Ан Грейси
Подарък от съдбата (15)

Глава 14

Аз може да съм загубила сърцето, но не и самоконтрола си.

Джейн Остин, „Ема“

Каретата и конярят на Макс още чакаха зад ъгъла. Макс мълчаливо помогна на Аби да се качи — вече не можеше да мисли за нея като за госпожица Чанс, — седна до нея и взе поводите.

— Сигурен ли сте, че трябва да карате с тази ранена ръка? — попита тя.

— Добре съм.

Той махна на коняря да освободи конете, дръпна поводите, конярят скочи отзад и потеглиха.

Два въпроса тревожеха Макс. Защо я нападнаха? И защо я целуна така… така необуздано? И макар че първият въпрос беше по-важен, вторият беше този, който не му даваше мира.

По дяволите, защо изобщо я целуна? Нямаше представа. Тази целувка беше чисто инстинктивна реакция, но на какво? На опасността? На жената в прегръдките му?

Или искаше само да я утеши? „Колко си благороден само!“ — подигра се съвестта му.

Не, не беше утеха, макар че и това играеше роля. Просто… тя го погледна с такова изражение… и той не можа да устои.

Само да пробва, така си каза тогава.

Сега изсумтя. Тук разсъдъкът изобщо не играеше. Знаеше, че не бива да я докосва, но изкушението бе непреодолимо.

А после просто докосна с устни нейните… съвсем лек допир… и… буен огън… това избухна помежду им. Пожар, който събуди нещо дълбоко у него.

Спомни си как я гледаше, колко го смая силата на тази кратка целувка. Спомни си как си каза, че не бива да го прави, че е сгоден, че тази млада жена е загадка, енигма, забъркана в нещо опасно… но всички аргументи, които успя да намери, бяха немощни като цвърчене на птици и той не можа да се въздържи: отново се наведе и завладя устата й със своята.

Незабавен пожар. Никога не бе изпитвал нещо подобно. Вкусът й: чисто опиянение. Сега, при спомена, през тялото му премина тръпка.

Погледна я крадешком. Беше ли забелязала? И тя ли си спомняше? И тя ли беше почувствала пожара?

Аби седеше с изправен гръб до него и гледаше право напред. Лицето й беше бледо и безизразно. Ръцете й здраво стискаха чантичката в скута й.

Пръстите на Макс се стегнаха около поводите. Не биваше да си спомня. Изобщо не биваше да я целува.

Той беше сгоден, а Макс Девънам винаги приемаше обещанията си сериозно. Нито веднъж в живота си, дори като момче, не бе изменял на думата си. И нямаше да започне сега.

Беше само целувка. Просто целувка.

Насили се да прогони спомена от ума си, да се съсредоточи върху опасността, с която Аби току-що се бе разминала. Защо я нападна онзи, по дяволите? Макс беше сигурен, че човекът, с когото се сблъска, не беше обикновен джебчия. Погледна към чантичката й, после пак.

— Ето че разреших една загадка — каза той.

Тя се стресна, сякаш мислите й се бяха отнесли много далеч, и се извърна към него.

— Какво имате предвид?

Той кимна към чантичката.

— Бях сигурен, че видях как ножът се забива във вас. Злодеят трябваше да дърпа силно, за да го извади. Но е било това.

Тя погледна надолу и нададе тихо възклицание.

— Срязана е!

Отвори чантичката си, огледа съдържанието й и извади малка книга с кожена подвързия. Вдигна я и му я показа.

— Промушил е книгата ми!

Той кимна отсечено. Тази книга й беше спасила живота. Погледна към Аби, за да види дали е разбрала. Беше — личеше по изражението й. За един дълъг миг тя не каза нищо, само прокарваше палец по разреза в кожата, сякаш така можеше някак да го излекува. Устните й трепереха. Изглеждаше готова да заплаче.

Макс изпита болезнено желание отново да я вземе в прегръдките си. Вместо това рече:

— А казват, че пристрастяването към романите влияело зле на човека.

Тя се сепна и се засмя с треперещ глас.

— Книгите винаги са ми били голяма утеха, но никога по този начин.

Разтрепераните й ръце натъпкаха книгата обратно в чантичката и тя попита с по-нормален глас:

— Как е ръката ви?

— Нищо й няма — отговори Макс и се съсредоточи върху пътя.

