Ан Грейси
Подарък от съдбата (10)

Глава 9

Има ли нещастието жената да притежава някакви познания, тя трябва да полага всички — усилия да ги скрие.

Джейн Остин, „Абатството Нортангър“

— Джейн ми казва, че скоро смятате да заминете за Бат. Нали няма да ме напуснете, Аби? — попита лейди Биатрис по-късно този следобед.

Аби й бе донесла чаша чай с прясно опечени бадемови бисквити и при появата й Джейн излезе забързано от стаята с леко виновно изражение. Сега Аби знаеше защо.

— Не е точно така — започна тя. — Джейн е просто…

— Бат е ужасно място! Веднъж ходих. Хората казват, че водата била полезна. Пълни глупости! Нищо, което мирише толкова ужасно, не може да бъде полезно — отсече възрастната дама. — Чаша бордо е сто пъти по-полезна. Когато бях млада, Бат беше много на мода — влиянието на Бо Наш^[1], нали разбираш, макар че тогава вече беше покойник — но чувам, че сега пускат кого ли не.

Аби се усмихна.

— Точно затова мислехме да отидем там.

Лейди Биатрис вдигна лорнета си.

— За да общувате със сганта?

Аби се засмя на възмутеното й изражение.

— Не точно затова. Но наистина си мислехме, че там ще имаме по-добра възможност. Обществото на Бат е достатъчно изискано и Джейн може да срещне добра партия.

Най-големите поддръжници на Бат навярно щяха да сметнат Аби и сестрите й не точно за сган, но определено за представителки на „всякаквите хора“, които пускаха там.

— Да направите сензация, това ли имаш предвид? Да намерите съпруг на момичето?

Аби кимна.

— Но няма да тръгнем веднага. След известно време.

Възрастната дама изсумтя.

— Няма защо да ходите в Бат, за да може такова красиво момиче да се запознае с джентълмени.

— Така е, но бих предпочела предложенията, които ще получи, да са почтени — отговори сухо Аби.

Лейди Биатрис се замисли над думите й. След миг промълви:

— Тогава не мога да я виня, че става нервна. За едно младо момиче е естествено да иска вълнуващи неща, а не да седи до една възрастна дама, да й чете романи и дамски списания и да шие.

— На Джейн й е приятно с вас…

— О, знам, скъпа моя, и тя е много добро, мило момиче. Но това не бива да бъдат единствените й занимания. Не е редно хубавите млади момичета да стоят затворени по цял ден. Трябва да излизат, да срещат други млади хора, и по-специално млади мъже, да танцуват, да ходят на театър, да се забавляват. Аз не мога да я представя лично, разбира се, но…

— И през ум не би ми минало да ви моля — увери я Аби. Знаеше, че е изключено. Хората организираха само дебютите на близките си роднини в обществото и по този начин гарантираха не само за характера и добродетелта на момичето, но и за произхода му.

Никой не организираше дебюта на момичета, които са се покатерили през прозореца му, нито пък на момичета, които използваха фалшиви имена, а камо ли на такива с тъмно минало и връзки с бордеи.

Лейди Биатрис я потупа по ръката.

— Знам, скъпа моя, знам. Ти си добро момиче. Но не виждам защо трябва да ходите в Бат, за да намерите съпруг на момичето. Освен ако не искате някой, който е с единия крак в гроба.

Тя наклони въпросително глава.

— Това ли иска — някой богат старец, който скоро ще ритне камбаната и ще я остави богата вдовица?

— Не, госпожо, в никакъв случай! — засмя се Аби. — Джейн е романтичка.

— А ти, госпожице Крадла? И ти ли си романтичка като сестра си? Не мечтаеш ли да имаш съпруг и семейство?

Аби почувства как бузите й пламват.

— Мечтая, разбира се, но съм практична. Аз съм бедна, обикновена и не в първа младост. Не съм идеалната съпруга — отвърна тя нехайно. — Джейн, от друга страна…

— Да, да, но не говоря за нея. Тя ще се справи чудесно. За теб се тревожа. Искам да си щастлива, скъпа моя.

В очите на Аби ненадейно запариха сълзи. Тя примигна, за да ги прогони, и прегърна възрастната дама.

— Не се тревожете за мен, скъпа лейди Биатрис. След като Джейн се омъжи, ще мога да си потърся някой достоен мъж. Вероятно вдовец с цял куп деца, които имат отчаяна нужда от майка.

