Нора Робъртс
Година първа (21)

21.

Самоназначилият се градски съвет реши, че няма по-подходящо време за общо събрание. След като електричеството беше включено и духът и настроението тържествуваха, нямаше да отнеме дълго преди това малко чудо да се превърне в нещо обичайно.

Разбраха се да го направят сега, докато всички бяха изпълнени с благодарност и летяха от радост.

Не бе проблем да съобщят, нито да намерят доброволци, които да наредят редици столове в залата на „Лиджън“, тъй като училищният стол нямаше да побере всички.

Поставиха дълги маси на подиума, докато Чък се занимаваше с озвучителната техника.

Арлис застана в празната зала и си я представи пълна. Представи си безброй сценарии — от много добри до безобразен хаос.

— Мислиш ли, че сме готови, Лойд?

— Доколкото е възможно. — Той погледна папката, която държеше. — Дневният ред е добър, разумен. Това не означава, че ще мине по мед и масло. Ще се започне, когато помолим всички да оставят оръжията си във фоайето. Някои няма да искат.

— А пък аз се притеснявам, че онези, които откажат, ще създават неприятности и през останалото време. Но все отнякъде трябва да започнем. — Обърна се, когато Лана се приближи, стиснала огромна кошница в ръка. — Господи, каква е тази разкошна миризма?

— Хляб. Прясно изпечен. — Тя постави кошницата, пълна с малки кръгли хлебчета, на подиума. — Има избор. Приготвила съм и най-различни ордьоври. Все още имам мая на пакетчета. В момента се пече още хляб. Ще се пробвам и със суха мая.

— Ти можеш ли да правиш мая? — Арлис едва не зарови глава в кошницата.

— Да. Тя се намира по плодовете, картофите, дори доматите. Ще експериментирам. Някой друг обаче да измисли как да мелим брашно.

— Ако не получа хапка — Лойд пое дълбоко въздух, — ще умра на място.

— Вземи си. Идеята беше да опека за всяко домакинство. Малки са, знам, но…

— Мили боже — възкликна Лойд с пълна уста.

— Общинска работа в действие. — Арлис си отчупи парче от хляба на Лойд. — Ще имаме правила, ще имаме общност, но… — Тя отхапа. — Ще имаме също така хляб, който те кара да се разплачеш. Все още е топъл!

— Хлябът символизира гостоприемство. Чупим го заедно. — Лана се усмихна над кошницата. — Приятно ми беше да използвам общинската кухня за пръв път за този символ.

— Ще се омъжиш ли за мен? — Лойд си отчупи ново малко парче.

— Ей! — Арлис го сръчка с лакът. — Върви на опашката.

Лана се разсмя и показа ръката с пръстена, който Макс й беше сложил в една тиха пролетна нощ.

— Вече съм заета, но ще ви пека хляб. След това двете с Фред ще се заемем сериозно с правенето на сирене.

— Ако успеете, ще ви короноваме за кралици на Нова надежда.

Лана се разсмя и зарови пръсти в косата си.

— Ще изглеждам супер с корона. Ще донеса още.

Арлис седна до кошницата.

— Ще се справим, Лойд.

Той седна от другата страна, разчупи на две остатъка от питката и й подаде половината.

— И още как.

 

 

Към осем часа залата вече жужеше. Някои мърмореха, че са оставили оръжията си, други просто бяха пренебрегнали нареждането. Първите бяха повече.

Все още се усещаше празнично настроение, което бе замисълът при определянето на момента за събранието. Арлис наблюдаваше Кърт Роув, който влезе с пистолет все още на колана. Погледна начумерено тълпата и се отправи към стола, който му бяха запазили братята Мърсър.

Ако възникнеха неприятности, щяха да тръгнат оттам.

Арлис се настани на дългата маса и отвори бележника си. Предполагаше, че ще има много за записване.

Фред се наведе към нея.

— Някои вече са гневни.

— Да, видях.

Джона излезе на подиума. Започна с „Ъм“, което се разнесе из залата и изненада всички толкова много, че замълчаха, след това се разнесе смях.

— Имаме озвучаване благодарение на Чък. — Изчака аплодисментите. — А имаме озвучаване, защото отново има електричество благодарение на Манинг, Уонда, Чък отново и Макс.

Аплодисментите бяха оглушителни, разнесоха се подвиквания и подсвирквания.

