Нора Робъртс
Година първа (17)

17.

Арлис седеше в някогашния кабинет на къщата с две стаи и с истинска мъка записваше бележките си на стара пишеща машина. Бил Андърсън й я донесе от магазина за стари вещи „Изпята песен“. Беше голяма, тежка, но с нея тя можеше да пише по страница или две новини за общността всеки ден.

Все още си оставаше репортер.

Наричаше написаното „Бюлетин Нова надежда“ и се надяваше Чък да успее с решителните си усилия да възстанови връзката с интернет.

Тя делеше с Фред малката бяла тухлена къща с огромна веранда и тесен заден двор. Чък живееше в съседната къща и заяви, че мазето е негово. Бил и Джона се настаниха в две от трите стаи.

Рейчъл, Кейти и бебетата живееха в по-голяма, двуетажна ъглова къща от другата страна. До тях, на същата улица имаше училище.

Там Рейчъл и Джона направиха нещо като медицински център — административният офис се превърна в стая за прегледи — общински център в кафенето и комбинация от ясла и училище в класните стаи.

Бяха се спуснали на юг и Арлис документираше всеки етап от пътуването. Заради зимната буря, която ги връхлетя до границата на Западна Вирджиния, трябваше да се подслонят за два дена в изоставен градински център, където миришеше на пръст и гнило.

От там си взеха семена, фиданки, тор и инструменти.

Първата група, на която се натъкнаха, тръгнали на изток, останаха с тях — Тара, учителка в детска градина, сега беше станала пророк; Майк, на дванайсет, със зле счупена ръка, и Джес на шестнайсет.

По-нататък намериха център за спешна медицинска помощ, където Рейчъл намести ръката на Майк. Взеха лекарства, някои уреди и джип.

На два пъти се отклоняваха от пътя, избягваха местата, откъдето се носеха изстрели, откриха други хора, които вървяха пеша, някои с автомобили, трети бяха намерили подслон. Не всички се присъединиха към тях, но повечето предпочетоха да са заедно.

Групата им — седемдесет и осем човека — влезе в град Бестървил, Вирджиния, с население от осемстотин трийсет и двама (според табелата, на която някой бе надраскал със спрей Уърстървил^[1]), която предупреждаваше какво да очакват. Откриха призрачен град, от който повечето хора просто бяха изчезнали. Вратите бяха заключени, а малкото магазини на главната улица бяха със заковани витрини, но не откриха следи от вандализъм и плячкосване.

Спряха тук. След седем седмици Арлис не беше сигурна защо бяха намерили това място по това време. Бяха минавали през други градове, квартали, селскостопански райони и предградия.

Но тук спряха и сега бяха общо двеста и шест човека. Бройката им се променяше от седмица до седмица, понякога от ден за ден, тъй като идваха други, а някои си заминаваха.

Преименуваха града и смениха табелата. Нова надежда се превърна в техен дом.

Макар да имаше дни, в които се събуждаше и изпитваше физическа болка заради познатия живот, тя помнеше страха и ужаса на тунелите, ужасния студ. И телата, които откриха по пътя и в къщите.

Върху старото бюро, на което пишеше, постави снимката на семейството си от Коледа.

В днешните новини щеше да съобщи, че Дрейк Манинг, електротехник, и Уонда Суорц, инженер, щяха да продължат работата си по снабдяването на общността с електричество. Като единствен репортер, главен редактор и издател, тя се питаше дали да включи новината, донесена от най-новите членове на общността, че Вашингтон, окръг Колумбия е военна зона, разделена между военните, организираните Похитители и групи от Загадъчните.

Опитваше се да прецени кое ще надделее, дали правото на хората (такива, каквито бяха) да знаят, или паниката. След това добави реалността. Клюките се разнасяха като масло по топла филийка из цялата общност.

Добави малко местен колорит: спомена напредъка на градината на общността — творение на Фред — ширналия се красив парк; обяви време за приказки за деца на всички възрасти; напомни на читателите да донесат намерени книги за библиотеката на града.

Арлис взе бюлетина от две страници и влезе в хола. Мебелите бяха скучни, но щом Фред ги докоснеше, те се преобразяваха.