— Пфу! Според мен можем да ти намерим някой много по-добър. Когато се усмихнеш, изобщо не си обикновена, а очите ти са красиви. И с тези дрехи, които младата Дейзи уши, изглеждаш едновременно елегантна и привлекателна. Не, не бърчи нос, госпожице Крадла. Ти си прекрасно мило момиче и имаш сърце, което всеки мъж ще е късметлия да спечели.

Очите на Аби отново се замъглиха. Тя потисна неочаквания прилив на чувства и измърмори:

— Каква сте ласкателка само! — докато оправяше възглавниците на възрастната дама.

За недоверието й си имаше и други причини, макар че тя така и не каза на никого. Лорънс бе унищожил не само мечтите й.

„Защо да се женя за теб?“.

Проницателният поглед на възрастната дама не се откъсваше от нея и Аби успя да се засмее.

— Добре тогава! След като омъжим Джейн, ще се огледам наоколо, обещавам.

Лейди Биатрис кимна отсечено.

— Много добре, щом така искаш. Тук можем да й намерим много по-добър мъж, отколкото в Бат. Не й трябва дебют, за да срещне подходящи господа. Скъпият Макс би могъл да доведе един-двама, за начало. Младите мъже обикновено се движат на групи. Ще му спомена за това.

Аби си помисли за последния си разговор с племенника на възрастната дама. Беше по-вероятно „скъпият Макс“ да хвърли Джейн и сестрите й в затвора „Брайдуел“, отколкото да й помогне да се омъжи за някого от приятелите му.

— Вашият племенник доста се е променил от времето, когато е нарисувана тази картина — посочи Аби акварелния портрет, който висеше на стената в спалнята на лейди Биатрис, откакто я познаваше.

— О, това ли? — хвърли поглед към него лейди Биатрис. — Не е от най-хубавите. Поръчах да го нарисуват точно преди да замине. Бих предпочела маслени бои и по-добър художник, но Макс бързаше да потегли и се задоволих с най-доброто, което успях да уредя за времето, с което разполагах. Художникът направи няколко скици и Макс замина на следващия ден. Човекът трябваше да го довърши по памет. — Тя изсумтя пренебрежително. — Както виждаш, не е улучил брадичката. А очите са сини. Макс има прекрасни сиви очи.

Аби не би употребила думата „красиви“. „Смразяващи“, „сурови“, дори „корави“ щеше да му подхожда, но „прекрасни“? В никакъв случай! Но не го каза. Лейди Биатрис очевидно го обичаше безкрайно.

— Тук изглежда много млад.

— Само на осемнайсет. Още беше момче, макар че тогава не би го признал. Прекалено млад, за да се впусне в приключения — добави тя и въздъхна. — И твърде, твърде млад за годеж.

— Годеж ли?

По някаква причина новината я стъписа. Лейди Биатрис поклати глава.

— Така и не го обявиха официално, но преди да замине, Макс ми каза, че се е споразумял с момичето и баща му. — Тя сбърчи нос. — Не ми съобщи почти никакви подробности. Каза ми за нея в последната минута. Вероятно в случай че с него стане нещо.

— Разбирам — измърмори Аби. На осемнайсет години един мъж наистина беше много млад за годеж. — Но все пак е заминал?

Лейди Биатрис кимна.

— Мислиш си, че един влюбен млад мъж не се държи по този начин, но лично аз се зарадвах, че ги разделя цял океан. И, разбира се, че ще преживее някое и друго приключение и ще извърши някоя и друга глупост. Това почти ме накара да се примиря със заминаването му… Почти.

— Значи не сте одобрявали?

Аби имаше предвид заминаването му, но лейди Биатрис не я разбра.

— Макс беше ученик, когато онази харпия се вкопчи в него. Доколкото разбирам, нейният баща й е представил Макс, когато той е бил само на шестнайсет.

— Не я харесвате.

— Не знам нищо за нея. Не познавам нито момичето, нито бащата — отговори лейди Биатрис с безпристрастен тон, който ни най-малко не заблуди Аби. — Макс ме накара да му обещая, че докато не се върне, няма да поддържам контакт с тях, освен ако, разбира се, се случи най-лошото, а това, слава богу, не стана. Удържах на обещанието си, но признавам, че почти всеки ден се молех да чуя новини за нея. Фатални новини. Абсолютна загуба на време — очевидно проклетото момиче продължава да цъфти.

