Нора Робъртс
Година първа (3)

3.

Към края на първата седмици на януари броят на мъртвите бе достигнал над един милион. Световната здравна организация обяви пандемия, която се разпростира с безпрецедентна скорост. Центърът за контрол на заболяванията го определи като нов щам на птичия грип, който се предава при контакт между хората.

Никой обаче не можеше да обясни защо птиците, подложени на тестове, не показваха никакви признаци на болестта. Нито кокошките, нито пуйките, нито гъските, нито фазаните, нито пъдпъдъците, конфискувани или уловени в радиус от сто километра около фермата на Маклауд, нямаха признаци за заразата.

Затова пък хората — семейство Маклауд в Шотландия, съседите, съселяните, вече бяха починали.

Тези подробности Световната здравна организация, Центърът за контрол на заболяванията и Националният институт по здравеопазване пазеха внимателно в тайна.

Докато се търсеше ваксина, болестта се разпространяваше на сложни, влудяващи кръгове. Забавянето породи бунтове, грабежи, насилие.

Нямаше значение, че предлаганите ваксини бяха неефективни, както и измамните средства за лечение, които се разпродаваха бързо по интернет.

Правителствата по целия свят призоваваха за спокойствие и ред, обещаваха помощ, говореха за политика.

Училищата бяха затворени, бизнесът търпеше невероятни загуби, тъй като хората избягваха да контактуват помежду си. Продажбите на хирургически маски, ръкавици, средства за лечение на грип, белина и дезинфектанти достигнаха нечувани размери.

Нищо не помагаше. Тони Парсони издъхна в същото болнично легло, в което бе починала тъща му преди по-малко от седемдесет и два часа.

Пластмасови бариери, латексови ръкавици, хирургически маски? Гибелта се подиграваше на всичко и радостно сееше отровата си.

През втората седмица от новата година смъртните случаи надминаха десет милиона, а нямаше признаци да започнат да намаляват. Въпреки че за болестта му не беше съобщено и смъртта му беше пазена в тайна почти два дена, президентът на Съединените щати не бе пощаден.

Въпреки небивалите предпазни мерки, висшите политици се оказаха точно толкова податливи, колкото и бездомните, паникьосаните, вярващите, атеистите, свещениците и грешниците.

По време на вълната, преминала през окръг Колумбия, в третата седмица от Гибелта, повече от шейсет процента от Конгреса бяха или мъртви или на смъртно легло, както и повече от един милиард хора по цял свят.

Тъй като в правителството цареше хаос, пламнаха нови страхове от терористични атаки. Терористите обаче измираха както всички останали.

Градски райони се превърнаха във военни зони, полицията се биеше с оцелелите, които гледаха на края на човечеството като на възможност за проливане на кръв и проява на бруталност. Или на бърза печалба.

Плъзнаха слухове за странни танцуващи светлини, за хора с необикновени способности, които лекуват изгаряния без мехлеми, палят огън във варели без гориво, за да се топлят или просто заради удоволствието да видят как играят пламъците. Някои твърдяха, че са видели жена, която преминава през стена, други се кълняха, че са наблюдавали мъж да вдига автомобил с една ръка, и друг, който танцува жига на цели трийсет сантиметра над земята.

Гражданските полети бяха преустановени за седмица-две с напразната надежда да спрат или забавят разпространението. Повечето от онези, които избягаха преди забраните за пътуване, които напуснаха домовете си, градовете, дори държавите си, умряха другаде.

Други се опитаха да надхитрят болестта, трупаха провизии, заключваха врати и прозорци, дори поставяха въоръжена охрана.

И умряха на спокойствие в леглата си.

Онези, които оцеляха, се опитваха всячески да научат някоя новина с надеждата да стане чудо.

През третата седмица новините бяха ценни като диаманти и много по-редки.

Арлис Рийд не вярваше в чудеса, но бе убедена, че хората имат право да знаят. Беше си проправила път нагоре с много работа и от репортер в Охайо, където се занимаваше предимно с материали за ферми, местни фестивали и панаири, се издигна до репортер на сериозни новини в авторитетна медия в Ню Йорк.

Арлис набираше популярност, макар възможностите за сериозни новини да не бяха много.

На трийсет и две, тя все още се стремеше към националните новини. Не очакваше да получи мястото просто така. „Ивнинг Спотлайт“, умерена, сериозна медия, позната от две десетилетия, се разпадна преди края на първата седмица от пандемията. Колегите й умираха един по един, други избягаха, а водещият преди нея се разрида в ефир.