В шест малки вази бяха натопени пролетни цветя; камъни, изтъркани до блясък, пълнеха плитки купи; пъстри платове, панделки и копчета, подредени като рамка, създаваха причудливо изкуство. Свещите в почистената камина разнасяха уют и светлина в мрака.

Нямаше ги грозните стари завеси на двата предни прозореца. На тяхно място Фред закачи пъстри ресни с мъниста, които улавяха слънцето и го разпращаха на дъги.

Арлис се опитваше да информира, а Фред инстинктивно разведряваше. Запита се коя ли от тях предлага по-добра услуга.

Излезе на верандата. Фред бе настояла да боядиса два стари метални стола в сладникаво, глупаво розово. На масата между тях бе поставила саксия с бяло мушкато.

Около вратата Фред беше изписала магическите си символи.

Две розови фламинго пазеха от едната страна на верандата, семейство градински джуджета другата. Стъклата подрънкваха на пролетния ветрец.

Арлис наричаше дома им „къщата на феите на Фред“ и се чувстваше изненадващо добре тук.

Хората вървяха пеша по улицата или караха велосипеди. Познаваше лицата им, знаеше повечето по имена, можеше да изброи уменията или недостатъците им. Забеляза Бил Андърсън малко по-нагоре на улицата да мие витрините на „Изпята песен“. Беше поел магазина и го подреди. Хората вземаха каквото им беше необходимо и в повечето случаи разменяха излишното за време и умения.

С групата, която наричаше „сърцето на общността“, често обсъждаха този въпрос — щяха да имат нужда от по-определена структура, дори от закони, а законите означаваха наказания.

Някой трябваше да поеме контрола, вече имаше един-двама, които се опитваха да го сторят.

Пресече улицата към училището. Кейти кърмеше едно от бебетата, другото спеше в преносимо легло, а третото гукаше в люлка.

Онова, което Арлис знаеше за бебетата, бе научила през изминалите седмици, но бе наясно, че триото е щастливо и много красиво.

— Кълна се, че всеки път, когато ги виждам, стават по-големи.

— И тримата се радват на добър апетит. — Кейти вдигна лице към небето. — Прекалено хубав ден, за да го прекарам вътре, затова излязох. — Тя постави преспапие върху един от листовете, когато подухна вятър. — Свежият въздух ни се отразява добре на всички. Току-що видях Фред.

Денят наистина беше красив, помисли си Арлис и се настани до Кейти.

— Мислех, че е в градината.

— Първо дойде, за да се порадва на бебетата. Новият бюлетин ли е това?

— Да, още топъл от тъпата машина. Ако Чък осъществи ай-ти чудото си, ще го целуна по устата. Боже, направо ще му предложа сексуални услуги по негов избор.

— Сексът започва да ми липсва — въздъхна Кейти. — Това проява на нелоялност ли е? Обичах Тони толкова много…

— Не е, човешко е.

— Може би защото започвам да се чувствам по-спокойна, особено през изминалите седмици. Не се будя от страх всяка нощ. Имам чувството… тук съм, всеки ден съм на едно място, имам цел всеки ден. Знам, че не правя колкото останалите, но…

— Не е вярно. Ти храниш и отглеждаш три бебета.

— Имам помощ. Всички помагат.

— Три бебета — повтори Арлис. — Ти се занимаваш с преброяването на хората и кой каква работа е поел. Днес си дадох сметка, че не знам имената на всички. Познавам ги по физиономии, но не им знам имената. А ти сигурно ги знаеш. Виждала съм те как ги омайваш да се запишат да свършат нещо, няма значение какво — малко, голямо. Много си добра в отношенията с хората. Истински организатор на общността.

— Много е трудно да откажеш или да се оплакваш на майка, която кърми. Та като каза да омайвам, имаме нужда от още една табела за утринната йога. Тя се отразява добре на стреса, а ти си много стресирана. Не казвай, че нямаш време. Всички разполагаме с време.

— Тази жена е странна, Кейти.

— Какво му е странното на петдесетгодишна фея да се нарича Дъга? — усмихна се Кейти. — Освен това е добра инструкторка. Ходих два пъти и се кълна, че тя е търпелива и знае много. Пробвай поне веднъж. Ако не ти хареса, няма да те тормозя повече.

