Ан Грейси
Подарък от съдбата (6)

Глава 5

За същността ни говори не това, което казваме или мислим, а това, което правим.

Джейн Остин, „Разум и чувства“

— Каретата ще пристигне в два часа.

— Карета ли? Три шилинга, за да ни закарат до пресечката? Току-що ни платиха, а ти вече искаш да ги изхарчиш за карети? Туй си е чисто пилеене на пари, мене ако питаш — можем да отидем пеша за пет минути — мърмореше Дейзи. — Да не говорим каква разсипия е да наемаме сандъци и кутии за шапки, кат’ няма к’во да сложим в тях.

— Трябва да пристигнем величествено и след като сме млади дами с връзки в най-висшите среди, трябва да имаме багаж — обясни Аби. — Освен това не идваме от пет минути разстояние. Дошли сме чак от Челтнам.

— Челтнам? — изсумтя Дейзи. — Не съм излизала от Лондон, откак съм се родила.

Не беше спряла да мърмори и да се цупи, откакто сутринта Аби им обясни плана. Това изобщо не беше присъщо за нея.

— Какво ти става, Дейзи? — попита Аби, решена да хване бика за рогата. — Не се ли радваш на плана? Лейди Биатрис наистина ни покани, уверявам те. В това, което правим, няма нищо незаконно. Знам, че не е съвсем честно, но ще заблудим само прислужниците й, не нея. И това ще ни даде шанс за нов живот. Знаеш каква голяма нужда имаме от такъв шанс.

Дейзи сви рамене и се зае да пришива ръкава към жакетчето, което шиеше за Джейн.

— Сигурно за някои е чудесно.

— Какво означава това?

Дейзи я погледна ядосано.

— Казах, че никога вече няма да бъда прислужница, ето какво!

Аби не разбираше.

— Знам.

— Нали рече, че ние… не, че вие трябва да водите прислужница, когато пристигнете у лейди Биатрис, — че да сте истински млади дами и тъй нататък. Защото истинските млади дами не пътуват без прислужници.

— Да. И?…

— Не е трудно да се сетиш коя ще е прислужницата! — изръмжа Дейзи. — И докога ще продължи тъй? Завинаги, туй е то! И ей ме на, вече без никакви спестявания, след като седмици наред ших всички тези дрехи за вас, младите дами, а сега пак ще съм прислужница!

Аби я прегърна.

— О, Дейзи, защо не каза нищо досега?

Дейзи отблъсна ръцете й.

— Е, сега го казах, нали?

— Няма да бъдеш прислужница. Заклехме се да бъдем като сестри и наистина ще бъдем.

Дейзи я изгледа скептично.

— Коя тогаз ще е прислужницата? Някоя от вас, префинените госпожички, дето изобщо не знаете да говорите кокни^[1]?

Аби се усмихна.

— Не. Господин Федърби.

Дейзи я зяпна.

— Господин Федърби? Хюит Федърби? Оня стар женчо от втория етаж? Дето живее с приятеля си, боксьора?

Аби кимна.

— Точно той. Преди е работил нещо подобно — като иконом, мисля, — затова тази сутрин говорих с него и той се съгласи.

— Да е прислужникът?

— Да. Той е много достолепен и ще ни придаде точно онзи порядъчен вид, от който имаме нужда.

Господин Федърби също бе изразил притеснения за това, което се канеха да направят. Аби го увери, че няма да извършат нищо незаконно, тъй като ги е поканила самата лейди Биатрис, но призна, че ще се наложи да прибегнат до измама и се страхува, че икономът на лейди Биатрис ще откаже да ги пусне. На господин Федърби това сякаш му се стори забавно.

Дейзи се замисли за миг.

— Тогаз аз какво ще правя?

Аби я изгледа озадачено.

— Същото, което и ние, разбира се. Ще бъдеш племенница на лейди Биатрис.

Веждите на Дейзи се стрелнаха нагоре.

— Аз? Да съм племенница на истинска лейди с титла? Не мога!

— Разбира се, че можеш.

Дейзи поклати глава.

— Никой няма да повярва, че сме сестри, госпожице.

— Ако продължиш да ме наричаш „госпожице“, наистина няма — отговори Аби. — А сега престани да се тревожиш и довърши ръкава на Джейн. Племенницата на лейди Биатрис не може да пристигне от Челтнам с жакет с един ръкав.