* * *

— Това е само драскотина. Няма нужда да вдигате толкова шум — измърмори Макс и направи нов опит да стане.

Намираха се в кухнята на Девънам Хаус. Нямаше следа нито от готвачката, нито от кухненската прислужница. Още щом пристигнаха, Аби нареди на лакея да доведе лекаря, но Макс му забрани.

Докато слизаше от каретата, му се зави леко свят, но беше сигурен, че един коняк бързо ще го оправи. Главата и рамото го наболяваха от ударите с тоягата, но това бяха само натъртвания, нищо сериозно. Колкото до раната, тя беше дълга, но не особено дълбока. От нея продължаваше да се процежда кръв, но бавно.

Аби го бутна обратно на стола и това, че успя, беше признак, че главата му още се мае.

— Ако някой вдига шум, това сте вие. Загубили сте много кръв.

Тя изсипа шепа сол в един леген, наля вряла вода от чайника и започна да бърка свирепо, за да се разтвори солта.

— Не спорете. Ще промия тази рана и ще я превържа. Такива разрези понякога загнояват, а солената вода им помага да зараснат. Освен това кръвта е грозно нещо и разстройва Федърби.

Как не го беше срам да залива всичко с кръв и да разстройва безценния й иконом — това подсказваше тонът й.

Преди малко икономът хвърли само един поглед на раната на Макс, след което лицето му придоби интересен оттенък на зеленото и той се заклатушка към вратата. Лакеят, Уилям, помогна на Макс да съблече жакета и ризата и огледа раната с професионален интерес.

— Гадна работа, милорд, но според мен ще се размине без шевове. Оставете госпожица Аби да се погрижи.

Не това искаше да чуе Макс. Не искаше Аби да се грижи за него. Все още беше мокра и кална от падането на земята. И разтърсена от нападението. Имаше нужда някой да се посуети около нея, пусто да остане! Къде бяха проклетите й сестри? Къде бяха прислужничките?

Но когато изрази тези мисли на глас, тя просто каза:

— О, тихо! Нищо ми няма. Вие сте този, който кърви.

Той я наблюдаваше внимателно. Изобщо не беше вярно, че й няма нищо. Ако не бъркаше, в момента Аби проявяваше забавена реакция след нападението. Опитваше се да го прикрие с женско фучене, но ръцете й трепереха, устните също.

За да я разсее, Макс заяви грубо:

— Вижте, днес съм много зает. Нямам време за това.

Огледа се в търсене на мъжка подкрепа, но икономът не се виждаше никъде, а лакеят бе изнесъл окървавените риза и жакет от кухнята и още не се беше върнал.

— Няма нужда да ме гледате така — отговори Аби. — Лично мен не ме засяга, ако предпочитате кръвта ви да изтече на пода. Правя го само защото по някаква причина леля ви ви обича.

— Знам, че сте разстроена…

— О, какво ви е навело на тази мисъл? Аз обичам да ме преследват главорези с ножове! А това, че един мъж едва не загина, докато ме защитаваше, е божествено…

Тя млъкна, вдигна треперещи пръсти до устните си. Повече от всичко на света Макс искаше да я вземе в прегръдките си и да притисне стройното й тяло към своето.

За да я утеши. Защото мразеше да гледа разстроени жени.

Но не можеше. Вече я бе наранил достатъчно. Не можеше да я прегърне. Знаеше, че е разстроена не само от нападението. А и от целувката.

Тя все още трептеше в стаята помежду им.

— Съжа…

Тя вдигна ръце.

— Ще спрете ли да го повтаряте? Вече обяснихте кристално ясно, повече от кристално ясно, че е било грешка.

— Не че не исках…

Тя го изгледа кръвнишки и отново се зае да бърка солта. Свирепо.

Той направи нов опит:

— Просто аз… Аз съм сгоден.

— Знам! Целувката не означаваше нищо. Беше по-малко от нищо.

По някаква причина тези думи го подразниха.

— Често ли ви се случва да целувате разни мъже?

— Само след като мъже с ножове са ме нападнали на улицата! — тросна се тя. — Годеницата ви знае ли, че целувате други жени?

Тук нямаше какво да й възрази. Изгледа я гневно. Тя сновеше из стаята, взе ножици, наряза чист плат за превръзки, сложи на масата до него гърненце с мехлем и една марля. Наля горещата подсолена вода в една купа, спря се, въздъхна, погледна го с разкаяние и измърмори:

— Съжалявам. Беше непростимо от моя страна. Знам, че ви дължа живота си, и съм ви много благодарна.

