Ан Грейси
Подарък от съдбата (22)

Глава 21

Напразно се възпирах. Всичко е безполезно. Не мога да се овладея. Позволете ми да ви кажа — безкрайно ви се възхищавам, обичам ви.

Джейн Остин, „Гордост и предразсъдъци“

Макс завари Бат влажен и студен, а хладният въздух предвещаваше настъпването на зимата. Бе пътувал цяла нощ и пристигна късно сутринта. Нае апартамент в „Йорк Хаус“ — най-добрия хотел в Бат — и бързо се обръсна, изкъпа и преоблече, преди да тръгне да търси любимата си.

Отиде в квартирата й — прилично, но захабено и бедняшко място. Зарече се, че Аби няма да остане дълго там.

Младите дами вече бяха излезли — така му съобщи хазяйката и го изгледа преценяващо. Той тръгна по улица „Милсъм“ и се отправи към Водната зала в долната част на града, но скоро спря насред крачка. Тя беше там, със сестрите си, разговаряха оживено пред витрината на една шапкарница.

Беше облечена в зелено. Той я харесваше в този цвят. Харесваше я във всички цветове и дрехи освен в онази нейна сива рокля. След сватбата щеше да я изгори. Заедно с наметалото.

Приближи се тихо към тях. Сестрите бяха погълнати от разговора си. Аби носеше миниатюрно боне, което изобщо не я предпазваше от мъглата и дъжда. По косата й блестяха капчици като малки диаманти.

За миг Макс остана неподвижен. Видя как Аби огледа нещо зад витрината и наклони глава, но после я поклати в знак на несъгласие. Сърцето му туптеше оглушително. Всеки неин жест, всяко движение му бяха така познати и скъпи. Едва не я загуби заради глупавата си упоритост. Тази мисъл го смрази.

Никога повече.

Това го накара да пристъпи към нея.

— Аби.

Тя се обърна и устните й се извиха в красиво изненадано „О!“. Беше бледа и очите й, макар и красиви, бяха леко зачервени. Значи не само той не беше спал.

— Лорд Девънам, откъде разбрахте…

Той я целуна там, насред улицата. Когато усети вкуса й, прилив на жажда накара главата му да се замае. Беше чакал толкова дълго този миг, беше чакал нея толкова дълго. Помисли си, че я е загубил, но ето че я намери отново.

— Макс, какво правите…

Той отново я целуна, без да обръща внимание на погледите и мърморенето на скандализираните минувачи. Доскоро се страхуваше, че никога вече няма да може да я прегърне, никога вече няма да усети сладкия, опияняващ, само неин вкус.

— Трябва да поговорим — каза й той, след като я пусна.

Тя изглеждаше така божествено изчервена и объркана, че той призова на помощ цялата си сила да не я дръпне обратно в прегръдките си и да не я отнесе на ръце въпреки публиката.

— Не тук на улицата, не…

Той погледна към сестрите й.

— Добро утро, дами, ще ме извините, ако заведа сестра ви в хотела си.

Това не беше въпрос.

— Но ако я заведете в хотела, няма ли да я компрометирате? — попита Джейн.

Макс кимна.

— Надявам се.

Очите на Аби се разшириха. По бузите й пропълзя възхитителна руменина, но тя не каза нито дума.

Джейн изглеждаше готова да спори, но Дейзи я сръчка силно в ребрата. Без да обръща внимание на учудения й поглед, малката лондончанка намигна на Макс, обърна се към Аби и каза:

— Ами, действай, Аби: отивай там и позволи на този мил човек да те компрометира. Знаеш, че го искаш.

Макс се ухили. Винаги беше харесвал Дейзи.

Аби се задави от смях, стъписана и притеснена. О, боже, наистина ли беше толкова очевидно? А тя така се мъчеше да скрие чувствата си.

Освен това, разбира се, не искаше да я компрометират. Никое почтено момиче не желаеше това.

— Довери ми се, Аби.

Той обви ръка на кръста й с движение, което със сигурност щеше да накара батските клюкарки пак да си зашепнат, и я дръпна силно към себе си.

— Ела с мен.

Силата му, топлината му, увереността му — всичко това беше така примамливо.

Не биваше да го прави. Не биваше… Знаеше, че не е възможно.

Дори не опита да се отдръпне.

Макс я притисна още по-силно към себе си.

— Дами — кимна той към сестрите и тръгна с Аби обратно по улица „Милсъм“.