Дейзи сви рамене и се върна към работата си, но Аби я чу как си тананика една популярна песен, докато шиеше: „На път сме към Ботани Бей…“. Песен за осъдени престъпници, изпратени на каторга отвъд океана…

В два часа без петнайсет минути, точно когато Аби отметна и последната точка в списъка си със задачи, някой почука на вратата. Беше господин Федърби.

— Доведох приятеля си Уилям да помогне — каза той. — Предполагам, че има багаж за носене.

— О, благодаря ви, господин Федър…

— Наричайте ме просто Федърби, госпожице Аби — заяви твърдо той. — Никой не се обръща уважително към прислужниците. И наричайте Уилям просто Уилям.

Уилям кимна на Аби.

— И аз идвам — поясни той и без усилие вдигна сандъка на широките си рамене. — Заради багажа и в случай че стане нещо.

— О, няма да…

— … стане нищо. Разбира се, че няма — увери я спокойно Федърби. — Но по някаква причина самото присъствие на Уилям като че ли прави хората по-сговорчиви.

Аби напълно го вярваше. Федърби беше човек със среден ръст, спокоен, чевръст и елегантно облечен, стига да не се загледаш прекалено в леко разнищените му маншети и в безупречно изгладения, но износен костюм. Уилям, бивш боксьор, беше огромен, с широки рамене и грубовато лице, по което личаха белезите от годините удари на ринга. Усмивката му обаче беше много мила. Двамата мъже бяха помагали на момичетата няколко пъти и Аби не се поколеба да им се довери.

Уилям й смигна.

— Няма да стане нищо, госпожице. Оставих ония дни в миналото.

Той погледна към Федърби.

— Каза ли й, Хюит?

— Какво да ми каже?

— Снощи един човек питаше за вас — каза Федърби.

Аби се намръщи.

— Някой е питал за мен ли?

Уилям кимна.

— При това по име. Попита ме дали тук живее някоя си госпожица Чантри. И дали с нея живее русокосата й сестра.

По гърба на Аби пропълзя ледена тръпка.

— И ти какво му каза?

— Казах „не“, разбира се — отговори Уилям. — Надявам се, че съм постъпил правилно, госпожице Аби.

Аби отново почувства, че може да диша.

— Чудесно. Благодаря, Уилям.

— Но не знам кого още може да е питал, госпожице. Не всички са дискретни. И предлагаше „стимул“.

Уилям потърка палец и показалец във всеизвестния знак за пари.

Аби си пое разтреперана въздух.

— Е, след няколко минути заминаваме и се надявам, че няма да кажете на никого къде сме отишли.

— И насън не би ни хрумнало — увери я Федърби с лек поклон. Другите момичета дойдоха, понесли вещите си. — Госпожице Джейн, може ли да взема това? Още изглеждате малко бледа и уморена. И това, госпожице Дамарис?

Той вдигна покритата кошница от ръката на Джейн, взе една кутия за шапки от Дамарис и тръгна след Уилям към долния етаж.

— Благодаря ви — промълви Аби, примигвайки. Федърби бе поел командването, като истински иконом.

Долу колелата на каретата затракаха по калдъръма.

— Готови ли сте? — обърна се Аби към момичетата. Те кимнаха. — Тогава да тръгваме.

Можеше да се справи с това. Можеше.

* * *

— Ами ако всичко се обърка, Аби?

Джейн седеше в ъгъла на наетата карета, притиснала нервно кошницата до гърдите си. Беше се възстановила бързо от треската, но още се изморяваше много лесно, а когато беше изморена, често ставаше малко емоционална.

Аби я прегърна и отвърна успокоително:

— Няма. Просто прави каквото правя аз.

През целия ден бе успяла да запази привидно спокойствие и самоувереност, но сега пеперудите в стомаха й се бяха превърнали в птички, които се мъчеха да се измъкнат. Новината, че някой ги търси, не й помогна. Възможно ли беше този човек да е Морт? И ако беше той, как ги е открил?

От кошницата на Джейн се разнесе продължително нещастно скимтене. Последвано от многогласно мяукане.

— О, Джейн, нали не си взела онази проклета котка и нейните котенца? Нали ти казах…

Джейн стисна кошницата по-здраво.

— Не можех да ги оставя, Аби! Всеки момент ще съборят тази сграда и какво ще се случи с Котана и котенцата й? Още не са достатъчно големи, за да се грижат за себе си.

