Нора Робъртс
Година първа (20)

20.

Джона криволичеше между изоставени автомобили.

— Минахме покрай къщи — посочи Ким. — В изоставените къщи почти винаги се намира нещо полезно.

— Може да ги обиколим на връщане. Лекарствата са приоритет. След няколко преки има болница. Взехме каквото можахме преди шест седмици. Трябват ни още.

По огледа пътя, пръснатите наоколо къщи.

— Ще имаме повече място в този камион, но ако се натъкнем на неприятности, няма да ни спаси.

Джона бе премислил този въпрос, преди да реши да вземат големия камион.

— Трябва да избягваме неприятностите. Отпред, на разклона, има бензиностанция. Може да напълним резервоара и четиридесетлитровите туби, които носим. На връщане.

Ким се отпусна назад на седалката и посочи напред.

— Това мол ли е?

— Да, нещо като аутлет.

— Може да има полезни неща. Били ли сте вече в него?

Този път Арън се обърна леко.

— Пробвахме преди няколко седмици. Друга група го бяха завзели. Не бяха приятелски настроени.

— Скоро ще разберете, че Арън има склонност да… омаловажава нещата — каза Джона. — Започнаха да стрелят по нас още преди да влезем на паркинга. Колко бяха? Към двайсетина човека.

Арън размърда рамене.

— Там някъде. Нямаха никаква стратегия, но компенсираха с огнева мощ. Ако бяха изчакали да влезем на паркинга, щяха да ни избият.

— Струва си обаче да пробваме отново. Двайсет човека едва ли са успели да го опоскат — изтъкна По. — А може да са продължили. Защо да живееш в мол, след като има къщи.

Джона стрелна Арън с поглед.

— Арън спомена същото няколко пъти. След болницата ще се отбием.

 

 

Докато групата на Джона пътуваше към болницата, Еди гледаше през прозореца на пикапа за разузнаване.

— Би трябвало да има повече хора. Да, знам, че съм го казвал и преди, но човече, трябва да има повече хора. Докъде стигнахме?

— Двайсет километра. Не сме далече.

— Може би още петнайсет, след това да кривнем по страничните пътища. Може да открием друго селище като нашето, да научим нещо от онези, които са дошли на юг.

Преди Еди да довърши изречението, Флин зави рязко надясно и пое по тесен път, който веднага направи остър десен завой.

— Господи, Флин! Казах…

— Двигатели. — Той отби от пътя и спря, където завоят и дърветата не позволяваха да се види нищо откъм главния път. — Чакай.

Флин хукна към върха на близкото хълмче, а след това — макар да го бе виждал много пъти, Еди зяпна, когато Флин просто се сля с дърветата.

Може да се каже, че… се превърна в дърво, помисли си той. Опасна работа, страхотно елфско изпълнение.

Потръпваше всеки път, когато го видеше.

— Чакайте, момчета. Мирно! — нареди Еди на Лупа и Джо, докато слизаше от автомобила, за да приклекне с пушката.

Сега вече чу двигателите и реши, че са мотори. Долови дълбокия им силен рев. Бяха много и се движеха бързо. До дървото, вътре в скапаното дърво, Флин сигурно виждаше добре пътя.

Еди се надяваше да не се налага да използва пушката, не му беше никак приятно. Беше застрелял човек — огромен, як Похитител — по време на нападение над групата им на юг от Чарлстън, Западна Вирджиния.

Никога нямаше да забрави онзи момент. Не искаше същото да се повтори.

Само че…

Тътенът се усили, профуча, после започна да заглъхва. Еди изпусна неуверено дъх и се изправи.

Флин се измъкна от дървото.

— Похитители.

— Сигурен ли си?

— Пет мотора — трима с жени отзад. Един камион с четирима, двама на легло. Каравана. Видях само двама в нея. Череп и кръстосани кости отстрани. Един гол мъж беше вързан на покрива на караваната. Мъртъв.

— Господи. Тъкмо когато решиш, че светът не може да стане по-откачен. Страхотен слух, пич.

Елфски слух, помисли си Еди, което означаваше, че днес няма да се налага да убива никого.

— Насочват се настрани от Нова надежда, така че и това е нещо. — Еди погледна облекчено към автомобила. — Да останем на този път, а? Няма смисъл да рискуваме те да обърнат. Няма смисъл да се разправяме с толкова много.

— Първо ще повървим.

— Защо?

— И те чуват двигателите. А някои от тези растения? — Флин посочи малка горичка. — Дивите цветя и растения могат да са ни от полза. Може да изкопаем няколко.