Макс кимна навъсено.

— А аз ви дължа моя, така че сме квит.

— Не съм направила кой знае какво…

— Бяхте много смела — прекъсна я той. — Не познавам друга жена, която би се опитала да спре злодей с нож, така че недейте да спорите.

Думите му прозвучаха по-сурово, отколкото му се искаше, затова добави по-меко:

— Сигурна ли сте, че не сте ранена?

— Само няколко синини — увери го тя. Погледът й за миг се сведе към голите му гърди и Макс го почувства като нежна, топла ласка.

— Имате право — добави тихо тя. — Щеше да е много по-добре, ако целувката не се беше случила, но вината не е ваша.

— Никой не е виновен.

Макар че й се бе извинил поне пет-шест пъти, дълбоко в себе си Макс не се разкайваше за целувката. Нито за миг. Погледът му се плъзна към устните й, към меката й розова уста и у него отново се надигна жаждата да опита вкуса й само още веднъж. Трябваше да сложи край на това. Откъсна поглед от нея.

— Ще ви направя чай от върбова кора. Ще облекчи главоболието. — Тя взе бурканче с върбова кора и изля в него вряла вода.

„Той просто се държи галантно“ — помисли си Аби. Знаеше колко жадно бе отговорила на целувката му, колко нетърпеливо се бе притиснала към него, как бе прокарала пръсти през косата му, как бе позволила на езика си да се преплете и затанцува с неговия. И това я бе изпълнило с ликуване.

А през цялото време знаеше, че е сгоден за друга — за жена, която го е чакала девет години. Девет години!

Знаеше кой е виновен. Тя му беше дала възможност и той я прие, както правеха всички мъже. Кога щеше да се научи, че жената е тази, която трябва да запази самообладание, жената трябва да постави границите, жената не бива да забравя коя е обикновената стара мома и кой е красивият лорд?

Преживяното с Лорънс се повтаряше.

Само че сега беше още по-страшно. С Лорънс никога не бе изпитвала това, което почувства в онази уличка с лорд Девънам.

Горчивият урок, на който я бе научило онова… каквото и да беше… с Лорънс преди толкова години — урокът, който мислеше, че никога няма да забрави, никога няма да може да забрави — просто бе излетял от паметта й при първото докосване на устните на лорд Девънам.

Заради нападението ли? Казваха, че опасността засилвала желанието. Ако беше така, сега опасността бе изчезнала, така че Аби се надяваше да изчезне и желанието. Само дето не се чувстваше така, не и когато той седеше тук с голи гърди и тези сериозни сиви очи я наблюдаваха, докато тя се движеше из кухнята.

Тя усещаше всяко стрелване на този мрачен поглед, защото по кожата й преминаваха тръпки.

Можеше единствено да се насили да не го гледа, да не позволи на очите си да се насладят на тези широки, красиви голи гърди, да не прокара ръце по тях, да не почувства силата и мощта им под пръстите си. Той сякаш дори не забелязваше, че е гол. Или забелязваше?

Ходещо изкушение, това беше той.

Подсолената вода вече бе изстинала достатъчно. Аби натопи в нея чист плат и коленичи до Макс.

— Няма да боли — увери го тя. — Може да щипе малко — от солта, нали разбирате.

Той й отправи мрачен поглед.

— Не съм дете.

— Знам.

Очите й се стрелнаха — отново — към голите му гърди и тя почувства как бузите й пламват. Не, не беше дете. Беше истински мъж. Повече не вдигна глава.

Раната беше повърхностна — по-скоро драскотина, но дори и драскотините можеха да се възпалят. Аби я проми старателно, първо с една купа с подсолена вода, а после и с втора, за по-сигурно. Дължеше му живота си. Никой никога не се бе излагал на опасност, за да я защити.

— Кой беше оня тип?

Тя вдигна глава. Мислите й бяха безкрайно далеч.

— Кой тип?

— Онзи с ножа.

Тя поклати глава.

— Предполагам, че е някакъв крадец. Възползвал се е, че бях сама. Крадците прерязват дръжките на чантичките, за да ги откраднат, нали така?

Лорд Девънам на свой ред поклати глава.

— Не беше случайно. Следеше ви още от пощата.