Дамарис добави:

— А и както описваш дома на лейди Биатрис, там със сигурност ще има мишки, Аби.

Аби въздъхна. Още като съвсем малка Джейн влачеше у дома бездомни животни.

— Добре тогава. Майката и без това сигурно ще избяга. Котките никога не правят каквото им се казва. Просто ги дръж в тази кошница, докато разберем дали лейди Биатрис обича котки.

Каретата зави зад ъгъла, изтрополи и спря пред вратата на къщата на Девънам. Уилям скочи от мястото си отзад и свали стълбичката. Федърби слезе и с огромно достолепие помогна на Аби и трите момичета да сторят същото.

Аби пое дълбоко дъх и дръпна звънеца. След няколко мига вратата се отвори и на прага застана икономът. Брадичката му беше мазна, а на жакета му се тресеше капка сок от месо, сякаш го бяха прекъснали по време на хранене.

— Искам да видя лейди Биатрис Девънам — каза Аби решително. Слава богу, че миналия път носеше воал!

Той погледна към нея, към момичетата зад нея и към Федърби, който стоеше до Аби с безстрастно изражение.

— А вие сте?…

— Госпожица Абигейл Чант… Чанс — поправи се тя, решавайки в последния момент, че ще е по-сигурно да се представи с друго име. — Аз съм племенница на лейди Биатрис. А това са сестрите ми — госпожица Джейн Чанс, госпожица Дамарис Чанс и госпожица Дейзи Чанс.

Тя направи крачка напред и си свали ръкавиците. Надяваше се той да не забележи как треперят ръцете й. Държеше се така, сякаш от само себе си се подразбираше, че ще ги пуснат.

Икономът стоеше, набит и едър, на входа, и се поклони мазно-мазно.

— Лейди Биатрис не си е у дома.

— Глупости! Очаква ни. А сега се отдръпнете… Кодъл, нали така?

Той като че ли се стъписа, че тя знае името му.

— Идваме чак от Челтнам и имаме нужда от почивка и освежаване.

Кодъл се изду като жаба.

— Лейди Биатрис не ми е споменавала нищо.

— Нищо не мога да направя. Уговорихме всичко преди известно време. Несъмнено е забравила. Доколкото знам, напоследък не е добре.

Аби му отправи пронизващ поглед — изражение, което бе овладяла до съвършенство в класната стая.

— Възнамерявам лично да се погрижа за нея. А сега, ако сте така добър…

— Отстъпете, ако обичате! — обади се Федърби и дръпна Аби настрани точно когато Уилям, понесъл сандъка на раменете си, изтрополи по стъпалата. Той вървеше право към иконома, като останала без контрол карета, която се носи с пълна скорост.

Кодъл изкрещя и отскочи настрани в последния момент. Преди икономът да се е съвзел, Федърби въведе и четирите момичета в преддверието.

След като набута в отпуснатите ръце на Кодъл една чанта, кутия за шапки и кошницата, от която се разнасяше мяукане, Федърби свали наметалото на Дамарис, преметна го през ръката на слисания иконом и елегантно се поклони на Аби.

— Госпожице Аби.

Искаше й се да го прегърне. Вместо това се възползва от открилата се възможност.

— Благодаря, Федърби — рече тя, забърза към стълбите и нареди през рамо: — Кодъл, ако обичате, погрижете се да разтоварят багажа ни и да ни донесат нещо освежително — със сестрите ми умираме от жажда. Аз ще се кача за малко горе и ще кажа на лей… леля Биатрис, че сме пристигнали.

— Спрете!

Една едра жена с лекьосана бяла рокля застана пред нея с ръце на кръста.

— Не можете да се качите.

Косата й стърчеше изпод мърлявата шапка на провиснали мишосиви кичури.

Аби въздъхна вътрешно и се опита да принуди дебеланата да сведе очи.

— А вие коя сте?

— Госпожа Кодъл — отвърна войнствено жената. — Готвачка и икономка на Девънам Хаус. Не можете да се качите.

— Защо?

— Никой не може да безпокои лейди Биатрис. Болна е.

— Тогава като предана племенница трябва незабавно да се кача при нея. — И Аби се опита да се стрелне покрай жената.

Готвачката бързо й препречи отново пътя.

— Тя не иска никой да я вижда, когато не е в най-добрия си вид.

