс, когато Лана спря.

Вратата се отвори малко по-широко. През пролуката Лана видя жената, която познаваше бегло и знаеше, че се казва Мишел. Работеше в рекламата, беше наследила семейни пари, разведена, с активен социален живот.

Сега косата на Мишел, оплетена, падаше над лицето, сякаш подхваната от вихрушка.

Зад нея чинии, чаши, възглавници и снимки летяха в кръгове.

— Не излизайте — повтори тя. — Там има само смърт. — След това се ухили грозно и завъртя пръсти във въздуха. — Не мога да спра! Просто не мога! Всички тук сме луди. Всички. Луди. Тук.

Тя блъсна вратата.

— Не можем ли да й помогнем? — попита Лана.

Макс я хвана за ръката и я потегли към стълбището.

— Давай.

— Тя е една от нас, Макс.

— Някои от нас не могат да се справят с онова, което е вътре в тях. Те са полудели, като нея. Имат имунитет за вируса, но въпреки това са обречени. Това е истината, Лана. Тръгвай!

Слязоха три етажа до тясното лоби.

Пощите зееха отворени, вратичките им бяха или изкъртени, или висяха като езици. Стените бяха нашарени с графити. Тя усети мирис на урина, остра, застояла.

— Не знаех, че са влизали в сградата.

— Чак до втория етаж — посочи Макс. — Повечето обитатели са се изнесли преди това. Не съм сигурен дали в сградата има някой под третия етаж.

Те излязоха под зимното слънце и жулещия вятър. Лана подуши дим и сажди, развалена храна и друга миризма, за която знаеше, че е смърт.

Тя продължи напред, не каза нищо, докато вървяха бързо през някогашния й малък свят с уютни и подредени улици, магазини и кафенета.

На тяхно място сега се ширеше разруха, пустош, празни улици, осеяни с разбити и изоставени автомобили. Стъпките им ехтяха в ужасната тишина.

Тя копнееше да чуе ръмженето на двигатели, клаксони, гласове, тропот, дрънчене, музиката на града. И двамата скърбяха, докато вървяха на север.

— Макс, господи, Макс, в тази кола има мъртви хора.

— На някои им е било твърде зле, за да излязат или да стигнат до болницата, въпреки това са се опитали. Виждам такива случаи всеки път, когато изляза. Не може да спрем, Лана. Нищо не можем да направим.

— Не е редно да ги оставяме така, но и нищо друго не е наред. Дори утре да започнат да раздават ваксината… — Тя чу истината в мълчанието му. — Не мислиш, че ще има ваксина, нали?

— Мисля, че има повече мъртви, отколкото съобщават, и ще има още много. Не смятам, че дори са близо до намирането на ваксина.

— Не бива да мислим така. Макс, не можем…

Докато говореше, едно момиче — едва ли на повече от петнайсет — изскочи от разбита витрина с издута раница на гърба.

Лана понечи да я заговори, за да й вдъхне кураж. Момичето се усмихна и измъкна назъбен нож от колана.

— Я да оставите раниците, сака и да се разкарате. Тогава няма да ви накълцам.

Шокът накара Лана да отстъпи назад. Макс застана пред нея.

— Направи ни услуга — предложи той. — Обърни се и заминавай.

Момичето, светлата коса стърчеше изпод вълнена шапка, размаха ножа във въздуха. Острието изсвистя в тишината.

— Мръсницата ти няма да е толкова красива, когато я надупча. Оставяйте багажа, ако не искате да се леят кървища.

Когато момичето нападна и замахна с ножа, Лана реагира инстинктивно. Вдигна ръка и страхът изпищя в главата й.

Болката разшири очите на малката и тя отскочи назад, извика. Тези няколко секунди дадоха на Макс време да извади пистолета.

— Дръпни се. Разкарай се.

— Вие сте от тях. — В очите й блестеше омраза, гледаше към Лана. — Ти си от Загадъчните. Вие го направихте. Вие направихте всичко това. Вие сте пълна гадост.

Тя се изплю в краката им и избяга.

— Макс, господи…

— Давай! Тя може да има приятели.

Тръгнаха бързо и тя забеляза, че Макс не прибира пистолета.

— Какво искаше да каже…

— По-късно. Погледни сребърния джип. Видя ли го?

Тя го видя, забеляза, че бронята е смачкана. Видя и телата, проснати на улицата близо до него.

Макс върна пистолета в кобура и стисна ръката й. Сега тя трябваше да тича, за да не изостане от дългите му крачки.

— Макс. Кръвта… — Тя бе навсякъде по улицата.

— Не й обръщай внимание.

Докато отваряше вратата, рев на двигател разкъса тишината.

— Влизай вътре!

Лана трябваше да прекрачи кръвта и смъртта и да се хвърли неумело в автомобила. Не се сдържа и изписка, когато чу трясъка на стрелбата. Седна разтреперана до Макс, който прехвърляше сака отзад. Сакът подскочи и тупна на празната седалка.