Изненадана, Аби се дръпна назад и седна на петите си.

— От пощата ли? Сигурен ли сте? Откъде знаете?

— Видях го. Един мъж излезе от станцията след вас, кимна на онзи и той ви последва. Затова ви питам: кой иска да ви навреди?

Предположението му, че тя знае кой я е нападнал, че по някакъв начин може да си го е заслужила, я засегна болезнено.

— Нямам представа.

— Какво взехте от пощенската станция?

Тя поклати глава.

— Нищо ценно. Само едно писмо.

Не беше разпознала почерка. Помисли си, че може да е от свещеника в Херефорд.

— Какво писмо?

Тя нетърпеливо махна с ръка.

— Нищо. Най-обикновено писмо.

Всъщност досега не беше имала време да го прочете.

— Покажете ми го.

Тя го изгледа възмутено.

— Това писмо е мое.

Не искаше да види истинското й име в адреса.

Той каза сурово:

— Този тип не носеше нож, за да среже дръжките на чантичката ви. Още от самото начало искаше да ви нападне, имаше и партньор, който да му помага. Затова ми покажете писмото. Веднага.

Той протегна властно здравата си ръка.

Аби изпуфтя раздразнено, но извади писмото от чантичката си и му го подаде. Той погледна адреса.

— Предполагам, че това е истинското ви име.

Какво можеше да каже? Че чиновникът в пощата погрешка й е дал чуждо писмо? Не, по-добре да признае истината. Тя кимна.

— Случайно да сте роднина на семейство Чантри от Хъртфордшър?

Това бе попитала и леля му в началото.

— Нямам други близки освен сестрите си.

Това беше истината, макар и не цялата. Семейство Чантри от Хъртфордшър така и не призна съществуването на Аби и Джейн — нито при раждането им, когато баща им писа на родителите си, нито когато той умря и майка им писа на семейството му, нито когато майка им умря и дванайсетгодишната Аби им писа, за да им съобщи, че двете със сестричката й са осиротели и сами. Семейство Чантри от Хъртфордъшър така и не прояви интерес.

И тъй като семейство Чантри от Хъртфордшър не ги признаваше, Аби нямаше да признае семейство Чантри от Хъртфордшър.

За нейно облекчение той не продължи да я разпитва за роднините й. Вместо това разчупи печата, отвори писмото и я погледна странно.

— Вътре няма нищо — рече той и й го подаде.

— Нали ви казах…

Тя млъкна и се вгледа озадачена в писмото. Там не пишеше нищо. На това писмо не бе написано нищо друго освен адреса.

— Все трябва да имате някаква представа кой го е изпратил.

— Е, нямам. Много странно.

Аби заобръща писмото в ръцете си, опитваше се да се сети кой би могъл да й изпрати нещо подобно. Може би някой разсеян човек, който е написал адреса, но е забравил да напише писмото? Но защо? Тя вдигна рамене и го остави.

— Но щом в писмото няма нищо, не разбирам как би могло да е свързано с нападението.

— Било е примамка.

В гласа на лорд Девънам звучеше абсолютна сигурност.

— Примамка ли? — изгледа го озадачено тя.

— Начин за нападателя да ви разпознае. Или за съучастника му. Мишената е бил човекът, който ще вземе това писмо от пощенската станция.

Аби прехапа устна, замисли се и поклати глава.

— Не е възможно. Адресирано е до мен, а не се сещам за човек, когото да съм наранила или обидила, или който би искал да ме нарани. И определено нямам нищо, което някой би искал да открадне.

— Никого ли не сте ядосали?

Тя се замисли за миг, после отвърна с лек смях:

— Само вас.

Очите му проблеснаха и тя веднага съжали за шегичката си. Оказа се, че е много по-трудно да му устои, когато е развеселен и се опитва да го прикрие. А сега повече от всякога се налагаше да му устоява. Избегна погледа му и се наведе над раната. Намаза я внимателно с мехлем, покри я с марля и започна да я превързва с чист, току-що изгладен плат.

Ненадейно й хрумна нещо. Беше ли възможно да е прав? Можеше ли нападението наистина да има нещо общо с нея? Нещо общо с бордея, с онзи Морт? Веднага отхвърли тази мисъл. Откъде Морт би могъл да знае за нея?

— Кажете ми — подкани я тихо лорд Девънам.

Тя го погледна стреснато.

— Какво да ви кажа?