— Глупости! Аз съм нейна племенница, а не гостенка. Предупреждавам ви, няма да допусна да ми пречите, затова се отдръпнете от пътя ми!

— Имам заповеди да не пус… ох!

Готвачката заподскача на един крак и се наведе да разтрие глезена си. Изгледа кръвнишки Дейзи, която я бе сритала здраво.

— Да спориш с таквиз като нея си е чиста загуба на време — обърна се Дейзи към Аби и кимна нагоре. — Тръгвай!

Аби хукна по стълбите. Забърза към стаята на лейди Биатрис, почука и влезе.

Възрастната дама лежеше в почти същата поза, в която я беше оставила снощи. Помъчи се да седне и Аби й помогна.

— Значи все пак дойде, госпожице Крадла. Не бях сигурна.

— Да, дойдох. И се надявам да сте ме поканили сериозно — отговори Аби, отиде до прозореца и дръпна завесите, за да влезе малко слънце. — Защото доведох сестра си и приятелките си и заявихме, че всички сме ваши племенници, дори Дейзи, която изпитва ужас от вас, а Джейн донесе една котка и трите й котенца, скарах се с иконома и готвачката ви, защото не искаха да ни пуснат да влезем и се опитаха да ми попречат да се кача при вас, но Дейзи ритна готвачката ви и ето ни тук.

Тя изтупа ръце — завесите бяха мръсни — и се обърна към леглото. Лейди Биатрис се усмихваше.

— Племенници ли каза? Добре, защото целият свят знае, че нямам дъщери. Но племенници… племенниците могат да изникнат откъде ли не.

— Предполагам, че вече си имате цял куп племенници — каза Аби с надежда.

— Не. Нямам братя, нито сестри, а единственият брат на съпруга ми имаше само един син, Макс.

— Мили боже!

Лейди Биатрис махна властно с ръка.

— Не се притеснявай. Щом искам племенници, значи ще ги имам.

— И казах на иконома, че фамилията ни е Чанс^[2].

— Защо?

— Някой ни е търсил вчера. Някой лош човек, така си мислим. Някой, който иска да навреди на сестра ми — обясни тя. — Реших, че може да е по-добре известно време да се представяме с фалшиво име, докато не разберем какво става. Когато се представях на Кодъл, понечих да кажа „Чантри“ и изрекох „Чанс“. Ще ви обясня всичко — уверявам ви, не исках да ви заблуждавам и ако не сте доволна, ние, разбира се, ще си тръгнем. Но след като вече сме тук, не искате ли първо да уредим нещата тук?

— Да, да, разбира се. Но защо Чанс? — попита лейди Биатрис, очевидно по-заинтригувана от избора на име, отколкото от факта, че гостенките й използват измислена фамилия.

— Не се сетих за друго име, което да започва със същите букви като „Чантри“. И в мига, в който ми хрумна „Чанс“, си помислих: е, добре, нали говорихме как това е нашият шанс да постигнем нещо в живота, освен това залагахме на шанса, така че ми се стори някак предопределено. Но ако не ви харесва…

— Не, харесва ми. Много. Сестрите Чанс. И за мен това е шанс за по-добър живот. Може би и аз трябва да си сменя името на Чанс.

Аби отвори уста, за да се опита да я убеди, че идеята не е добра, но забеляза как блестят очите й.

— О, вие се шегувате! — въздъхна тя с облекчение.

— Имаш ли нещо против, скъпа моя? Отдавна не съм се забавлявала така.

— Нямам нищо против — отвърна сърдечно Аби и огледа стаята. Наистина се намираше в ужасно състояние. Поднос с купа овесена каша стоеше на същото място като предишната вечер. Аби спря огледа си и отново погледна към подноса, този път по-отблизо. Беше на съвсем същото място.

Огледа съдържанието на купичката. Овесена каша, още по-изсъхнала от преди, и чаша… със слой засъхнала супа на дъното. Тези злодеи! Вече беше следобед, а те не се бяха погрижили за господарката си от предишния ден. Аби стисна юмруци. Всяка мисъл да работи с тези хора изведнъж се изпари.

— Лейди Биатрис…

— Леля Биатрис. Нали не си забравила, че си ми племенница?

— Боя се, че ще трябва да уволня прислужниците ви. Те са не само неугледни, нечестни и ви пренебрегват, което знаех и преди, но са и зли!

