Нора Робъртс
Година първа (2)

2.

Джона Ворхиз, парамедик на трийсет и три, усети миризмата на супа и изключи печката преди двамата с партньорката му, Пати Ан, да изнесат Маклауд от къщата и да го качат в линейката.

Пати се качи отпред, включи сирената, а той остана отзад и се опита да стабилизира пациента, докато Анджи го наблюдаваше.

Държи се, помисли си Джона. Нямаше истерии. Сякаш я чуваше как се опитва да внуши на съпруга си да се събуди.

Джона обаче веднага разбра, че смъртта е наблизо, когато го видя. Понякога просто я усещаше. Не искаше да е така — това можеше да попречи на работата му — опитваше се да го блокира, да го отклони. Понякога дори разбираше, че човекът, който го е докоснал на улицата, има рак. Усещаше, когато някое хлапе, което профучаваше край него на велосипед, щеше да падне същия следобед и да се сдобие с фрактура на дясната китка.

Понякога дори знаеше името на хлапето, възрастта му, къде живееше, можеше да е безкрайно точен. Известно време приемаше това като игра, но постепенно започна да го плаши.

При Маклауд усещането дойде бързо и уверено и не му позволи да го блокира. Още по-лошо беше, че дойде с нещо ново. Проглеждане. Пристъпът беше престанал, когато двамата с Пати Ан пристигнаха, но, докато работеше и подаваше подробностите на партньорката си, за да ги съобщи по радиостанцията, Джона видя пациента в леглото как се превърта, как повръща на пода, чу вика му за помощ, преди да падне и да започнат конвулсиите.

Видя как съпругата му влетя, чу гласа й, когато извика. Чу и видя всичко, сякаш бе на голям екран.

И това никак не му хареса.

Когато линейката пристигна, се постара да изключи екрана, да направи всичко по силите си, за да помогне при спасяването на живота, за който бе сигурен, че вече си е отишъл.

Избъбри бързо жизнените показатели, даде подробности около симптомите, съобщи какви мерки са предприети досега, докато доктор Рейчъл Хопман (много си падаше по лекарката) и екипът й откарваха пациента към манипулационната.

Щом влязоха, той пое ръката на съпругата преди тя да влезе през двойната врата. Пусна я бързо, защото видя, че и тя е мъртва.

— Рос… — промълви тя и постави ръка на вратата, за да я отвори.

— Госпожо… Госпожо Маклауд, трябва да останете отвън. Доктор Хопман е най-добрата. Тя ще направи всичко по силите си за съпруга ви.

А също и за вас в най-скоро време, но то няма да бъде достатъчно.

— Рос. Трябва да…

— Защо не седнете? Искате ли кафе?

— Ами… не. — Тя притисна ръка към челото си. — Не, благодаря. Не. Какво му е? Какво се случи?

— Доктор Хопман ще разбере. Има ли на кого да позвъним?

— Синът ни е в Лондон. Няма да си бъде вкъщи още два дена. Дъщеря ми… Но тя е бременна с близнаци. Не бива да се разстройва. Това ще я разстрои. Приятелката ми Марджъри.

— Искате ли да позвъня на Марджъри?

— Ами… — Тя погледна към чантата, която стискаше. Беше я грабнала автоматично, когато дръпна палтото си и обу обувките. — Имам телефон.

Извади го, след това остана загледана в него.

Джона отстъпи и спря една сестра.

— Някой трябва да я наглежда. — Посочи госпожа Маклауд. — Съпругът й е тук и е в тежко състояние. Според мен, и тя е болна.

— Болните тук са много, Джона.

— Температурата й е висока. Не мога да кажа колко точно. — Напротив, можеше: 39.6 и се покачваше. — Пациентът също има. Аз обаче трябва да се връщам на работа.

— Добре, добре. Ще я наглеждам. Колко е зле? — попита тя и посочи с брадичка манипулационната.

Против волята си Джона надникна вътре и не можеше да спре да наблюдава жената, която не събираше кураж да покани на среща. Видя как тя поглежда часовника и съобщава часа на смъртта.