— Би трябвало да разузнаваме, не да градинарстваме. — Еди обаче даде сигнал на кучетата и те изскочиха от автомобила, докато Флин вървеше към дърветата. — Трябва да има къщи отзад — продължи той, когато Флин се наведе, за да изкопае растение с ножа си. — Не сме тръгнали за провизии, но не пречи да погледнем. Може някой да се е окопал там. Не е вярно, че навсякъде е пусто.

Лупа изръмжа тихо и предупредително. Флин веднага се изправи и се олюля назад, когато едно момиче се измъкна от дърво и размаха нож.

Еди вдигна пушката, но веднага я свали.

— А, не, няма да стане. Няма да застрелям хлапе.

— Достатъчно голяма е, за да ме разпори — сопна се Флин.

Лупа разреши проблема като скочи и събори момичето.

Флин бързо изтръгна ножа от ръката й преди тя да го забие в Лупа.

— Той няма да те нарани. Ние няма да те нараним.

Тя погледна злобно Флин със златистокафявите си очи.

— Не ме докосвай. Ако ме докоснеш, аз ще те нараня.

— Никой няма да докосва никого. — Еди метна пушката на рамо и вдигна ръце. — Всичко е наред, разбра ли?

Джо се наведе над нея, близна я по лицето. Устните й затрепериха, тя затвори очи.

Флин прибра ножа в канията, после сложи и нейния на колана си. Приклекна и постави ръка на главата на Лупа.

Заговори безмълвно на момичето.

„Аз съм като теб.“

Тя отвори очи.

„Лъжи, само лъжи.“

„Не, като теб съм. Казвам се Флин. Еди не е като нас, но е с нас. Не сме като онези, които минаха по пътя.“

— Хайде, Флин, накарай Лупа да се дръпне. Пусни хлапето.

— Разговаряме.

— Така ли… А, добре, супер.

„Не е нужно да бягаш. Ако обаче искаш да го направиш, няма да те преследваме. Носим храна в раниците. Може да я вземеш.“

— Гладна ли е? Струва ми се много кльощава. — Кльощава, мръсна и много ядосана, поне така му се стори на Еди. — Искаш ли да похапнеш, хлапе?

Флин се усмихна.

— Виждаш ли? Той е с нас. Тя е жадна — продължи той, свали раницата и извади бутилка вода от страничен джоб. — Всичко е наред, Лупа.

Вълкът отстъпи и седна.

— Не ме докосвай.

Без да каже и дума, Флин остави водата до нея, изправи се и се дръпна.

— Виж, струва ми се, че е на около дванайсет, не може да я оставим тук сама.

— На четиринайсет е — отвърна Флин, прочел мислите й.

— Все едно. Не е безопасно, човече.

— Няма нужда да оставаш сама — продължи Флин, след като тя грабна водата и започна да пие. — Освен ако не предпочиташ да си сама. Ние сме много, добри хора.

— Има и момичета — отбеляза Еди. — Не сме само момчета, да знаеш. Трябва да дойдеш с нас.

— Не ви познавам.

— Да, непознатите носят опасности, въпреки това. Ако останеш тук сама, няма да си в безопасност.

— Няма да те нараним. Сама ще го разбереш, ако погледнеш внимателно.

Тя погледна Флин, докато отпиваше отново.

— Не знам как. Не знам защо чувам гласа ти в главата си.

— Или защо се превръщаш в дърво, в скала. — Той й се усмихна отново. — Просто сме такива. Мога да ти помогна да научиш повече. Няма да те насилваме да дойдеш с нас, но би трябвало.

— Може да си се изгубила — подхвърли Еди. — Ако си имаш твои хора, може да ти помогнем да ги откриеш.

— Мъртви са. Всички са мъртви.

Флин взе ножа й и го остави на земята.

— Живите трябва да живеят. Ще обиколим близките къщи, да видим дали няма останали хора и дали някой не се нуждае от помощ. Ако няма никой, ще вземем провизии, стига да има. Ела с нас. Има и други като нас там, където живеем сега. И други като Еди.

Тя грабна ножа и скочи. Косата й, почти същият цвят като на Флин, почти същият цвят като кората на дърво, висеше на сплъстени кичури. Очите й, бледозелени като младо листенце, издаваха враждебност, не толкова страх.

— И мога ли да си тръгна, когато реша?

— Да. — Флин се обърна и тръгна. Въпреки че се чувстваше нервен, тъй като зад гърба му имаше момиче с нож, Еди тръгна редом с него.