— Знам. Давай, скъпа моя, уволни ги.

— Значи нямате нищо против? Проявявате голямо доверие към една непозната, която се покатери през прозореца ви в тъмната нощ.

Възрастната дама я изгледа проницателно.

— Харесвам те. Освен това не бих могла да изпадна в по-лошо положение от сегашното, нали?

— Наистина не можете. Всъщност положението ви ще се подобри значително! — зарече се Аби. — Аз ще се грижа чудесно за вас, сякаш наистина сте любимата ми леля. Всички ще се грижим.

— Вярвам ти, дете. Вече ми беше от голяма полза.

Аби остана озадачена.

— Как така?

— Преди да дойдеш, бях така отегчена! А ето че сега момичета с панталони се катерят през прозореца ми по всяко време на нощта, носят ми супа, говорим за интересни работи и кроим планове как да уволним иконома ми. Момичета ритат готвачката ми — много искам да се запозная с тази Дейзи, която изпитва ужас от мен, но може да изрита готвачката ми! Госпожа Кодъл е огромна и страховита! — носят ми котки и котенца и кой знае още какво. За пръв път от… о, от цяла вечност… нямам търпение да видя какво ще ми донесе утрешният ден.

Аби я погледна с удивление, а после, за своя изненада, се усмихна широко.

— Това ще е приключение за всички ни, нали?

— Наистина, момичето ми, наистина! — съгласи се лейди Биатрис. — И го очаквам с нетърпение. А сега ми донеси шапчица и шал, за да изглеждам поне малко представителна. И лорнета ми — ей в онова чекмедже е. И оправи тези възглавници, за да мога да седна. Искам да се запозная с тези мои нови племенници Чанс.

* * *

— Лейди… имам предвид леля Биатрис иска да се зап… да ви види — каза Аби, когато се върна в преддверието.

— Всички ли? — попита нервно Дейзи. — Аз мога… да гледам котките.

— Всички, включително и ти, Дейзи. Засега котките ще останат тук.

Усмихна се на Джейн.

— Да, казах й. Очевидно обича котки.

Аби погледна към иконома и съпругата му. Към тях се бяха присъединили един лакей и намръщена прислужница. Стояха скупчени един до друг, нацупени и враждебни, и я гледаха заплашително. Аби си помисли за недокоснатия поднос на горния етаж.

— Има ли други прислужници в тази къща?

— Не.

— В такъв случай ще говоря с всички ви след половин час, след като със сестрите ми… ъъъ… се видим с леля. Трябва да отбележа, че съм отвратена от състоянието, в което я намирам. А стаите й са ужасно мръсни!

— Както и цялата къща, доколкото виждам — обади се Дамарис. — На пода в преддверието има изсъхнали листа, Аби, и паяжини във всеки ъгъл! — Тя посочи една.

— Няма достатъчно персонал, това е проб… — започна госпожа Кодъл.

Аби се обърна разярена към нея.

— Как смеете да се оправдавате! Видях с очите си колко ужасяващо сте занемарили господарката си! Възползвали сте се от болестта й по най-безобразен начин и трябва да бъдете… — погледът й обхвана и четиримата. — Трябва да бъдете бичувани заради отношението си към нея! Не се съмнявам, че сте я лишили не само от грижи, а и от пари, и ще се погрижа да си получите заслуженото!

Тя си пое дълбоко дъх и опита да се успокои.

— Но най-напред със сестрите ми трябва да отидем на горния етаж. Леля ни очаква.

Федърби и Уилям стояха тихо до стената в преддверието и наблюдаваха събитията.

— Господин Федърби — каза Аби, подчертавайки почтителното обръщение, — мога ли да оставя нещата във ваши ръце?

Той се поклони.

— Разбира се, госпожице Чанс.

— Елате, момичета! — подкани ги тя и се заизкачва по стълбите.

Те я последваха, онемели от смайване. Когато хората в преддверието вече не можеха да ги видят, Джейн прошепна:

— Аби, никога не съм те виждала толкова гневна!

Аби си пое дъх, разтреперана от гняв, и се усмихна тъжно на сестра си.

— Изчакай да видиш лейди Биатрис. Ще разбереш защо.

Тя отново почука и влезе.

— Значи това са моите племенници — огледа лейди Биатрис момичетата, строени пред леглото й. — Това е Джейн — онази, за която каза, че е красавица. Била си болна, нали, млада госпожице?

