Ан Грейси
Подарък от съдбата (14)

Глава 13

Какви ужасни неща са фактите!

Джейн Остин, „Лейди Сузан“

Когато на следващата сутрин Макс слезе за закуска, завари три от госпожиците Чанс да го чакат. Разбира се, преструваха се, че закусват, но отдавна бяха приключили. Погледнаха го с неспокойни изражения.

— Предполагам, че госпожица Чанс е с леля ми — каза той, след като си размениха учтиви поздрави.

— Вината не е нейна — каза Джейн веднага щом Федърби му поднесе бекон и яйца. — Имам предвид на Аби.

— Знам — отговори Макс и се насочи към закуската. Докато се хранеше, се почувства малко като животните от Кралската менажерия — нервни наблюдатели следяха всяка негова хапка и очакваха всеки момент да ги нападне.

— Ние изобщо не сме разправяли на леля ви тази измислица — увери го госпожица Дамарис. — И не сме я молили да се преструва, че сме й племенници.

Макс знаеше това. Погледна към госпожица Дейзи, за да види дали има да добави нещо.

— Всичко е лъжа — каза тя, — но ние не сме молили леля ви да я разказва, уверявам ви. Не бива да вините Аби.

— Не я виня — отговори той и намаза филия хляб с масло.

— А лейди Биа нямаше лоши намерения — продължи упорито Дейзи. — Тя просто… просто…

— Се забавляваше — помогна й Макс. — Знам. А къде е госпожица Чанс? Бих искал да говоря с нея.

Момичетата се спогледаха тревожно. Наистина бяха много млади.

— Казах „да говоря с нея“, а не „да я удуша“ — успокои ги сухо той.

— Тя излезе — каза Джейн след миг. — Мисля, че отиде до пощенската станция.

— Благодаря. Федърби, ако обичате, кажете да докарат каретата ми пред къщата.

След няколко мига нерешителност, размяна на мълчаливи гримаси и кимания, които смятаха, че не е забелязал. Момичетата се извиниха и забързано излязоха от стаята за закуска.

Макс допи кафето си и се отправи към входната врата. Писмото, което бе оставил на масата в преддверието снощи, го нямаше — навярно вече беше пуснато. Добре! Веднага след пристигането си в Англия писа на Хенри Парело, че се е върнал и при първа възможност ще го посети в дома му в Манчестър. Миналата вечер отново написа кратка бележка до Парело, с която отлагаше посещението си. При това положение с леля Биа и сестрите Чанс, пътуването му на север трябваше да почака поне докато настанеше леля си в новата къща. Дали сестрите Чанс щяха да дойдат с тях — това все още не беше решил.

Леля Биа обичаше момичетата и искаше да идат с нея, това беше безспорно. Подозираше, че е малко оглупяла по отношение на тях. Как можа да измисли абсурдната история за Гризелда! Добре че той беше там, за да пресече тази измислица още в началото.

Че сестрите Чанс искрено обичаха леля Биа — сега това също беше очевидно… и представляваше проблем. Изглежда, и четирите нямаха пукната пара, с изключение на издръжката от леля му. Те зависеха от нея също толкова, колкото и тя от тях, просто по различен начин. Лъжкини или не, не можеше да ги изхвърли.

Дали беше благоразумно да им позволи да живеят в къщата на леля му, в неговата къща… Виж, това съвсем не беше очевидно.

А как щяха да реагират те, когато той се оженеше за госпожица Парело… Това пък съвсем не можеше да се предвиди. Но щеше да се ожени за нея, така че колкото по-скоро преместеше леля Биа на удобно място в новата къща, толкова по-добре за всички.

А за тази цел имаше нужда от помощта на госпожица Абигейл Чанс.

* * *

На Чаринг Крос тъкмо се канеше да подаде юздите на коняря, да пресече пътя и да провери дали тя е още в пощенската станция, когато я видя да излиза оттам.

— Чакай тук — обърна се той към коняря. Тъкмо щеше да прекоси улицата, когато забеляза нещо странно.

Един мъж беше излязъл след нея от станцията. Макс го видя как се обърна към група безделници, които се мотаеха наблизо, и кимна към госпожица Чанс. Някакъв дрипав тип се отдели от останалите и тръгна след нея. Какво ставаше, по дяволите?

Макс имаше изострен от опита инстинкт за неприятностите и не се поколеба: пресече улицата, като изруга под нос, когато движението го забави, и тръгна след тях.

Госпожица Чанс зави по една странична уличка. Преследвачът й стори същото. Макс ускори крачка.

Какво искаше този? Госпожица Чанс не беше от хората, които някой разбойник би си наумил да ограби. С това безлично сиво наметало и обикновено боне приличаше повече на гувернантка, отколкото на жертва, която си струва да нападнеш. Дори не носеше бижута — нямаше даже верижка, била тя сребърна или златна.