„Това е само разходка — каза си тя. — Разходка на обществено място.“ Всичко бе съвсем почтено… с изключение на ръката на кръста й. Аби обожаваше допира му, решителния собственически начин, по който я привлече към себе си, начина, по който телата им леко се докосваха, докато вървяха, начина, по който той нагоди широките си крачки към нейните.

Но нямаше да отиде в никакъв хотел с него.

Калдъръмът беше влажен, а сега, в мъгливия дъждец, саждите от въглищата в домашните огнища бяха започнали да се събират в пролуките и оцветяваха всеки процеп и пукнатина в черно. Двамата вървяха безмълвно, с преливащи сърца и не знаеха откъде да започнат, защото имаха да си кажат толкова много неща.

Един въпрос не й даваше мира.

— Хенриета Парело?

— Настигнахме ги преди границата. Всичко е уредено. Когато се сбогувах с тях, Хенриета и баща й замисляха най-голямата сватба, която е виждал Манчестър. Тя е хитра малка палавница. С това спокойно личице излъга всички ни. Замисляла го е от седмици.

— Разбирам.

Аби не знаеше какво да каже. Би било уместно да изрази съчувствие — все пак годеницата му го бе изоставила — но сърцето й пееше. О, нямаше право да се радва, нямаше право дори да мисли за възможностите! Ако свържеше името си с нейното, това щеше да му навлече по-голям позор и унижение от едно обикновено изоставяне. И все пак без Хенриета щеше да му бъде по-добре. Той заслужаваше жена, която го обича и желае.

— Не че това имаше значение за мен — продължи той и тя рязко вдигна поглед към него.

— Но аз си помислих… Мислех, че…

— Какво си мислехте? — попита той, навярно бе прочел отговора в очите й. — Мислехте си, че ще се оженя за нея? След като избяга така?

— Да. Не. Не знам. Тогава защо тръгнахте след нея?

— Трябваше да помогна на баща й да я намери. Дължах му го. Но и дума не е ставало да се оженя за нея. Бях развалил годежа още преди да избяга — точно затова баща й ми беше толкова ядосан. Мислеше, че затова е избягала. Не знаеше — тогава и двамата не знаехме, — че го е замисляла от седмици.

Аби ахна и застина.

— Значи сте отменили сватбата? Но аз мислех, че за вас е много важно да държите на думата си.

— Така е, но вие сте много по-важна — отговори той и отметна от бузата й кичур влажна коса.

— Аз ли? Но… — И тя впери поглед в него, неспособна да мисли.

Вече бяха стигнали до „Йорк Хаус“.

— Всичките ви въпроси ще получат отговор. Трябва само да влезете вътре. Елате, любима, започна да вали и ще се намокрите. — Той я дръпна към вратата на хотела.

С лудо биещо сърце Аби му позволи да я въведе вътре. Тихият шум на луксозното оживено фоайе заглуши всички по-нататъшни думи. Аби се чувстваше не на място, както беше мокра и изкаляна.

— Как ни намерихте? — попита тя, докато той я водеше по стълбището.

Не това бе въпросът, който гореше на устните й, но в тази обстановка бе най-лесно да зададе него.

Лорд Девънам не отговори.

Тя го погледна.

— Лейди Биатрис? Тя обеща, че няма да ме предаде, но…

Той леко се усмихна.

— Да ви предаде? Леля Биа?

— Тогава откъде разбрахте, че сме в Бат?

— Федърби ми даде адреса ви.

— Федърби? — възкликна Аби наранена. Допреди миг бе готова да се закълне, че икономът ще им остане верен.

— Само защото го заплаших да изтръгна тайната с бой.

Тя го погледна смаяна.

— Не е възможно! Да заплашите да пребиете клетия Федърби? Но…

Той се засмя на изражението й.

— Не съм, разбира се. Но очевидно Федърби знае къде ви е мястото по-добре от вас самата. Последните му думи бяха: „Доведете госпожица Аби у дома.“ И точно това смятам да направя.

Аби прехапа устна и извърна глава. Звучеше толкова хубаво, но това не беше нейният дом. След като получи писмото, не можеше да се върне. Никога.

Стигнаха до стълбищната площадка. Той извади ключ, отключи една врата и каза тихо:

— Влезте и ме изслушайте, Аби.

Тя се поколеба. Не биваше да влиза, не трябваше да остава насаме с него в хотелската му стая. Знаеше, че за тях двамата няма бъдеще. Трябваше да си тръгне, да запази малкото почтеност, която още й оставаше, да се върне при сестрите си. И все пак… И все пак…

Какво имаше предвид той с това, че тя била по-важна от думата му?