— Какво ви тревожи. Знаете — или поне подозирате, нали? — кой стои зад нападението. Ако ми кажете, мога да ви помогна.

— Но аз не знам. Наистина нямам представа.

Това беше истина, но бузите й все пак пламнаха. Тя приключи с превръзката и сложи медицинските отпадъци в една кошница.

— Не ми… — започна той, но преди да завърши, кухнята се оказа наводнена — сестрите на Аби се втурнаха през едната врата, а готвачката и кухненската прислужница с пазарски кошници дойдоха през другата. Всички заобиколиха Аби и лорд Девънам, започнаха да възклицават при вида на кръвта, на превръзката и на синината на лицето на Аби. Задаваха въпроси. И всички говореха едновременно.

През шума и виковете погледът на Аби срещна този на лорд Девънам и тя разбра, че темата не е приключена. Той беше убеден, че тя знае повече, отколкото знаеше в действителност.

След миг пристигнаха Федърби и Уилям с чисти дрехи за лорд Девънам. Федърби отправи ужасен поглед към неприлично разголените гърди на Макс — „Не пред младите дами, милорд!“ — и го насочи към вратата.

Макс се подчини на драго сърце. С всички тези безкрайни женски възклицания се чувстваше така, сякаш се бе озовал сред ято обезумели папагали.

Докато излизаше, успя да улови погледа на Аби. Беше й предложил маслиновата клонка. Сега всичко зависеше от нея.

Всъщност се радваше, че излиза от кухнята и може да остане сам. Трябваше да — как му викаха в армията? — да прегрупира силите си.

Преградите бяха рухнали. Помежду им се бе зародила връзка, интимност…

Сега познаваше аромата й, вкуса й, усещането, когато тялото й бе сгушено до неговото, допира на ръцете й върху голата си кожа. Познаваше целувките й, жадното им великодушие, което не искаше да изчезне от ума му…

Само че не можеше да го допусне. Беше сгоден. И през целия си живот не бе нарушавал обещание.

Докато се качваше по стълбите, за да се преоблече, той се обърна към Федърби:

— Искам да наемете още двама лакеи. Силни.

Икономът и лакеят се спогледаха тревожно.

— Да разбирам ли, че работата на Уилям не ви удовлетворява, милорд?

— Съвсем не — отговори Макс. — Искам още двама лакеи.

Федърби се намръщи.

— За някаква конкретна задача ли, милорд?

— За да придружават младите дами, когато някоя от тях напусне къщата. А през останалото време ще се занимават с други полезни задачи.

— Боите се от ново нападение?

— Не знам. Госпожица Чанс изглежда мисли, че е било случайност.

— А вие не сте ли съгласен, милорд?

Макс раздвижи замислено превързаната си ръка.

— Някой я беше набелязал.

Икономът изглеждаше притеснен.

— Набелязал ли?

— Проследиха я, когато излезе от пощенската станция. Знаете ли нещо? Някаква причина защо някой ще напада госпожица Чанс с нож?

Икономът го изгледа притеснено.

— Не мога да се сетя за никаква причина, милорд.

Макс не му повярва. Федърби премълчаваше нещо.

— Верността е прекрасно нещо, Федърби, но тези момичета може би са в опасност.

Федърби въздъхна.

— Ако знаех нещо, което може да ви е от помощ, милорд, щях да ви го кажа. Много съм привързан… — усети се и млъкна. Не подобаваше на икономите да изразяват привързаност. — Дължа всичко на госпожица Чанс и бъдете сигурен, милорд, че с Уилям сме готови да умрем, за да защитим нея и останалите млади дами.

Този отговор не го задоволи, но Макс познаваше достатъчно добре човешката природа и разбра, че няма да измъкне повече от Федърби. Икономът знаеше нещо, но каквото и да беше то — може би нещо, което би дискредитирало младите дами — не беше готов да го сподели. Макс предполагаше, че то и без това не е от значение за защитата им. Не се съмняваше, че Федърби наистина е предан на Аби.

„На госпожица Чанс“ — поправи се той. Преградите!

— Мога ли да поверя на вас наемането на лакеите, или Бартлет да се погрижи?

Федърби се поклони леко.

— Аз ще се погрижа, милорд. Уилям има познати, които, ъъъ, могат да се справят, ако възникнат неприятности.

— Не искам грубияни — предупреди го Макс.