Наниз пъстри пластмасови пръстени издрънча, докато той протягаше ръка към стартера. Иззад ъгъла изскочи мотор и подкара към тях. Момичето се беше изправило зад мъж, чиято черна коса на червени кичури се вееше на вятъра.

— Пипнете Загадъчните! — изпищя тя. — Убийте ги!

Група от четирима, вероятно петима, се бяха струпали зад тях и стреляха по джипа. По лицето на Макс избиха капки пот, стискаше зъби.

— Хайде, хайде — увещаваше той колата.

Лана затвори очи, замисли се за живота, който можеха да водят. Поне щяха да умрат заедно, помисли си тя и го стисна за ръката.

Двигателят изръмжа. Макс включи на скорост и настъпи газта.

— Дръж се — предупреди я той, изви волана и се чу свистенето на гумите.

Лана подскочи, когато страничното огледало се пръсна от куршум и джипът се блъсна в бордюра. Макс натисна отново газта.

Понесоха се по улицата, последвани от мотора.

Макс не намали, когато стигнаха при други катастрофирали и изоставени автомобили, разблъска ги и продължи с опасно висока скорост. Летяха искри, когато минаваше толкова близо, че металът се триеше в метал.

Тя рискува и погледна назад.

— Струва ми се, че ни настигат. Мили боже, Макс, момичето има оръжие. Тя е…

Куршуми прорязаха въздуха. Тя чу звук от счупено стъкло.

— Задните светлини — отбеляза мрачно той, после джипът се разтресе и пое на изток. — Може да се наложи да забавя, за да минем през града, Лана, докато се натъкваме на изоставените автомобили. Той е много по-маневрен. Направи онова, което направи на улицата.

Обзета от паника, тя притисна ръце отстрани на главата.

— Не знам какво направих. Бях ужасена.

Той нави волана, върна го обратно и удари вече прегазен велосипед.

— Сега страх ли те е? Отбий ги, Лана. Отблъсни ги, иначе не знам как ще се измъкнем.

Куршум попадна в задния прозорец и раздроби стъклото. Лана протегна ръка. С нея запрати всичкия си страх назад.

Предната гума на мотора се вдигна право нагоре, последвана от задната. Когато моторът се изметна, момичето отлетя от него. Лана чу писъка й, преди да се блъсне в предницата на една кола. Мъжът се задържа, опита се да овладее мотора, но машината се килна, поднесе, а след това заедно с моториста падна на улицата.

— Господи, аз ги убих! Убих ли ги?

— Спаси нас.

Той намали скоростта, докато минаваше през града. Наложи се съвсем да намали на север от Бродуей, тъй като катастрофирали автомобили бяха блокирали източната страна на пътя. Зад тях Таймс Скуеър, някога пълен с народ, отделен хаотичен свят, беше тих като гроб.

Макс намаляваше на всяко кръстовище, проверяваше дали пътят е чист. Зави на изток.

Колко пъти, мислеше си Лана, беше вземала такси до Мидтаун, за да пазарува или да обядва, или да отиде на театър.

Разпродажба в „Барнис“, обиколка в рая на обувките на осмия етаж на „Сакс“. Разходка в Сентръл парк с Макс.

Сега оставаха единствено спомени.

Нищожни бяха признаците на живот, които забеляза — хората се движеха бързо, приведени, нямаше я вече наперената бърза походка, която сякаш казваше „имам си работа в Ню Йорк“. Нямаше туристи, вдигнали глави към небостъргачите.

Разбити прозорци, преобърнати кофи за боклук, счупени светофари, куче, на което ребрата се брояха, търсеше храна. Дали щеше да подивее, запита се тя, и да започне да търси човешка плът.

— Не познавам населението на Ню Йорк.

— Беше почти девет милиона — заяви Макс.

— Минахме поне петдесет пресечки, а не съм видяла петдесет човека. На пресечка не се пада и човек. — Тя си пое въздух и се опита да се стегне. — Не ти повярвах, когато каза, че не съобщават за всички мъртви. Сега вече съм сигурна. Онова момиче защо искаше да ни убие, Макс? Защо ни погнаха и се опитаха да ни убият?

— Нека първо да се измъкнем от града.

Зави по Парк. Широкото авеню не бе по-чисто, просто имаше място за повече автомобили. Тя си представи паниката, довела до верижните катастрофи, яростта, преобърнала автобуси, автомобили, страхът, който бе накарал хората да заковат прозорците, дори на шестия и седмия етаж.

Количка за храна бе преобърната и обрана. От изгорена лимузина все още се виеше дим. Изоставени кранове се поклащаха като гигантски скелети. Макс минаваше покрай всичко това без да пуска волана, гледаше право напред.

— Сега се поразчисти — отбеляза той. — Повечето хора биха се насочили към тунелите и мостовете дори след като са сложили барикадите.