За миг Макс си помисли, че Аби няма да влезе. Тя стоеше в коридора, хубавото й лице бе сгърчено в изражение на съмнение и нерешителност, а в очите й се четеше тревога.

Той взе ръката й и я придърпа вътре. Затвори вратата и остави целия свят навън.

— Питахте се защо съм развалил годежа си с Хенриета — каза той. Чувстваше, че потъва в погледа й. — Защото открих единствената жена на света, без която не мога да живея.

Устата й потрепери.

— О, Макс…

Той не изчака. Не можеше. Привлече я в прегръдките си и я целуна.

Отначало тя се скова в обятията му, но после той усети как през тялото й преминава тръпка и тя омекна, притисна се жадно към него, обви ръце около врата му. Отвърна на целувката му. Имаше вкус на невинност и дъжд с лек полъх на дим от дървени въглища, и на онази топлина, която пропиваше цялата й същност.

Устните й се разтвориха под неговите и целувката неочаквано излезе от контрол, когато той се гмурна в сладките й дълбини. Вкусът й нахлу в кръвта му като пожар.

Не беше възнамерявал нещата да стигнат толкова далеч така бързо.

— Не, не… спрете! — извика неочаквано тя и го блъсна в гърдите. — Не можем. Аз не мога.

— Какво има? Какво не е наред? — попита Макс и си пое дълбоко въздух няколко пъти в опит да се овладее.

— Не мога да бъда с вас. Не мога да се върна в Лондон. Имаше едно… страшно писмо.

— О! Да, знам.

Разбира се, тя се тревожеше за това. Постъпи глупаво, като не изясни този въпрос по-рано. С огромно усилие на волята той застави тялото си да се овладее.

— Не се тревожете за това.

— Значи знаете за писмото? Тогава разбирате защо не мога да се върна…

— Глупости! Разбира се, че можете.

— Но аз не бих могла да го понеса, ако вие и лейди Биатрис бъдете подложени на…

— Никой на нищо няма да бъде подложен — заяви твърдо Макс. — Нито аз, нито леля Биа се интересуваме какво говорят за нас — или за вас и сестрите ви, — но така или иначе човекът, който е написал онова отровно писмо, е в затвора. Седнете и ще ви обясня.

Не искаше да я докосва пак — не знаеше дали ще може да се овладее. Искаше само да я грабне в прегръдките си и да стопи с целувките си цялата й съпротива, всичките й възражения.

Тя свали глупавата финтифлюшка, която минаваше за боне, и я остави на масата. Косата й беше мокра от мъгливия дъжд. Край тила и слепоочията й се виеха черни кичурчета.

Макс копнееше да ги докосне, да зарови лице в хладната й нежна шия. Неговата малка любима обаче се тревожеше за всичко, а той искаше тя да дойде при него със спокойно сърце и без никакво съмнение.

На бюфета имаше някаква гарафа. Той напълни две чаши и й подаде едната.

Тя я пое разсеяно и каза:

— Мислите, че Морт е написал писмото? Но според Дейзи той едва чете, затова се съмнявам…

— Не е Мортимър. Друг е бил.

Той извади писмото, което бе взел от масата в преддверието предишния ден. Беше го прочел в каретата на път за Бат.

— Моят приятел магистратът ми писа, за да ми съобщи какво се е случило през последните няколко дни. Изглежда, когато Сидни Мортимър — или Морт, както го наричате вие — е осъзнал, че несъмнено ще увисне на въжето, той е решил да повлече със себе си и съучастниците си. Превърнал се е в същински извор на информация и в резултат цял куп мъже — сред които и някои така наречени джентълмени — сега са в затвора.

Той й подаде писмото.

— Вижте дали ще разпознаете някое име.

Аби се зачете, а той отпи от виното. Шери. При това доста хубаво.

Тя вдигна глава и го погледна изненадано.

— Грийви? Сър Уолтър Грийви? Но той е един от директорите на дома „Пилбъри“!

Макс кимна.

— Да, както и на много други благотворителни институции за момичета. Според Мортимър Грийви от пет години насам лично е подбирал хубави осиротели момичета, за да бъдат отвличани и продавани.

— Какъв ужас! Не мога да повярвам! Никога не съм го виждала, но Джейн каза, че бил много мил.

— Доказателствата са многобройни и непоклатими. Според приятеля ми в дома му са открити много уличаващи писма. И той ще увисне на бесилото.