Федърби изглеждаше стъписан.

— Разбира се, че не, милорд. Ще бъдат много възпитани, гарантирам ви.

— Облечете ги в ливреи. Искам да е ясно, че госпожица Чанс и младите дами са под моя закрила.

— Много добре, милорд.

* * *

— Сигурно е бил някой джебчия — заключи Аби. Не можеше да измисли друго обяснение за нападението. — Не виждам как би могъл да бъде някой от хората на Морт.

Четирите момичета пиеха чай в задния салон. Лейди Биатрис си бе легнала да подремне на горния етаж. Тя още не знаеше за инцидента с ножа. Ако племенникът й сметнеше, че тя трябва да разбере, щеше да й каже, реши Аби. Не искаше да тревожи излишно възрастната дама.

— Щом те е проследил от пощата — възрази Дамарис, — това означава, че е набелязал конкретно теб, а не просто те е видял на улицата и е решил да те ограби. Ти какво мислиш, Дейзи? Може ли да е Морт?

Дейзи замислено сбърчи нос.

— Морт не обича някой да го надхитрява, още повече жени. Затова няма да се учудя, ако е изпратил човек да ни очисти. Голям гадняр е. Но защо ще праща някого след Аби! Откъде изобщо ще знае за Аби? След нас останалите да, може би, но не и след Аби.

Момичетата се спогледаха. В салона настъпи продължително мълчание. Никой нямаше отговор.

Дамарис погледна към Аби.

— Писмото е било адресирано до теб, Абигейл Чантри?

— Да.

Джейн се наведе напред.

— Какво каза лорд Девънам за това?

Аби поклати глава.

— Нищо.

— Значи не е забелязал? — попита обнадеждено Джейн.

Аби се намръщи.

— О, забеляза, и още как! И се наложи да призная, че това е истинското ми име.

— А за това какво каза?

— Нищо.

И това я притесняваше. Беше го приел прекалено лесно. Защо не я попита по каква причина живее с леля му под фалшиво име? Или вече знаеше? Как? От лейди Биатрис? Едва ли. Не го ли интересуваше, или вече имаше някакъв друг план?

Дамарис продължи:

— И писмото е било празно?

Аби кимна.

— Лорд Девънам го нарече примамка — начин да ме разпознаят. Макар че защо някой ще иска да ме разпознае, а още повече да ме нарани? Изобщо не мога да си представя.

— И така, кой знае, че използваш точно тази станция за кореспонденцията си? — попита Дамарис. — Някой е знаел, че ще отидеш да вземеш това празно писмо.

— Никой — отговори Аби, която също си бе задала този въпрос. — Само госпожа Бодкин, свещеникът в Херефорд и сър Уолтър Грийви.

Все хора, които се радваха на всеобщо уважение.

— На кого друг си писала, Аби? — настоя Джейн. — Познавам по лицето ти.

Лицето на Аби се изкриви в гримаса. Знаеше, че няма да харесат признанието й.

— Може да съм написала едно-две писма до Боу Стрийт и местните магистрати, в които съобщавам, че бордеят е…

Дори не можа да довърши изречението: насреща й се надигна хор от бурни възражения.

— Какво? Но нали се разбрахме, че няма да…

— Сега Морт със сигурност ще ни намери!

— Нали ти казахме, че така ще ни навлечеш неприятности!

— Писмата бяха анонимни — защити се Аби. — Казахте, че не мога да съобщя за бордея лично, затова не го направих. И няма нужда да ме гледате така. Трябваше да го съобщя. Това, което е направил — и несъмнено продължава да прави — онзи противен тип Морт, е порочно! А той ще продължи да го прави дотогава, докато някой не се опита да го спре.

За миг настъпи мълчание.

— Е, не мисля, че трябва да продължаваш да пишеш такива писма — наруши го Дейзи. — Не и ако мъже с ножове ще те следят от пощенската станция.

Аби въздъхна. Дейзи имаше право. Самата тя все още смяташе, че нападателят й е бил случаен джебчия, защото нямаше причина да я убиват, но ако грешеше, ако по някакъв начин случилото се бе свързано с Морт, с бордея и с писмата, които бе написала, то повече от всякога се радваше, че промени името им на Чанс.

Отново се запита какво трябва да направи, след като лорд Девънам предложи да й помогне. Прекъсването на разговора им беше добре дошло — така Аби разполагаше с повече време за размисъл.