Всяка сутрин, когато Арлис се будеше — в почти празния блок на няколко пресечки от студиото — тя се преглеждаше.

Проверяваше дали има температура, крампи, кашлица, халюцинации. Нямаше, въпреки че не вярваше на слуховете за странни способности.

Хранеше се от оскъдните си запаси, обикновено сухи тестени варива, тъй като бе почти невъзможно да се намери истинско мляко, освен на прах. А тя не го понасяше.

Обличаше се като за крос, бе открила, че тичането е необходимост, дори през деня, дори за няколко пресечки. Проверяваше куфарчето си, в което държеше пистолет 32-ри калибър, който бе намерила на улицата. Заключваше вратата и тръгваше.

По пътя, ако се чувстваше в безопасност, правеше снимки с телефона. Винаги имаше нещо, което да документира. Поредното тяло, поредния изгорял автомобил, поредната счупена витрина. Иначе тичаше до работното си място.

Поддържаше се в добра форма (открай време беше така) и можеше да бяга бързо, ако се налага. Повечето сутрини улиците бяха зловещо притихнали, празни, с изоставени автомобили и разрушения. Онези, които обикаляха нощем, търсеха кръв и се свираха в дупките си с първите слънчеви лъчи, също като вампири.

Използваше страничната врата, от охраната на Тим й дадоха пълен комплект ключове и карти за достъп преди той да изчезне. Винаги използваше стълбите, тъй като на няколко пъти спираха тока. Петте етажа изкачване й помагаше да компенсира липсващите пет тренировки във фитнеса.

Отекващата тишина в сградата вече не я тревожеше. В стола и барчето все още имаше кафе. Преди да си пусне каничка, тя смилаше допълнително зърна за пластмасовото пликче в куфарчето. Вземаше само по една доза — все пак не беше единствената, която идваше на работа и имаше нужда от зареждане.

Понякога Малката Фред — ентусиазираната стажантка, която също като Арлис продължаваше да подава репортажи на телевизионната станция всеки ден — ги снабдяваше. Арлис никога не питаше откъде дребната червенокоска намира кафе на зърна, кутии „Сникърс“ и сухи пасти. Тя просто се наслаждаваше на изобилието.

Днес напълни термоса си с кафе и реши да си вземе руло.

После се отправи към нюзрума. Можеше да си избере офис — сега имаше предостатъчно, но предпочиташе откритата площ на нюзрума.

Запали осветлението и остана да наблюдава как мига над празни бюра, угаснали екрани и изключени компютри.

Стараеше се да не мисли за деня, в който щеше да щракне и да не се случи нищо.

Както винаги се настани на бюрото, което си беше избрала, сплете пръсти и включи компютъра. Уай-фай захранването в жилищния й блок беше преустановено преди две седмици, но тук все още имаше.

Връзката беше бавна, често спираше и тръгваше, но поне работеше. Тя си наля кафе, отпусна се назад, отпи от чашата и зачака.

— Доживяхме още един ден — каза тя на глас, когато екранът светна.

Влезе в пощата си, отпи и видя съобщенията да се появяват на екрана. Както правеше по няколко пъти на ден, тя търсеше имейли от родителите си, от брат си, от приятелите в Охайо. Повече от седмица не успя нито да се обади по телефона, нито да изпрати есемес. Последния път, когато разговаря с родителите си, майка й каза, че са добре. Гласът й обаче звучеше немощен и прегракнал.

След това нищо. Обаждания нямаше, есемесите и имейлите оставаха без отговори.

Тя изпрати поредния имейл до всички.

Моля ви, свържете се с мен. Проверявам пощата си по няколко пъти на ден. Може да ми звъните на мобилния, все още работи. Трябва да разбера как сте. Чакам каквато и да е информация къде сте. Много се тревожа. Мели, ако получиш това, моля те, много те моля, прескочи да видиш как са нашите. Надявам се и ти, и вашите да сте добре.

Арлис

Тя изпрати писмото и тъй като нямаше какво друго да направи, заключи го в едно ъгълче на ума си и се зае с работата.

Отвори сайтовете на „Ню Йорк Таймс“ и „Уошингтън Поуст“. Репортажите бяха намалели, но тя все още можеше да избере нещо свежо.

Бившият държавен секретар — сега президент — говореше по време на видеоконференция с министъра на здравеопазването и човешките ресурси, шефа на Центъра за контрол на заболяванията (бившият беше издъхнал на деветия ден от пандемията) и новоназначения шеф на Световната здравна организация. Елизабет Морели наследяваше Карлсън Трак, който се предава на болестта. На въпросите за подробности около смъртта на доктор Трак не бяха дадени отговори.