— Много — бе всичко, което каза, и избяга преди Рейчъл да излезе и да каже на жената, че съпругът й е издъхнал.

 

 

От другата страна на Ийст Ривър, в тавански апартамент в Челси, Лана Бингъм извика, наслаждавайки се на дългия, мощен оргазъм, който я разтърси. Викът премина в стон, стонът във въздишка, пръстите й отпуснаха чаршафа и се вдигнаха, за да прегърнат Макс, докато свършваше.

Въздъхна отново, щастлива, че тежестта на любимия я притиска, докато сърцето й все още блъскаше лудо. Прокара пръсти лениво през тъмната му коса. Имаше нужда от подстригване, но й беше приятно, когато косата му ставаше по-дълга и успяваше да навие краищата на пръстите си.

От шест месеца живееха заедно, помисли си тя, и ставаше все по-хубаво.

В тишината след любенето тя затвори очи и въздъхна отново.

След това нещо я накара да извика, нещо диво и прекрасно премина през нея, вътре в нея, над нея. Беше по-силно от оргазъм, по-дълбоко, дива смес от удоволствие и шок, нещо, което не можеше да обясни, също като падаща светкавица. Сякаш горяща стрела прониза сърцето й и премина през нея. Тя почти усети как кръвта й заискрява.

Все още върху нея, вътре в нея, тялото на Макс потръпна. Тя го чу как си поема дъх, когато в миг отново се възбуди.

След това всичко утихна, успокои се и остана единствено блясък в очите, докато най-сетне и той угасна.

Макс се вдигна на лакът и я погледна на светлината от десетината горящи свещи.

— Какво беше това?

Малко замаяна, тя изпусна сдържания дъх.

— Не знам. Най-големият афтършок след полов акт.

Той прихна и наведе глава, за да докосне устни до нейните.

— Ще трябва да си купим друга бутилка от новото вино, което отворихме.

— Нека да е цяла каса. Леле… — Тя се протегна под него, вдигна ръце, изви гръб. — Чувствам се невероятно.

— И изглеждаш невероятно. Красивата ми чародейка.

Този път тя се разсмя. Знаеше — както и той — че е просто любителка. Обичаше да пробва малки магии и ритуали със свещи, да уважава празниците.

Откакто се запозна с Макс Фалън по време на фестивал, посветен на зимното слънцестоене, и си падна по него (и то много) преди Остара^[1], тя направи опит да работи по-сериозно над изкуството си.

Но не притежаваше искрата, а и познаваше малцина, които я притежаваха. Повечето (по-точно казано почти всички) от онези, които тя познаваше, с които се срещаше по фестивали, ритуали, сбирки, бяха дилетанти, също като нея. Някои дори бяха малко смахнати, други пък — направо вманиачени.

Трети можеха да се нарекат опасни, ако действително притежаваха някаква сила.

Не биваше да забравя Макс.

Той притежаваше искрата. Нали запали свещите в спалнята с дъха си — нещо, което винаги я възбуждаше. Ако се съсредоточеше много, можеше дори да левитира дребни предмети.

Веднъж отнесе по въздуха чаша кафе през кухнята и я постави на плота пред нея.

Невероятно.

Освен това я обичаше. Това бе магията, която бе най-важна за Лана.

Той я целуна отново и посегна към незапалена свещ.

Лана изви очи, изпъшка престорено.

— Винаги се справяш по-добре, когато си отпусната. — Огледа бавно тялото й. — Струваш ми се отпусната.

Тя лежеше гола, пъхнала ръце под главата, дългата й карамелена коса беше пръсната по възглавницата, плътната й долна устна — извита.

— Ако съм по-отпусната, ще изпадна в безсъзнание.

— Пробвай тогава. — Той пое ръката й и целуна пръстите. — Съсредоточи се. Светлината е в теб.

Искаше й се да е така, защото на него му се искаше. Не беше й приятно да го разочарова, затова се изправи и тръсна коса.

— Добре.

Подготви се, затвори очи и успокои дишането си. Опита се, както той я беше учил, да почерпи от светлината, която той вярваше, че е в нея.

Странно, но почувства, че нещо се раздвижва в нея, и изненадана от усещането отвори очи и изпусна дъха си.