Погледна към Аби.

— Реших, че може би преувеличаваш, но си права — наистина е красавица, макар че още е малко слаба от болестта.

А на самата Джейн каза:

— Ще се погрижим всички изискани господа да паднат в краката ти, госпожице. Това ще ти хареса ли, а? Ще ти хареса ли?

— Да, лейди Биатрис — отговори незабавно Джейн. — Звучи прекрасно.

Възрастната дама се подсмихна и насочи вниманието си към Дамарис.

— А ти си приготвила онази супа, нали? И ти не си от безличните, моето момиче. Когато ви покажем една до друга — едната русокоса, а другата с прекрасни черни къдрици… О, джентълмените наистина ще паднат в краката ви! Ще им е трудно да изберат.

— Аз не си търся съпруг, госпожо — каза тихо Дамарис.

Лейди Биатрис я изгледа замислено.

— Не искаш ли да се омъжиш?

Дамарис се изчерви и поклати глава.

— В такъв случай може би ти трябва един добър любовник. Тогава може да си промениш мнението.

Дамарис се изчерви още повече и лейди Биатрис се засмя.

— О, това ще бъде забавно! А ти, момиче — посочи тя с лорнета си Дейзи. — Ти трябва да си Дейзи, която е изритала готвачката ми. Вярно ли е, млада госпожице? Наистина ли си изритала готвачката ми?

Дейзи вирна брадичка.

— Наистина — потвърди предизвикателно. — И ако трябва, пак ще я изритам. Тя е гнусна, мазна дърта крава! — После внезапно си спомни, че разговаря с благородна дама. — Ъъъ, Ваше благородие — измънка тя и направи реверанс.

Лейди Биатрис проследи движението й с критичен поглед.

— По-късно ще те науча как се прави. Има специално движение за жени с куц крак. И така, госпожице Дейзи, правилно ли съм разбрала от Аби? Ти ли уши дрехите, които всички носите?

— Да, госпожо — измърмори Дейзи.

— Джейн, ела тук и се обърни, за да те видя хубаво — заповяда лейди Биатрис и Джейн направи бавен пирует. Старата дама огледа облеклото й през лорнета си. — Сега Дамарис.

Дамарис направи същото.

— И Дейзи.

Намусена, Дейзи неохотно се завъртя в кръг.

— Хммм — измърмори лейди Биатрис и замълча за миг. После посочи към Джейн: — Ръкавът на този жакет всеки момент ще се разшие.

Дейзи възкликна раздразнено и се втурна към Джейн.

— Нали ти казах, че е само на тропоска и трябва да внимаваш! — рече тя и оправи ръкава й.

— Извинявай, скъпа. Забравих — извини се Джейн.

Дейзи погледна към лейди Биатрис.

— Аз съм виновна. Нямах време да го довърша.

— Е, щом си ушила всички тези дрехи, скъпа моя, мога да кажа само едно: ти наистина имаш талант. Имаш око за стил и за това кое отива на една жена. — Изгледа Дейзи с присвити очи. — Освен това, госпожице, имаш разрешението ми да риташ готвачката ми когато поискаш. Както и иконома, стига да имаш желание — завърши тя и й намигна.

Дейзи ахна и се усмихна свенливо.

— Ще ми ушиеш ли нещо хубаво? — Лейди Биатрис придърпа шала по-плътно около себе си, но не успя да скрие износената си мръсна нощница. — Отдавна не съм обличала нищо, което да е и наполовина толкова хубаво, колкото тези рокли.

— За мен ще бъде чест, Ваша светлост — каза Дейзи и огледа замислено възрастната дама. — Мисля, че нещо с малко розово ще ви стои добре.

— Според мен първо трябва да ви приготвим вана — обади се Аби.

— И да изчистим хубаво тази стая — добави Джейн. — За да ви е приятно да живеете в нея.

— А аз ще ви приготвя нещо вкусно — завърши Дамарис. — Какво ще кажете за рохки яйца с нарязан хляб с масло?

— Рохки яйца с нарязан хляб с масло? — повтори шепнешком възрастната дама. — Не съм ги опитвала от…

Тя млъкна и устните й затрепериха. Лицето й се сгърчи и тя започна да търка насълзените си очи.

— Пустият прах! Пак ми влезе в очите.