В свое изявление Морели твърдеше, че с помощта на усилията на целия свят, новата ваксина за борба с H5N1-X ще бъде готова за разпространение след седмица.

— Странно, Трак каза същото преди десет дена. Лъжите в запечатани контейнери пак си остават лъжи.

Тя прочете за група хора, които пазят храна, вода и провизии в начално училище в Куинс и стрелят по онези, които се опитват да нахлуят.

Имаше петима мъртви, включително жена с десетмесечно бебе.

От другия край на спектъра, църква в предградие на Мериленд раздава одеяла, готови храни, свещи, батерии и други основни стоки.

Репортажи за убийства, самоубийства, изнасилвания, обезобразявания. И тук-там по някое съобщение за геройство и най-обикновена проява на милост.

Оставаха и откачените репортажи за хора, които твърдяха, че са видели да летят създания с блестящи криле. За хора, които пронизват други с горящи стрели, изстреляни от пръстите им.

Тя прочете репортажите за военните, подсигурявали места за тестване на доброволци, които твърдели, че имат имунитет. Къде ли са те, запита се Арлис. И карантина за цели общности, масови погребения, блокади, запалителна бомба, хвърлена на поляната пред Белия дом.

Фанатизираният проповедник, преподобният Джеремая Уайт, който твърдеше, че пандемията е Господният гняв, стоварил се върху този безбожен свят, пророкуваше, че добродетелните ще оцелеят единствено, ако надделеят над грешниците.

— Те са сред нас — бе последният му призив, — но не са нас. Те са изчадия от ада и трябва да бъдат прогонени обратно в огъня!

Арлис си водеше бележки, проверяваше други сайтове, които с всеки ден намаляваха.

Провери часовника си, включи скайп, за да се върже към източник, на който имаше повече доверие, отколкото на всеки друг.

Той й се усмихна накриво, когато се показа на екрана. Косата му хвърчеше навсякъде, бяла коса като на Били Айдъл около приятното глуповато лице.

— Здрасти, Чък.

— Здрасти, страхотна Арлис! Все още ли си на крак?

— Да, ами ти?

— Здрав, богат и мъдър. Изгуби ли някого?

— Още не знам. Тази сутрин не съм виждала други. Боб Барет все още не се е появил. Лорейн Марш приключи вчера.

— Да, разбрах.

— Ще взема следобедния й репортаж, защото днес няма да дойде. Все още имаме екип. Каръл е в апаратната, а Джим Клейтън идва всеки ден през последните десет. Направо бе невероятно, когато шефът на програмата дойде, за да поеме задълженията на осветител или каквото там трябва да се свърши. Малката Фред продължава да зарежда, пише материали, прави се на общ работник, поема репортажи на живо.

— Тя е голяма сладурана. Защо не ме свържеш с нея?

— С удоволствие. Дай си адреса и ще ти я докарам.

При тези думи той се ухили.

— Ще ми се да можех, но и стените имат уши. И въздухът дори. Приятелски настроеният ти хакер съсед има нужда от батманската си пещера.

— Батман не е бил приятелски настроен, а великолепен психар. И Спайдърмен не е имал пещера.

Той се изсмя.

— Това е другата причина, поради която съм ти такъв фен. Може да ме обучиш по въпросите на супергероите. Кой ти е любимият репортаж от тази сутрин?

— За голата жена, която яздила еднорог в Сохо.

— Леле, как ми се ще да видя гола жена с еднорог или без. Мина бая време.

— Няма да се съблека заради теб, Чък. Дори за информацийката, която ще ми дадеш.

— Ние сме приятели, Арлис. Приятелите не се събличат.

— Какво ново?

Усмивката му се стопи.

— Хвана ли днешното преброяване?

— Да. — И „Таймс“ и „Поуст“ бяха публикували сведения за броя на жертвите. — Минали сме милиарда с пет милиона триста двайсет и две хиляди четиристотин и шестнайсет.

— Това е официалното сведение за медиите. Истинската цифра е над два.

Сърцето й се сви.

— Повече от два милиарда? Откъде научи тази цифра?

— Това не е за казване. Но е истинско, Арлис, и се качва много по-бързо, отколкото признават хората, които отговарят за тази гадост.

— Но… Мили боже, Чък, това е почти една трета от населението на света. Една трета е заличена за седмици. — Поразена, тя записа цифрата. — А това не включва убийствата, хората, загинали в катастрофи, пожари, масови безредици и онези, които са умрели от студ.

