Метаданни
Данни
- Серия
- Сестрите Чанс (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Autumn Bride, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мариана Христова, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 30 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Ан Грейси
Заглавие: Подаръкът от съдбата
Преводач: Мариана Христова
Година на превод: 2017 (не е указана)
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: „Калпазанов“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2017
Тип: роман (не е указано)
Националност: австралийска
Печатница: „Инвестпрес“ АД — София
Излязла от печат: 28.07.2017 г.
Редактор: Боряна Даракчиева
Технически редактор: Никола Христов
ISBN: 978-954-17-0315-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6503
История
- — Добавяне
Глава 18
Не всеки мъж успява да се ожени за жената, която го обича най-силно.
Джейн Остин, „Ема“[1]
Шумът беше оглушителен. На столове, наредени в полукръг, седяха най-малко трийсет души… и всички те говореха. Много от тях бяха от поколението на леля му — дами и неколцина джентълмени — но Макс с учудване видя, че тук-таме сред тълпата има млади дами, както и — още по-изненадващо — почти дузина джентълмени на неговата възраст или по-млади. При това не от господата, които обикновено посещаваха литературни събития.
С лице към този полукръг седяха три от сестрите Чанс. Сърцето на Макс подскочи, когато зърна Аби. Тя носеше рокля от избродиран с клончета муселин и зелено кадифено жакетче, което подчертаваше цвета на очите й, освен това беше направила нещо различно с косата си. Макар и с усилие, Макс все пак откъсна поглед от нея.
Леля му, със следобедна рокля от тъмночервен атлаз, която никак не отиваше на червеникавокафявата й коса, седеше отстрани в любимото си кресло. Говореше с някого и не забеляза влизането на племенника си. Дейзи седеше до нея.
За свое удивление Макс видя и Фреди. И той беше седнал отстрани, но възможно най-близо до момичетата. Изражението му силно напомняше на куче, което си пази кокала. Устните на Макс потръпнаха. Можеше да се закълне, че Фреди не е докосвал книга, откакто бе завършил училище.
Погледът му се върна към Аби. Сякаш усетила присъствието му, тя вдигна глава и погледна право към него. Очите им се срещнаха. И не се откъснаха повече.
Сестра й я побутна. Аби се изчерви и припряно вдигна малка книжка в синя подвързия.
— Глава петнайсета.
Гласът й беше тих, ясен и стигна до всички кътчета на салона. Сред публиката премина тръпка на приятно очакване.
Възцари се тишина и тя зачете:
— „Господин Колинс не беше благоразумен човек и образованието и обществото не му бяха помогнали да се сдобие с това, от което природата го бе лишила…“
Мили боже, това наистина беше някакво литературно общество!
Най-отзад в салона имаше свободен стол. Макс седна, за да види какво ще се случи по-нататък.
Аби четеше и всички слушаха — Макс не беше чувал такава тишина никъде другаде, освен в църква. Дори в театъра хората често говореха. Аби имаше красив глас и четеше толкова добре, че историята сякаш се разгръщаше пред слушателите.
Макс трябваше да признае и друго: историята беше забавна. Един-два пъти дори го накара да се усмихне, което го учуди.
Когато Аби довърши главата, публиката въздъхна шумно, после отново се възцари бъркотия, защото всички слушатели сякаш се чувстваха длъжни да говорят със съседите си за книгата. Поднесоха сладкиши и вино и сбирката като че ли приключи. Макс стана, за да се приближи към леля си и да я поздрави, когато един младежки глас оповести:
— Глава шестнайсета. — И отново се възцари тишина.
Този път четеше Джейн и макар че нямаше опита на сестра си, публиката я слушаше запленена. Особено младите мъже, както забеляза Макс. Леля Биа сияеше. Той не смяташе, че го е видяла. Тя улови погледа на Аби и размърда вежди. На лицето й се появи триумфално изражение, което бързо изчезна.
Ето значи какво било.
Той погледна към Аби и установи, че го наблюдава. Тя се изчерви и отклони погледа си. И тогава леля Биа го забеляза. По лицето й преминаха множество изражения — изненада, ликуващо предизвикателство, което го накара да се усмихне, но после то се стопи и изражението, което се изписа на негово място, обърка Макс. Приличаше почти на… смесица от укор, вина и… скръб?
* * *
— Знам, че за всичко е виновен чичо ти. Кажи ми истината, колкото и да е страшна.