Тя въздъхна.

— Предполагам, че ще я срещнем скоро сега, след като Макс се върна. — За миг замълча, отдадена на мрачни мисли. — Госпожица Хенриета Парсли. — Изрече името така, сякаш усещаше лош вкус в устата си.

— Необичайно име.

Възрастната дама изсумтя.

— Ние не ги познаваме.

Аби се зачуди за себе си ли говори, или за всички представители на висшето общество.

— Доколкото разбрах, са от север. Парсли е обикновен гражданин — търговец или фабрикант, копач на въглища или нещо подобно. Макс се е запознал с него в някаква фабрика!

Изрече го така, сякаш ставаше въпрос за дъното на падението.

— Колко странно! Как се е озовал там, нещо във връзка с училището ли?

Фабриката беше странно място за шестнайсетгодишно момче с благородно потекло.

Лейди Биатрис сви рамене.

— Май е имало някаква изложба — парна машина или друга такава глупост. Като момче Макс беше луд по машинариите. Точно затова така се учудих, когато ми каза, че заминава на плаване. Не знаех, че е изпитвал тайна страст към пътуванията и приключенията… до деня, в който дойде и ми каза, че заминава. Толкова внезапно! Но далеч по-приемливо от някакви си зловонни, шумни машини.

Тя поклати глава, отдадена на спомените си.

— Все ходеше в една или друга леярна, слизаше в мини и обикаляше по какви ли не страховити места. Постоянно говореше за това — казваше, че бъдещето е в парата. — Пак сви рамене. — А ето че се отправи към морето. Но пък страстите на едно момче никога не продължават дълго. Не съм ли права? Жалко, че не забрави и за Парсли.

— Изглежда, интересът му към морето се е оказал траен — отбеляза Аби.

— Да, цели девет години. Можеш ли да повярваш?

— Предполагам, че госпожица Парсли не е имала нищо против дългото му отсъствие?

Лейди Биатрис отвърна безразлично:

— Не мисля, че е имала избор, скъпа моя. Мъжете правят каквото решат.

— Изненадана съм, че е приела да чака толкова време.

Лейди Биатрис вдигна лорнета си.

— Дъщерята на обикновен гражданин? Да не иска да чака моя племенник?

— Разбира се, сигурна съм, че много го обича — отговори успокоително Аби. Явно го обичаше, щом го е чакала девет години. Не можеше да не съчувства на клетата госпожица Парсли, която бе прекарала цялата си младост в чакане.

Лейди Биатрис изсумтя грубо.

— Повече обича титлата му. О, не знам какво си мисли това проклето момиче и не ме интересува. От девет години се моля да се удави, да пристане на някого, да падне в някоя мина или в дупка, или както там му викат на север. Но не се случи, иначе Макс щеше да го спомене. Е, стига сме говорили за това дяволско създание. Дори не ми се мисли за нея или за факта, че Макс несъмнено ще иска да уредя сватбата му сега, когато се върна.

Аби отново погледна към портрета на лорд Девънам. Беше го виждала стотици пъти и се бе питала що за човек е племенникът на лейди Биатрис, но за нея тогава този племенник бе само теоретичен. Сега беше истински. Едър, арогантен и оскърбителен.

Портретът наистина не беше много добър, но у момчето имаше нещо — някаква черта, която не се долавяше у мъжа. И това нямаше нищо общо с формата на брадичката или с цвета на очите му. У момчето на картината имаше нещо много… самотно.

— Малък ли е бил, когато е загубил родителите си? — попита тя и сама се изненада от въпроса си. — Затова ли сте го отгледали вие?

— О, не съм го отгледала аз, скъпа моя. Майка му избяга с друг мъж, когато Макс беше само на шест. Тя умря в чужбина след няколко години, при раждането на незаконния му полубрат. Аз щях да взема Макс незабавно при нас, но баща му отказа. Изпрати го в пансион — каза, че бил прекалено мек и в училището щели да го направят мъж. — Тя направи гримаса. — Прекалено мек! За едно малко момче е съвсем естествено да страда за майка си.

За миг тя замълча и се замисли, а Аби си представи как едно шестгодишно момченце е изпратено на училище сам-самичко. За да го направят мъж.

Това не я накара да прости оскърбителното поведение на мъжа, но смекчи сърцето й към момчето, което е бил.