— Добре де, добре. Омайваш ли казах? По-скоро не спираш да бърбориш. — Арлис написа името й на листа. — Колко станаха феите?

Кейти бръкна в чантата с памперси и извади тетрадка. Разлисти и отвори на списъка.

— Осем, но не броя малките, които идват и си отиват. Видях едни снощи, посред нощ, докато Дънкан беше неспокоен. Просто светлини танцуваха в задния двор. И, Арлис, тази сутрин имаше цъфнали цветя покрай оградата, където ги видях. Трябва да попитам Фред какво представляват, но… Може би те са другата причина, поради която не ме е страх през всичкото време.

С типичната за една майка грация, тя премести бебето, беше Дънкан, от гърдата на рамото.

— Та феите са осем. Поне осем се чувстват достатъчно уверени, за да си признаят. Четири елфи. Не съм сигурна каква е разликата. Дванайсет попадат в категорията вещица/маг/чародейка. Двайсет и осем са записани като владеещи някакви умения. Като Джона. Петима са с пророчески сънища, двама превръщенци — доказани, гледката как менят формата си бе невероятна. Четирима са с телекинеза, един алхимик, двама ясновидци и така нататък.

Толкова са много, помисли си Арлис.

Беше изумително. Повече от трийсет процента от общността имаха магически способности.

— Според мен са повече. Мисля, че има и такива, които ги е страх да кажат. — Дънкан се оригна тихо на рамото на Кейти. — Освен това има и други — малко са, но ги има — на които им излиза пяна на устата, когато чуят, че става въпрос за магия.

— Кърт Роув.

— Той ще стане президент на антимагьосническата коалиция. Радвам се, че започна да работи в магазина за хранителни продукти и не се мотае непрекъснато из града.

— Доколкото разбрах дори там е голям досадник.

— Не ги разбирам хората като него, нито онези, които се мотаят с него. Рейчъл ми каза, че Джона трябвало да излезе и да се разправя с Дон и Лу Мърсър, когато погнали Брайър Грегъри.

— Погнали ли каза? — Арлис бе останала с впечатление, че Брайър е тиха, уравновесена жена, която фигурираше в списъка на Кейти като ясновидка.

— Излязла да се поразходи, защото не можела да заспи. Очевидно двамата Мърсър са седели на верандата и били пийнали по няколко бири, може и да са им дошли повечко, и я видели. Последвали я, дразнели я, препречили й пътя, държали се ужасно гадно и противно. По една случайност, Джона видял всичко и отишъл да ги спре. Можело е да стане грозна работа — двама срещу един, но Арън Куинс, елф, който според мен си пада по Брайър, се притекъл на помощ. Двамата Мърсър се оттеглили. Арън изпратил Брайър до тях.

— Не ги разбирам тези работи — продължи Кейти. — Допреди няколко месеца хората буквално измираха по улиците. Всеки от нас е изгубил някого от семейството си, приятели, роднини. Ние сме си единствените близки, а хора като семейство Мърсър, като Кърт Роув, омаловажават и злословят по онези от нас, които притежават нещо, което може да ни тласне напред. И то, защото сме различни.

— Имам теория — започна Арлис. — Големи, значителни кризи изваждат най-доброто или най-лошото у нас, понякога и двете. Понякога тези големите, значителни кризи не оказват ефект върху някои хора. Това означава, че независимо от обстоятелствата, тъпаците си остават тъпаци.

— Я! Добра теория. — Тя гушна Дънкан. — Арлис, мисля, че Дънкан и Антония… Мисля, че те двамата са различни.

— Защо го казваш?

— Те сънуват. Всички бебета сънуват, Хана също, но те… При тях е различно. Нали ти казах, че снощи Дънкан беше неспокоен, но по-скоро приличаше на… Онова, което е сънувал, го е развълнувало. А една нощ миналата седмица чух, че Хана плаче. Беше спряла, докато отида в детската стая. Дънкан беше в креватчето при нея, буден. Обикновено слагам Антония и Хана в едно креватче, а Дънкан в друго, така бях направила и тогава. Само че той беше при момичетата и двамата с Антония просто ме погледнаха и ми се усмихнаха. Той беше от едната страна на Хана, тя от другата. Все едно я успокояваха, за да заспи отново.