Фитилът на свещта пламна.

Тя зяпна, а той се усмихна широко.

— Виж се само! — заяви гордо той.

— Аз… Но аз дори не… — Беше успяла да запали няколко свещи след две минути пълна концентрация. — Дори не бях готова да започна и… Ти го направи.

Развеселена и малко поуспокоена, тя го бодна с пръст в гърдите.

— Опитваш се да ми вдигнеш самочувствието.

— Нищо подобно. — Той отпусна свободната си ръка върху коляното й. — Не бих го направил, освен това никога не те лъжа. Ти го направи сама, Лана.

— Но аз… Наистина ли не си? Не ми ли даде начален тласък?

— Постигна го съвсем сама. Пробвай отново. — Той духна свещта и този път я постави в ръцете й.

Отново нервна, тя затвори очи — по-скоро, за да се успокои. След това се замисли за свещта, как ще я запали, и усети онова надигане вътре в себе си. Когато отвори очи и се замисли за пламъка, той просто се появи.

— Господи! О, господи… — Очите й, наситено лятно сини, отразяваха пламъка на свещта. — Наистина го направих.

— Какво почувства?

— Бях… все едно нещо се надигна в мен. Надигна се, разпростря се, не знам точно. Но, Макс, беше толкова естествено. Нямаше силен блясък и бум. Беше също като дишането. И е малко зловещо. Нека си остане между нас, може ли?

Тя го погледна през светлината.

Забеляза гордост и интерес по красивото, одухотворено лице с изваяни скули под наболата брада.

Видя в очите му светлината на свещта.

— Не пиши за това, недей. Не и преди да сме сигурни, че не е щастлива случайност, единично попадение.

— Вътре в теб току-що се отвори врата, Лана. Видях го в очите ти, точно както забелязах потенциала ти първия път, когато се срещнахме. Дори преди да те обикна го видях. Ако обаче искаш да си остане между нас, така да бъде.

— Добре. — Тя стана и пристъпи напред, за да остави свещта при неговата. Символ, каза си тя, на тяхното единение. Обърна се и пламъкът се залюля зад нея.

— Обичам те, Макс. Това е моята светлина.

Той стана, гъвкав като котка, и я привлече до себе си.

— Не мога да си представя живота без теб. Искаш ли още вино?

Тя отметна глава назад.

— Това да не би да е евфемизъм?

Той се усмихна и я целуна.

— Мисля си за вино, а и да поръчаме нещо за ядене, умирам от глад. След това ще видим за евфемизма.

— Съгласна съм. Мога и да сготвя.

— Разбира се, че можеш, но си го правила цял ден. Нощта ти е свободна. Говорихме да поизлезем…

— Предпочитам да остана тук. С теб.

— Супер. Какво ти се прави?

— Изненадай ме — рече тя и се обърна, за да вземе черните бикини и тениската, които беше сложила под шефската престилка (заместник-шеф, ако трябваше да е точна). Макс бързо ги беше свалил от нея, когато тя се прибра от ресторанта.

— Две двойни смени тази седмица, така че с удоволствие ще си остана вкъщи, ще похапна нещо — каквото и да е, сготвено от друг.

— Дадено. — Той обу дънките и облече тъмния пуловер, с който обикновено работеше в кабинета си на тавана. — Ще отворя виното и ще те изненадам с останалото.

— Аз ще се приготвя веднага — обеща тя и отиде до гардероба.

Когато се нанесе при Макс, се постара да се ограничи до половината гардероб, но… Обичаше дрехите, обожаваше модата и тъй като прекарваше толкова много от времето си с бяла туника и черни панталони, извън работата беше различна.

Небрежното, реши тя, пак може да е красиво, дори романтично за вечеря у дома. Избра тъмносиня рокля малко под коленете с червени къдри. Щеше да му поднесе своята изненада — сексапилно бельо — когато стигнеха до евфемизъма.

Тя се облече и се погледна в огледалото. Светлината на свещите омекотяваше чертите, но… Постави ръце на лицето си и си придаде светлинен блясък — нещо, за което имаше талант още от пубертета.