Срещата на литературното общество бе приключила и леля му си беше легнала, уж за да подремне. Вместо това го повика, за да го подложи на разпит на четири очи.
— Колко големи бяха дълговете му? Какво си бил принуден да направиш?
Макс нямаше намерение да й казва каквото и да било. Цели девет години я предпазва от бъркотията, която бе оставил чичо му, и нямаше причина сега да се връщат към миналото. Това само щеше да я разстрои.
— Вече няма значение.
— Пфу! Разбира се, че има значение. Точно затова ще се ожениш за онова отегчително дете Парсли, нали така? С бащата сте се споразумели преди девет години — татко Парсли ми го каза — и мога да събера две и две. А и отговорността е толкова твоя, колкото и моя.
— Глупости! Аз бях наследникът.
— Беше само на осемнайсет.
— Да, но се справих.
Дяволите да го вземат Парело, задето й се беше представил в негово отсъствие. Очевидно след срещата им тя беше мислила много за ситуацията. Открай време си беше проницателна.
— Знам, че продаде другите имоти — продължи тя и небрежно махна с ръка. — О, не ме гледай така — тези неща се разчуват. Предполагам, че Парсли ти е заел парите, които са ти трябвали, за да спасиш имението?
Макс нямаше намерение да й казва, но очевидно тя умееше да му чете мислите. Лейди Биатрис се намръщи.
— Защо не ипотекира лондонската къща?
— Защото реших да не го правя.
Нямаше нужда да знае, че едва не е останала без покрив над главата.
Тя изпухтя подразнено.
— Тогава защо не дойде при мен? Разполагам с много пари. Баща ми сложи състоянието ми в тръст, далеч от алчните ръце на Гилбърт.
Макс стана от мястото си и се отправи към прозореца, сякаш се бе отегчил.
— Няма смисъл да говорим за тези неща. Всичко е минало и…
— О, боже! Той го е направил, нали? Разбил е тръста? — Тя изобщо не го изчака да потвърди. — От самото начало беше решен да открие начин да го направи. Беше ли останало нещо? Какъв въпрос само! Естествено, че не е било — Гил никога не вършеше половинчати работи. Ако разполагаше с един шилинг, щеше да похарчи гвинея и да ти обещае остатъка. Милостиви боже!
Тя се свлече на възглавниците си и в продължение на един дълъг миг не отрони и дума.
— И, разбира се, нито един човек или компания с добра репутация не са искали да ти отпуснат заем, не и когато всичко е било ипотекирано и при репутацията на Тил. Защо не ми каза? — попита тя, но не изчака отговора му. — Затова си отишъл при Парсли, който, предполагам, с готовност е приел възможността да впримчи в мрежите си едно неопитно момче.
— Не ме е впримчвал. Лихвата беше съвсем разумна.
— Лихвата! — изсумтя тя. — Не ми казвай, че да се ожениш за дъщеря му не е равносилно на един фунт плът, ако не и повече. И си обещал да й дадеш титла.
Хрумна й нещо друго и тя отново седна в леглото.
— Един момент! Откъде тогава идваше издръжката ми, щом Гил е разбил тръста? И не ме лъжи, защото познавах съпруга си. Сигурна съм, че е ошушкал всичко, без да ми остави и едно пени.
Макс не каза нищо.
— Парело! — изсъска тя. — Затова говореше така фамилиарно за Девънам Хаус. Каза, че от девет години искал да я разгледа — какво нахалство! Той държи ипотеката, нали?
— Къщата е негова — призна Макс. Нямаше смисъл да продължава да го пази в тайна. Леля Биа беше прекалено умна. — При условие че можеш да живееш в нея дотогава, докогато поискаш.
— Затова ме премести тук.
— Така или иначе тук ти е по-добре. Мястото е по-хубаво. Нали не страдаш за Девънам Хаус?
Тя поклати глава.
— Можеш ли да си го позволиш?
Макс кимна.
— Сега мога. Търговската компания е много доходоносна.
— Парсли спомена, че щял да събори Девънам Хаус.
Макс сви рамене.
— Сигурно ще я събори. Имаш ли нещо против?
— Не. Никога не съм била особено щастлива там, преди тези момичета да дойдат да живеят при мен. Това място е много по-приятно. Е, върна ли парите на Парсли?
Макс кимна.
— А лихвата?
Макс отново кимна.
— Добре. Значи това е краят. Прати го да си гледа работата и му кажи, че няма да се ожениш за момичето.
