Нора Робъртс
Година първа (23)

23.

Лана избягваше главните пътища. Подслоняваше се където можеше, претърсваше отдалечени къщи за дрехи и храна. Откри верижка и наниза на нея пръстена на Макс, за да го носи на врата.

Ядеше каквото намереше и се тревожеше за бебето.

Винаги когато видеше врани да кръжат над главата й или чуеше крясъците им, сменяше посоката.

Веднъж, напълно изтощена, тя се отпусна до мъртво дърво, остави се на умората и мъката. Каза си, че няма да продължи. Загледа се към небето през щръкналите голи клони и се унесе, започна да сънува. Сънуваше слаба, млада жена със сиви очи и черна коса, която й казваше да стане, да тръгне, да продължи.

Лана стана и продължи.

Всеки ужасен ден се преливаше в ужасна нощ.

Без усещане за време или разстояние, една нощ спа в изоставен автомобил отстрани на пътя. Събуди се на зазоряване, когато чу двигател.

Първият й инстинкт беше да извика за помощ, но по-силен я накара да се притаи и да чака. По-силният инстинкт накара кожата й да настръхне, когато двигателят спря.

Отвориха се вратите на автомобил, блъснаха се. Мъжки гласове се понесоха през прозорците, които тя беше оставила отворени, за да влиза вятър.

— Трябва да се върнем в оня лайнян град и да го изравним със земята. Някой там знае къде е мръсницата.

— Щом преподобният казва, че не е там, значи не е там.

Чу стъпките да продължават и стисна по-силно пистолета. След това чу да се спуска цип и вода шурна по асфалта.

— Ако питаш мен, това си е чисто разхищение на бензин, а ако онези двама откачалници я искат чак толкова много, да я бяха спипали, когато имаха възможност. Заради тях изгубихме шестима добри мъже. Би трябвало да избиваме откачалките, не да действаме с тях.

— Само че никой не те пита. Преподобният знае какво прави. Той има план и предполагам, че ще ликвидираме и онези гадове, след като пречукаме жената. Скапана вещица. Сега вече имам сметки за уреждане с нея.

— Тя ли изпържи красивото ти лице, когато замахна?

— Майната ти, Жребец.

Последва тих смях, дръпна се цип.

— Знам обаче, че откачалниците нараняват много повече от теб, та затова обикаляме ада и търсим някаква вещица, напомпана от демон.

— Ако я намеря пръв, ще я пронижа с ножа и нея, и копеленцето й, дето е в нея.

— Вещиците трябва или да се обесят, или да се изгорят.

— И това ще стане. Трябва да прегледаме тези два автомобила, да не би да е останало нещо ценно.

— Зарежи тази работа. Има бензиностанция на около трийсет километра на изток. Там ще има по-ценни находки.

Лана продължаваше да стиска пистолета, когато усети, че колата се разклаща.

— А и това е пълен боклук.

Тя сдържа дъха си, когато стъпките се отдалечиха и вратите се отвориха и хлопнаха отново. Остана да лежи неподвижно, докато двигателят изрева и гумите изсвириха.

Започна да брои ударите на сърцето си, дори след като автомобилът се отдалечи и настъпи тишина.

— Няма да им позволя да те докоснат — прошепна тя и се измъкна от задната седалка с разтреперани крака. — На изток. Те тръгнаха на изток, значи аз отивам на запад.

Само че нямаше да бъде пеша. Колкото и да беше вървяла и да се беше лутала, не беше оставила достатъчно разстояние между детето и онези, които искаха да я убият.

Щеше да рискува да тръгне по пътя, засега поне щеше да рискува.

Седна зад волана и постави пистолета на седалката до себе си. Трябваше й малко време, за да се съвземе, да почерпи от силите, до които не се беше докосвала, след като избуяха в нея като червена, убийствена ярост.

Когато протегна ръка, моторът не заработи. Закашля се, въздъхна и чак тогава включи. Слънцето се издигаше зад нея, когато подкара. Беше се издигнало високо в небето, когато автомобилът угасна. Остави го и тръгна отново, заобиколена от планини.

Времето вече не означаваше нищо. Когато откриеше автомобил, се качваше зад волана, търсеше храна, вода. Питаше се колко далече е достатъчно далече и избягваше градовете, където можеше да има хора.

Как да разбере дали са приятели или врагове?

Тя загърби стария си живот, убиваше зайци и катерици, одираше ги, печеше месото на огъня, запален със силите й, за да нахрани себе си и бебето.