Арлис забеляза, че Роув скръсти ръце на гърдите.

— Ще помолим всички да запазят тези сили. За онези от вас, които нямат пералня, Манинг е инсталирал апарат с монети в общинската пералня. Сложили сме списък, за да има ред. Имаме наличен прах, засега, а Марси Уигс оглавява групата за правене на сапун. Марси, стани, ако обичаш, разкажи какво става.

Умно, каза си Арлис, докато жената ставаше. Трябваше да се подчертае колко важно е сътрудничеството.

Той повика и други доброволци. Направа на свещи, дрехи, дърва за огрев, животновъдство, градини, оранжерия, поддръжка на общността.

— Някои от вас сигурно познават Лана. Би ли станала, Лана? Тя превръща кухнята в „Лиджън“ в общинска, за да осигури храна за онези от нас, които не умеят дори да варят вода.

Това предизвика смях и нови аплодисменти.

— Започва с готвенето от тази вечер. Лана?

— Получих много помощ. — Тя изброи имената на хората, които й бяха помогнали да почистят и подредят. — Имаме нови уреди благодарение на По и Ким, Джона и Арън и ще ги използваме. С Дейв и Мириъм решихме да сефтосаме кухнята с най-основното и най-питателно. Хляб.

Тя вдигна кошницата.

— Символ на живота, на гостоприемството, на единението. Има достатъчно и всяко домакинство може да си вземе по един хляб. — Тя наведе кошницата, за да могат всички да видят какво има вътре, и се усмихна. — Има кошници във фоайето. На излизане си вземете вашия дял. Междувременно имаме…

— Няма да взема нищо от нея. — Все още с кръстосани ръце, Роув беше впил очи в Лана, разкривил устни. — Откъде да знаем какво е набутала вътре. Кой каза, че тя може да завземе кухнята тук. Докато се усетим, ще почне да върти разни вещерски манджи.

— Току-що свършиха очите от гущери, така че спокойно — заяви студено Лана. — Затова пък предлагам ордьоври и съм принтирала рецептите за онези, които ги искат.

— Аз ще взема дела на Кърт — обади се някой.

Лана изчака смехът да утихне.

— Ще започнем да правим помещение за опушване на месо зад кухнята. Ако някой от вас има опит с опушването на месо, много бих искала да поговорим. С Дейв ще правим наденица от еленско и леберкез през следващите няколко дена. Арлис ще ви съобщи в бюлетина, когато са готови. Надяваме се кухнята да работи шест дена в седмицата и сме на разположение за уроци за онези, които, както каза Джона, искат да се научат как да кипват вода.

Когато седна, Макс потри крака й под масата.

— Благодаря, Лана. Тази жена може да готви — добави Джона. — Снощи хапнах от нейната паста без тритон. Рейчъл, би ли ни казала какво е положението в клиниката?

Тя стана.

— Още веднъж ще благодаря на Джона, Арън, Ким и По. Сега имаме напълно оборудвана линейка и сериозни апарати. Благодарение на усилията на екипа по електрозахранването, клиниката ще може да използва апаратурата. Отново разполагаме с лекарства и по рецепта, и от останалите. Полагаме и добро начало в холистиката, благодарение на Фред, Тара, Ким и Лана.

Тя погледна към бележките си.

— Двамата с Джона ще продължим да даваме инструкции за реанимация първата сряда от всеки месец в седем, а курсовете за първа помощ са всеки понеделник в седем за всички, които са се записали. Както винаги, клиниката е отворена всеки ден от осем и или аз, или Джона сме на разположение за спешни случаи двайсет и четири часа в денонощието. Сега можем да разчитаме и на Рей, медицинска сестра, и на Карли, студентка по медицина, и на Джъстин, лечителка. Ще работим заедно, за да опазим хората от Нова надежда здрави.

— Лечителка, друг път — изкрещя Лу Мърсър. — Какво ще направи, ще протегне ръце и ще намести счупената ми ръка ли? — Той изсумтя и някои от останалите се разсмяха.

— Имаш право да си избереш лечение според предпочитанията — заяви Рейчъл с глас, студен като февруари. — Също така имаш правото да седиш там, където си, и да си останеш задник. Ние пак ще се погрижим за хемороидите ти.