Често се питаше дали искрата, която притежаваше, не се дължеше повече на суета, отколкото на истински сили. Не че Лана имаше нещо против. Не се срамуваше ни най-малко да бъде или да се чувства по-красива, отколкото силна. Особено откакто онова, което притежаваше, бе привлякло мъж като Макс.

Тръгна към вратата, спомни си за свещите.

— Не ги оставяй запалени — прошепна тя и се обърна, за да ги угаси.

Спря и се замисли. След като можеше да ги запали, може би щеше да успее и да ги угаси.

— Точно обратното е, нали? — Каза го, помисли си го и се насочи към една с намерението да пробва.

Пламъкът угасна.

— Виж ти… Леле. — Понечи да извика Макс, но след това си каза, че той ще се хване за това и ще започнат да се упражняват и да учат, вместо да се насладят на приятната вечеря у дома.

Пристъпваше от свещ на свещ и ги гасеше със силата на ума, докато накрая стаята потъна в мрак. Не можеше да обясни какво чувства, нито как вратата, за която Макс говореше, се бе отворила така неочаквано.

Ето нещо, над което можеше да помисли по-късно, реши тя.

Искаше още от това вино.

 

 

Докато Лана и Макс се наслаждаваха на виното и ордьовъра от разтопено сирене бри върху препечена багета, които Лана не се въздържа да направи, Кейти Маклауд Парсони се втурна в болницата в Бруклин.

Сълзите все още не бяха по лицето й, защото тя не вярваше, отказваше да повярва, че баща й е мъртъв, а майка й неочаквано се е разболяла толкова тежко, че е в интензивно отделение.

С една ръка притискаше корема си, съпругът й я прегръщаше през талията. Последваха табелите до асансьора към интензивното.

— Не е възможно. Има някаква грешка. Казах ти, че говорих с нея преди няколко часа. Татко не се чувстваше добре, беше хванал някаква настинка, а тя приготвяше супа.

Повтаряше все същото, докато пътуваха към болницата. Тони я прегръщаше през всичкото време.

— Всичко ще се оправи — уверяваше я той, тъй като не можеше да измисли нищо друго.

— Станала е грешка — повтори отново тя. Когато обаче стигнаха до стаята на сестрите, тя не можа да произнесе и дума. От устата й не излизаше и звук. Вдигна безпомощно очи към Тони.

— Казаха ни, че Анджи, Анджела Маклауд, е била приета тук. Това е дъщеря й Кейтлин, моята съпруга.

— Трябва да видя мама… Трябва да я видя. — Нещо в погледа на сестрата накара паниката да се надигне в гърлото на Кейти. — Трябва да видя мама! Искам да говоря с доктор Хопман. Тя каза… — Това вече Кейти не можа да го изрече.

— Доктор Гърсон лекува майка ви — започна сестрата.

— Не искам да се виждам с доктор Гърсон. Искам да видя мама! Искам да говоря с доктор Хопман.

— Недей, Кейти, недей. Трябва да се успокоиш. Мисли за бебетата.

— Ще повикам доктор Хопман. — Сестрата заобиколи бюрото. — Изчакайте там. Седнете, моля. В кой месец сте?

— Двайсет и девета седмица и четири дена — отвърна Тони.

Сега вече сълзите рукнаха.

— Ти броиш и дните — успя да промълви Кейти.

— Разбира се, мила. Разбира се, че ги броя. Чакаме близнаци — обърна се той към сестрата.

— Колко хубаво — усмихна се сестрата, но остана сериозна.

Рейчъл отговори на пейджъра веднага щом можа и бързо разбра какво става, щом видя мъжа и жената. Предстоеше й да се разправя с бременна жена.

Въпреки това бе по-добре, че пристигна преди Гърсон. Той беше страхотен интернист, но беше директен до грубост.

Сестрата зад бюрото кимна на Рейчъл и тя се отправи към двойката.

— Аз съм доктор Хопман. Моите съболезнования за баща ви.

— Станала е грешка.

— Вие ли сте Кейти?

— Аз съм Кейти Маклауд Парсони.

