Ан Грейси
Подарък от съдбата (1)

Пролог

Е, аз какво да направя? Работата очевидно е безнадеждна.

Дж. Остин, „Гордост и предразсъдъци“^[1]

Лондон, 1805

— Съжалявам, милорд, но нищо не е останало.

„Милорд“. Макс Девънам още не можеше да свикне с това обръщение. Лорд Девънам беше неговият едър, сърдечен, жизнерадостен чичо. Но сега чичо му беше мъртъв и Макс, наследникът, беше лорд Девънам.

После смисълът на това, което му казваха Харкорт и Дентън, адвокатът и управителят на чичо му, проникна в ума му.

— Какво искате да кажете? Как така нищо?

Чичо му беше богат човек — всички го знаеха.

Харкорт разпери ръце в знак на съжаление.

— Нищо.

— По-малко от нищо — уточни Дентън. — Чичо ви продаде каквото можеше да бъде продадено, ипотекира останалото и взе всички възможни заеми.

Макс се мъчеше да възприеме чутото. Чичо му бе умрял едва преди седмица, при ловна злополука, но никой, който го бе виждал в действие, не би заподозрял, че страда от недостиг на пари. По времето на смъртта си той бе домакин на голямо, пищно увеселение.

— Значи при смъртта си е бил задлъжнял?

Това всъщност не беше въпрос. Откакто разбра за смъртта му, Макс, който завършваше последната си година в училище, получи безкраен поток писма от търговци, които изискваха плащания и настояваха да получат от него това, което им дължеше чичо му. Някои от сумите бяха огромни.

— Безкрайно задлъжнял — съгласи се сериозно адвокатът.

Макс прокара пръсти през косата си.

— Каква скапана бъркотия!

Никой не го упрекна за грубия език. Вече не беше ученик. Беше лорд Девънам и имаше право да ругае, да заеме мястото си в Камарата на лордовете… и да поеме отговорността за огромната финансова каша, оставена от чичо му.

— Слава богу, че леля ми си има наследство. Поне тя няма да бъде забъркана в тази каша.

Леля му беше единствената дъщеря на граф Фентън. Преди сватбата й покойният граф беше създал голям тръст на нейно име за времето, когато овдовее.

Последва кратка тишина. Харкорт не откъсваше поглед от пръстите си. Дентън си играеше с документите на масата пред него. И двамата не поглеждаха Макс в очите.

— И то ли е изхарчено? — попита Макс смаяно. Не знаеше много за тръстовете, но открай време вярваше — всъщност веднъж го дочу и от чичо си — че е невъзможно да разбиеш тръст. Очевидно чичо му бе намерил начин.

Той погледна към двамата мъже.

— И така, какво трябва да направя?

— Всичко, което е останало, трябва да се продаде.

— Всичко?

Те кимнаха.

— Всичко — потвърди Дентън. — Девънам Хол…

— Семейното имение?

— Всичко — повтори Дентън и погледна списъка пред себе си. — Девънам Хол, мините в Корнуол, ловната хижа в Лестършър, имотите в Съсекс, имението в Норфолк, къщата в Лондон…

— Къщата в Лондон? Но това е домът на леля ми!

Леля Биа ненавиждаше провинцията. Загубата на къщите в провинцията нямаше да я трогне, но…

Макс недоумяваше. Как бе възможно никой да не е разбрал какво ще се случи? Да не е взел мерки да го предотврати?

Той поклати глава.

— Нямам нищо против да продам всички други имоти, макар че бих предпочел, ако е възможно, да се опитаме да запазим провинциалното имение, но няма да допусна градската къща да бъде продадена.

— Боя се, че нямате избор, милорд.

Макс се намръщи.

— Но къде ще живее леля ми?

Харкорт отвърна извинително:

— Може би при роднини?

Макс се ужаси. Леля Биа? Неговата великолепна, екстравагантна леля, една от дамите, които задаваха тона във висшето общество, да живее от милостта на роднините си като последна беднячка? Не можеше дори да си го представи. Това щеше да я убие.

— Невъзможно — чу той собствения си глас. — Останали са й само двама-трима далечни братовчеди.

Дентън се наведе напред и заговори категорично, но в гласа му се долавяше съчувствие:

— Вие не ни разбрахте, милорд. Всичко трябва да се продаде… и дори тогава пак ще останат дългове. Големи дългове.

Макс се смъкна по-надолу в стола си.