— Кучето има ли си име? — попита тя.

— Казва се Джо. Страхотно куче — подчерта Еди. — И Лупа е добро куче, за вълк.

Флин дори не се обърна.

— Ти как се казваш?

Когато неуверено докосна главата на Джо, кучето й отправи щастлива усмивка с много зъби. Устните й се разкривиха, тя почти се усмихна, за пръв път от седмици.

— Стар. Аз съм Стар.

 

 

Натовариха камиона през задния вход на болницата, който не се виждаше от пътя. Ким пазеше сградата отпред.

След последното им идване някой друг беше минавал. Очевидно се бе интересувал повече от опиати и морфин, отколкото от конци за рани и превързочни материали, от антибиотици. Джона взе апарат за ЕКГ, ехограф за бременни, а когато си спомни раждането на близнаците, взе всичко, което можа, от неонатологията. По изкара още неща на една носилка, а Арън го последва с още, включително автоклав.

Както и преди, Джона не обърна внимание на сухите пръски кръв по стените и вратите. Този път поне нямаше тела, които да изнася и да слага на купчина, за да ги изгори.

Само че за миризмата на смърт щеше да е нужно много време, за да се махне.

— Добри попадения — реши Джона, след като натовариха камиона. — По, ти можеш ли да караш това чудо?

— Разбира се.

— Арън, да се опитаме да вземем линейката. Няма да е лошо да имаме, освен това в нея ще натоварим останалото.

По заобиколи отпред.

— Ще се опитат да вземат линейката.

— Умно. — Ким скочи вътре.

— Да. Вече се чувствам по-добре с тях.

— Макс им има доверие, а това говори много. Искам да отида в онзи мол, По. Възможността не е за изпускане. Колко място има отзад?

— Достатъчно, особено ако успеят… Ето ги. Браво. — Той се усмихна на Ким и подкара след линейката.

 

 

Макс беше застанал сред стая, пълна с компютри, прекъсвачи и монитори, докато мъжът и жената с него, въоръжени с фенерчета, говореха за мрежи, разпределителни кутии, ампери, трансформатори, подземни кабели.

Той ги разбираше по-малко, отколкото те него. А през повечето време никак. Те имаха инструменти, очевидно знаеха как да ги използват, и не му обръщаха никакво внимание.

Чък, в новото си мазе, седеше и си мърмореше сам, докато провеждаше операция над вътрешностите на компютър. Доколкото Макс можа да разбере, той искаше да включи компютъра на батерия, колкото да успее да хакне системата.

Всичко беше изпържено, скапано, размазано. Токов удар беше преминал като вълна и беше съсипал електричеството не само в централата, ами и в мрежата, беше изгорил всички трансформатори.

Макс не разбираше нищо от ватове, ампери и стари кабели, но знаеше нещичко за тока. Как токът може да се използва, за да даде искра.

Той не обърна внимание на приказките за връщане към началото на системата, заваряване на нещо, изолиране на друго и заоглежда таблото пред себе си.

Протегна ръка и си представи как прелива мощ. Щракваш ключа и лампата светва. Твърде много, прекалено, осъзна той и овладя енергията. Една стъпка, една свещ в мрака.

Поколеба се за секунда, след това за още една. Ами ако този прилив на сили съсипеше прогреса и технологията, която те бяха успели да възстановят досега? Като знаеше как да запали лампа, не означаваше, че знае как точно работи светлината.

Знаеше как да запали двигател, не как да построи, но също така знаеше кое ще го възроди за живот.

Вяра, помисли си той. Вярвай. Приеми. Отвори се.

Мониторът, срещу който беше застанал, примигна.

Разговорът продължи. Макс докосна Чък по рамото и посочи монитора.

— С това можеш ли да работиш?

— Какво? Я! Леле, майко.

Чък прекара стола на колелца до плота. Пръстите му се стрелнаха към клавиатурата, спряха на сантиметри.

— Леле, за пръв път през живота си съм нервен до техника. Дръжте си шапките да не паднат, момчета. И момичета.

Дрейк Манинг перна Чък по рамото.

— Как успя?

— Не съм. — Чък вдигна ръка, колкото да посочи с палец Макс.

— Ти да не би да го призова?

— Може и така да се каже.

— Мама му стара. — Манинг — дупките на колана му показваха колко много килограми е свалил, а бейзболна шапка на „Филис“ беше скрила посивялата му коса — се засмя. — Колко време ще издържи, господин Маг?

— Не знам. За пръв ден съм на работа.