Тя затвори очи.

— Не мога да понеса тази мисъл. Всички тези нещастни момичета… Бил е толкова жесток и зъл, предал е така ужасно доверието, на което се е радвал! — Тя се намръщи замислено. — Смятате, че той ми е изпратил заплашителното писмо?

Макс кимна.

— Почеркът е същият като на празното писмо, което получихте в деня, когато ви нападнаха. Предполагам, че ще съответства и на този от иззетата кореспонденция.

— Значи той е изпратил онзи човек с ножа? Но защо? Той дори не ме познаваше.

Макс бе мислил за това.

— Вие сте причината, поради която Джейн е успяла да избяга от бордея. Той сигурно не е знаел, че тя има сестра, още по-малко в Лондон. Затова е трябвало да разчисти и вас, и Джейн от пътя си. Връзката между вас двете и „Пилбъри“ — и неговите престъпления — е била прекалено очевидна. С вашите показания е можело да го обесят.

— Той уреди Джейн да получи място при майката на свещеника и изпрати каретата, която да я закара там — промълви Аби. — Става ми лошо само като си помисля. Бяхме му толкова благодарни, задето го уреди, а през цялото време… — Тя потръпна. — Аз дори му писах — на него, викария и госпожа Бодкин, — че Джейн е на сигурно място при мен…

— Точно така ви е открил и е изпратил след вас онзи злодей с ножа.

— Госпожа Бодкин нали не е замесена?

— Икономката на дома? — попита Макс и поклати глава. — Не, сега се опитва да открие следите на всички момичета, които са напуснали „Пилбъри“, след като той е заел длъжността си там — погледнете, ето тук — и той посочи онази част от писмото, в която се говореше за икономката.

— О, така се радвам!

Аби отпи от виното си, намръщи се и го остави.

— Толкова съм облекчена, че авторът на онова чудовищно писмо не е някой, когото познаваме. Беше ужасно да се питам дали някой от приятелите ни…

Макс я прегърна успокоително през раменете.

— Не мислете за това. Сега всичко свърши.

Тя се усмихна, обърна се и с жест, който му се стори естествен като слънчевата светлина, вдигна лице към него, за да я целуне.

Той се подчини, целуна я леко, а после успя да изрече с нещо, което наподобяваше самоконтрол:

— Още не. Първо трябва да ви кажа някои неща. Преди да…

Той преглътна и й махна да седне пак на стола си.

— Какви неща? — попита Аби, седна и скръсти ръце като нервна ученичка, толкова сериозна и хубава, че отново му се прииска да я целуне.

— Първото и най-важно нещо е това, че ви обичам и след минутка ще ви помоля да се омъжите за мен.

— О, Макс…

Тя стана и направи крачка към него, но той вдигна ръка да я спре.

— Не съм свършил.

Искаше да каже всичко, за да няма повече недоразумения. Да изясни всичко, преди Аби да го приеме. Или да не го приеме.

— Първо, дължа ви извинение, задето не ви казах в Лондон, че съм развалил годежа си с Хенриета. А след като за малко не отвлякоха сестра ви, трябваше да ви обясня какво правя, вместо да изхвърча така.

— Но нали сега знам…

— Трябваше да ви го кажа тогава, а не да ви оставя да разберете по-късно, от други хора. А онази сутрин трябваше да ви обясня защо отивам с Хенри Парело да търся Хенриета и любовника й — и причината не беше, че съм искал да се оженя за нея. Аз съм много задължен на Хенри Парело… не само защото преди девет години ми даде пари назаем.

Очите й блестяха.

— О, Макс, няма нужда да обяснявате ни…

— Трябва да го обясня, защото мисля, че неволно ви нараних. Работата е там, че исках първо да отстраня всички препятствия, за да мога да дойда при вас свободен и с ясни намерения. Но трябваше да ви кажа…

— Шшшт — притисна тя към устните му меките си пръсти, копринени и хладни до пламналата му уста. — Няма значение. И мисля, че е прекрасно, че първо сте се опитали да уредите всичко. Това е едно от нещата, които обичам у вас — винаги се опитвате да постъпите правилно.

— „Едно от нещата“? — повтори той и преглътна. — Значи ме обичате?

Значи го обичаше!

— О, Макс, разбира се, че ви обичам! С цялото си сърце! — И тя се хвърли в прегръдките му.

