Нора Робъртс
Година първа (10)

10.

С Макс зад волана прекосиха Съскуехана. Веригите захапваха снега, първо два сантиметра, след това четири, докато напредваха на запад.

Той мина по 414, придържаше се към селскостопанските райони, подмина няколко пръснати къщи и малки ферми. Хълмовете ставаха по-високи, горите по-гъсти. На няколко пъти, докато Еди спеше на задната седалка, той работеше с Лана, за да преместят изоставена или блъсната кола настрани от двулентовия път.

— Дали да не намерим място да спрем? Шофираш повече от три часа, а пътищата стават все по-лоши.

— Днес не сме минали и сто и петдесет километра. Искам да покрием повече, преди да спрем.

Еди се размърда на задната седалка, потри очи и стана.

— Няма да ни остави на мира, а? От запад се задава буря, така че ни чака по-лошо. Искаш ли за малко аз да поема волана?

— Още не.

Измина още трийсет километра преди да спре при три автомобила, блокирали пътя.

— Така. — Еди се почеса по брадата. — Май ни чака работа. Лана, би ли завела Джо да си свърши неговата работа, докато ние с Макс се опитаме да избутаме тези хубавци от пътя.

Предупредителен поглед от Макс й подсказа, че той все още не е готов да сподели с новия им спътник онова, което умеят.

Тя взе кучето и тръгна през снега към близките дървета.

Макс и Еди се отправиха към блъснатите автомобили.

Зад волана на хечбека се килна тялото на мъж.

— Това е дупка от куршум на предното стъкло и в него. — Въпреки че беше пребледнял, Еди се приближи. — Не разбирам много, но знам, че този пич не е мъртъв отдавна. Не повече от два дена.

— Някой е надупчил с куршуми и това субару. По седалката има кръв.

Еди подръпна пършивата си брада и въздъхна.

— Стойка за пушки в джипа, но пушките ги няма. Не съм спец като онези в „От местопрестъплението“, но съм гледал достатъчно телевизия. Май този с джипа е прострелял другите двама, убил е единия, ранил е втория. Скапал е джипа, за да не може да го кара никой.

— Май си прав.

— Така че… — Еди се огледа, търсеше следи и се страхуваше, че ще ги намери. — Дали да не разчистим това тук колкото е възможно по-бързо и да се разкарваме. Просто за всеки случай.

С хечбека стана лесно, след като изключиха от скорост. Еди завъртя волана, а Макс натисна отзад.

Лана се върна, докато се занимаваха със субаруто.

— Гумата е спаднала. Май и воланът е крив. — Еди раздвижи рамене. — Ще ни трябват повече сили.

— Аз ще помогна. Хич не се напрягай — предупреди я Еди. — Този път той остави волана, вратата зееше и той натисна с гръб.

На Лана й трябваше едно изтласкване, за да разбере, че само с мускули няма да се получи. Тя добави допълнителен тласък и въпреки че се стараеше да не прекалява, колата се премести напред.

— Ще я разкараме! — провикна се Еди. — Още малко.

Макс, косата му покрита със сняг, се разсмя.

— По-леко, кралице на амазонките.

Напънаха се отново, колата се наклони и спря накриво в плитката падина до пътя.

Еди се ухили на Лана.

— По-силна си, отколкото изглеждаш.

Тя само се усмихна.

— Може да заобиколим джипа — предложи Макс.

— Да, има достатъчно място, за да се промъкнем. Дай ми минута преди това.

Еди се плъзна в падината, извади ключовете на субаруто и заобиколи до багажника.

— Може да има полезни неща, които са останали. Трябва да проверим и другия автомобил.

— Аз ще огледам. — Макс се сети за мъртвеца, нямаше нужда Лана да го вижда.

— Ти помогни на Еди.

Тя се плъзна по наклона, отвори куфара отзад, докато Еди ровеше в голям кашон.

— Има храна — извика той. — Май някой си е изпразнил килера.