Без да забелязва преследвача си, госпожица Чанс зави по една тясна уличка — навярно по-пряк път до пазара. И мъжът зави. Макс ги догони само след секунди. По дяволите! Освен тях двамата на уличката нямаше никого.

А за тези няколко мига мръсникът почти бе успял да настигне госпожица Чанс.

Парцаливият негодник се напрегна и се надигна на пръсти. Макс не изчака да види какво ще стане, нададе вик, хвърли се напред и го сграбчи за палтото. Госпожица Чанс бързо се обърна.

— Какво…

Мъжът се извъртя с нож в ръка и замахна към Макс без предупреждение. Макс се опита да избегне острието, но почувства кос удар.

— Бягайте! — изкрещя той на Аби.

Не я видя как побягва, не можеше да откъсне поглед от човека с ножа. Лицето му беше сиво, подобно на муцуна на плъх.

— Ти не се бъркай, копеле! — изръмжа той. — Туй не те засяга.

Ножът проблесна в ръката му — дълго зловещо острие с извита костена дръжка.

— Жената е с мен — изръмжа Макс.

Мъжът изсумтя и сви философски рамене.

— Хубаво, началник.

Вдигна умиротворително ръце и сякаш понечи да отстъпи назад, но после рязко се хвърли отново към Макс, като се целеше в гърлото му.

Макс обаче бе подготвен. Когато ножът се стрелна към него, той го избегна и същевременно удари силно китката на нападателя си. Острието издрънча на калдъръма. Макс нанесе един бърз удар в корема на негодника и още един в гърлото, и докато той се мъчеше да си поеме въздух, го блъсна силно в стената.

— Защо я следиш?

Мъжът се помъчи да се отскубне и изръмжа някаква гнусотия. Макс отново го удари.

— Внимавайте! — изкрещя госпожица Чанс. Проклятие, какво правеше още тук? Но Макс нямаше време да мисли — втори мъж изникна отнякъде и му се нахвърли.

Макс се завъртя, повлече Плъха със себе си и го избута на пътя на втория нападател — набит грубиян с платнена шапка. Двамата се сблъскаха, Плъха се спъна, залитна и падна на камъните. Вторият мъж се приближи, размахвайки тояга към главата на Макс. Той се наведе и я избегна.

Нападателят стигна до него и се сборичкаха. С крайчеца на окото си Макс зърна как Плъха се надига мъчително и отново се отправя към него. Подготви се да посрещне нападението, но за негово удивление госпожица Чанс скочи върху гърба на Плъха, изкрещя като отмъстително банши и го заблъска по главата с чантичката си. Обви ръце около врата му и се вкопчи в него като маймуна, в опит да го събори или да го удуши. Мъжът залитна и изруга, докато се мъчеше да я отблъсне.

Макс, който се бореше с втория нападател, не видя какво се случи после, но се обърна точно навреме, за да зърне проблясването на острие, когато Плъха замахна назад към Аби. Острието потъна в плата на вихрено развените й дрехи и нападателят го задърпа с всичка сила, за да го извади.

Ръцете на Аби разхлабиха хватката си върху врата му. Мъжът се обърна и я метна с всичка сила на земята. Изведнъж настъпи тишина, която стъписа Макс — писъкът на Аби ненадейно секна. Тя се просна на мокрия калдъръм, без да помръдне.

— Аби!

С един скок Макс преодоля разстоянието, което ги разделяше, сграбчи Плъха за врата и го блъсна силно в стената. Той отново изпусна ножа, този път Макс го грабна и застана между Аби и злодеите.

— Елате да ви видя от какво тесто сте замесени!

Плъха и съучастникът му се спогледаха, измърмориха нещо и побягнаха.

Щом се увери, че наистина са си тръгнали, Макс се хвърли на колене до проснатото тяло на госпожица Чанс.

— Госпожице Чанс! Аби!

Тя не помръдваше.

— Аби!

Със свито сърце той я обърна внимателно и с облекчение видя, че си поема въздух като риба — беззвучно, безпомощно. Очите й бяха разширени и изпълнени с паника, а лицето — разкривено, докато се мъчеше да вдиша и не успяваше. Но никъде нямаше следи от кръв.

Изпълни го безкрайно облекчение. Слава богу, беше останала без въздух, а не ранена.

— Нищо ви няма. Изкараха ви въздуха, това е всичко — каза й той. Помнеше колко е страшно, когато за пръв път ти изкарат въздуха. Онези няколко мига в самото начало, когато белите ти дробове просто не работят.