— Все още е красиво. — Гърлото на Лана се стегна при тези думи. — Старите тухлени постройки, къщите.

Дори с изтръгнатите от пантите врати и заковани прозорци, красотата все още се забелязваше.

Очите на Макс шареха, докато шофираше по широкото, някога красиво авеню.

— Красотата ще се върне — успокои я той. — Хората са твърде големи инати и ще се впуснат да строят, ще видиш.

— Ние хора ли сме?

— Разбира се. — Той постави ръката си върху нейната. — Не позволявай на страха и подозренията да те карат да се съмняваш в себе си. Ще излезем от Манхатън и ще се насочим на север, после на запад, докато не намерим път към реката. Колкото повече се отдалечаваме от градските зони, толкова по-добри шансове имаме.

Тя кимна, а той стисна ръката й.

— Ако не успеем да намерим път, ще намерим безопасно място до пролетта. Вярвай ми, Лана.

— Вярвам ти.

— Остават ни по-малко от двайсет пресечки до моста. — Той вдигна поглед към огледалото за обратно виждане, намръщи се. — Една кола ни настига бързо.

Макс увеличи скоростта.

Лана се обърна назад.

— Според мен са от полицията. Светлините… сега включиха и сирени. Полицаи са, Макс, трябва да спреш.

Вместо това той настъпи газта.

— Старите правила вече не важат. Полицаите прибират хора като нас.

— Не е вярно. Не съм чула подобни репортажи. Макс! Караш прекалено бързо.

— Не мога да рискувам. Разговарях с други като нас, прибират ги, щом ги открият. Момичето не е единственото, което ни обвинява за нещо. Почти пристигаме.

— Дори след като… — Тя млъкна и стисна очи, когато той направи бърза маневра около преобърнат камион.

— Забави ги — каза той.

— Аз не…

— Направи същото като одеве, само по-слабо. Забави ги.

Сърцето й се качи в гърлото и тя вдигна ръка, опита се да си представи как отблъсква автомобила назад, просто го премества.

Тя го видя как криволичи, след това като по чудо намали. Как става това, зачуди се тя. Преди няколко седмици едва успяваше да запали свещ, а сега… Сега гореше със светлината.

— Задръж ги. Не ги пускай. Трябват ми две минути.

— Страхувам се, че ако… Може да стане като с мотора. Не искам да нараня никого.

— Просто дръж, ето го моста. Мама му стара! Вдигнали са моста. Не помислих за това. Трябваше да се сетя.

Тя се обърна и видя, че лявата страна на моста е вдигната високо. Видя и зейналото разстояние между него и пътя.

— Трябва да обърнем!

— Не. Трябва да го спуснем. — Той стисна отново ръката й. — Можем да се справим заедно. Съсредоточи се, Лана, знаеш как. Съсредоточи се да го спуснем или с нас е свършено.

Макс имаше твърде високо мнение за способностите й. Само че ръката му държеше нейната и тя усети как силата му вибрира. Изтласка онова, което притежаваше, към него.

Тя трепереше от усилието, усещаше всичко вътре в нея как се измества и… се разширява. С потръпване, мостът започна да се спуска.

— Получава се. Само че…

— Съсредоточи се. Ще успеем.

Напредваха прекалено бързо, а мостът се спускаше бавно. Сирените зад тях виеха.

Двамата, помисли си тя. Ще живеят или ще умрат. Затвори очи и натисна по-силно.

Чу трясък и усети как автомобилът подскача и се разтриса.

— Вдигни го! — изкрещя Макс.

През бръмченето в ушите и трепета в тялото, тя изтласка отново. Отвори очи. За момент й се стори, че летят.

Завъртя се и видя как мостът се вдига, сантиметър по сантиметър зад тях. Автомобилът, който ги преследваше, наби спирачки в далечния край.

— Макс. Откъде идва това? Как стана така, че можем да правим такива неща? Тази мощ, тя е ужасяваща и…

— Вълнуваща… Промяна на баланса, разгръщане. Не знам, но ти не я ли усещаш?

— Да, да. — Разгръщане, помисли си тя, и много повече.

— Измъкнахме се — увери я Макс. Вдигна ръката й към устните си, но не намали, докато профучаваха по релсите. — Ще намерим път. Извади вода от раницата, поеми си дълбоко дъх. Трепериш.

— Хора… хората се опитаха да ни убият.

— Няма да им позволим. — Когато обърна глава, за да я погледне, очите му станаха тъмносиви и жестоки. — Чака ни дълъг път, Лана, но ще успеем.

Тя отпусна глава на седалката и затвори очи. Опита се да успокои сърцето си, да се прочисти от страха, който спускаше мъгла над мислите й.

— Толкова е странно — прошепна тя. — Толкова време живея в Ню Йорк, а за пръв път идвам в Бронкс.

Смехът му я изненада и се понесе, наситен и приятен.

— На това му се казва първо посещение.