— Той така и не спря да я чака да се върне, разбираш ли, и това разгневяваше баща му до краен предел.

— Разгневявало го е? Защо?

За дете на тази възраст бе съвсем естествено да тъгува за майка си. Аби още страдаше за своята, а беше на дванайсет, когато тя почина.

— Трябва да познаваш Хектор, за да разбереш. Всичко се въртеше около него. Никой друг нямаше значение. Затова, когато Макс се втурваше към стълбището или към прозореца всеки път, когато дойдеше някой гост — мислеше, че майка му се е върнала, както му била обещала! — Хектор го приемаше като критика към себе си.

Аби беше ужасена.

— Как е възможно страданието на едно момче за майка му да бъде критика към бащата?

— Напомняше му, че е рогоносец… и не, разбира се, че дете на възрастта на Макс не знаеше нищо за тези неща. Но скръбта на малкия постоянно напомняше на Хектор за унижението му… да, „унижение“ е най-точната дума. Той беше студен човек и никога не беше обичал жена си. Сега като се замисля, не обичаше никого, дори сина си. Само себе си.

— Значи баща му е изпратил едно тъгуващо малко момче в пансион — довърши Аби. — Предполагам, че е идвал при вас за ваканциите.

— Не и докато баща му беше жив.

Нещо в изражението на лейди Биатрис накара Аби да попита:

— Е, добре, къде е ходил за празниците?

— Никъде — поклати печално глава лейди Биатрис. — Баща му няколко пъти уговаряше да го вземе за Коледа, но винаги изникваше нещо и го оставяше в училището да чака… — Тя вдигна глава. — Тогава, разбира се, аз не знаех за това, иначе щях да отида до Мидълсекс и лично да го доведа у дома. — Въздъхна тежко. — Прекара първата си семейна Коледа с мен, когато беше вече дългурест младеж. След като баща му почина. И, разбира се, после започна да идва за всяка ваканция, не само за Коледа.

Въпреки сегашното си негодувание към мъжа Аби се ужаси от картината, която й бе обрисувала възрастната дама. Горкото самотно момченце, което чака родителите си, които така и не бяха дошли! Осъзна, че е по-ужасно и от това родителите ти да са мъртви. Имаше нещо толкова жестоко в постоянното отлагане на надеждата.

Нищо чудно, че той обичаше леля си. Но тогава защо я беше оставил сама толкова години?

— И, разбира се, всички тези години на неизпълнени обещания — продължи лейди Биатрис. — Точно затова за него е толкова важно да държи на думата си. Това е нещо, на което човек винаги може да разчита у племенника ми: да удържи на думата си. Именно по тази причина ще се ожени за оная малка харпия, проклета да е!

Лицето й се сгърчи в гримаса.

— А сега ще позвъниш ли за тази моя камериерка, Аби, скъпа? Искам да се изкъпя. И попитай Дейзи дали може да ми отдели малко време. Довечера ще сляза да вечерям долу и искам да изглеждам колкото се може по-добре за Макс. Горкото момче здравата се стресна, когато ме видя днес.

Аби вдигна поглед.

— Значи довечера ще се върне?

— Разбира се. Каза, че ще се прибере преди вечеря. Това е първата му вечер вкъщи, както и първия път, когато ще вечерям долу, затова искам да се уверя, че всичко ще е наред. Би ли помолила Федърби и готвачката също да се качат? Нямаме време за голяма подготовка, но искам да сервираме някои от любимите му ястия.

— Мога да го уредя вместо вас — предложи Аби.

— Знам, скъпа моя, но това е нещо, което искам да направя лично за него. По изключение ти и сестрите ти можете да спрете да се безпокоите за мен и за тази къща. Иди в стаята си и се разкраси. Бих искала тази вечеря да бъде паметна.

Аби слезе на долния етаж леко обезпокоена от това, което беше научила. Образът на едно тъжно момченце, което чака безкрайно на прозореца, се сблъскваше в съзнанието й с образа на небръснатия дългокос викинг, който бе изтрополил по стълбата, бе я повдигнал във въздуха и бе накарал дъха й да секне. А после идваше студеният, язвителен обвинител, който се усъмни във всяка една черта от характера й и й предложи подкуп в каретата.

Кого от тях щеше да види на вечеря? Ако лорд Девънам изобщо се появеше.