Той я вдигна от студения кален калдъръм, придърпа я в скута си, притисна я към гърдите си и започна да разтрива гърба й с ритмични успокояващи движения. Люлееше я нежно и шепнеше:

— Няма нищо, в безопасност сте. Само след минутка ще се оправите. Просто се отпуснете и дъхът ви ще се върне.

Пръстите й се вкопчиха в реверите му, а умолителният й поглед се впери в неговия, докато напразно се мъчеше да си поеме дъх. Усилието сякаш продължи цяла вечност, но най-накрая се разнесе шумен, подобен на ридание звук и тялото й потръпна до неговото, когато тя пое първата си глътка благословен въздух. Продължи да вдишва дълбоко пак и пак, и накрая паниката й започна да намалява.

Макс я притискаше до себе си и продължаваше ритмично да разтрива гърба й, макар че не беше сигурен кого успокоява. Онзи миг, в който видя как ножът се плъзва сред гънките на дрехите й… неподвижната й фигурка, просната на калдъръма…

Ръцете му я стиснаха по-здраво. Изпитваше необходимост да усети топлото й живо тяло до своето.

Тя лежеше тихо и доверчиво, сгушена до него със затворени очи, и се мъчеше да си поеме въздух, да прогони тръпките, които разтърсваха тялото й.

— Отидоха си — каза той. — В безопасност сте. Държа ви.

Той сведе поглед към нея. Изглеждаше пребледняла и уплашена. Дребното й миловидно лице се бе изопнало така, че той усети болка в гърдите си.

В боричкането беше загубила бонето си. Той внимателно приглади косата от челото й. Точно над веждата й имаше натъртване, което вече започваше да посинява. На брадичката й тъмнееше ожулване, което изглеждаше разранено.

Но нямаше кръв. Макс я беше проверил възможно най-внимателно, но не намери никаква рана. Странно: сигурен беше, че видя как острието се забива, а онзи трябваше да дърпа силно, за да го извади. Но някак си, по чудо, не я беше пронизал. Слава богу!

* * *

Аби знаеше, че трябва да направи усилие и да се раздвижи. Трябваше, наистина трябваше. Сега отново можеше да диша, треперенето й бе намаляло и бе станало поносимо, а сърцето й… о, сърцето й…

Това не можеше да контролира.

Той я спаси. Изправи се срещу двама мъже заради нея, застана с нож пред тях. Нейният викинг спасител. А сега, начинът, по който я държеше…

Тя не помръдна — не можеше да се раздвижи, не можеше дори да се насили да пожелае да помръдне. Като дете, което стиска здраво очи и не иска да се събуди от сън, вярвайки, както вярват децата, че сънят може да стане истински, ако само си задържи очите затворени и просто… не… помръдва.

Тези ритмични успокояващи движения по изопнатите нерви на гръбнака й! Усещаше топлината им, усещаше успокоителната им сила. Този дълбок шепот, истинска скала на сигурност!

Аби притисна буза към гърдите му. Бяха толкова широки и силни, че й се искаше да пропълзи вътре в тях и да остане така, да остане завинаги така, в прегръдките му, вдишвайки аромата на тялото му — мокра вълна, лек полъх на кедър, чисти дрехи и загадъчният, съблазнителен мирис на мъж, топлината на дъха му, който гали кожата й.

— Как се чувствате сега? — попита той и на Аби й се прииска да заплаче, прииска й се да се засмее, да се вкопчи в него в прилив на напълно недостойно отчаяние, да удължи мига, съня, илюзията.

— Госпожице Чанс?

Той се наклони назад, за да я погледне. Ръцете му вече не я стискаха толкова здраво. Помежду им се промъкна студеното течение на осъзнаването. То накара тялото й да замръзне и тя отново се превърна в гувернантката, в старата мома.

— Челото ви е натъртено и имате… — започна той, обхвана брадичката й с ръка и внимателно повдигна лицето й — … ожулване на брадичката. Но това ли е всичко?

Пулсът биеше в бузата му и привличаше очите й като магнит. Не можеше да го погледне, още не.

— Аби?

— Вие ме спасихте — прошепна тя. И вдигна глава. И почувства, че се дави в загадъчната сивота на погледа му.

Очите му потъмняха. Той като че ли се поколеба, а после бавно, сякаш агонизирайки, сякаш го правеше против волята си, сведе глава към нея.

Устните им се докоснаха — съвсем лек допир, който едва можеше да мине за ласка, но Аби го усети чак до стъпалата си. През тялото й премина мощна тръпка.

Той се отдръпна. Сякаш не можеше да откъсне поглед от нея. Измърмори под нос нещо, което тя не разбра, а после я целуна страстно, жадно, привлече я силно към себе си, обхвана главата й с ръце, наклони лицето й, за да му е по-лесно да… да изпепели душата й.

Устните му бяха горещи, вкусът му — загадъчен и силен. Пристрастяващ.