Тя, която навремето бе убедена, че храната трябва да бъде изкуство, че трябва да се яде, за да се живее, сега ядеше, за да нахрани малкото същество вътре в нея.

Светът й се превърна в дървета, небе, безкрайни пътища, жалката радост, че е намерила къща, откъдето да се снабди с нови дрехи, ботуши, които почти й стават.

Спокойствието идваше в моментите, когато усещаше, че бебето в нея се движи. Радост означаваше да намери праскова, да вкуси сладките пресни плодове, да усети как сокът потича по гърлото, пресъхнало от лятната жега.

Безопасността се усещаше, когато не чуваше човешки гласове, а единствено своя, и виждаше човешки форми само в сянката си.

В седмиците след Нова надежда тя се превърна в номад, в скитница, в отшелник, който нямаше план освен посоката, в която да поеме, храната, която да изяде, подслона, който ще намери.

Докато…

Изкачи се на хълм, обрасъл с дървета, и веднага залегна, за да се прикрие.

Наблизо видя къща. На равното край нея се ширеше градина. Тя дръпна раницата, която бе откраднала, и извади бинокъл.

Червени, зрели домати, грах, боб, чушки, моркови. Редици със салати, зеле, тиква, патладжани. Царевицата върна мириса на кръв, на смърт.

Накара я да си спомни за Макс.

За момент остана свита, опита се да отблъсне вълните мъка, след това се насили отново да се надигне.

Два коня бяха застанали заедно, отделени от крава на черни и бели петна, която на свой ред беше отделена от няколко черни крави и едно теле.

Надникна през оградата, където се въргаляха прасета.

Кокошки! При мисълта за яйца, в очите й избликнаха сълзи.

Къщата бе здрава, съвсем обикновена, бяла, с просторна веранда. Малкият обор беше боядисан във весело червено.

Видя беседка, малък, нисък сламник, две вятърни мелници, оранжерия, няколко декоративни дървета и храсти, нещо, което реши, че е кошер. Отзад се виждаха още поля. Жито, тя реши, че е жито, може би сено.

Не беше изоставена, помисли си тя, защото отпред имаше джип, вътре със сигурност имаше някой.

Яйца, пресни зеленчуци, овощни дървета.

Тя можеше да чака.

Докато чакаше, се унесе.

Събуди я лай и сърцето й се качи в гърлото.

Две кучета се гонеха пред къщата, блъскаха се и се търкаляха на тревата.

Тя вдигна отново бинокъла, когато от къщата излезе мъж. Беше загорял, силен, в избелели дънки и тениска, беше нахлупил бейзболна шапка върху гъста кестенява коса, със слънчеви очила, които скриваха очите.

Натовари две кошници с продукти в джипа и се върна в къщата. Излезе отново с още две и изсвири на кучетата.

И двете скочиха отзад в джипа. След като натовари още кошници, той се качи зад волана и подкара.

Тя преброи до шейсет, след това още веднъж и едва тогава се надигна.

Не чуваше никакъв звук освен птици и катерици. С една ръка подкрепяше корема си, докато слизаше по каменистия хълм, без да откъсва очи от къщата.

Ако той не живееше сам, значи някой друг сигурно беше вътре. Въпреки че й се искаше да се втурне към градината, тя пристъпи предпазливо към къщата, обиколи я, за да надникне през прозорците.

Отзад имаше още една веранда, на слънцето растяха билки. Извади ножа и отряза босилек, розмарин, мащерка, риган, лук, копър, наслади се на ароматите, докато ги тъпчеше в найлонова торбичка.

Може би имаше някой вътре, на втория етаж. Беше готова да рискува.

Затича бързо, доколкото тялото й позволяваше, и откъсна домат от стръка. Захапа го като ябълка, изтри сока, потекъл по брадичката.

Набра грах, шепа зелен боб, лъскав патладжан, извади морков, глава чесън. Откъсна маруля, изяде едно листо, опитваше се да побере повече неща в раницата и джобовете.

Ябълки, още недозрели, пъхна в раницата заедно с грозд от лозата. Изяде няколко, докато гледаше двата камъка под сянката на ябълката.

Итън Суифт, Мадлин Суифт.

Бяха загинали от вируса, забеляза Лана, през февруари, с два дена разлика.

А някой, може би фермерът, бе маркирал гробовете и насадил розов храст между тях.

— Итън и Мадлин, дано сте намерили покой. Благодаря ви за храната — каза тя.

Затвори очи и остана на шарената сянка. Прииска й се да се сгуши под дървото и да заспи, а след това да се събуди в свят без страх. В онзи свят Макс щеше да я прегърне, а бебето им щеше да се роди в мир и безопасност.