* * *

— Не е ли приятно? — възкликна Джейн. — Първата ми истинска вечеря в обществото — тоест, ако не броим Пилето. — Тя погледна към другите и обясни: — Дома за дъщери на изпаднали в нужда дами „Пилбъри“. Там живяхме с Аби, след като мама почина.

Всички седяха в салона, облечени с най-хубавите си дрехи. Лейди Биатрис изглеждаше крехка, но великолепна в зашеметяващата рокля от пурпурен атлаз, която Дейзи и камериерката й, Сътън, бяха ушили.

Дейзи седеше до нея, стиснала нервно чашата с шери. И тя никога не беше вечеряла в обществото, но за разлика от Джейн, не го очакваше с нетърпение. Прислужниците, особено пък тези, които бяха израснали в бордеи, обикновено не владееха маниерите, очаквани на масата на висшето общество.

— Трябва само да правиш това, което правя аз — беше я уверила Аби.

Федърби, великолепен в хубавия си нов костюм, разнасяше шерито… от двайсет минути насам. Аби улови погледа му, погледна към Джейн и леко поклати глава. Федърби също погледна към Джейн, която изглеждаше малко по-розова, отколкото би могло да се обясни с топлината от огъня в камината, взе празната й чаша и я смени с чаша лимонада.

Часовникът удари петнайсет минути след часа за вечеря.

— Сигурна ли сте, че лорд Девънам е казал, че ще вечеря тук? — попита Аби.

— О, да, скъпа моя — отговори ведро лейди Биатрис. — Макс винаги изпълнява това, което е казал.

Аби съвсем не беше толкова убедена. Малко хора, прекарали последните девет години в чужбина, а последните няколко месеца на кораб, биха предпочели да прекарат първата си вечер в Лондон с възрастната си леля. Все още не беше видяла така възхваляваното спазване на думата му.

Тя погледна към часовника за четиринайсети път за последните десет минути и стисна устни. Джейн не беше единствената в приповдигнато настроение. Всички се бяха потрудили много за тази вечеря — целия следобед лейди Биатрис не спря да издава заповеди, а те тичаха из къщата и се стараеха всичко да стане идеално. Но ако лорд Девънам не дойдеше, най-разочарована щеше да бъде леля му.

Дамарис се наведе към Аби и попита шепнешком:

— Няма да дойде, нали?

Изминаха още пет минути. Търпението на Аби се изчерпа. Тя остави чашата с шери и стана.

— Мисля, че е време да отидем в трапезарията. Изглежда, лорд Девънам е бил забавен…

В коридора отвън прозвуча дълбок мъжествен глас, последван от бързи, отсечени стъпки.

Вратата на дневната се отвори и на прага застана лорд Девънам. Аби ахна против волята си.

От викинга нямаше и следа. Дългата тъмна коса, завързана с кожена лента, сега беше къса, с почти строга подстрижка, подвиваше се едва забележимо на слепоочията и челото и смекчаваше суровите черти на лицето. Прическата, известна като „Брут“.

За разлика от повечето мъже, той не беше пригладил косата си с помада. Тя изглеждаше чиста и мека — коса, която събуждаше желание да прокараш пръсти през нея. Не че Аби изпитваше такова желание, разбира се.

Наболата брада също я нямаше. Сега беше гладко избръснат и силната линия на челюстта му ясно се очертаваше. На брадичката му имаше лека вдлъбнатина, почти като трапчинка, но не толкова дълбока.

Тъмнокафявите панталони прилепваха плътно по гъвкавото му, могъщо тяло. Носеше високи ботуши, черни и излъскани до блясък. Жакетът му беше тъмнокафяв, над бяла риза и сива копринена жилетка на тънки райета. Шалчето му бе консервативно завързано.

Изглеждаше великолепно.

Аби си помисли за уязвимото момченце от разказа на лейди Биатрис. В лицето и поведението на този мъж нямаше и следа от уязвимост.

Тя още кипеше от гняв заради обидите, с които я бе обсипал. Той я погледна и застина на мястото си. За един дълъг миг суровият му сив поглед задържа нейния като в плен. Аби го усети като допир, като топла вълна, която премина през тялото й, толкова силна, че тя отстъпи крачка назад, сякаш я беше сграбчил, а не само я гледаше.

Обляна от горещина и обзета от ненадейна стеснителност, тя отклони погледа си и оправи новото кремаво жакетче с набори, което й бе ушила Дейзи. Много го харесваше. През целия си живот не беше носила нещо толкова хубаво и женствено.