— Ще стане още по-зле, Арлис. Сагата с непрекъснато сменящите се президенти продължава. Карнеги е вън от класацията.

— Какво имаш предвид?

— Мъртъв е. — Той потри очи. — Заклели са се пред новия около два след полунощ — министъра на селското стопанство. Онези пред нея вече са били поразени от Гибелта. Тъпата фермерска лелка ще управлява остатъците от свободния свят. Ако съобщиш това, униформените ще дойдат да тропат на вратата ти.

— Добре. Ще изключа компютъра, както ми каза, ако реша да изляза в ефир с тази информация. — Трябваше да прегледа бележките в списъка, който си беше подготвила. Беше осмата поред.

Докато говореше, Арлис задраска междинните имена и видя, че е задраскала и няколко от следващите.

— Ако тя не успее, минаваме на министъра на финансите, а след него не остава друг.

— Сладурче, с правителството е свършено. Не само тук, ами чак до ада и обратно. Това е тъп начин да се отървеш от скапаните диктатори, но пак е начин. Северна Корея, Русия…

— Чакай. Ким Джонг-ун ли? И той ли е мъртъв? Кога?

— Преди две седмици. Твърдят, че е жив, но това е за заблуда. Може да го пуснеш, ако има кой да слуша. Но не е най-важното. Това нещо мутира, Арлис. Карнеги — президент за един ден? Добре де, три. Той е имал рани, по цялото му тяло са избили язви — и в отверстията — преди да покаже очакваните симптоми на Гибелта. Бил е запечатан, под наблюдение двайсет и четири часа, седем дни в седмицата, тестван по три пъти на ден и въпреки това го е повалило.

— Ако е мутирало…

— Започваме отначало с два милиарда плюс и се увеличават. Но сега ще ти кажа голямата клюка. Нямат представа какво, мама му стара, е това. Онова, дето приказват за птичи грип? Това са пълни глупости.

— Как така? — попита Арлис. — Нали идентифицираха щама? Пациент нула…

— Това са глупости, Арлис. Мъртвият от Бруклин, може би. Но Гибелта не е птичи грип. Птиците не са заразени. Тестват пилци, фазани и какви ли не пернати приятелчета и нищо. Ами четириногите животни? Те са си добре, нищо им няма. Поразява единствено хората. Само и единствено хората.

Насили се да попита.

— Биологична война ли е това? Тероризъм?

— Нищо не се чува по този въпрос, нищичко, а мога да заложа готиното ти задниче, че са търсили в тази насока. Каквото и да е това, мамка му, никой досега не го е виждал. Какво е останало от някогашните сили? Лъжат, използват глупости от сорта „да не всяваме паника“. Майната му на това. Паниката вече вилнее.

— Ако не могат да идентифицират вируса, значи не могат да направят ваксина.

— Бинго. — Чък вирна пръст и изписа хиксче във въздуха. — Имат друг път, но той не вдъхва доверие. Чувам приказки за военни арести, при които прибират хора, които са — засега поне — без симптоми, направо от домовете им и ги водят на места като Рейвън Рок, Форт Детрик. Направили са контролно-пропускателни пунктове, прочистват кварталите, затварят градските зони. Ако възнамеряваш да се махнеш от Ню Йорк, сладкишче, действай бързо.

— А кой ще представя новините? — Стомахът я присви. — И как ще разговарям с теб всеки ден?

— Предполагам, че ми остава още време преди да потропат на моята врата, освен това си имам люк за бягство. Ако ще използваш това, Арлис, без майтап, духвай. Вземи си провизии, колкото можеш да носиш, и се разкарай от града. Не се мотай.

Той млъкна и тя видя познатата усмивка.

— Та в тази връзка. Давай, Франк.

Арлис затвори очи и се усмихна, когато чу Франк Синатра да пее „Ню Йорк, Ню Йорк“.

— Да, аз разпространявам новините.

— Той със сигурност е успял. Кльощаво момче от Хобокън. Слушай, и аз съм кльощав. Звучи добре, нали? Хобокън.

Усмивката му си остана същата, но очите му бяха напрегнати, сериозни.

— Да, навремето, преди един милион години правих едно тъпо материалче там.

— Подокън Хобокън. Не е Парк авеню, но момче номер едно от там със сигурност е пообиколило доста места. Така, трябва да приключвам. Хаквал съм до три тази сутрин. А три сутринта е много след времето за лягане на това момче. Дръж новините истински.

— И ти, Чък.