Този свят, помисли си тя, си беше отишъл. Да живееш в този, означаваше да правиш нужното, за да оцелееш.

Погледна към кокошките, които кълвяха, и си представи как сотира пиле в маслото, което беше взела, овкусено с чесън и подправки.

Фермерът може и да не забележеше липсата на зеленчуците, но със сигурност щеше да разбере, че една от кокошките я няма. Тъй като щеше да остане в района поне ден или два, реши да се върне и да открадне една кокошка, преди да продължи.

Засега обаче щеше да се задоволи с две яйца.

Мина между кокошките до отворения кокошарник и намери едно-единствено кафяво яйце под кокошката, която я изгледа подозрително, както и Лана нея.

— Събрал е яйцата по-рано — прошепна тя. — Имам късмет, че си задържала едно.

Лана се врътна, стиснала яйцето като граната в едната ръка, другата вдигната, готова да запрати сили, за да се защити.

Той вдигна ръце, далече от пистолета на колана.

— Няма да те преследвам заради едно яйце или каквото друго си взела. Особено след като ядеш за двама. Имам вода, ако искаш. Също и мляко. Малко бекон към яйцето.

Тя преглътна, преди да изрече първите думи към друго човешко същество, след като напусна Нова надежда.

— Защо?

— Какво защо?

— Защо ще ми даваш нещо? Аз крадях.

— Също и Жан Валжан. — Той сви рамене. — И той е бил гладен. Виж, можеш да вземеш тъпото яйце и да си тръгнеш или пък да влезеш вътре и да хапнеш топла храна. Ти решаваш.

Тя отпусна ръка върху корема си. Замисли се за бебето.

Той беше насадил розов храст за мъртвите. Щеше да приеме това за знак.

— С удоволствие ще приема топло ядене. Мога да го разменя за нещо и за плодовете и зеленчуците, които взех.

Той се усмихна.

— Какво предлагаш?

— Мога да работя за тях.

— Добре. — Той се почеса по врата. — Може да поговорим по този въпрос.

Той отстъпи назад, остави й предостатъчно място.

Все още можеше да избяга, помисли си Лана.

— Госпожо, ако исках да те нараня, вече щях да съм го направил.

Той се обърна и тръгна към мястото, където беше видяла кучетата. Те подскачаха и си играеха, точно пред оградата на двора с кокошките.

— Как разбра, че съм тук?

— Забелязах отблясък от очилата. Или поне реших, че са очила. С кучетата решихме да излезем, да спрем някъде по пътя и да се върнем, за да видим какво си намислила. Те няма да те нападнат.

За да докажат думите му, двете кучета — и двете с къса, кремава козина и много щастливи очи, пристъпиха и се отриха в краката й.

— Това е Харпър, а до него е Лий. „Да убиеш присмехулник“ беше любимата книга на мама.

Тя забеляза, че той поглежда към ябълковото дърво и гробовете. Почувства се глупаво и му подаде яйцето.

— Това родителите ти ли са?

— Да, да — отвърна той и тръгна към къщата. — Тези ботуши са видели бая път.

— Така си бяха още когато ги намерих.

Той се качи на верандата и отвори вратата, оставена незаключена. Когато тя се поколеба, той изпусна нетърпеливо дъх.

— Отгледан съм в тази къща от двамата, които погребах там. Те живяха тук трийсет и пет години, бяха си създали хубав живот и за тях, и за мен. Няма да проявя неуважение към тях като тормозя бременна жена под покрива, който те са ми осигурили. Вън или вътре?

— Извинявай. Забравила съм, че хората може и да са свестни.

Тя влезе вътре в широк, удобен хол с огромна каменна камина, меки мебели в различни стилове, които създаваха приятно чувство.

Навсякъде имаше много прах и кучешки косми.

Виждаха се стълби към горния етаж. Кошница, пълна с нахвърляни чаршафи и кърпи, бе оставена на най-долното стъпало.

Той продължи по коридора, но спря, когато забеляза, че тя спира пред стая с полици, пълни с книги и дрънкулки.

— Мама обожаваше да чете. Напоследък и аз наваксвам.

Също като сън — сякаш сънуваше — стаята я привлече, върна спомените за живота, който имаше навремето. И още повече, когато протегна ръка и взе книга от полицата, усети любов.

— Макс Фалън. Тя обичаше романите му. Аз все още не съм го прочел. Да не би да си му фен?

Тя вдигна очи, притисна книгата, снимката на любимия човек към гърдите.

— Той… съпругът ми.