— Слушай, мърло…

— Доктор Мърла — сопна му се тя. — И като единствен лекар в общността, държа да заявя пред всички тук, че традиционните лекарства рано или късно ще свършат. Няма да има повече. Без химик, фармацевт, лаборатория, без тях ще трябва да разчитаме на други видове медицина и лечение, на хора, които имат уменията и способността да я осигурят. Налага се да живеем в света, в който сме попаднали.

— Аз съм с диабет — надигна се един от новите пациенти на Рейчъл. — И не съм само аз с медицински проблем, който има нужда от ежедневни лекарства. Безкрайно задължен съм на съседите, които са отишли и са намерили още от лекарството, от което имам нужда. И съм безкрайно благодарен, че след като лекарството свърши, ще има човек, който ще се опита да ме поддържа жив и здрав. Нямам какво повече да кажа.

— Това обобщи всичко. — Рейчъл отстъпи назад и седна.

Джона даде възможност на всички в залата да обменят мисли.

— Онези от вас, които не желаят да чуят подготвеното за тази вечер, не са длъжни да останат. Също така онези, които не харесват онова, което трябва да се направи, за да се създаде общност и да се опази тази общност, не са длъжни да останат в Нова надежда. Ние оцеляхме, за да се доберем тук. Оцеляването вече не ни е достатъчно, затова ще дам думата на Лойд.

Лойд се качи на подиума, отвори папката, преди да извади очила за четене от джоба на ризата си и да ги нагласи на носа. Той погледна към публиката.

— Дойдох в Нова надежда на първи април. Денят на лъжата беше отвратителен. Студен дъжд, лапавица, вятър. Пристигнах сам, след като групата, с която пътувах от няколко седмици, беше нападната от Похитители. Разделиха ни и аз изглежда извадих късмет, защото, докато тичахме във всички посоки, без какъвто и да било план, аз паднах в едно дере. Ударих си главата, крака. Така оживях. Не знам за другите, защото, когато се свестих и успях да изпълзя, се оказах сам. Много от нас са били сами от първите дни на януари.

— Вече не сме сами.

Някои заръкопляскаха.

— Аз извадих късмет — продължи той. — Закуцуках нанякъде и на първи април докуцуках в Нова надежда. Онзи ден Бил Андърсън беше на пост и той ме отведе направо в клиниката, където Рейчъл се погрижи за крака ми, даде ми бутилка вода. Младата Фред ми донесе портокал и един „Милки уей“. Не се срамувам да призная, че се разплаках. Арлис ми донесе дрехи за преобличане и двете с Кейти се погрижиха да имам одеяла, храна и вода в къщата, в която ме заведе Чък. Същата къща, в която живея и днес. Бях ранен и те се погрижиха за мен. Бях гладен и те ми дадоха храна. Дадоха ми подслон. Дадоха ми всичко, което всеки от нас има днес. Общност.

Той замълча и нагласи очилата.

— Всеки тук има история, която едва ли е много по-различна. Замислете се за нея. Не забравяйте, че сте извадили късмет, защото Джона е прав. Оцеляването не е достатъчно. Когато докуцуках в Нова надежда, тук живееха трийсет и един човека. Сега сме повече от триста. Групата, с която бях избягал, без да се замисли — а аз бях един от тях — ме заряза, когато ни нападнаха. Нямахме лидер, нито мислехме за нещо друго извън оцеляването. Нямахме план, нямахме структура. Нова надежда вече има много повече от това. Вече сме разговаряли за някои от начините, по които да продължим, и сме обсъждали планове за бъдещето. Сега ще поговорим как да опазим общността в безопасност от Похитителите и от онези, които заплашват мира отвън, както и от тези, които нарушават мира отвътре.

Той свали очилата и разсеяно ги изчисти с ръкава на ризата.

— Имаше някои инциденти, които може да наречем дребни на общия фон. Юмручен бой, заплахи за насилие и физически заплахи. Нашата Брайър беше заплашена и тормозена от двама мъже, докато се е разхождала по главната улица. Велосипедът на малкия Денис Рийдър, който Бил оправи, бе откраднат от верандата на къщата, в която живее. Грозни думи бяха написани по вратата на къщата, където живеят Джес, Флин, Денис и други деца. Най-възрастната ни съгражданка, която с обич наричаме Ма Зий, на осемдесет и шест години, и живее в апартамента срещу моя, се прибра, след като бе работила в градината, и откри, че жилището й е преобърнато.