Лорд Девънам обаче продължаваше да я гледа.

Защо? Да не смяташе да я прогони? Надяваше се да не го направи. Лейди Биатрис толкова се радваше, че се е върнал, и така се постара да направи вечерята специална! Аби не искаше нищо да я развали.

Той се прокашля леко, прекоси стаята и се поклони над ръката на лейди Биатрис.

— Лельо Биа, ти си облечена и си станала! И ако ми позволиш да отбележа, изглеждаш много елегантно.

Леля му го погледна грейнала.

— Но разбира се, милото ми момче! Да не си помисли, че няма да направя усилие и да стана за първата ти вечеря у дома?

За миг на лицето му се изписа объркване.

— У дома, но…

Тя вдигна лорнета си и го огледа одобрително.

— Виждам, че си намерил бръснача си.

Той разсеяно прокара ръка по прясно избръснатата си брадичка и сякаш за пръв път осъзна какво означават празните чаши за шери, както и факта, че всички са облечени за вечеря.

— Чакали сте ме. Съжалявам, не знаех, че ме очаквате.

— Каза, че ще се върнеш преди вечеря.

— Знам. Извинявам се, че закъснях — каза той и погледна към вратата. — Трябва да изляза за малко. Веднага се връщам. Фреди Монктън-Кумс е навън с двуколката си…

„Значи е имал свои планове за вечеря“ — помисли си Аби.

— Младият Монктън-Кумс? Помня го — каза лейди Биатрис и отправи многозначителен поглед към Аби. — Покани го да влезе. Беше много мършаво момче, доколкото си спомням. Малко хубава храна ще му се отрази добре. Но е изгодна партия, много изгодна.

Лорд Девънам се намръщи.

— Той вече уговори да вечеря в клуба си…

Но леля му бе изпила няколко чашки шери и не можеше да бъде разубедена.

— Глупости! Ще отиде в клуба по-късно. Тук имаме предостатъчно храна. Уилям, донеси още един стол. Макс, иди да доведеш Фреди. Не съм виждала това момче от години, но винаги съм обичала майка му и ще се радвам да си поговорим. Пък и тези момичета копнеят за млади събеседници, а един добре възпитан, елегантен млад безделник е точно това, което им трябва. Нали така, момичета?

„Лорд Девънам съвсем не изглежда радостен от предложението й“ — помисли си Аби. Нежеланието му да им представи приятеля си беше очевидно.

Той сви рамене.

— Ще му предам поканата ти, лельо Биа, но не мисля, че ще дойде.

 

 

Макс излезе при Фреди, който чакаше в двуколката. Фреди взе поводите.

— Бързо свърши.

— Извинявай, но леля ми очаква да вечерям с нея.

— На поднос в спалнята й? — направи физиономия Фреди.

— Не, положила е усилие да се облече и да слезе на долния етаж за първата ми вечер в Англия и няма да я разочаровам. Ще трябва да отложим вечерята в клуба за някой друг път. — Направи пауза и добави: — Помоли ме да поканя и теб…

— С пастите ли? — попита мрачно Фреди.

Макс потисна усмивката си.

— С младите дами, да.

Фреди потръпна.

— За нищо на света. Сам се спасявай.

— Страхливец.

— До мозъка на костите — съгласи се приятелят му. — И ако накрая тръгнеш към олтара с някоя от тях, обречен да прекараш живота си прикован за паста, да не кажеш, че не съм те предупредил. Отстъпи!

Той дръпна поводите и двуколката потегли.

Макс я гледаше как завива елегантно зад ъгъла и се усмихна. Когато накрая видеше момичетата, Фреди щеше да го убие.

Тази вечер и четирите изглеждаха извънредно привлекателни, издокарани по този начин. По-младите целяха да зашеметят всички, но госпожица Чанс… Той преглътна.

Роклята й беше проста — самата елегантност, в блед сиво-зелен цвят, който подчертаваше зеленото в удивителните й очи. Но от начина, по който деликатно прилепваше по извивките на стройното й тяло, му беше пресъхнала устата.

Колкото до това късо бяло… как се казваше… с дълги ръкави, пристегнато точно над талията й… същинска пяна от дипли, която изящно обхващаше гърдите й като гарнитура от разбита сметана.

Гледката бе заличила от ума му всяка мисъл за цяла минута.