— Той ли му е бил фен?

— Макс… — Тя се залюля, разплака се. — Макс. Макс.

— Мама му стара. — Той свали шапката, прокара ръце през косата. — Защо не седнеш. Задръж книгата. Просто… Ще отида да, ами да върна джипа. Така че… — Той замахна с ръка, излезе от стаята.

Тя седна на ръба на стол от тъмносиня кожа и плака, докато имаше сили.

Мъжът отиде за джипа, върна се и сложи чайник с вода на печката.

Жената беше му се сторила много напрегната в кокошарника. Готова — и той предположи, че е в състояние — да се отбранява. Очите й — големи, лятно сини — бяха уморени, но пламтяха. И беше бременна, в напреднала бременност, това му направи силно впечатление.

Само че тук, в библиотеката на майка му, всичко това бе изчезнало и тя остана крехка, уязвима, прекършена.

По-лесно му беше с другата, войнствената, и способна да се отбранява.

Когато я чу, че идва, той постави тиган на печката.

— Извинявай.

— Много боли, когато изгубиш някого. — Той пристъпи към хладилника и извади бекон, увит в парче плат. — Макс Фалън е бил твой съпруг?

— Да.

— Гибелта ли ти го отне?

— Не. Той ни изведе от Ню Йорк. Заминахме далече и той ни опази живи и здрави. Те го убиха. Брат му го уби.

— Брат му ли?

— Брат му се обърна на тъмната страна, брат му и извратената вещица, която го промени. Брат му и мъжете, които ни мразят, защото не сме като тях. Те искаха да убият и мен. И нея.

Тя прегърна корема си.

— Макс ни спаси. Загина заради нас. Те го убиха. Ерик, брат му, и Воините на безупречната добродетел. Те убиха Макс, избиха хората, с които си създавахме нов живот. Опитаха се да избият още хора. Трябваше да си тръгна, защото искаха мен и щяха да убият всеки, който застанеше на пътя им. Преследваха ме. Може все още да ме преследват. Ще се опитат да те убият, ако ми помогнеш.

Той кимна.

— Хм. — След това се обърна към печката. — Бъркани ли предпочиташ яйцата, или пържени?

Тя се беше поуспокоила. Ръцете й се отпуснаха отстрани.

— А ти кой си?

— Суифт. Саймън Суифт. В друг живот бях капитан Суифт от американската армия. В този съм фермер. Ами ти коя си?

Тя свали бавно раницата и я остави.

— Лана Бингъм. Бях добър готвач. Сега съм вещица.

— Второто го разбрах в кокошарника, когато ме халоса.

— Не исках…

— Беше съвсем леко. Но имаш повече сили. Готвач, а? Защо тогава аз готвя?

Тя изпусна сдържания дъх, пое си отново, след това коленичи до раницата. Извади подправките, домат, чушка, два стръка лук.

— Искаш ли омлет?

— Разбира се.

— Хубава печка и хубава кухня.

Гласът й потрепери отново. Той забеляза какво усилие полага тя, за да се овладее.

— Откъде се снабдяваш с газ?

— Газов кладенец.

— Какво?

— Природен източник. — Той посочи с ръка към прозореца. — Свързан е към къщата. Имаме осветление на газ, газова печка, всичко е на газ. Ползваме и вятърна енергия.

Тя си изми ръцете на мивката, след това подправките и зеленчуците.

— Трябват ми няколко неща. Още яйца, малка купичка и тел за разбиване на яйца.

— Имам всичко.

След като загря тигана, тя сложи малко бекон. Взе голям остър нож от дървената поставка, дръпна дъската за рязане и започна да кълца подправките, докато тиганът се загряваше.

Готвене. Нормално. Как бе възможно всичко да е нормално?

Докато режеше, се почувства по-нормално, за пръв път от доста време.

— В армията ли си бил?

— Да, около десет години. Писна ми, но се уволних по-рано, защото мама се разболя. Рак. Те имаха нужда от помощ, докато тя се бореше с болестта. Накрая успя да се пребори. И тогава… Проклетата Гибел.

— Моите съболезнования.

Двамата работиха заедно в мълчание няколко минути. Той й подаде купичката, в която съхраняваше мазнината от бекона, и пластмасовия контейнер, който използваше за хранителни отпадъци. Наблюдаваше я очарован, докато тя готвеше.

— От колко време обикаляш по пътищата? — попита той.

— Не знам. Изгубих следата на времето. Беше четвърти юли, когато… заминах.

— Около шест седмици. Откъде тръгна?