— Кейти — започна Рейчъл и седна, — направихме всичко по силите си, майка ти също. Тя е позвънила за помощ и го е докарала при нас възможно най-бързо. Но състоянието му беше много тежко.

Очите на Кейти, същото тъмнозелено като на майка й, не се отделяха от Рейчъл. Молеха.

— Той беше настинал. Някакъв незначителен вирус. Мама му правеше пилешка супа.

— Майка ви успя да ни даде малко информация. Били са в Шотландия, нали? Вие не сте била с тях.

— Аз трябва да пазя леглото.

— Близнаци — изтъкна Тони. — Двайсет и девет седмици и четири дена.

— Бихте ли ми казали къде в Шотландия?

— В Дъмфрис. Какво значение има? Къде е мама? Трябва да я видя.

— Тя е в изолация.

— Какво означава това?

— Това е само предпазна мярка, Кейти. Ако двамата с баща ви имат някаква инфекция, която се предава, трябва да ограничим разпространението. Мога да ти позволя да я видиш за няколко минути, но трябва да си подготвена. Състоянието й е много тежко. Ще трябва да си сложиш маска и ръкавици, както и защитно облекло.

— Пет пари не давам какво трябва да облека, трябва да я видя.

— Няма да може да я докосваш — добави Рейчъл. — И може да я видиш само за няколко минути.

— Ще вляза със съпругата си.

— Добре. Първо, трябва да ми кажете всичко, което знаете, за времето, което са прекарали в Шотландия. Майка ти каза, че са се върнали днес и са били там от деня след Коледа. Знаеш ли дали баща ти беше болен, преди да заминат?

— Не, не, беше добре. Прекарахме Коледа заедно. Винаги заминаваме за фермата на следващия ден. Ходим заедно, но аз не отидох, защото не мога да пътувам.

— Говори ли с тях, докато ги нямаше?

— Разбира се. Почти всеки ден. Казвам ви, че бяха добре. Питайте чичо Боб — близнака на татко. Те всички бяха там и бяха добре. Попитайте го. Той е в Лондон.

— Би ли ми дала номера на телефона му?

— Аз ще ви го дам. — Тони стисна ръката на Кейти. — Кейти обаче трябва да се види с майка си.

И двамата се облякоха и сложиха ръкавици, а Рейчъл направи всичко по силите си, за да ги подготви.

— Майка ви е на система заради обезводняването. Има висока температура и се опитваме да я свалим. — Тя спря пред стаята със стъклени стени и се погледна — черните й къдрици щяха да плиснат, ако не бяха опънати назад, умора притискаше дълбоките шоколадови очи, но продължи да говори ведро. — Найлоновото перде е за защита от инфекции.

Кейти можеше единствено да гледа през стъклото, през филм от найлон, вътре в стаята към жената в болничното легло.

— Но аз току-що говорих с нея, току-що говорихме.

Тя стисна ръката на Тони и влезе вътре.

Пиукаха монитори. Зелени завъртулки и зигзаги прорязваха екраните. Някакъв вентилатор бръмчеше като ято оси. Над него чу стържещото дишане на майка си.

— Мамо — повика я тя, но Анджи не помръдна. — Тя под упойка ли е?

— Не.

Кейти прочисти гърло и заговори по-ясно и високо.

— Мамо, аз съм, Кейти. Мамо…

Анджи се размърда, простена.

— Уморена, толкова уморена. Направи супа. Ден за боледуване, ще си направим ден за боледуване. Мамо, искам пижамката на агънца. Днес не мога да ходя на училище.

— Мамо, Кейти е.

— Кейти. Кейти. — Главата на Анджи, отпусната върху възглавницата, се завъртя надясно, наляво, надясно, наляво. — Мамо, казва Кейти, залости вратата. Залости вратата, Кейти. — Очите на Анджи трепнаха и обърканият от високата температура поглед обходи стаята. — Не го пускайте. Чухте ли го как шумоли в храстите? Кейти, залости вратата!

— Не се тревожи, мамо. Не се тревожи.

— Виждаш ли враните? Всички врани кръжат.

Блестящият невиждащ поглед се спря на Кейти и сякаш изплува.

— Кейти. Ето го малкото ми момиченце.