— Няма да направя нищо подобно. Дадох му обещание и възнамерявам да го удържа.
Тя завъртя очи.
— Защо? Обещание, изтръгнато от осемнайсетгодишно момче? Тогава не беше достигнал пълнолетие и законът не може да те задължи да го спазиш.
— Не е въпрос на закон, а на чест.
— Чест! — възкликна леля му и изсумтя грубо. — Този човек се интересува от парите, не от честта. И иска да има зет с титла, за да впечатли приятелите си — граждани.
— Може би, но говорим за моята чест, а това ме интересува.
— О, глупости! Типично мъжки безсмислици! Едно мъничко нарушено обещание, при това нечестно. Кой ще обърне внимание?
Той търсеше начин да я накара да разбере.
— Лельо Биа, честната дума на един джентълмен е невидимата тъкан на самата основа, която крепи нашата цивилизация. Не е въпрос на закон или…
Тя не го слушаше, затова той пробва другояче.
— Хора от Лондон до Китай, Индия и дори по-далеч знаят, че могат безрезервно да вярват на думата ми. Отне им години — защото това са хора, които не разбират кода на честта на един английски джентълмен — да се научат да вярват на думата ми, но сега й вярват. Беше ми много трудно да спечеля това доверие.
— Значи става въпрос за бизнес? — промълви тя невярващо.
— Не — отрече Макс и стисна зъби. — Става въпрос за уважение. За нещо повече от това — за самоуважение.
— И това е последната ти дума, така ли?
— Да.
— Твърдо си решен да се ожениш за това момиче и да направиш нещастни всички освен татко Парсли?
— Ще го преживееш — увери я той. — А ако не искаш да живееш с нея, ще купя друга къща за нас двамата.
Тя го изгледа гневно.
— Нямам предвид себе си! Аз не съм нещастна. Аз съм разярена. Има разлика. Не ми казвай, че ще бъдеш щастлив с това момиченце.
— Няма откъде да знаеш… — започна той.
— И макар че момичето изобщо не ме интересува, то едва е завършило училище и не заслужава да бъде нещастно заради амбициите на баща си.
— Няма как да знаеш дали ще бъде нещастно.
Тя изсумтя.
— Коя жена може да бъде щастлива, като знае, че баща й е принудил съпруга й да се ожени за нея? И че тъй като е била само на девет години, не е имала избор по въпроса за брака си? Имай предвид, че ако имаше и капчица смелост, тя щеше да се съпротивлява.
Той отвърна сковано:
— Такива уговорки не са нещо необичайно.
— За нашата класа, не за нейната. Гражданите са свикнали да се женят по любов. Ние невинаги имаме избор или поне по мое време нямахме. Но времената се менят и ти би могъл да имаш този избор, ако не беше толкова упорит.
— Ще се държа добре с нея.
Тя махна нетърпеливо е ръка.
— Знам, глупчо! Но търговците се държат добре с клиентите; стопаните се държат добре с конете и кучетата си. Говоря за щастие, радост, любов! — Тя поклати глава. — И ме вълнува какво ще стане с теб, а не с това скучно дете. Ти никога не си имал щастието, което заслужаваш, милото ми момче, а сега, като никога, това щастие е толкова близо. Но заради безсмислено мъжко чувство за дълг…
— Чест.
— Упорство! Красивите думи и благородните чувства за невидимата тъкан на цивилизацията звучат много хубаво, но така или иначе говорим чисто и просто за магарешко мъжко упорство. И заради това ти ще се вържеш до живот с една безинтересна дървена кукла, която може само да дрънка баналности, и несъмнено с времето ще разбереш, че е също толкова вулгарна, колкото баща си.
— Това не са само красиви думи! — тросна се Макс. — Това са нещата, които ме правят такъв, какъвто съм. Когато нямах нищо, когато разбрах, че чичо ми ни е оставил без нищо — с по-малко от нищо! — този гражданин, както го наричаш ти, колкото и да е вулгарен, ни спаси — спаси ми кожата, а също така и твоята — със заем, гарантиран единствено с обещание. Моето обещание. И аз няма да изневеря на това обещание.
— Без значение, че искането е било неразумно, а ти си бил зелен хлапак, който не е имал реална представа какво прави?
— Точно така.
Тя вдигна отчаяно ръце.
— Значи си голям глупак, щом непременно държиш да го спазиш и да направиш и трима ви нещастни.
— Трима ли?
Тя го изгледа многозначително.
— Наистина ли си толкова сляп, моето момче?