— Влязох, влязох. — Чък барабанеше по клавиатурата. — Само така, бебче, не съм изгубил уменията си.

— Можеш ли да пуснеш тока тук? — попита Манинг.

— Мечките серат ли в гората? Дай ми минутка. Господи, как ми липсваше това. Липсваше ми адски много.

— Това. — Манинг се наведе над рамото на Чък и докосна монитора. — Само това. Ако върнем всичко онлайн, ще взривим системата. Само тази станция. Всичко друго е затворено. Изкарай я онлайн и ще я тестваме. Крачка по крачка.

— И готово. Може би.

Манинг въздъхна.

— Пробвай лампата, Уонда. Само лампата.

Когато щракна и лампите светнаха, Чък вирна юмрук във въздуха. Манинг притисна пръсти към очите си, след това отпусна ръце и погледна Макс.

— В края на първия ти работен ден ние ще черпим с бира.

Обърна се и срещна погледа на усмихнатата Уонда.

— Добре, банда, да пуснем осветлението.

 

 

На паркинга на мола автомобилите бяха преобърнати също като костенурки със смазани коруби.

Врани, лешояди, плъхове кълвяха и гризяха трупове на кучета, котки, сърни. Вонеше на разложено и мръсотия. И тялото на нещо, което навремето е било човек.

На врата имаше надпис:

Загадъчна мръснице, връщай се в ада

Докато обикаляха, не видя други признаци на живот освен хищни птици и добре охранени плъхове. Помисли си, че трябва да изпратят отряд доброволци, които да изгорят или заровят мъртвите, да почистят боклука и да се отърват от купищата фекалии.

Спря на входа, пред разбитите стъклени врати и се запита каква е причината някои представители на човешката раса да са толкова гадни и противни.

Тъкмо слизаше, когато По спря до него.

— Отдавна вече ги няма. — Ким слезе с каменно лице. — Телата трябва да са поне на две или три седмици.

— Може да се върнат — изтъкна По.

— Защо? Светът е голям и празен. Има предостатъчно други места, които да осерат и съсипят. Ще ми се да не бяхме идвали.

Когато гласът й пресекна, По я прегърна. Тя стегна рамене.

— Да, но дойдохме. Да вземем каквото можем.

— Мъртвите заслужават по-добро отношение.

Джона кимна на Арън.

— Ще има по-добро. Ще се върнем веднага щом можем и ще се справим.

Замисли се за провисналото тяло. Щяха да срежат въжето, преди да си тръгнат. Засега можеха да направят само това, а по-късно щяха да се върнат да ги погребат.

— Първо да се погрижим за живите.

 

 

Лана последва съвета на Фред и пресади някои от билките в саксии. Остави ги на слънце до вратата на кухнята. Знаеше, че като ги вижда, помирисва и откъсва, това ще й достави истинско удоволствие.

Занимаваше се с градинарство за пръв път в живота. Помогна да окопаят и почистят от плевели картофите и боба, научи се как да слага колчета на доматите. Беше видяла планини от картофи, ластуните на различни видове тиква, патладжани, растящите стебла царевица.

Докато работеше, чуваше как децата си играят.

Разгледа помещението, което щеше да бъде общинска кухня. Беше страхотно, че имаше планове.

Реши да ги обмисли, докато седеше на верандата с чаша чай. Разсеяно постави ръка на корема, бебето ритна, а след това вдигна поглед и видя Арлис.

— Разбрах, че си била заета.

— Прекарах прекрасен ден. Имаш ли минутка? За слънчев чай.

— Чудесно.

— Ще ти донеса чаша.

Още по-хубаво беше, помисли си Лана, докато влизаше вътре, че има гостенка, че може да поседи и да си поговорят, без да се тревожи каква опасност дебне на пътя.

— Няма лед, но го изстудих. — Лана размърда пръсти, когато предложи чашата на Арлис.

— Благодаря. Някакви желания? — Тя докосна тефтера на Лана.

— Две. Проекта за общинска кухня. Ти познаваш ли Дейв Дейли?

— Разбира се. Едър мъж, смее се гръмко.

— Бил е готвач и е съгласен с проекта. Има хора, които са опитни в дресинга. Много ми се иска да направим помещение за опушване на месо — за шунка, бекон и други. Дори намерих книга в библиотеката как се прави.

Впечатлена и заинтригувана, Арлис наблюдаваше Лана над ръба на чашата.

— Доста работа си свършила. Аз прекарах известно време с Лойд, работихме над дневния ред на общото събрание.