— Много мило.

— Нали? Така е. Те се грижат за нея. Понякога ги оставям заедно в кошарката и излизам за минута. Връщам се и откривам при тях играчка, която не съм им давала. А снощи, докато кърмех Дънкан, се замислих за Тони. Колко щеше да се радва на бебетата, колко много ми липсва. Дънкан постави ръчичка на бузата ми и ме погали. Когато сведох поглед, той ме наблюдаваше…

Очите й се напълниха със сълзи и Арлис видя как бебето гали бузата на майка си.

— Гледаше ме, точно както сега.

Тя се наведе и го целуна.

— Добре съм, миличък. Всичко е наред. Благословена съм, Арлис, с тези три красиви бебета. Те са благословени. Когато се замисля за хора като Роув и семейство Мърсър, ме хваща страх. У тях има омраза. Не е нужно да имаш магически сили, за да го видиш и усетиш. Те изпитват омраза към всеки, който е различен.

— Това се дължи и на страх. Те мразят онова, от което се страхуват и не разбират. Но ние сме повече, Кейти, повече сме от тях. Ние ще се грижим един за друг, точно както Джона се е погрижил за Брайър. Опитваме се да създадем нещо. Все още нямам представа какво, но то си е наше. И ще го опазим. Ще отида да пусна това и да видя как е Рейчъл. А по-късно ще има бонус „Бюлетин“. Редакторски. За тъпаците.

Кейти прихна.

— Давай.

— Разбира се.

Арлис тръгна към училището, излезе на светлина, странна също като петдесетгодишната фея. Магическата светлина хвърляше златни отблясъци. Тя закачи бюлетина на корковата дъска и прегледа обявите. Имаше предложения за размяна на едно умение за друго или за механична част. Други проявяваха интерес към клуб на книгите, клуб по плетене, игра на софтбол.

Хората, каза си тя, търсят други хора.

Тъкмо това създаваха, помисли си младата жена, въпреки шепата кретени, които не можеха да видят по-далече от носа си.

Продължи нататък и зави към офисите. През прозореца видя Рейчъл и Джона сгушени един до друг при бюрото.

Рейчъл не виждаше ли как я гледа той, питаше се Арлис. Не усещаше ли? Той бе толкова очевидно влюбен, че дори Арлис, която не беше експерт и никак не се интересуваше от такива въпроси, забелязваше отдалече.

Почука на касата на отворената врата.

— Арлис. — Рейчъл изпусна молива, размърда рамене. — Нов бюлетин ли?

— Току-що изготвен. Днес следобед ще има допълнително издание. За хората с ограничено мислене и широко скроените. За приличието на фона на гаднярщината. Редакторът ми разреши да използвам груб език. Разбрах за Брайър и семейство Мърсър. Тя има късмет, че си бил наблизо, Джона.

Той сви рамене.

— Сигурен съм, че щяха да ме смачкат, ако Арън не беше дошъл. Бяха пияни и готови за скандал, да започнат да се бият.

— Залагам на теб — обади се Рейчъл. — Като пишеш по този въпрос, включително и грубия език, може да причиниш още повече негодувание. Но да го обрисуваш може да се окаже по-добре, отколкото да го оставиш да гнои.

— Може да се окаже, че е нужно нещо повече от думи. — Джона стана и подаде стола на Арлис. — Заповядай — рече той, след това се облегна на бюрото. — Мисля, че трябва да направим събрание, при това сериозно. Ти, Рейчъл, Кейти, Чък, Фред, Бил. Бих поканил и Лойд Стенсън и Карла Баркър.

— Лойд е адвокат, а Карла заместник-шериф — уточни Рейчъл. — Лойд, тъй като няма подходяща дума, е от говорещите с животни, така че ще има трима представители на хората с магически умения. И всичките са здравомислещи.