— Вземи цялата кутия. Тук има дрехи, мъжки дрехи. И… — Тя извади снимка в рамка на мъж на трийсетина и жена, приблизително на същата възраст. Той беше в смокинг, с бяла роза в бутониерата, а тя с бухнала бяла рокля.

— Снимка от сватбата им — прошепна тя. — Тук има само мъжки дрехи. Тя сигурно е починала от вируса.

— Трябва да вземем и куфара.

— Да. — Тя постави снимката вътре. Нямаше да я остави да избелява в багажника на автомобил.

Двамата успяха да пренесат кутията до пътя, дърпаха и теглеха куфара. Макс се приближи със сак и пушка.

— В сака има муниции, топли зимни дрехи, в един ботуш намерих навити на руло пари. Не че ще ни потрябват.

— Ще проверя джипа.

Еди тръгна към него, докато Лана и Макс започнаха да товарят новите находки в колата. Еди се върна с половин бутилка „Джак Даниълс“ и три кена бира.

— Предполагам, че някой е карал полупиян, и може да е причинил катастрофата. — Той натъпка всичко в колата и се обърна.

— Красив район. Много красив. Намираш поток, построяваш си бунгало. Животът няма да е лош. — Той се ухили към кучето, което скачаше и се търкаляше в снега. — На него определено му харесва.

Макс отвори шофьорската врата и се наведе, за да запали, докато Еди викаше кучето.

— Ти карай — обърна се той към Еди. — Аз ще те насочвам.

— Дадено. И ти трябва да поспиш, Лана. Изглеждаш уморена.

Светлинният блясък е изчезнал, каза си тя. Истината беше, че се чувстваше уморена. Новите провизии заеха част от задната седалка, но тя успя да се свие и заспа почти веднага.

Докато шофираше — внимателно, за облекчение на Макс — Еди започна да го разпитва.

— Вие двамата отдавна ли сте заедно?

— Запознахме се преди година, преди два месеца се събрахме да живеем заедно.

— Когато се получава, се получава. Все още не съм открил правилната. Не че съм търсил, но обичам женската компания, нали ме разбираш. Тя ли е единствената и неповторима?

Макс го погледна.

— Да. Прав си, уморена е. Доста се пресилихме.

— Сигурно ще продължи да е така. Ами онова, което видяхме там? Поглеждат те и те убиват. Не разбирам защо е така, след като имаме нужда един от друг, но това е. Сигурно сте видели предостатъчно такива неща в града.

— Прекалено много. Хората са уплашени и ядосани, отчаяни.

— А някои просто не струват — добави Еди.

— А някои просто не струват.

Минаха през малко градче, главната улица беше празна, виждаха се само няколко паркирани автомобила. Магазините бяха затворени или зееха.

— Кажи ми, когато искаш да намерим бензиностанция, за да долеем резервоара.

— Засега имаме достатъчно. Ще ни трябва, след като стрелката падне и продължим на север към магистрала 6. Ако е чисто, тръгваме на запад. Ако не, има черни пътища.

Еди погледна Макс.

— Май всичко си начертал в главата си.

— Точно така. И е записано, ако нещо ми се случи. Ако наистина ми се случи нещо, трябва да ти я поверя. Трябва да знам, че ще я пазиш.

Под синината и брадата, челюстта на Еди се стегна.

— Нищо няма да се случи. Сега се грижим един за друг. Но може да си сигурен, че ще се погрижа за нея, ако се налага. Не остана никой от семейството ми, пич. Вие можехте да ме оставите там. Сега може да се каже, че сте моите хора.

— Завий по Петнайсето шосе на север, когато стигнем до него. Да се опитаме да минем поне още седемдесет-осемдесет километра преди да спрем за бензин. Трябва да е някое малко градче, не много голямо.

— Ясно.

Макс се отпусна назад и затвори очи. Докато се унасяше, чу Еди да пее кънтри песен. Блуграс? Не беше достатъчно запознат, не разбираше. Ясният, приятен глас пееше за ангели и успокои Макс толкова, че заспа.