— Тук съм, мамо. До теб.

— Двамата с баща ти не се чувстваме много добре. Ще хапнем пилешка супа в леглото и ще погледаме телевизия.

— Това е добре. — Сълзите стегнаха гърлото на Кейти, но тя успя да заговори. — Скоро ще се почувстваш по-добре. Обичам те.

— Трябва да ме държиш за ръка, докато пресичаме. Много е важно да се огледаш и в двете посоки.

— Знам.

— Чу ли? — Дъхът й се ускори. Анджи сниши глас до шепот. — Нещо шумоли в храстите. Нещо наблюдава.

— Тук няма нищо, мамо.

— Има! Обичам те, Кейти. Обичам те, Иън. Дечицата ми.

— Обичам те, мамо — обади се Тони, когато разбра, че тя го мисли за брата на Кейти. — Обичам те — повтори той, защото бе истина.

— По-късно ще си направим пикник в парка, но… Не, не, ще има буря. Идва с нея. Червени светкавици, гори, кърви. Бягайте! — Тя се надигна. — Бягайте!

Анджи се разкашля силно и опръска завесата с храчки и слуз.

— Изведете я! — нареди Рейчъл и натисна копчето за сестрата.

— Не! Мамо!

Тони бързо я изтегли навън.

— Извинявай, много се извинявам, но трябва да ги оставиш да й помогнат. — Ръцете му трепереха, докато сваляше болничната дреха. — Трябва да ги свалим тук, нали?

Той й махна ръкавиците и ги изхвърли тъкмо когато сестрата се втурна в стаята, за да помогне.

— Трябва да седнеш, Кейти.

— Какво й е, Тони? Тя говореше като луда.

— Сигурно е от високата температура. — Той я хвана за ръка и усети как трепери цялата. — Ще свалят температурата.

— Татко е мъртъв. Той е мъртъв и не мога да мисля за него. Трябва да мисля за нея. Но…

— Точно така. — Той я прегърна, привлече главата й на рамото си, погали къдравата кестенява коса. — Трябва да мислим за нея. Иън ще дойде веднага щом може. Може вече да е тръгнал. Той ще има нужда от нас, най-вече, ако Аби и децата не могат да дойдат с него, ако няма места в самолета за връщане.

Просто говори, помисли си Тони, говори и разсейвай Кейти от случилото се вътре и онова кошмарно найлоново перде.

— Нали не си забравила, че ни изпрати есемес. Успял е да се качи до Дъблин, а оттам има директен полет. Нали помниш? Сега се опитва да качи Аби и децата на полет от Лондон и ще го направи веднага щом може.

— Тя си помисли, че ти си Иън. Тя те обича, Тони.

— Знам. Всичко е наред. Знам го.

— Извинявай.

— Стига, Кейти.

— Не, извинявам се. Имам контракции.

— Чакай! Какво? Колко?

— Не знам. Не знам, но ги имам. И усещам…

Тя се олюля на стола и той я прихвана. Изправи се, за да й помогне, и усети как светът се разпада под него. Извика за помощ.

Приеха я веднага и след около час контракциите спряха. След преживения кошмар и препоръката да остане в болница под наблюдение и двамата бяха изтощени.

— Ще направим списък на всичко, от което имаш нужда, и аз ще отскоча до къщи да донеса нещата. Довечера ще остана при теб.

— Не мога да мисля трезво. — Въпреки че очите й пареха, Кейти не можеше да ги затвори.

Той пое ръката й и я покри с целувки.

— Много ще бързам. А ти прави каквото каза лекарят. Трябва да почиваш.

— Знам, но… Тони, би ли отишъл да провериш? Иди да видиш как е мама. Не мога да съм спокойна, преди да разбера.

— Добре, но няма да ставаш, и никакво обикаляне на стаята, докато ме няма.

Тя се насили да се усмихне.

— Кълна се.

Той стана, наведе се и я целуна по корема.

— А вие, момчета, не шавайте. Това са те децата. — Погледна към Кейти. — Вечно бързат.

След това излезе и се облегна на вратата, едва се държеше на краката си. Кейти беше силна. Сега обаче и той трябваше да бъде силен.