Целувката й беше сладка и дива — и леко непохватна поради ентусиазма й. Той обви ръце около нея, притисна я към себе си и започна да изучава загадката, която представляваше тя. Опиваше се от изящната греховност на тялото й, от чудото на простотата, с която му се предлагаше. Устните му се сляха с нейните в танц, стар като времето. Аби.

Тялото му болезнено жадуваше да я притежава докрай, но той се насили да я отстрани нежно от себе си. Пулсът му препускаше. Той си пое дъх, дълбоко и накъсано, отстъпи крачка назад и извади от джоба си смарагдовия пръстен.

— Както знаеш, обичам да върша всичко прецизно, затова, преди да продължим…

Той падна на коляно пред нея.

— Абигейл Чантри Чанс Чанселото…

От устните й излетя изненадан смях.

— Каквото и име да избереш, ще ми направиш ли честта да станеш моя съпруга? Обичам те и не мога да си представя как ще живея, ако ти не си до мен.

— О, Макс… О, Макс! — Очите й се замъглиха. — За мен ще бъде чест. Обичам те безкрайно, затова, ако си сигурен…

Той сложи пръстена на пръста й, изправи се, взе я в обятията си и отново я целуна.

Почти незабавно след това отстъпи назад, оставяйки помежду им поне метър разстояние, което му се стори като пропаст. Студена празнина, над която незабавно трябваше да прехвърли мост.

Членът му беше твърд като скала и пулсираше от желание.

— А сега си мисля, че е по-добре да си тръгнеш, любов моя, преди да направя нещо повече от това да те компрометирам.

Настъпи кратко мълчание, после по бузите на Аби пропълзя руменина. Погледът й се сведе надолу. На устните й заигра лека усмивка.

— Искаш ли малко помощ с тези копчета?

Сърцето му подскочи, както и някои други части от тялото му.

— Сигурна ли си, любима? Мога да изчакам, докато се оженим.

— Аз не мога.

Очите й блестяха.

— Значи ми вярваш?

— О, Макс, с цялото си сърце!

Тя посегна към копчетата на жилетката му. С пръсти, които се мъчеха да не треперят, ги разкопча едно по едно — платнени копчета, които се разкопчаваха трудно. Усещаше топлината му под финия плат, чувстваше силата му, долавяше загадъчния му познат аромат. Очи, тъмни като дим, наблюдаваха всяко нейно движение. Не можеше да го погледне в очите. Не се стесняваше, но чувствата просто се надигаха в тялото й и тя се усещаше толкова… неприкрита. Те заплашваха да изригнат от нея като наденичка, която разцепва коричката си. Тази представа не й хареса — беше крайно неелегантна мисъл в момента, в който искаше да бъде най-красива.

Искаше й се да беше по-грациозна, по-опитна, не толкова невежа, не такава непохватна глупачка. Искаше това сливане, искаше го повече, отколкото бе вярвала, че е възможно. „Такъв завършек — от бога да го просиш!“^[1]… Защо тогава беше толкова нервна?

— По-лесно ли ще ти бъде, ако направя това?

Той се наведе напред и прокара устни по нейните. Пръстите й незабавно се сковаха.

— Или това? — И той започна да покрива линията на брадичката й с целувки. Аби вдигна лице като котка, за да му е по-лесно, и потръпна от наслада, докато той докосваше кожата й с език.

Тя можеше единствено да се вкопчи немощно в жилетката му и да се отдаде на чувствените пулсиращи усещания, които преминаваха през нея с всеки негов допир.

Никога не си бе представяла, че един мъж може да я накара да се почувства така.

Той я гризна зад ухото. Тя потръпна, изви се срещу него и усети усмивката му върху кожата си.

— Ела! Да идем в спалнята!

Той пое ръцете й в своите. Аби стана и направи няколко несигурни стъпки. Чувстваше краката си някак странни, сякаш коленете й всеки момент щяха да се стопят.

Макс бързо я вдигна в прегръдките си. Тя ахна и обви врата му с ръце. Той я отнесе в спалнята — отнесе я. Никой не я беше носил, откакто беше дете, но в сегашното преживяване нямаше нищо детско. Чувстваше се като жена, желана и изпълнена с желание.

Той я положи на леглото като безценен дар, отстъпи назад и без да откъсва пламналия си поглед от нея, бързо свали жилетката и шалчето си. Наведе се, събу си ботушите и Аби се възхити на стегнатата елегантна линия на бедрата му и на твърдите мъжествени хълбоци в тесния светлобежов панталон.

Той се обърна, забеляза погледа й и Аби се изчерви до ушите, но не можа да сдържи усмивката си.