— Притесняваш ли се за събранието?

— Ще има възражения, хора, на които не им е приятно да им се казва какво да правят, какво може и не може. Но това ни трябва и то преди да се случи нещо, а нямаме солидна основа, на която да се опрем. Написах статия за толерантността срещу ограниченото мислене, срещу остарелите страхове. Не всички я харесаха.

— Тази сутрин работих в градината. Почти всички бяха приятелски настроени и ми помагаха. Двама обаче се държаха на разстояние. И от Фред. Как е възможно някой да погледне Фред и да види нещо различно от светлина и радост. Просто не мога да си го обясня.

— Тя беше първото ми преживяване с магическото. Може би затова ми беше по-лесно, отколкото на други. За някои първото преживяване е било страшно, дори смъртоносно. Тъмните Загадъчни. Трудно е да ги убедиш да приемат онези, които имат способности, че няма да ги използват, за да ги наранят.

Не, помисли си Лана, не всички магически създания бяха изтъкани от светлина.

— Братът на Макс. Собственият му брат. Той се обърна на другата страна. Заедно с жената, с която беше. Според мен тя беше много черна и го преобрази и него. Те убиха един от нашата група. Безобидно момче. Щяха да се опитат да ни избият всички, най-вече… — Тя прокара ръка по корема си. — Макс трябваше да направи избор и той избра светлината. Предпочете правилното, въпреки че означаваше да унищожи собствения си брат. Обичаше Ерик, но избра светлината.

— Сигурно е било ужасно за него.

— И все още е така. Не съм виждала такива сили. Неимоверни, черни. — Случилото се все още се явяваше в кошмарите на Лана. — Те се опияняват от тази мощ, зареждат се от нея.

— Двете с Фред видяхме такова нещо в тунелите, на излизане от Ню Йорк. — Спомни си… нещото, което летеше през тунела. — Огромно и черно.

— Значи знаеш. Не е трудно да разбереш защо човек, който се е сблъсквал с подобно нещо, се страхува.

Лана обърна глава, след това стана, когато видя пикапа.

— Това са Еди и Флин.

Арлис също се изправи.

— С тях има някой.

Щом ги забеляза, Флин спря пред къщата.

— Това са добри хора — каза той на Стар.

— Не ги познавам.

— Няма и да ги опознаеш, ако стоиш в автомобила.

Тя слезе с нежелание, докато жените приближаваха. Лупа и Джо скочиха.

— Това е Стар. Не обича да я докосват.

Скъсана риза, разпрани дънки и тънка като вейка, забеляза Лана. Сплъстена коса. Подозрителни очи.

— Аз съм Лана. Това е Арлис.

Стар отпусна рамене, докато другите приближаваха или се спираха, за да я погледнат.

— Аз пристигнах вчера — продължи Лана. — Знам, че отначало е малко страшно, но…

— Не се страхувам и не се налага да оставам.

Фред дотича. На рижавите й къдрици бяха кацнали очила, обсипани с пъстроцветни камъчета.

— Видях автомобила. Здрасти!

— Това е Фред. — Арлис хвана ръката на Фред и я задържа. — Стар не обича да я докосват.

— О! — По лицето на Фред се изписа съчувствие. — Странно е, нали? Всички те гледат и си задават въпроси. Но мястото е хубаво. Искаш ли да дойдеш с мен? Двете с Арлис живеем ето там. Можеш да влезеш и да се поизмиеш малко.

— Не се налага да оставам.

— Дори да решиш да си ходиш, можеш първо да се преоблечеш в чисти дрехи и да похапнеш. След това ще решиш. — Фред отстъпи назад и й даде знак. — Ела.

Стар направи крачка напред, след това още една. Накрая последва Фред по тротоара.

— Пълна със светлина — заяви Лана.

— Добре че я взе със себе си — изви очи Еди. — Не че ще забие ножа си между ребрата ми, но на връщане ми беше много неспокойно. Тръпки ме побиваха.

— Тя няма да нарани Фред. Страхува се и самата тя е наранена. — Флин сложи ръка на сърцето си.

— Да, замахна към теб, но си прав. Открихме я на двайсет и пет километра на север. Флин каза, че била като него.

— Тя се страхува и от Похитителите, бяха се отправили на юг. Те не ни видяха. Открихме единствено Стар. Имаше мъртви, но на живи не попаднахме. Донесохме малко провизии, но решихме, че трябва да я доведем. Утре пак можем да излезем.