Тя приключи разговора и извади карта на Хобокън.

— Парк авеню — измърмори тя. — И готово. Парк авеню номер едно, може би? Или… Парк се пресича с Първа улица. Парк и Първа, три сутринта, ако се измъкна от Манхатън.

Тя стана, започна да крачи, опитваше се да осмисли казаното от Чък. Имаше му доверие — почти всичко, което той й беше казвал до днес сутринта, се беше потвърдило. А онова, което не беше официално потвърдено, минаваше в категорията „от анонимен източник“.

Два милиарда мъртви. Мутира. Още един мъртъв президент. Трябваше да провери това-онова за Сали Макбрайд — министъра на селското стопанство, която бе станала президент, според Чък. Щеше да бъде готова, когато обявят промяната във властта.

Ако излезеше в ефир с това, униформените — или мъжете в черно — със сигурност щяха да нахлуят в телевизията. Щяха да я отведат за разпит, може би да затворят всичко. В някогашния свят щеше да рискува разпит, да я изправят пред съда. Сега обаче светът беше друг.

Щеше да се придържа към официалните сведения за сутрешното издание и да разчита на собствените си наблюдения, след това да напише копие от информацията на Чък. Щеше да следи интернет — Малката Фред щеше да й помогне. Ако успееше да посочи друг източник, дори от дълбоката мрежа, щеше да защити себе си и Чък. И телевизията.

Знаеше, че има хора, които зависят от предаванията — за помощ, за надежда, за истина, когато тя успееше да я намери, за да им я представи.

Отпусна се назад, наля си още кафе, написа сценария, изчисти грешките, пренаписа го и го принтира. Щеше да накара Фред да го сложи на аутокюто.

Взе сценария и го отнесе до гардероба, избра си сако, преди да си направи сама грима и косата. Светът може и да свършваше, но тя трябваше да е професионалист, докато водеше новините.

В студиото откри жизнената червенокоса Фред да си бъбри с оператора.

— Здрасти, Арлис! Ти работеше и не исках да те прекъсвам. Нося ябълки и портокали, оставих ги в стаята за почивка.

— Откъде намираш тези неща?

— Просто трябва да знаеш къде да търсиш.

— Радвам се, че успяваш. Ще ми нагласиш ли сценария?

— Дадено. — Тя сниши глас. — Стив се е скапал. Снощи видял как някакъв тъпак застрелял куче. Докато слязъл на улицата, онзи се бил разкарал, а кучето било мъртво. Защо им трябва на хората да са толкова гадни?

— Не знам. Но пък има хора като Стив, които излизат на улицата, за да помогнат на куче, така че това е другата страна.

— Може да успея да му намеря кученце… Сега има толкова много бездомни.

Преди Арлис да отговори, Малката Фред хукна да зареди аутокюто.

Арлис седна зад бюрото на водещите и си нагласи слушалката.

— Чувате ли ме?

— Да, Арлис.

— Добро утро, Каръл. Имам десет минути сериозни, още десет развлекателни. Малката Фред зарежда.

Обсъдиха продукцията, добавиха сценария, който Каръл и Джим бяха написали, отработиха водещата новина и финалната (еднорогът остана за накрая) и изчислиха, че ще се покрият трийсет минути.

— Когато тази работа приключи, Арлис — каза на ухото й Джим, — и светът отново стане нормален, запазваш водещото място в „Ивнинг Спотлайт“.

Големите новини, помисли си тя. След това си помисли за онова, което бе научила от Чък. Това нямаше да стане.

— Да не забравиш какво си казал.

— Кълна се, че няма.

Фред остави копие от сценария на бюрото й и чаша вода.

— Благодаря. — Арлис погледна лицето си, приглади подстриганата на черта тъмнокестенява коса, повтори няколко трудни думи и й подадоха сигнал за трийсет секунди до началото на излъчването.

Когато останаха десет, тя размърда рамене, на пет се обърна към камерата и зачака Стив да й даде сигнал.

— Добро утро. Аз съм Арлис Рийд от Ню Йорк с вашия „Морнинг Рипорт“. Днес Световната здравна организация обяви, че смъртността от H1N1-X е над един милиард и петстотин милиона. Вчера президент Карнеги е провел срещи с официални лица от Световната здравна организация и Центъра за контрол на заболяванията, включително ръководителите на двете организации, и с учени, които работят денонощно, за да създадат ваксина, която да се пребори с вируса.

Лъжа, мислеше тя, докато продължаваше. Лъжа, защото се страхувам да кажа истината.

Лъжа, защото ме е страх.