Чувстваше се възхитително покварена, отпусната на леглото на един мъж и вперила в него поглед, изпълнен с неприкрито възхищение. Знаейки, че има право да го гледа колкото си иска. Той я обичаше. Обичаше я. Обичаше точно нея. Толкова години самота… и сега… този невероятен, вълшебен, великолепен мъж. Нейният мъж.

Аби проследи с поглед как Макс отваря колана на панталона си и го бутва да се смъкне по краката му. Все още беше по риза и тя можеше да види единствено дългите му, голи, мускулести крака. Лицето й пламтеше, така че вероятно беше по-добре, че не виждаше нищо друго.

— Сега ти — каза той.

Чувствайки се непохватна и обзета от смущение, Аби седна и започна да развързва роклята си, но той коленичи пред нея и събу обувките й — първо едната, после другата. Ръцете му се плъзнаха по прасците й към жартиерите. Развърза ги пипнешком. Бяха скрити и от неговия поглед, и от нейния, и се движеха под полите й. Гледката й се стори странно еротична. Дългите му силни пръсти бяха умели и бързи — справиха се с връзките, а после бавно свалиха чорапите, плъзгайки се по голите й крака. Едрите му топли длани нежно галеха стъпалата й. Всяко негово движение предизвикваше малки тръпки на удоволствие, които пронизваха цялото й същество. Тя се разтапяше под допира му.

Наблюдаваше запленена, неспособна да помръдне, как той положи чорапите спретнато на стола, един до друг.

След това се изправи.

— Трябва ли ти помощ?

Гласът му беше дълбок, леко дрезгав и Аби осъзна, че не е направила нищо, за да съблече роклята си — бе толкова погълната от начина, по който той свали чорапите й.

Забързано, като дишаше на пресекулки, тя задърпа връзките на роклята си.

— Позволи на мен — каза той и след няколко движения роклята започна да се смъква по раменете й. — Тази рокля ми харесва — каза той, хвана подгъва и я вдигна. — Вдигни си дупето.

Това прозвуча почти прозаично… но роклята се плъзна над главата й и изчезна. Той внимателно я преметна на облегалката на стола. Докато беше с гръб към нея, тя припряно развърза корсета си.

А после останаха така — той по риза, Аби също. Трябваше ли да свали и нея? Ненадейно я скова страх. Тя не беше много… женствена. Ами ако Макс останеше разочарован? Тя скръсти ръце на гърдите си в опит да прикрие колко са малки.

— Колко си красива — каза тихо той, наведе се, устните му завладяха нейните и Аби забрави всичко друго — всичките дребни глупави тревоги се превърнаха в пепел под напора на устата му, която я зашеметяваше.

Не можеше да мисли — можеше само да реагира, само да чувства. Усети вкуса му — на желание, на жажда и на бездънна самота, която някаква отдавна погребана част от самата нея разпозна инстинктивно. Тя обви ръце около него, започна да отвръща на всяка целувка, на всяка ласка. Зарови пръсти в гъстата му къса тъмна коса и за миг си пожела той все още да беше нейният необуздан викинг с дълга грива.

Той погали гърдите й през ризата, погали корема й, крайниците й. Навсякъде, където я докоснеше, допирът на ръцете му през плата я караше да се разтапя и да тръпне от желание.

И през цялото време не спря да я гледа. Любеше я с поглед, с горещите си като въглени и тъмни като непрогледна мъгла очи. Как бе възможно някога да го е смятала за студен?

Той смъкна ризата си. След миг и нейната изчезна по същия начин — без извинение, без съжаление. Аби почти не забеляза, че е гола и открита пред погледа му — беше прекалено заета да го поглъща с очи. Толкова красив, толкова силен.

А когато той започна да обожава гърдите й с устни, език, ръце и тя усети грубото мъжко жулене на челюстта му, едва не се пръсна от чисто удоволствие. Гърдите й били малки ли? Чувстваше се могъща, безпомощна, красива. Триумфираща.

Притисна се към него с всички сили и крайниците й го обвиха като пълзящо растение. Усещането на тяло до тяло, кожа до кожа бе опияняващо. Неговата сила, мощта му, огненото му желание я възпламениха. Имаше чувството, че грее отвътре.

Ликуваше, докато гледаше коравата му силна гръд, когато прокара длани по кожата му, когато нежно започна да изучава малките издатини, когато започна да го гали, да го превръща в свой и да научава какво удоволствие му доставя това. Какво огромно удоволствие.