— Бяхме в един град, казваше се Нова надежда, във Вирджиния. Мисля, че е на юг от Фредериксбърг. Къде се намирам сега?

— Доста си се отдалечила. Това е Западен Мериленд.

— Коя е планината?

— Блу Ридж.

— Има ли други хора?

— Малко. Има един град, сега вече е по-скоро като селце. Там търгувам. Нося каквото съм произвел. Има мелница. Правят брашно. Имат овце, стан, ковач, месар. Работиш с каквото имаш.

Тя кимна и заля зеленчуците с яйцата.

— Има ли лекар?

— Все още няма. Може да разчиташ единствено на помощник-ветеринар.

Тя прехвърли омлета в една от чиниите, които той беше подредил, разряза го и плъзна половинката във втората чиния.

— Има ли Загадъчни?

— Малко са. Никой няма проблем с тях. Искаш ли мляко?

— Мразя мляко, но да, сигурно е добре за бебето.

Той извади кана и й наля в ниска чаша.

Седнаха около красивия гранитен плот в кухнята. При първата хапка тя затвори очи и остави тялото й да се наслади.

— Добре, значи говореше сериозно, че си готвач. Не съм вкусвал нещо толкова хубаво господ знае откога.

— Ако ми позволиш да остана два дена, ще ти се отблагодаря с готвене. В Нова надежда имахме градина, така че знам как се работи. Мога да ти помогна и там. За два дена няма да създам проблеми.

Нито за единия, нито за другия.

— Ами после?

— Не знам. Не съм мислила за абсолютно нищо, освен да се придвижвам, да вървя, да пазя бебето.

— Кога ти е терминът? Каза, че е момиченце, нали?

— Да. През втората седмица на октомври.

— Сама ли смяташ да родиш, някъде по пътищата ли?

Тя знаеше как звучи, притесняваше се непрекъснато за това, но нямаше избор.

— Надявам се да намеря някое местенце… да направя каквото е нужно. Няма да позволя нищо да й се случи. Каквото и да е необходимо, нищо няма да я нарани.

— В селото има жени, къщите са много разпръснати.

— Не мога… Просто не мога да рискувам живота на толкова много хора. Воините на безупречната добродетел… просто не знаеш за какво става въпрос.

Красив парк, щастливо честване на празник. Разпръснати тела, вие се пушек. Кръвта на Макс попива в кафявата земя.

— Напротив, знам. Някои от тях минаха през селото преди няколко седмици. Не ги посрещнаха с отворени обятия.

Страхът пролича в гласа й.

— Били са тук?

— Доколкото разбрах, те обикалят и търсят други, които мислят като тях. Както казах, не откриха такива тук.

Той се хранеше и мислеше. Покрай Воините на безупречната добродетел, Похитителите и най-обикновените гадняри пътят не беше безопасно място за сама жена. Освен това тази жена щеше да ражда след около шест седмици.

Способна да се отбранява или не, тя очевидно бе с мишена на гърба.

Той загреба последната хапка от яйцата и се обърна към нея.

— Помисли дали не искаш да останеш тук. Можеш да поемеш работата в кухнята, това е сигурно. Остани поне докато бебето се роди. На горния етаж има четири стаи. Аз използвам само една.

— Те може да ме открият. Ерик…

— Това ли е братът?

— Той е полудял от новопридобитата мощ. Има нещо у бебето ми, нещо специално. Нещо важно. Не знам какво точно. Но Ерик и Алегра искат да я убият.

— След като е специална и важна, трябва да я защитаваш още по-добре. Не обичам хора, които започват неприятности, войни и все гледат как да прецакат нещата. Просто не ги понасям, независимо от причините им.

— Ти дори не ме познаваш.

Той премести празната си чиния и сви рамене.

— Какво значение има?

Каквото и друго да бе казал, нямаше да я убеди.

— Много съм ти благодарна. И съм много уморена. Може ли да мисля ден след ден.

— Разбира се. Избери си стая. Веднага ще разбереш коя е моята. — Той стана и започна да прибира чиниите от масата.

— Аз ще измия чиниите. Това е част от уговорката.

— Следващия път. Не се обиждай, но ми се струваш напълно скапана. Така че върви горе, отпусни се. Аз трябва да занеса нещата в града. Вземи стаята на нашите. Голяма е. Има си и собствена баня.

— Благодаря ти, Саймън.

Той пренесе чиниите до мивката.

— Можеш ли да правиш кюфтета?

— Ако имаш месо и с всичко, което видях тук, ще ти направя невероятни кюфтета.

— Направи ги за вечеря и сме квит.