— Имате предвид, че съм разорен?

— Напълно.

Възцари се кратка тишина.

— Чичо ми не си ли е давал сметка?

Доколкото си спомняше, чичо му пилееше пари със замах до смъртта си, дори в самия ден на смъртта си.

Не, не пилееше пари. Трупаше дългове.

Тишината се сгъсти и стана неловка.

Дентън я наруши:

— Да, знаеше, че е разорен. Знаеше го от години. Постоянно се опитвахме да го накараме да разбере, но… — Той поклати глава.

Харкорт, адвокатът, се поколеба и каза деликатно:

— Чичо ви все пак се погрижи да изплати всичките си дългове от комар преди… смъртта си. Умря като джентълмен.

Макс се взираше в него, докато осъзнаваше какво му казва, нещо, което никой не му беше казвал досега — причината за дивото, разточително увеселение в имението, последният пиянски лов извън ловния сезон, на който чичо му, прочут като голям ездач, бе поемал все по-голям риск, прескачайки какви ли не препятствия, нехаещ за опасността, докато накрая стигна до последната ограда, заби се с главата напред в една каменна стена и си счупи врата.

Този негодник! Знаел е. Беше си отишъл сред пиянско веселие, за да избяга от кашата, която е забъркал. И е платил само дълговете си от комар — така наречените дългове на честта. На честта! Макс изсумтя. Оставил е на жена си и осемнайсетгодишния си наследник да се оправят с това.

Застави юмруците си да се отворят.

— Леля ми знае ли?

Харкорт поклати глава.

— Не знае нищо.

— Бижутата й може да осигурят…

— Имитации, милорд — осведоми го Дентън с прискърбие.

— Имитации?

Леля Биа бе донесла в брака си цяло състояние под формата на бижута.

— Лорд Девънам поръча копия на всички, освен на два-три пръстена — онези, които тя никога не сваля.

— Тя знае ли, че бижутата й са имитация?

— Съмнявам се.

— Значи наистина сме разорени.

Последва продължителна тишина. Умът на Макс кипеше. Само преди няколко седмици най-големият му проблем беше дали ще издържи изпита по латински и дали отборът му по крикет ще спечели купата, а сега…

Той стана и започна да крачи из стаята, опитвайки се да реши какво да направи. Като че ли нямаше особен избор. Но не смяташе да последва съвета на Харкорт и Дентън. Не и докрай.

Изпъна рамене и седна пак на мястото си.

— Добре тогава, продайте всичко освен семейното имение и къщата на леля ми в Лондон.

— Но…

Макс вдигна ръка.

— Няма да допусна леля ми да остане без дом и да зависи от милостта на роднините си. Най-важната ми задача е да й позволя да запази лондонската къща и да й осигуря доход.

— Но…

— И ако е възможно някак да запазя Девънам Хол, ще го запазя. Ако успеете, отдайте го под наем. Ако ли не, затворете къщата и дайте земята под аренда на местните земеделци.

— Но, милорд…

— Наистина разбирам колко сериозна е ситуацията — увери ги той. — Но това имение в Девън е сърцето на семейството ми от поколения и ще направя всичко по силите си да не го загубя. Продайте всичко друго; погрижете се да получите възможно най-добрата цена. Бъдете дискретни — подушат ли кръв, лешоядите ще изкълват докрай трупа. И платете отчасти на най-гръмогласните кредитори — може така да спечелим малко време, за да си поемем въздух.

Двамата възрастни мъже се спогледаха и сякаш стигнаха до някакво неизречено споразумение.

— Много добре, милорд, но продажбата на имотите изобщо няма да покрие всички дългове. Как ще…

— Ще взема назаем.

— Милорд, банките няма да ви дадат дори пени! Не разбирате ли? Разорен сте — каза с раздразнение Дентън.

Макс стисна юмруци.

— Още не съм разорен! И ако банките откажат да ми заемат парите, от които се нуждая, за да осигуря бъдещето на леля си, ще ги намеря другаде!

Гласът на Дентън стана настоятелен:

— Не го правете, милорд! Не знаете в какво се забърквате. Говорите за лешояди, но частните лихвари са по-страшни от лешояди.

Харкорт добави:

— Прав е. Спомнете си Шекспир — те може и да ви дадат парите, но ще поискат тоз фунт месо.^[2]

Макс стана.

— Щом няма друг изход, така да бъде.