— Не знам дали това е… — Лана замълча и замахна с ръка. До вратата на къщата от другата страна на улицата светна лампа.

— Мили боже! Сега вече ще има топла храна, топъл душ и мама му стара, това е върхът! — Еди прегърна Флин през раменете. — Пич! Нека бъде светлина, мамка му!

 

 

В кухнята на къщата, която делеше с Арлис, Фред извади пакет картофен чипс и кен кола.

— Би трябвало да се храним здравословно, но това е бързо и това ми се яде. Аз съм фея — заяви приятелски тя и взе пакет чипс и за себе си. — Ти обаче си като Флин, нали? Все по-добре познавам.

Стар погледна подозрително чипса. И с копнеж.

— Не знам какво съм.

— Нищо. Аз направо изперках, когато ги видях. — Тя извади крилете си и затрепка с тях, докато хрупкаше чипс. — Срещнахме хора, които искаха да ни наранят двете с Арлис. Но намерихме други хора, добри хора. Сега сме тук.

Фред посегна и отвори чипса на Стар, а след това и кена кола.

Стар предпазливо си взе кръгче чипс. Отхапа от него, а после го натъпка целия в устата и загреба още.

Накрая се разплака, а по бузите й се затъркаляха едри, тихи сълзи.

— Няма да те докосна. — Очите на Фред се насълзиха. — Представи си, че те прегръщам. Съжалявам за онова, което ти се е случило. Ще ми се лошите неща да не се случват.

— Всичко е лошо.

— Всъщност, не е. Но може да ти се стори, че е така.

— Онова уби баща ми, братчето ми, онова, лошото. Гибелта.

— Прегръщам те отново. Ами майка ти?

— Те я убиха. Онези, които ни преследваха.

Фред потръпна.

— Похитители?

Стар поклати глава.

— Не тези. Други. Опитахме се да избягаме, но те ни хванаха. Изнасилиха ни, много пъти. И се смееха. Ние сме Загадъчни и те могат да правят с нас каквото пожелаят.

Крилете на Фред се отпуснаха, блясъкът им се скри.

— Ще седна до теб. Няма да те докосвам, но трябва да седна.

— И ни нараниха. — Думите се изливаха от устата на Стар, изпълнени с горчивина, остри. — Не спряха да ни нараняват. Мама каза да бягам, да вляза в дървото. Да остана там, докато не е безопасно. Да не излизам, каквото ще да става.

Стар избърса лицето си и размаза мръсотията със сълзите.

— Мама пищеше и се бореше, опита се да избяга — далече, за да оставят мен и да наранят нея. И през всичкото време крещеше в главата ми: „Бягай!“. Затова избягах и не спрях. Когато чух, че идват след мен, влязох в едно дърво. Чух я да пищи, но не излязох. Не излязох и след като те се махнаха. Те я убиха. Обесиха я на едно дърво.

— О, Стар, много ми е мъчно. Толкова съжалявам. Майка ти те е обичала. Искала е да си в безопасност.

— Убиха я, защото избягах.

— Не. — Фред стана, взе хартиена салфетка и я скъса на две, по половинка за всяка. — Щели са да ви убият и двете и тя го е знаела. Обичала те е и се е уверила, че няма да те убият.

— Тогава нямах нож, затова не успях да се кача на дървото и да отрежа въжето. После намерих и се върнах. Опитах се да ги открия, за да ги убия, така и не успях.

— Майка ти е била смела жена и изпълнена с обич като всяка друга майка. Тя ще се радва, че сега си тук с нас. Можеш да останеш при нас с Арлис, ако искаш. Имаме място.

Когато Стар поклати глава, Фред се опита да измисли най-доброто решение.

— Може би засега предпочиташ самостоятелно жилище. Имаме апартаменти. Ще бъдеш и с нас, и сама. Мога да ти покажа един и да ти донеса дрехи и храна. Ще се измиеш, ще хапнеш истинска храна, може да си починеш малко.

— И мога ли да си тръгна, когато искам?

— Разбира се, но предпочитам да не го правиш. Нова надежда е хубаво място за… — Тя замълча и погледна към лампата на тавана. — Ти ли го правиш?

— Нищо не правя.

— Има ток. Ако не си ти… Мили боже, май са оправили електричеството. — Фред избърса сълзите си и се усмихна. — Значи ти си нашата щастлива звезда. Денят, в който дойде, дойде и токът.

 

 

Когато Макс и екипът минаваха през града, всички ги приветстваха. Хората излизаха и се тълпяха около автомобила.

Макс видя Лана засмяна да тича към него.