Той замълча отново, постави и двете си ръце на бюрото.

— Затова ще ви попитам веднага, като общност, кой ще седи и няма да направи нищо, докато млада жена не може да се разходи, докато домът на възрастен човек е съсипан, докато на малко момче крадат велосипеда от верандата?

Викове „Не!“ и гневни погледи, с които стрелкаха двамата Мърсър, осигуриха на Лойд точно това, което искаше.

— Радвам се да го чуя. — Той вдигна ръка, за да спре шума. — Радвам се да го чуя. Съгласен съм. Създателите на общността са съгласни. Хората, които са ви приели, погрижили са се за раните ви, дали са ви храна и подслон, са съгласни. Ние оцеляхме и работим всеки ден, за да обезопасим домовете си срещу онези, които са готови да ни сторят зло. Сега е моментът да въведем закони, които да пазят безопасността вътре в общността от онези, които искат да причиняват вреди.

Роув скочи.

— Закони ли? Това, че някой бил дошъл тук пръв, не означава, че трябва да казва на останалите как да живеят. Имаме по-важни неща, които да ни тревожат, от велосипеда на някакво си хлапе, за бога. Погледнете кои седят там и ни се надуват. Половината от тях не са като нас.

— Имаш къде да се изпикаеш благодарение на хората, които седят там. Ако предпочиташ да пикаеш другаде, никой не те задържа тук. — Лойд не повиши глас, тонът му остана спокоен. В думите му имаше тежест. — Както и всеки друг, който реши да се изнесе. Ще ти бъдат дадени провизии и ще ти пожелаем безопасно пътуване.

— Така ли ще бъде отсега нататък?

— Така ще бъде отсега нататък.

— И кой решава? — Една жена отпред вдигна ръка. — Кой пише законите и какво става, след като бъдат нарушени?

— Добър въпрос, Тара. Ще започнем с нещо, което всеки разумен човек в залата ще подкрепи. Закони против насилието, против кражбата и вандализма. Записал съм онова, за което сме единодушни, че е най-важно. Ще раздадем копия на всички, за да не стоя пред вас и да разяснявам. Ще дам само един пример с убийствата.

Той си пое шумно дъх през носа.

— Надявам се, че сме единодушни за това — отнемането на живот няма да се толерира. А какво става, ако отнемането на живот е било по време на самозащита, ако човекът е защитавал някой друг? Това трябва да се определи. Първата стъпка е на органите на реда. Разчитаме на Карла, която е работила шест години като заместник-шериф, на Майк Рознър, който е служил десет години в силите на реда, и на Макс Фалън, който доведе почти сто човека в Нова надежда, хора, които са готови да служат на общността.

Този път Дон Мърсър скочи.

— Няма да приемам заповеди от някаква скапана заместничка, която сигурно е седяла на дебелия си задник и се е тъпкала с донъти, или от тъпо ченге, което нито един от нас не познава. И със сигурност не признавам казаното от някакъв, който дори не е от моя вид.

Той посочи Макс.

— Такива като него ни докараха дотук и повечето от нас го знаят. Какво може да спре този откачен никаквец да порази някой от нас, ако го хванат лудите? Такъв като него уби мъжа ти, нали, Луси?

Слаба жена с къса посивяваща коса кимна.

— Такива като него убиха Джони. Връхлетяха ни като демони от ада. Едва успях да избягам.

— Вероятно такива като него са съсипали дома на старата. Сигурно те са накарали велосипеда на момчето да изчезне. Закони, друг път. Просто друг начин да прецакат истинските хора.

Макс се изправи бавно, почти не погледна Роув, когато той се надигна, отпуснал ръка върху пистолета.

— Хора, убиха трима от нашата група. Нападнаха ни от засада и убиха три човешки същества, преди да успеем да ги спрем. Ако искате да се делим, държа да подчертая, че и в двете половини има черно. Знам. Един като мен причини смъртта на младежа, който ни беше подслонил. Той се обърна против всичко, което ние, верните на магията, почитаме. Той и жената, която го преобрази, отнеха живот и щяха да отнемат живота на съпругата и детето ми, на приятелите ни. Този човек беше мой брат, моя плът, моя кръв, моето семейство и за да го спра да убива, за да не може да използва своя дар, за да унищожава, аз отнех живота му.