Не можеше да си представи каква полза ще има, ако му каже. Нямаше представа кой е изпратил онзи човек с ножа — ако изобщо някой го беше изпратил — но в едно беше сигурна: в мига, в който лорд Девънам узнае, че три от четирите момичета, които леля му бе взела под крилото си, идват от бордей, ще хване и четирите за ушите и ще ги изхвърли.

Още по-лошо: репутацията на Джейн щеше да бъде безвъзвратно съсипана. Никога нямаше да успее да сключи изгоден брак.

Аби не можеше да поеме този риск.

* * *

Аби духна свещта. Денят беше дълъг, наситен със събития и тя се радваше, че най-после може да се пъхне в удобното легло. На едно момиче не му се случваше всеки ден да го нападат с нож, а после да го спаси мъж, когото до този момент е смятало за свой враг. А после същият мъж да го целуне така, че да го накара да си загуби разума…

Тя и останалите бяха решили да не казват на лейди Биатрис за нападението. Ако племенникът й искаше да й съобщи, негова воля. Те нямаше да разстройват възрастната дама.

С напредването на деня болките от натъртванията й станаха по-силни и следобед вече си мислеше да помоли Федърби да й напълни ваната, когато лейди Бедингтън пристигна заедно с една своя приятелка, госпожа Мюръл, изпълнена с нетърпение да чуе следващата глава от романа — което, разбира се, отговаряше напълно на надеждите на Аби, но все пак… Лейди Бедингтън настоя да им чете тя.

Беше й много трудно да се съсредоточи, но някак си успя. Сега, след като се изкъпа, бе готова да остави зад себе си събитията от деня…

Но докато тъмнината я обгръщаше, умът й отново я пренесе в мига, в който се озова в прегръдките му…

Ако стиснеше здраво очи и лежеше съвсем неподвижно, почти можеше да почувства здравите мускули на ръцете му, неравномерното дишане и бумтенето на сърцето му в широките гърди. Да усети как бузата й отново се притиска към тях… Сигурност… Защита…

Убежище срещу целия свят.

Ами мигът, в който обърна лице към него и… не, не към него… към лорд Девънам, напомни си тя и си забрани дори интимността да мисли за него просто като за него… сякаш никой друг не съществуваше.

Това беше единствено гласът на страха и самотата й. Знаеше го. А да си позволи да мечтае, че е нещо повече, беше не само глупаво — беше опасно. Вече бе минала по този път. С Лорънс. И в края му намери единствено покруса и унижение.

Тогава разбра, че сама си е виновна — имаше огромна склонност към самозаблуда. Разбра го, когато беше на деветнайсет години. И ако си позволеше да мечтае по най-глупав начин за лорд Девънам, пак тя щеше да е виновна, ако отново бъдеше наранена.

„Ако“ ли?

Когато.

И ако бе видяла нещо в тази целувка… нещо друго освен реакция на отминалата опасност и мъжки опортюнизъм… така й се падаше. Нима Лорънс не я беше научил на нищо? На деветнайсет години поне разполагаше с извинението, че е млада и невинна. Невежа. Беше напуснала „Пилбъри“ преди осемнайсет месеца. Осемнайсет месеца далеч от сестра й и от всички приятелки, които си бе създала през последните шест години.

Като гувернантка нямаше никакви приятелки. Не беше нито прислужница, нито член на семейството. Ако семейство Тейлър живееше в някой голям град, можеше да се сприятели с други гувернантки, но те живееха близо до едно село в провинцията. Единствените хора, които виждаше освен членовете на домакинството, бяха хората в църквата, а дори и тогава отговаряше за децата и нямаше време за разговори.

Беше толкова самотна, че изпитваше болка. О, имаше децата и само те правеха живота й поносим. Изливаше цялата си любов в грижите за тях, в обучението им. Но това не беше достатъчно. Копнееше за разговори с възрастни, за приятелство, за близост.

И тогава дойде Лорънс, синът на господин Тейлър от първия му брак. Беше на двайсет и четири години и идваше право от работата си в града. Аби, разбира се, беше чувала да споменават най-големия син, наследника на господин Тейлър, но по някаква причина не очакваше той да се окаже мъж. Всички деца на господин Тейлър от втората му съпруга бяха малки — още не бяха навършили десет години.