Той се извиваше и гърчеше под пръстите й, ръмжеше от удоволствие, казваше й, че тя е неговата любов, неговата красавица, душата му. И през цялото време я целуваше така, сякаш нямаше да спре никога. Никога. Целуваше я така, сякаш тя бе животворна вода, а той умираше от жажда. И тя разцъфваше под допира му.

Той побутна краката й с коляно, разтвори я и започна да я гали там. Дългите му силни пръсти настояваха, знаещи, опитни. Тя започна да се извива под ласките му, разтреперана от удоволствие, изпълнена с болезнено, отчаяно желание за нещо, но не знаеше какво е то.

Тя се разтапяше; беше напрегната като струна на цигулка; тресеше се от желание.

Погледна към него, към онази мъжествена част от него, която стърчеше напред с такава сила. Беше странна; беше великолепна. Посегна към нея, за да му даде същото удоволствие, което й бе дарил той. И същото незадоволено желание.

— Не — каза той и улови ръката й, преди да е успяла да го докосне. — Този път не, любов моя. Ако ме докоснеш, ще избухна.

— И ти ли? — изскимтя тя.

Той се усмихна, макар че стискаше зъби, сякаш го болеше.

— Не задълго.

Раздвижи се и тялото му я притисна към леглото. Аби се почувства смазана под тежестта му, но прошепна:

— Да, да!

Това беше то — това искаше. Някаква част от нея го осъзна. Тя обви крака около кръста му. Искаше да го притегли по-близо, да го стисне по-силно. Усети как коравата топлина на члена му побутва мястото, откъдето можеше да проникне, и ахна, когато усети как той се притиска към нея.

— Няма да се побере — изохка тя.

— Ще се побере — увери я той, без да помръдва.

Тя настръхна. Изведнъж изпита желание да го отблъсне от себе си. Допря ръце до гърдите му и го бутна, но в същия миг той навлезе в нея с бавно продължително движение, което я накара да се вцепени от неприятно усещане. Пред очите й отново изникна разцепената наденичка.

— Нали ти казах, че няма да се побере!

Но още докато говореше, почувства как тялото й омеква около него, приспособява се, за да го приеме, и внезапно вече не й беше толкова неприятно. Усещането беше странно, имаше и леко парене, но само толкова.

Той започна да се движи и тя се скова в очакване на ново неприятно усещане, но не… Нямаше нищо такова. Сега той се движеше по-ритмично и тя почти… изпитваше… нещо… Устреми се към… каквото и да беше то… и тогава пръстите му се плъзнаха помежду им и усещането премина през нея като пламък, като метеор.

Тя изпищя, изви гръб, заблъска се под него, а той тласкаше и тласкаше, и тя се движеше заедно с него и, о, беше великолепно, и ненадейно тя се озова на ръба на непоносим екстаз и този екстаз нарастваше и нарастваше, докато накрая той простена, тласна още веднъж и потръпна силно, докато тя се разпадаше на хиляди късчета около него — възхитително усещане.

Аби се събуди завита в леглото, сгушена до нещо голямо, топло и кораво. Тя се протегна с удоволствие, без да бърза, наслаждавайки се на усещането.

Изобщо не се чувстваше като сцепена наденичка. Чувстваше се като цвете, чиято корава сива обвивка се е разпукнала и отвътре се бяха раздиплили нови, блестящи и ярки цветчета, изложени на ласката на слънцето. Чувстваше се в безопасност, изпълваше я топлина, беше обичана.

— Аби? — избоботи в ухото й дълбок, тревожен мъжки глас. — Добре ли си?

Тя отвори очи и те се впериха в един притеснен опушеносив поглед. Най-любимият поглед на света.

Тя се усмихна. Беше изпълнена с радост и в същото време щеше да се разплаче. Преглътна сълзите си, защото знаеше, че той няма да разбере сълзите от щастие.

— Това беше… Дори не подозирах…

— Добре ли си?

Тя се сгуши до него, положи буза на голите му гърди и обви ръце около тялото му.

— Чувствам се прекрасно — въздъхна щастливо.

Той я обгърна с ръка и леко я целуна.

— Следващия път ще бъде по-хубаво, обещавам.

Тя се усмихна до кожата му.

— Не виждам как е възможно, но щом искаш, с удоволствие ще те оставя да ме убедиш.

Той изпухтя тихо и развеселено и тя почувства как тялото му се отпуска. Той погали ръката й, без да бърза. Дългите му сръчни пръсти събудиха великолепни нишки от съживени в спомена усещания. Аби не бе очаквала, че това, което се случва между мъжете и жените, може да е толкова… наситено с чувства и същевременно така… животинско. И същевременно така естествено.