Не, не беше. Но съвсем не беше сигурен, че в тази история става въпрос за трима души. Не бе готов да го обсъжда с леля си.
Освен това нямаше смисъл.
* * *
Колкото повече мислеше за думите на леля си — че уговорката не е честна към Хенриета — толкова по-логично му се струваше. Той дори не се бе замислял как се чувства тя. Е, все пак не я беше виждал от деветгодишна, а тогава тя не остави у него никакво впечатление. Но когато икономката на семейство Парело в Манчестър му съобщи, че госпожица Парело е отишла в Лондон да поръча сватбения си тоалет, той, естествено, реши, че тя очаква с нетърпение сватбата си.
Но ако не беше така?
Макс добре знаеше, че господин Парело може да бъде извънредно убедителен.
Ако Хенриета не искаше да се омъжи за него, той не можеше с чиста съвест да позволи на баща й да я сплаши или дори да я принуди да се съгласи на подобна стъпка.
Леля му я нарече нерешителна. Ами ако баща й я принуждаваше.
Да направи нещастни трима души… Възможно ли беше?
Не можеше да си позволи да се надява. Още не. Но трябваше да разбере какви са истинските чувства на Хенриета, при това незабавно.
Той се изкъпа, обръсна се, преоблече се и се отправи към хотел „Пълтни“ на „Пикадили“. Не знаеше къде са отседнали двамата Парело, но „Пълтни“ беше предпочитано от кралските особи място, което щеше да го направи още по-привлекателно за господин Парело. Той несъмнено щеше да опита да се настани там, преди да отиде някъде другаде.
Инстинктът на Макс не го излъга — при пристигането му изпратиха съобщение до апартамента на семейство Парело и скоро след това го придружиха до горния етаж.
— Макс, скъпо мое момче! — Хенри Парело се приближи към него с протегната ръка, но после изведнъж я дръпна. — О, сега не бива да ви наричам така, нали, лорд Девънам? — Той се поклони.
— Наричате ме Макс, откакто бях на шестнайсет, и не виждам причина това да се променя, Парело.
Макс протегна ръка и те се здрависаха.
— Тогава бяхте момче, а сега сте мъж — каза Парело. — А това е моята малка Хенриета. Поклони се на Негово благородие, котенце.
Хенриета направи реверанс. Беше хубаво момиче — от онези хубави девойки, които обикновено го отегчаваха до смърт. Надяваше се да греши.
— А сега седнете, милорд, и ми разкажете — разкажете ни — какво сте правили през последните девет години. Сигурно сте преживели приключения, нали така? Трябва да кажа, че сте станали хубав мъж, нали така, котенце?
— Да, татко — измърмори тя.
„По-скоро покорство, отколкото съгласие“ — помисли си Макс. Поне се надяваше да е покорство.
— Животът в морето май ви се е отразил добре.
— Да.
В крайна сметка този живот наистина му допадна.
— И доколкото разбрах, сте преуспели в бизнеса, наистина сте преуспели. Много се гордея, моето… милорд.
Той продължи да го разпитва за финансите и бизнеса му по начин, който обикновено би накарал Макс да се наежи и да скастри грубо човека, който му задаваше тези въпроси, но зад вулгарността и вмешателството се долавяше искрена гордост от това, което Парело очевидно смяташе за постижения на протежето си.
През деветте години, изминали от последната им среща, Макс бе забравил, че всъщност искрено харесва Парело. При първата им среща — на една изложба на парни машини — преуспелият фабрикант се държа изключително мило със срамежливия шестнайсетгодишен ученик, отдели му много време, даде му много съвети и използва връзките си, за да го заведе на демонстрации на последните механични чудеса, до които широката публика нямаше достъп.
Бащата на Макс не проявяваше никакъв интерес към това, което правеше синът му. Чичо му — също. Готовността на Хенри Парело да слуша бе причината Макс да се обърне към него, когато се сблъска с истината за пълния размер на финансовата катастрофа, която бе наследил.
Така че Макс нямаше да прояви високомерие към тази безцеремонна, добросърдечна делова акула, като откаже да й разкаже това, което толкова искаше да разбере.
Все пак му беше длъжник. Ако Парело не му беше заел парите и не го бе изпратил в морето да стане търговец — демонстрирайки огромна вяра в едно неопитно, зелено осемнайсетгодишно момче, — сега и той, и леля Биа щяха да се намират в съвсем различна ситуация.