— Трябва да поговорим за официални закони, правила, последствия — започна Джона. — Трябва да напишем нещо като конституция на общността. След това трябва да проведем събрание на цялата общност. Хората се установяват тук и това е добре. Като цяло работим заедно, но случаят с Брайър не е първият, в който имаме неприятности, и няма да е последен.

— Всички сме въоръжени — вметна Рейчъл. — Знаем какви са хората. Какво ще стане, ако някой вземе че застреля някого, вместо да го удари? Какво щеше да стане, ако двамата Мърсър бяха наранили Брайър? Трябва да измислим какво да правим, преди да се случи.

— Съгласна съм. На някои обаче никак няма да им хареса — нито правилата, нито последствията, така че всичко трябва да е просто и ясно. Ако имаме закони, това означава, че трябва да има хора, които да ги прилагат.

— Предполагам, че Карла ще се заеме с тази работа — отвърна Джона. — Тя има опит и е уравновесен човек. Може да помоли Бил Андърсън да работи с нея.

— Бил ли?

— И той е уравновесен, хората го харесват и го уважават. Не съм сигурен, че ще приеме, но имаме нужда от още някой освен Карла. Както и да е, това ще бъде добро начало. Досега оглавяването на комитети, ако може така да ги наречем, беше на доброволни начала и може да е на ротационен принцип.

— Трябва да е по-официално. — Рейчъл тропна с молива по бюрото. — Днес нямаше пациенти, затова двамата с Джона се опитваме да направим план. Досега се занимавахме с храна, подслон, безопасност, лекарства, провизии. Сега имаме нужда от организация.

Арлис кимна.

— А с това идват закони, обичаи, традиции, власт, последствия. И информация.

— В този списък — продължи Рейчъл — трябва да прибавим и разузнавателни отряди. Сега имаме чувството, че сме сами на този свят, но към нас продължават да прииждат хора. Знаем, че не сме единствените, трябва да знаем какво има навън. Може Чък да се справи с комуникациите, но не знаем с кого ще се свържем и какво рискуваме, ако се свържем с неподходящите хора.

— Знаем каква е човешката природа — прошепна Арлис. — И нечовешката. Да си нещо повече не означава, че си имунизиран срещу насилието. Просто добавя пластове. Какво, по дяволите, да правим, ако наложим закони и един от нашите Загадъчни ги наруши?

— Трябва да помислим за всичко.

Арлис погледна Джона.

— Добре.

— У нас? Има място, а Кейти ще сложи бебетата да спят. — Рейчъл погледна Джона. — Довечера става ли?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Ще кажа на Фред. — Арлис скочи. — И ще отида да говоря с Бил, а после и с Чък. Кейти е отпред. Ще й кажа на излизане. В девет добре ли е?

— Става. — Джона пъхна ръце в джобовете и погледна Рейчъл. — След като си изяснихме нещата, искаш ли да отидем и да поговорим с Карла? Може да съберем останалите, докато сме навън.

— Дадено. Чакай само да взема едно уоки-токи. — Рейчъл извади две от чекмеджето на бюрото, остави едно отгоре с бележка, в която написа, че лекарката е излязла, но е на разположение, и закачи второто на колана.

Излязоха заедно и отидоха при Кейти, която преобличаше Хана, а близнаците лежаха на едно одеяло и размахваха ръце, ритаха с крачета.

— Държат се така, сякаш съм им дала по половин килограм шоколад. — Тя се разсмя и вдигна Хана, за да я нацелува.

Джона отпусна ръка на рамото на Рейчъл.

— Чуваш ли?

— Какво… Да, сега вече чувам — добави тя, когато звукът от приближаващи двигатели достигна до тях. — Някой идва.

— Повече от един. — Джона тръгна по пътеката. Видя, че и други се оглеждат, излизат от къщите, от сградите. Заслони очи с ръка заради слънцето.

— Майко мила.

Рейчъл извади пиукащото уоки-токи и пое едно от бебетата, докато отговаряше.

— Пазачът ги е пуснал — провикна се тя към Джона и пристъпи към него.

— Не знам дали имаме избор. Това са поне петнайсет автомобила, камиони. И цял училищен автобус.

Кейти с двете бебета и Арлис излязоха на тротоара и видяха как Макс въвежда групата си в Нова надежда.