Събуди се стреснат, усети, че скоростта е намаляла. Надигна се и очакваше да види нова катастрофа на пътя. Вместо това видя покрит със сняг път, няколко къщи и малко магазинче с колонки.

— По магистралата не ставаше — рече Еди. — Трябваше да обърна и да мина по черните пътища. Остава ни четвърт резервоар гориво, затова е най-добре да долеем.

Той отби пред магазина.

Слязоха и тримата.

— Май снегът е понамалял. Да видим дали няма да успея да направя нещо, за да похапнем.

— Ще ми дойде добре. — Еди погледна към Макс, който тръгна към една от колонките. — Тихо е. Може всички да са се изнесли.

— Може. Колонките все още работят. — Макс пъхна маркуча в резервоара.

— Първо ще вляза вътре, за да използвам истинска тоалетна.

— Сигурно е заключена — обърна се Еди към Лана.

— Да видим. — Тя можеше да се справи с това.

— Двамата с Джо можем и навън.

— Бързо — нареди Макс. — И внимавайте.

Той огледа улицата — техните следи в снега не бяха единствените — и близките сгради. Нищо не помръдваше, само три сърни обираха семенцата, разпилени от разбита хранилка за птици от другата страна на пътя.

Той се замисли дали да не сменят колата с джип. Не валеше толкова много, но един автомобил четири по четири щеше да им свърши по-добра работа, особено там, накъдето се бяха отправили.

Може би, след като налееха бензин, щяха да потърсят и да прехвърлят багажа. Поне щяха да оставят пълен резервоар за друг пътник.

Лана излезе с чанта.

— Все още ми е неудобно, когато вземам такива неща, въпреки това ги прибрах. Почти нищо не е останало вътре, но открих картофени рулца във фризера. Когато се отпуснат, ще направя сандвичи.

— Така ще имаме време да напреднем. — Макс извади маркуча и затвори резервоара.

— Прекалено открито е тук.

— Нещо не е наред, нали? Прилича по-скоро на снимка, отколкото на истинско място. Скачай вътре, Джо.

Кучето скочи отзад, докато Еди се връщаше. Погледна назад.

— Стори ми се, че чух…

Изстрелът, който проряза тишината, разби прозорец.

Тя видя как Еди трепна, лицето му пребледня и кръвта разцъфна по зеленото яке. Преди да успее да се втурне напред, Макс я блъсна на седалката до шофьора.

— Влизай вътре, влизай!

Той сграбчи Еди, когато момчето се лашна напред, и почти го хвърли на задната седалка.

Следващият изстрел разби задния фар.

— Залегни. Лана, по дяволите, залегни. — Макс се сниши при предната част на колата.

Двамата мъже отзад не спираха да стрелят.

Вбесена, Лана изстреля сили и ги вдигна във въздуха още преди Макс да извади пистолета от колана си и да отвърне на стрелбата. И двамата отлетяха назад, а оръжията им гърмяха във въздуха.

Макс отвори със замах вратата на шофьора, удари стартера и натисна газта още преди да е затворил вратата. Зави на място и за момент се уплаши, че ще преобърне тъпата кола, но веригите не позволиха това да се случи.

В огледалото за обратно виждане видя как мъжете се опитват да станат, прицелват се, но куршумите им се забиха в снега зад тях.

Наизскачаха още мъже от къщите, въоръжени, наблюдаваха със студени очи как отпътуват.

— Ранена ли си? Лана?

— Не, не, ами ти?

— Не. Еди, колко е зле положението?

— Прострелян съм! — Той притисна ръка между ключицата и дясното рамо. — Мамка им, простреляха ме. Господи, боже господи, боли.

— Лана, сложи си колана — сопна се Макс, когато тя се опита да се промъкне между седалките.

— Трябва да видя колко е зле. Ако мога да помогна.