Отиде до интензивното, което бе като истински лабиринт, откри вратите към чакалнята, мястото за приемане, асансьорите. Тони подозираше, че Кейти вероятно ще се наложи да остане тук доста дълго, затова трябваше да се ориентира.

Тъкмо приближаваше асансьора, когато от него слезе слаба, красива чернокожа жена в бяла престилка и черни маратонки „Найк“.

Мислите му се проясниха.

— Доктор Хопман?

— Господин Парсони, как е Кейти?

— Казвайте ми Тони, а тя се опитва да се успокои. Всичко е наред. През последния половин час нямаше контракции и бебетата са добре. Искат да я задържат тази нощ, вероятно за няколко дена. Тя пита за майка си, затова се върнах да проверя как е.

— Елате да седнем.

Тони работеше в семейния магазин за спортна екипировка още от дете — сега беше мениджър на главния клон. Умееше да преценява хората.

— Казах на доктор Гърсон, че ще сляза, но мога да му изпратя съобщение по пейджъра, да му кажа да дойде да говори с теб.

— Не, не го познавам, не искам. — Той седна тежко и отпусна глава в ръцете си. — Какво става? Не разбирам какво става. Те защо починаха?

— Правим тестове, проверяваме естеството на инфекцията. Подозираме, че са се заразили в Шотландия, тъй като твоят тъст е имал симптоми още преди да си тръгнат. Кейти каза, че са били в някаква ферма, в Дъмфрис.

— Да, семейната ферма — тя е на един братовчед. Страхотно място.

— Братовчед ли?

— Да, Хю, Хю Маклауд. И Мили. Господи, трябва да им кажа. Да кажа и на Роб, и на Иън. Какво да кажа на Кейти?

— Искаш ли кафе?

— Не, благодаря. Имам нужда от една силна напитка, но… — Трябваше да бъде силен, напомни си той и избърса сълзите с опакото на ръката. — Ще пия една кока-кола.

Когато понечи да стане, Рейчъл го спря.

— Аз ще взема. Обикновена ли?

— Да.

Тя отиде до автомата и извади дребни. Ферма, мислеше си тя. Прасета, кокошки. Възможен щам на свински или птичи грип.

Това не беше нейната специалност, но щеше да събере информация и да я предаде където трябва.

— Ако ми дадеш номерата на Хю Маклауд и брата на Рос Маклауд, може много да ни помогнеш.

Тя записа всичко на телефона си. Братовчедът, братът близнак, синът, дори телефонните номера на племенниците, защото Тони й ги предложи.

— Запиши си моя номер. Позвъни ми, ако мога да помогна с нещо. Ще останеш ли довечера при Кейти?

— Да.

— Ще го уредя. Много съжалявам, Тони. Наистина много съжалявам.

Той въздъхна дълбоко.

— Рос и Анджи, те бяха… Обичах ги като мои родители. Добре че накрая са били с добър човек, загрижен. Кейти ще се почувства по-добре като разбере.

Той се върна в стаята на Кейти, вървеше бавно, дори нарочно зави в грешната посока, за да спечели малко време.

Когато влезе, тя лежеше и гледаше в тавана, обвила с ръце корема си. Той разбра какво трябва да направи.

За пръв път, откакто я познаваше, я излъга.

— Мама?

— Спи. И ти трябва да поспиш. — Наведе се над леглото и я целуна. — Ще отскоча до нас, за да взема някои неща. Храната тук сигурно е гадна, затова ще взема лазаня от „Кармайн“. Децата трябва да се хранят. — Той я погали по корема. — И имат нужда от месо.

— Да, прав си. Ти си моята скала, Тони.

— А ти винаги си била моята. Ще се върна бързо. Никакви партита, докато ме няма.

Очите й блестяха, усмивката потреперваше.

— Вече поръчах стриптийзьорките.

— Кажи им да поддържат огъня, докато се върна.

Той излезе, отиде бавно до колата. Започна да прехвърча сняг, но той не го усети. Седна в минивана, който си бяха купили преди две седмици в очакване на близнаците.

Наведе глава над волана и се разплака.