В онзи първи следобед Лорънс дойде в детската стая. Да види децата, така каза, но още от самото начало не откъсваше поглед от нея.

В онзи първи ден я накара да се разсмее, развличаше я с разкази за живота си в големия град.

Аби се почувства нелепо поласкана. Той изглеждаше толкова изтънчен, такъв светски мъж.

На втория следобед я убеди да изведат децата на разходка и след като се отдалечиха от къщата, пъхна ръката й в сгъвката на лакътя си, както един джентълмен би постъпил с дама. Не с гувернантката. Двамата вървяха и разговаряха. Той й разказваше за живота си, за мечтите си.

Тя падна в краката му като узрял плод. Влюби се до уши.

На третата вечер той дойде да пожелае лека нощ на децата, да се увери, че са си легнали. Седя в стаята, докато тя им четеше приказка, и остана там, когато те се унесоха.

А после я целуна, в коридора пред детската стая. Първата й целувка. И ако тя не отговаряше докрай на представите й за целувка, то втората и третата бяха по-добри. Тази вечер той сложи ръка на гърдата й, а Аби го отблъсна свенливо, добродетелно, малко притеснена от бързината, с която се развиваше ухажването му.

Тя, разбира се, си мислеше, че е ухажване.

През следващите няколко дни двамата се разхождаха и си говореха и Лорънс при всяка възможност си открадваше целувки и тайни ласки. Аби положи всички усилия да го удържа, но той я обожаваше — така казваше. Не можеше да се владее, когато тя беше наблизо, а щом се оженеха… о, щом се оженеха, тогава…

Една нощ, точно когато Аби се унасяше, вратата на спалнята й се отвори и Лорънс влезе безшумно, само по нощна риза.

— Какво правите?

— А вие какво си мислите?

— Не, не, не бива… не трябва да…

— О, да, скъпа моя, трябва. Чаках достатъчно дълго…

И той легна върху нея и започна да я целува, повдигна нощницата й, без да обръща внимание на протестите й… Започна да я докосва там, където не я бе докосвал никой, никога…

Аби се съпротивляваше, мъчеше се да го спре, но вяло, защото все пак го обичаше, а той я желаеше така отчаяно, нуждаеше се от нея… обичаше я. Повтори й го много пъти, докато ръцете му я стискаха и мачкаха.

Навярно бе изкрещяла, защото след миг вратата на спалнята се отвори с трясък. Баща му застана на прага, развика се, дръпна Лорънс от нея, изблъска го в коридора, както беше бос, нарече Аби уличница и блудница, и каза, че я уволнява.

На следващата сутрин, докато тя опаковаше оскъдните си вещи, госпожа Тейлър дойде при нея. Обясни й, че Лорънс бил сгоден, но младите мъже си имали нужди. Същото се случило и с предишната гувернантка.

Госпожа Тейлър беше притеснена, не спираше да се извинява. Скоро семейството щяло да се премести в Ямайка.

Тя щяла да даде на Аби препоръка и да изтъкне преместването като причина за освобождаването й. Не можела да направи нищо повече. Ако Аби забременеела, семейството нямало да признае детето.

„Поне не се стигна дотам“ — помисли си Аби. Бе успяла да запази девствеността си непокътната. На косъм.

Видя Лорънс само веднъж, преди да си тръгне.

— Казахте, че ще се оженим.

— Защо да се женя за теб? Ти си бедна, безлична и единственото, което исках от теб, беше това, което почти получих снощи. Но ти трябваше да се развикаш, нали?

Докато ненавистните думи изгаряха душата й за хиляден път, Аби зарови пламналото си лице във възглавницата. Каква глупачка беше тогава! Глупава, наивна и доверчива. Нима в Пилето не ги бяха предупреждавали, че работодателите и синовете им понякога се превръщат в хищници, че едно момиче трябва да издигне добродетелта си като свой щит?

Аби обаче повярва на думите на Лорънс и го пусна в самотното си жадно сърце.

А сега я грозеше опасността да стори същото с лорд Девънам. Щом синът на един провинциален търговец я смяташе за прекалено безлична и бедна, за да го заинтересува истински, какъв шанс имаше с красив лондонски лорд? Дори ако не беше сгоден.

Дори ако целувките му караха глупавото й сърце да мечтае…

„Те не означават нищо — каза си твърдо Аби. — Нищо.“

Той самият й го каза. Нямаше оправдание да мисли другояче.