Освен това Парело имаше право да задава въпроси за финансовото му състояние — все пак щеше да му стане тъст.
Освен ако…
Макс погледна към Хенриета, която не беше казала нито дума по време на разговора. Слушаше ли изобщо? Макс не можеше да разбере. Изражението й беше спокойно, безизразно и непроницаемо.
Когато в разговора настъпи естествена пауза, Макс попита:
— Сър, ще имате ли нещо против да говоря с Хенриета насаме?
Парело се подсмихна.
— Младоженецът е нетърпелив, а, милорд? Не се учудвам. Моето малко момиченце се превърна в много хубава млада дама. Нали така, котенце?
Хенриета се усмихна за миг, но не каза нищо.
— Но не съм сигурен, че трябва да ви оставя насаме, ха-ха! Моята Хенриета е възпитана много строго и никога не е оставала насаме с мъж.
Макс разбра, че той не се шегува. Стана от стола си.
— Ще отидем в другата стая, където ще ни виждате, но все пак ще можем да говорим на четири очи.
Той предложи ръка на момичето.
— Хенриета?
— Милорд.
Когато се настаниха в съседната стая под любопитния поглед на Хенри Парело, който ги наблюдаваше от разстояние, Макс попита:
— Госпожице Парело… Хенриета… вие желаете ли този брак?
Тя примигна.
— Да, милорд.
Не се поколеба и за секунда. Проклятие!
— Защо? Защото баща ви го желае ли?
— Да, милорд.
Изглеждаше съвсем спокойна.
— Но ако имахте избор и баща ви нямаше нищо общо… ако волята ви бе напълно свободна, пак ли щяхте да искате да се омъжите за мен?
Тя го погледна озадачено.
— Не сме ли сгодени?
— Да, да, но искам да знам дали тази мисъл ви е неприятна по някакъв начин. Например, не съм ли прекалено стар?
— Не, милорд.
Веригите се затягаха около него. Той направи последен опит:
— Кажете ми честно — и не се страхувайте да ми кажете истината; обещавам, че ще уредя всичко с баща ви: — Този годеж по ваш избор ли е, а не само по волята на баща ви?
— Да, милорд.
— Добре. Хубаво. — Той сковано наклони глава. — Просто исках да се уверя, че не се чувствате принудена да се омъжите за мен.
— Принудена ли, милорд? — усмихна се тя едва-едва. — Татко никога не би ме принудил.
— Много добре — отговори той и се зачуди какво друго да каже. — Значи, ъъъ, доколкото разбирам, искате сватбата да е през есента?
— Това е най-модерният сезон за сватби, нали, милорд?
— Да. А церемонията — в „Сейнт Джордж“, на площад „Хановер“?
— Това е най-модерното място, нали, милорд?
— Да — отговори той с усилие.
Двамата продължиха да седят още няколко минути, без да казват нищо.
— А вие искате ли да ме попитате нещо? — обади се най-накрая Макс.
— Не, милорд.
Това беше. Нямаше спасение. „И така е справедливо“ — каза си той.
Парело не само му зае парите, от които се нуждаеше — макар и с лихва, но все пак разумна — но му предложи и солидни, проницателни съвети, които му помогнаха да се ориентира в кашата и бавно, но сигурно да се измъкне от финансовото тресавище. И не му поиска нищо за това.
Разбира се, тази помощ не костваше на Хенри Парело никакви загуби — Макс му изплати заема с лихвата. С цялата лихва освен женитбата. Парело определи условията си, без да се стеснява: „В бизнеса всички са съперници, затова не забравяйте винаги да измъкнете нещо допълнително за себе си.“
В този случай допълнителното нещо беше Макс да му стане зет. И Парело не се стремеше само към титлата, макар че идеята за зет с титла му допадаше. Не, Парело искаше самия Макс: син, на когото да предаде бизнеса, който също като него се интересува от иновациите в машините, който се вълнува от възможностите на парните машини, и вече бе доказал, че може да успее в бизнеса.
Както и да го погледнеше, беше длъжен да спази обещанието си пред Хенри Парело. „Проклятие!“. А Хенриета Парело бе готова да се омъжи за него. Повече от готова.
Сам си беше застлал постелята и сега трябваше да легне в нея. С Хенриета.
„Поне няма да бъбри весело на закуска“ — помисли си мрачно Макс и стана.
— Благодаря ви — каза той, макар че нямаше представа за какво й благодари, и се сбогува със семейство Парело.