— Все още не мога да спра. Не мога да спра, докато не се уверя, че не са след нас.

Тя се промъкна отзад и вдигна кучето, което скимтеше и ближеше лицето на Еди. Прехвърли го на предната седалка. Когато то се опита да се промъкне обратно, Макс се развика.

— Сядай!

Джо не седна, сви се и заскимтя.

— Трябва да видя, трябва да погледна. — Лана разкопча якето му.

— Ще видиш, че съм прострелян! Какво, по дяволите, стана, човече? Ние не притеснявахме никого.

— Тихо, само тихо. — С огромна изненада установи, че ръцете й са съвсем спокойни, докато разкопчаваше ризата му, а след това си свали шала и го използва, за да притисне раната. — Ще спра кръвта, това е първото. Ще се оправиш. Щом се отдалечим достатъчно, Макс ще намери място, където да спрем, ще те внесем и ще се погрижим. Мисля, че ще мога да ти помогна.

— Както помогна на бензиностанцията ли, когато тръшна онези изроди по задници с ума си или нещо подобно, а? Ти си от онези, от другите. И двамата ли сте такива?

Лана се вгледа в шокираните му очи.

— Няма да те нараним.

— За бога, вие току-що ми спасихте живота. Освен ако вече не умирам.

— Не умираш. Аз… Макс, чувствам, че мога да помогна.

Еди простена, стисна зъби.

— Ако ми подадеш бутилката — за уискито говоря, ще бъде добро начало.

— Добра идея. Трябва да натискаш непрекъснато. Въпреки че боли. — Тя постави ръката му върху окървавения шал и натисна. — Ето така.

Обърна се и вдигна бутилката от пода, дръпна ципа на сака и намери тениска. Надигна се малко и извади и мултитула, който Макс й беше дал. Сряза тениската на ленти и направи няколко дебели превръзки.

Отвори бутилката уиски и побутна с лакът Еди.

— Стегни се. — Тя изля от уискито върху грозната малка рана.

Той извика, но тя продължи. Притисна ново парче плат върху раната, докато Еди, със стъклени очи, се бореше да си поеме дъх.

— Извинявай, извинявай.

— Аз имах предвид да си пийна.

Тя постави бутилката в треперещата му ръка, за да отпие.

— Изпищях като момиче.

— Изпищя като човек, на когото са залели огнестрелната рана с уиски. — Тя подпъхна ръка под главата му, напипа дупката на палтото, усети мокротата. — Притисни превръзката, не спирай да натискаш. Куршумът е излязъл. Минал е през теб. Мисля, че това е добре.

— Не е толкова добре, когато е минал през теб. На излизане е оставил по-голяма дупка, почти съм сигурен.

— Ще се погрижим за раната. Макс…

— Търся място. Не ни преследват.

Тя си пое дъх и отново погледна Еди в очите.

— Мисля, че мога да помогна, мога да намаля кървенето. Никога досега не съм правила подобно нещо.

— И аз не съм. — Той стисна ръката й. — Сигурно ще боли.

— Не знам.

— Да разберем. — Той затвори очи.

Тя не знаеше какво се задвижи в нея, но то се надигна и излезе, потръпна и се притече на помощ. С една ръка държеше неговата, с другата притискаше раната. Остави силата да избликне.

Болеше. Тя чу болката, усети я, видя я черна и пулсираща. Отвори се за онова, което се надигна, размърда и избликна — бяло и хладно на фона на черно и горещо.

— Спри. — Еди стисна ръката й, стегна пръсти, разтрепери се. — Спри!

Тя също потрепери. Онова, което избликваше и се движеше в нея, замря.

— Спри — повтори той. — Изглеждаш толкова зле, колкото аз се чувствам. По-добре съм. Каквото и да направи, вече съм по-добре. Не съм толкова разтреперан и боли, господ ми е свидетел, че адски боли, но положението вече не е толкова зле.