Остана да лежи, сгушена до него, полубудна и замечтана. Вслушваше се в дишането му, усещаше стабилните удари на сърцето му под бузата си.

Да лежи тук, в тази тиха стая, гола до мъжа, когото обичаше, бе така интимно.

Навън започна да вали. По прозорците заудряха студени топчета. Стаята се изпълни с оловносива светлина. Беше ранен следобед, но Аби имаше чувството, че се свечерява. Стаята се изпълни със сенки и тя се запита дали не трябва да се облекат и да се върнат при сестрите й. Не искаше да ходи никъде.

— Ще донеса малко светлина.

Той се надигна сред вълна от одеяла и отиде гол до камината, където бе приготвен огън, който само чакаше да го запалят. Макс взе кутийката с прахан и се зае да го разпали. Голотата му сякаш ни най-малко не го смущаваше.

Аби никога досега не беше виждала напълно гол мъж. Отначало й се стори, че трябва да погледне настрана, но… това беше бъдещият й съпруг. Който вече й беше любовник.

Беше глупаво да се стеснява. Тя започна да го наблюдава, да се възхищава на играта на здравите мускули по гърба му, на линията на гръбнака му, на стегнатите хълбоци и дългите корави бедра. Той беше мъж така, както тя беше жена. Беше нейният викинг.

Той поднесе праханта към огъня и скоро зад решетката затанцуваха ярки пламъци. Макс взе една треска и запали половин дузина свещи. Аби го гледаше, а когато той се обърна и тя го видя в цялата му мъжественост, когато зърна онази част, която бе проникнала в нея, почувства, че не може да откъсне поглед. През тялото й премина вълна от усещания.

Какъв великолепен мъж! Чувствата я стиснаха за гърлото и почти я задушиха. Какво бе направила, за да го заслужи?

Той забеляза погледа й и се усмихна. Тази усмивка й каза, че разбира леката свенливост, която все още се таеше в нея, че тази свенливост му харесва, а чувствата му към нея далеч надхвърлят простото харесване. Тя усети как я изпълва топлина.

Той я обичаше.

Макс прекоси стаята и дръпна завесите, за да прогони студената светлина отвън. Дъждът продължаваше да удря по стъклата, но вътре беше топло, светло и уютно. Макс се мушна обратно в леглото.

— Нали още не искаш да си тръгнеш? — прошепна той и когато тя поклати глава, отново я взе в прегръдките си.

И ако първият път беше жадно притежание на трескава плът, пламнала от болезнено желание, този втори път беше по-бавен, по-дълбок, по-сигурен.

Това беше обет.

След това продължиха да лежат с преплетени тела в топлата светлина. Говореха шепнешком на фона на пращенето на огъня и на дъжда отвън. Той й разказа за бъркотията, която му бе завещал чичо му, за първото си пътуване по море и за ужаса на морската болест.

Тя му разказа за родителите си, за местата, където бяха живели, и как бяха умрели.

И за Лорънс. Той я притисна силно до себе си, а по-късно й разказа за жената, с която бе поддържал дълга връзка — китайска вдовица, която не искаше да се омъжва повторно.

По-късно разговорът се насочи към плановете им за бъдещето. Той й разказа за Девънам Хол, провинциалното си имение, и как бе успял да го задържи — на косъм — само него от всички имоти, които бе притежавал чичо му. Възстановяването на имението щеше да иска много работа, а Макс дори нямаше представа в какво състояние е къщата.

— Ще имаш ли нещо против, през по-голямата част от годината да живееш в провинцията? — попита той. — Знам, че много хора не обичат…

— Да имам нещо против ли? Когато имам възможност да създам свой собствен дом? Не знаеш ли какво означава това за мен? — Очите й се наляха със сълзи и тя примигна в опит да ги прогони. — Никога не съм имала собствен дом.

Прегръдката му стана по-силна.

— Аз също — промълви той дрезгаво. — Не и истински.

Аби си помисли за момчето, което бе чакало до безкрай да го вземат от училище, момчето, което, когато най-накрая го бяха поканили в дома на чичо му, го бе сметнало за студен и официален въпреки сърдечността на леля му. Той може и да притежаваше къщата на площад „Бъркли“, но я бе купил за леля си и тя беше обзаведена с нейните мебели.

— Ще си създадем дом заедно — обеща му тя. — За нас и за децата ни.