Прегърна я, когато тя се хвърли напред.

— Ти успя.

— Дадох им искра. Те свършиха останалото.

Тя притисна устни към ухото му.

— Ще вземем горещ душ. Заедно.

— Най-добрата възможна награда.

Някой го шляпна по гърба, друг тикна бутилка бира в ръката му.

Еди извади хармониката си. Една жена седна на тротоара с банджо в ръка. Когато Джона пристигна, хората танцуваха на улицата.

— Има ток — каза той като молитва. — Пуснали са тока. Давай, Арън, намери Брайър и я прегърни. Ще разтоварваме по-късно.

— Добре. — Арън отвори вратата и погледна назад. — Не пренасяй всичко сам.

Джона вкара линейката на паркинга на училището. Слезе и се обърна към По и Ким.

— Вървете да празнувате. Ще има предостатъчно доброволци, които да помогнат с разтоварването.

Усмивката му угасна веднага щом те се смесиха с тълпата. Не можеше дори да мине сред хората, за да се прибере у дома и да се затвори. Затова мина през страничния вход на училището. Седна зад бюрото и отпусна ръце.

Не чу кога се отвори вратата, не чу и гласовете. Беше твърде далече с мислите си. Не чуваше нищо, освен собствените си измъчени мисли, докато Рейчъл не го докосна по ръката.

— Не можах да те намеря. По каза, че си дошъл тук. Затова ние…

— Ще излезем навън. — Макс хвана Лана за ръката.

— Не, не, недейте. — Пребледнял Джона седна отново.

— Какво се случи? — попита Рейчъл. — По нищо не каза.

— Донесохме много провизии и апаратура от болницата. Нямаше неприятности. След това отидохме до мола, същия, в който имахме неприятности преди.

— Похитители ли? — Пръстите й се впиха в ръката му. — На Похитители ли се натъкнахте?

Той поклати глава.

— Не, бяха си тръгнали. Тършували са яко, и вътре, и вън. Господи, пикали са върху натрупаните на купове дрехи. Ким ги прибра. Пикнята се изпирала, така каза. Открихме обичайния вандализъм. Счупени стъкла, гнусотии по стените, купища боклуци… И тела. Осакатени хора, оставени да гният. Също и животни. И вътре, и вън. Плъхове и птици ги разкъсваха. Ние…

Той спря и прочисти гърлото си.

— Трябва да отидем, да изкопаем гробове или… може би да направим масова клада. Телата са били там известно време. Аз…

Обърна се към Макс и Лана.

— Мястото може да бъде почистено — отвърна Макс. — Душите на онези, които са изгубили живота си, да бъдат почетени.

— Трябва да го направим. И Арън го почувства. Не говорихме много, но той го почувства. А пък аз, аз… Нямаме ли уиски?

Рейчъл пристъпи към един шкаф, извади бутилка и чаша и му наля два пръста.

Джона изпи всичко и въздъхна.

— Не мисля, че са били Похитители. Там… има нещо друго. Който и да е бил, каквото и да е било, усещаше се по-ужасно. Обесили жена — Загадъчна. Всички почувствахме, че не можем да я оставим така. Трябваше поне да срежем въжето. Взехме стълба. Аз се качих, за да срежа въжето.

— Виждам смърт — каза той на Макс и Лана. — Това е дарбата ми. Смърт, физически травми, болести. Качих се, за да срежа въжето, и остатъкът от тялото се обърна, докосна ме по ръката. Видях живота й. Видях коя е била. Видях какво са й направили. Чух писъците й. Видях смъртта й.

Той притисна лице в гърдите на Рейчъл, когато тя го прегърна.

— Казвала се е Аня. Била е на двайсет и две. Беше същата като Фред. Отсекли са й крилата, преди да…

— Недей… — Рейчъл го погали по косата, по гърба. — Недей.

Макс придърпа стол и седна до бюрото.

— Ново ли е това умение да виждаш живота и смъртта?

— Да. Просто поредната дарба.

— Трудно е, но е дарба. Дарба за онези, които са живи. Някой помни. Това е нещо, което всички ние искаме. Някой да ни помни. Ние можем да ти помогнем. По-скоро Лана.

Макс я погледна, тъй като тя не каза нищо.

— Ти притежаваш лечебно докосване.

Тя пристъпи напред.

— Джона, мисля, че и ти го притежаваш.

— Какво, да не би да искаш да кажеш, че ако открия онези, които са я изнасилили, обезобразили и убили, ще ги убия, без да ми мигне окото?