— Искам да опитам да…

— Лана — Макс заговори тихо, но твърдо, — не бива да се пресилваш, не бързай толкова. Трябва да презаредиш. — Той намали. — Ето къща — не е кой знае какво. Изглежда изоставена. Да пробваме.

Зави бавно и спря.

— Ще отида да проверя. Лана, ела и седни зад волана. Ако стане нещо, тръгвай. Аз ще те намеря. — Обърна се и я погледна. — Ще те намеря.

Тя кимна, но когато слезе и тръгна към къщата, тя остана на мястото си.

— Няма начин да го оставим — обади се Еди.

— Не, няма.

— Кажи, значи… Вие богове ли сте, нещо подобно ли?

— Не. — Тя нежно приглади косата му. — Чародеи.

— Чародеи ли? Я!

Макс дотича обратно.

— Вътре няма никой. Май никой не е влизал поне две седмици. Голяма е кочина, но ще свърши работа.

Той подкара зад къщата през снега, докато не се увери, че колата не се вижда от пътя.

Помогна на Еди да излезе и когато краката на момчето се подгънаха, той го пое на ръце и го пренесе вътре. Първата мисъл на Лана беше, че кухнята е малък кошмар от мръсотия, боклуци, насекоми и миши изпражнения.

Щяха да се справят с това.

В хола не беше по-чисто, нито в спалнята.

— Чакай, не го слагай да легне тук. Раната трябва да се поддържа чиста. — Тя изтегли мръсното одеяло, лекьосаните чаршафи. — Само почакай.

Изхвръкна навън, взе от чаршафите, които беше приготвила, и хавлиени кърпи. Вътре метна чаршафа върху матрака и просна отгоре една от кърпите.

— Трябва да му свалим якето и ризата.

— Помогни да го изправим — помоли Макс.

Тримата успяха да го съблекат.

— Добре. — Тя притискаше сгънатия парцал върху раната, докато Макс го слагаше да легне. — Кървенето почти спря, така че това е добре. Може тук да има някакъв антисептик или алкохол. Раните на всяка цена трябва да са чисти. Трябва да се затворят, но нямам достатъчно, Макс. Нямам достатъчно, за да го направя. Не го намирам у себе си.

— Ще го зашием. Ще намеря нещо.

— Леле боже — бе всичко, което Еди успя да каже.

— Ще оживееш — заяви остро Лана, докато влизаше в противната баня. Не обърна внимание на миризмата и петната — още нещо, с което трябваше да се заеме по-късно — и отвори ръждясалия шкаф за лекарства.

— Спирт, диводороден пероксид, топче бинт. Няма анкерпласт. Няма и сапун. Като гледам как изглежда това място, може изобщо да не намеря.

— Ножица, игли, конец — провикна се Макс. — Някой тук е шиел. Много парчета плат, ако ни трябват. Ще намеря сапун.

— Ако не намериш, аз нося. В сака.

Потърсиха онова, което им беше необходимо. Макс почисти един поднос, за да постави всичко на него. Лана си ми ръцете, докато не започнаха да щипят.

Еди лежеше притихнал на леглото, кучето се беше сгушило до него. Лицето му блестеше, беше бледо, потно, но той бе хладен. Нямаше инфекция, помисли си Лана. Все още не.

Знаеше, че го боли, когато почиства раната, но използва спирта щедро, докато не почувства, че раната е чиста. След това погледна иглата и конеца, стегна се.

— Аз ще се заема с тази част. — Макс я докосна по рамото. — Дай на мен. На всички ще ни дойде добре малко храна, когато приключим.

— Не мога да готвя в тази кухня, докато не я почистя и измия.

— Аз ще се заема, ти започвай.

— Добре. Дръж се, Еди.

Той й отправи немощна усмивка, която се стопи, щом тя излезе.

— Има ли начин да пропуснем тази част?

— Не мисля.

— Така си и знаех. Едва ли ти се намира тревица.