Погледът му, студен, сив, се насочи към Роув.

— Вярвай ми, че ако извадиш този пистолет и заплашиш когото и да било тук с него, ще те спра. Ако някой, който притежава дарба, се опита да нарани друг, ще го спра. Ти обиди съпругата ми, която ви донесе хляб. Но това не е престъпление, това е най-обикновено невежество. Извади обаче пистолета, ако искаш да разбереш каква е разликата.

— Това са глупости! — Лу Мърсър скочи на крака. — Ще му се размине ли, след като заплашва един от нас и реди врели-некипели?

— А на Кърт ще му се размине ли, задето заплашва с пистолет?

Кърт се завъртя към Манинг.

— Пистолетът ми е в кобура.

— Прояви здрав разум и нека остане там, а след това седни.

— Всичко това са простотии — размаха ръце Лу. — Измислили са някакви простотии, които да минат за закони, за да замажат положението. Някакво подобие на полицейски сили ще ни държат в подчинение и всичко това започва, защото някой си бил дошъл тук преди останалите. Простотии, ви казвам. Предлагам да гласуваме. Все още сме в тъпата Америка и трябва да гласуваме. Няма просто да ни се нарежда.

— Може би трябва да прегледате законите преди…

— Я млъквай! — изкрещя Лу на Лойд. — Нямаш повече права от мен. Предлагам да гласуваме за тази простотия. Да гласуваме и да видим дали банда тъпаци ще ни казват как да живеем.

— Добре, Лу, да гласуваме. Да вдигнем ръце — предложи Лойд. — Всички, които не искат законност в Нова надежда, а искат да няма никаква власт, закони, никаква справедливост за онези, които погазват всички правила, да си вдигнат ръцете.

Огледа залата. Вече имаше представа къде ще се вдигнат ръце и остана доволен, че все още добре познаваше хората.

— Преброих четиринайсет против. А ти, Арлис?

— Четиринайсет против — потвърди тя.

— Това са простотии — започна отново Лу.

— Ти поиска да гласуваме. И ето, гласуваме. Всички, които са за закони в Нова надежда, за това система за правораздаване да налага тези закони и да наказва нарушителите, да си вдигнат ръцете.

Той кимна.

— Очевидно е, че повече от двеста са „за“, което е мнозинство, така че вотът е за налагането на законността. Еди, Фред, бихте ли раздали листовките на хората, за да прочетат предложенията ни.

Докато раздаваха листове на всеки, Роув мина напред, дръпна лист от ръката на Еди, смачка го и го хвърли.

— Пич, не се прави на глупак.

С пламнали очи, Роув изтегли ръка назад и сви юмрук. Замахна към лицето на Еди, но юмрукът премина на сантиметри. Огънят се стопи и бе заменен от шок и разочарование. След това от отвращение.

— Знаех си, че си от тях.

— Не е. — Лана се изправи. — Не и по начина, по който мислиш. Аз блокирах удара ви, господин Роув — продължи тя, докато вървеше към него. — Няма да ви позволя да нападате и физически да застрашавате приятел.

— О, Лана, аз мога да се оправя и сам.

Тя погали Еди по рамото.

— Знам. Върви да раздадеш листовките. — Еди продължи, а Лана застана на неговото място.

Тя щракна с пръсти във въздуха пред юмрука на Роув. Той размърда рамо, отпусна ръка.

— Няма ли да замахнете към мен, господин Роув? — Без да се оглежда, тя вдигна юмрук, а Макс скочи. — Или просто ще останем на ниво обиди и ограничено мислене?

Тя усети омразата му, докато той стоеше пред нея, долови унижението, желанието му да я нарани. Но също така долови и огромния му страх.

Неколцина станаха, тъй като юмрукът му все още беше стиснат и целият трепереше. Някои застанаха до нея, други зад нея.

— Върви си, Кърт — посъветва го Манинг и внимателно отдръпна Лана назад. — Върви си и се успокой.

Роув се врътна на пети и тръгна към задната част на залата. От четиринайсетте, които бяха вдигнали ръце с него, само девет излязоха.

— Имаш топки — каза Манинг на Лана. — Извинявай, че го казвам така директно.

— Няма проблем, имам ги от сравнително скоро.