Аби се вкопчи в раменете му и отвърна на целувката му с цялото си същество. Годините болезнена самота се стопиха под силата на страстта му. Поглъщаше вкуса, усещането, силата му. Жаждата, която можеше да се мери с нейната.

Целувките му бяха едновременно груби и нежни, дълбоки, сякаш я поемаше вътре в себе си така, както тя гълташе жадно въздуха преди няколко секунди, важни и необходими като самия живот.

Тя зарови пръсти в гъстите хладни къдрици на тъмната му коса, все още мокра от дъжда. Цялата гореше. Огънят танцуваше по кожата й, свиваше се на спирали от горещи тръпки дълбоко в нея.

А после, без предупреждение, всичко свърши. Той отдели устата си от нейната и я погледна смаян.

— Извинявам се. Това не биваше да се случва.

Аби се взираше в него замаяна, невярваща. За миг всичко наоколо застина, утихна. Не се чуваше никакъв звук, освен учестеното дишане на двама души. И тътенът на лудо биещото й сърце.

Чувстваше се разранена, чувстваше се като новоизлюпено птиче. Сега кожата й беше толкова чувствителна, сякаш влажният хладен следобеден въздух можеше да мине направо през нея.

А после изведнъж се озоваха седнали на влажния калдъръм на малката уличка насред Лондон. Шумът от движението, от колелета, които трополяха по калдъръма, от виковете на амбулантните търговци — на действителността — ги заля като вълна. Чайки крещяха над главите им, летяха над реката и се биеха за отпадъци.

— Това… това не може да се случи — промълви той. Гърдите му се надигаха и спускаха учестено. Гледаше я, без да може да си поеме въздух, устните му все още бяха мокри от целувките й. Отблъсна я съвсем леко, колкото да остави помежду им няколко сантиметра, но все едно я избута на цяла миля разстояние. Сивият му поглед, спокоен и непроницаем, й го показа съвсем ясно.

— Аз съм сгоден — каза й той напрегнато.

Срамът я изгаряше. Разтреперана, тя се надигна непохватно, изтърси роклята си, взе бонето и чантичката си и приглади косата си с треперещи ръце. Гледаше към стените, към калдъръма, към чайките, които кръжаха и крещяха в небето. Навсякъде другаде освен към Макс, лорд Девънам.

Тази жажда. Начинът, по който се вкопчи в него. Какво ли си мислеше той?

„Това беше само целувка — каза си тя. — Не означава нищо.“ Чувстваше се самотна и нищо повече. Нападението я бе извадило от равновесие и беше реагирала прекалено силно. А той… е, мъжете бяха такива. Вземаха това, което им се предлагаше. Дори жената да не е искала да…

— Вие сте наранена.

— Не, не, разбира се, че не! Това беше само целувка, знам — успя да изрече тя, опитвайки се да прозвучи светски и обиграно.

— Не, имах предвид… — посочи той. — На гърба ви има кръв.

Тя се опита да погледне, намери едно-две кървави петънца отзад на полата си, но не усещаше да е ранена. Не и ако човек не можеше да прокърви от унижение.

— Дайте да видя — каза той и я обърна. — На гърба ви има кръв, но не виждам никаква рана.

— Аз я виждам — отговори Аби и внимателно повдигна ръкава му. — Раненият сте вие, а не аз.

— Аз? Глупости!

И тогава видя разреза в ръкава си, кръвта, която се просмукваше в плата и бавно капеше на калдъръма сега, когато стояха прави.

— Да опустее дано!

С тази ръка я беше галил. Беше окървавил целия й гръб, без изобщо да забележи.

— Не я ли усетихте? Не боли ли?

Той поклати глава.

— Отначало не болеше, но… да, сега я усещам.

Тя започна да разкопчава жакета му. Той я отблъсна.

— Какво си мислите, че прави…

— Ще погледна раната ви. През жакета не мога да я видя.

— Няма нищо, това е драскотина.

— Вие кървите.

Тя задърпа жакета му, опитвайки се да го свали от рамото му. Сега, когато можеше да се съсредоточи върху нещо практично, се чувстваше по-добре.

— Престанете!

Той дръпна с едрата си ръка жакета и го върна на мястото му.

— Не ставайте глупав! Как да ви помогна, ако не мога да видя раната ви?

Той извади от джоба си кърпа и й я подаде.

— Завържете я здраво около срязването — през жакета. По-късно някой ще ме прегледа.

Това си беше чиста мъжка упоритост, но Аби не възрази. Разтърси кърпичката му, за да я разгъне, сгъна я диагонално, надипли я, за да стане на превръзка, и я завърза на ръката му, над жакета.

— Готово — каза тя и я стегна така, че го накара да изохка. — Това трябва да спре кървенето, докато се приберем.