— За съжаление, не. Но ще те вкарам в транс. Може да усетиш нещо, ако се получи, ще ти се струва, че се носиш над нас.

— Можеш ли да го направиш?

— Така мисля. Ще стане по-бързо, ако ми се довериш.

— Пич, не отричам, че предпочитам тревата, но ако вече ти нямам доверие, значи мама е отгледала пълен идиот. Не обиждай мама.

— Няма. Погледни ме. Просто ме погледни.

Час по-късно Макс влезе в кухнята. Тя беше събрала боклуците, беше измила плотовете и печката, пода. Вратата на хладилника стоеше отворена и вътре бе чисто, макар и поочукано.

Беше си вдигнала косата и бе сложила дебели жълти ръкавици, които й стигаха почти до лактите. Свари я да излива мръсната вода в мивката.

Любовта, а той я усети с всички сили, го накара да остане на място.

— Как е той?

— Спи. Ще се оправи, но благодарение на теб.

Както беше с ръкавиците, тя се отпусна в ръцете му.

— Мислех, че е мъртъв. Когато видях как куршумът го уцели, си помислих, че е мъртъв. Почти не го познаваме, но… сега вече е част от нас. Той е един от нашите.

— Наш си е. Имаш нужда да си починеш. Аз ще довърша чистенето тук.

— Добре, ти довърши чистенето — съгласи се тя с готовност и махна ръкавиците. — В капана имаше мъртва мишка, точно под мивката.

— Ще се оправя с нея.

— Трябваше… Миризмата… — Тя потръпна. — Хвърлих я навън с капана. Така че ти довърши чистенето. Аз почистих около печката — използвах белина, за да мога да започна да готвя. Имам някои продукти от онова, което намерихме в колата, и ще направя супа, много хранителна супа.

— Мислех, че те обичам, преди да тръгнем от Ню Йорк.

— Мислеше ли?

— Мислех, че те обичам, колкото може да обича един мъж, но се оказа, че греша. С всеки час откривам все повече любов.

— Чувствам я. — Тя се притисна отново до него. — От теб и към теб. Мисля, че е част от онова, което се събужда в мен. Това е любов, Макс.

Тя обрамчи лицето му с ръце и си позволи да се остави на целувката, на любовта.

— Страх ме е — призна тя. — Толкова ме е страх, а някаква част у мен се разтваря и разгръща и не е… Тя не се страхува.

— Ще намерим нашето място.

— Където и да е, стига да сме заедно. — Тя се отдръпна, усмихна му се. — Може би не тук. Би ли направил нещо за мен?

— Каквото и да поискаш, ще го направя.

— Трябваше да измисля нещо по-трудно, но би ли отворил последната ни бутилка вино? Имам нужда от чаша.

По-късно, докато супата къкреше, а кухнята и банята бяха изчистени според изискванията й, Макс пренесе боклука, който тя беше измъкнала, до задната врата към малка барака.

Нямаше смисъл тя да излиза навън и да види я плъх, я мишка, я някое друго същество, което гризе боклука. Ако се наложеше да останат още един ден, за да дадат на Еди време да се възстанови, тя щеше да настоява да изчисти и останалата част от противната дупка.

Не я винеше.

Вратата на бараката изскърца на ръждясали панти.

Макс откри собственика на къщата.

Беше мъртъв поне от две седмици и гризачите го бяха открили.

Нямаше нужда да й казва, нито тя да го вижда. Въпреки че не искаше да го прави, вкара вътре боклука и затвори вратата. Отпусна длан на вратата, каза молитва и благодари за подслона.

— Макс!

Той пусна резето на бараката, обърна се и се усмихна, когато долови радост, не паника в гласа й.

— Еди се събуди. И е гладен! Няма температура, няма инфекция.

— Идвам веднага.

Щяха да тръгнат на сутринта и да шофират чак до мястото, където чакаше Ерик.

Бяха открили своето място, помисли си отново той.

Бяха си го създали.