Макс изпъна гръб.

— Означава, че си човек. Ще се върнем и ще я погребем.

— Когато напишеш името й на гроба — продължи Лана и постави ръка върху корема си, защото детето се размърда, — когато кажеш думите над нея, ще освободиш душата й. Ще освободиш и своята. Напиши името й на гроба, кажи името й. — Лана погледна Макс.

— Чувствам го.

— Тогава всичко е наред. Така ще направим. Ще дойда с теб. Можем да съберем хора още утре.

Джона кимна и стисна ръката на Макс.

— Благодаря ти.

 

 

Беше късно. Макс лежеше и образите се рояха в главата му. Той не беше видял, не беше усетил същото като Джона, докато погребваха осквернените останки на младата жена, която не бе направила никому нищо лошо.

Не бе видял живота й, нито светлината в него. Видя единствено смърт, жестокост, усети загубата. Представи си обаче страха, агонията в края на живота, докато Джона полагаше камък в горната част на купчинката, а той използва огън, за да гравира името й.

Напиши името й, кажи името й. Направи точно така и Макс се надяваше младата жена, която на никого не бе сторила зло, да намери спокойствие.

Вярваше, че Джона го е намерил, поне засега, след ритуала за отдаване на уважение.

Само че в тъмната нощ, в тишината, в празнотата на онова, което трябваше да бъде сторено, Макс не откри същото спокойствие.

Мислеше за Ерик, спомни си колко се радваше, когато той се роди, спомни си негодуванието му, когато беше на пет или шест и отчаяно се опитваше да настигне брат си, осем години по-голям във всичко.

Та нали първо с Ерик сподели тайната си за това, което представляваше, за силите, които притежаваше.

Защото помежду им имаше доверие, братски чувства.

Как бе възможно да не забележи промените? Как се оказа толкова сляп? Ако си беше позволил да види, щеше да има достатъчно време, за да изтегли Ерик от ръба на мрака, преди да скочи в него.

Трябваше да се грижи за него. Трябваше да бъде по-внимателен. Вместо това бе убил брат си.

Онова, което бе станал накрая, не можеше да заличи онова, което бе преди. Също както ужасният край не беше заличил момичето, което погребаха.

Той обаче нямаше шанс да погребе брат си, да напише името му, да го каже. Да изпрати душата му в мир.

За да живее с избора, който бе направил, той вървеше устремно по пътеката, която бе прокарал. Храна, подслон, движение. Следваше табелите. Щеше да убие отново, за да защити живота на онези, които бяха негова отговорност. Не наранявай никого бе клетва, която бе дал искрено и чистосърдечно. Беше я нарушил, бе направил избор, защото не виждаше друг път, бе приел, че може да се наложи отново да направи същия избор.

Сега имаше шанс да си създаде живот тук, с Лана, с тяхното дете и децата след това. Така че той щеше да направи необходимото.

Лана се размърда, както често ставаше напоследък. Измъчваха я кошмари, сънища, които не помнеше. Или поне така твърдеше. Този път, вместо да се сгуши до него, тя се обърна настрани и стана от леглото.

— Добре ли си?

Тя пристъпи към прозореца и застана гола на лунната светлина.

— Да създадеш Спасителя е твоята съдба. Живот от смъртта, светлина от мрака. Да спасиш Спасителя е твоя съдба. Живот от смъртта, светлина от мрака.

Той стана и отиде до нея. Не я докосна, не каза и дума, докато гледаше през прозореца с очи, дълбоки като нощта.

— Мощта изисква жертва, за да постигне ужасния си баланс. Изисква кръв и сълзи, същевременно се зарежда от любов и радост. Ти, сине на Туата де Данан, си живял преди, ще живееш отново. Ти, рицарю на Спасителя, властелин на Вестителката, приеми миговете, скътай ги до сърцето си, защото тези мигове са преходни и си отиват завинаги. Но животът и светлината, мощта на онова, което предстои, наследството в тях се корени във вечността.

Лана пое ръката му, притисна я към корема си.

— Тя е. Сърцето бие, крилата трепкат, светлината се надига. Тя е бляскавият меч, светкавицата, която разкрива истината. Тя е отговорът на все още неизказани въпроси.

— Тя ще пребъде.

Лана държеше ръката му, тръгна назад към леглото.

— Тя е твоята кръв. Тя е твоят дар. Спи сега в мир и спокойствие. — Лана го привлече на леглото и се отпусна до него. — Ти си обичан.

Тя затвори очи и заспа.

Той също.