Ан Грейси
Подарък от съдбата (11)

Глава 10

Хората твърде рядко успяват да разкрият цялата истина. В повечето случаи остава нещо недоизказано или криворазбрано.

Джейн Остин, „Ема“^[1]

Масата беше тежка, пищна и старомодна и дори след като махнаха всичките й крила, пак беше прекалено голяма за шестима души, освен ако не искаха да крещят и ръкомахат, вместо да разговарят — следа от по-светското и по-официално минало на къщата.

Икономът бе разрешил проблема, като сервира на всички в единия край на масата: леля Биа начело, Макс от дясната й страна, а до него госпожица Джейн и госпожица Дамарис. Госпожица Чанс седеше срещу него, отляво на леля Биа, а госпожица Дейзи — до нея.

— Приготвихме толкова от любимите ти ястия, колкото успяхме за това кратко време — обърна се леля Биа към Макс, докато той я настаняваше. Тя бе настояла да измине десетината стъпки до трапезарията, макар че той трябваше да я подкрепя от едната страна, а „милата Аби“ — от другата. Все още бе стъписан от това колко е крехка.

— Печено говеждо с йоркширски пудинг. Сигурна съм, че докато те нямаше, не си вкусвал хубаво английско говеждо. И пай с бифтек и бъбреци. Помниш ли колко го обичаше? И картофи, печени с масло и сметана, и зелен фасул, о, и вестфалска шунка. Ти много я обичаш! — добави тя, докато прислужниците слагаха на масата огромен бут, последван от пиле в някакъв подобен на сметана сос, супник, купа с пресен зелен грах и желе.

— Всичко е прекрасно, лельо Биа, благодаря ти.

Дори не беше забелязал храната. Сега погледна към подбраните блюда на масата и се трогна, че си е спомнила. Това бяха любимите му ястия, когато беше ученик и идваше при нея за празниците.

Оттогава вкусът му донякъде се беше променил — сега предпочиташе по-пикантна храна, — но блюдата пред него събудиха приятна носталгия.

— Само почакай да видиш какво сме приготвили за десерт — обикновен пудинг, лимонова пита, още едно плодово желе и крем от сметана, захар и вино. — Тя добави към момичетата: — Моят племенник винаги е обичал сладкото.

Макс се усмихна. Това не се бе променило особено.

Леля Биа се обърна към госпожица Чанс, която не беше продумала досега:

— Нали ти казах, Аби, че знам какво ще се хареса най-много на племенника ми!

— Така е — усмихна й се сърдечно госпожица Чанс, но дори не погледна към него. Все още му се сърдеше за това, което й каза в каретата. Макс не можеше да я вини, не и напълно.

Не знаеше какви са мотивите й, нямаше представа защо се преструва на племенница на леля му, но сега приемаше, че е спасила възрастната дама от ужасна ситуация и той й е длъжник. А Макс Девънам винаги плащаше дълговете си.

— Скъпото момиче искаше да ми спести грижите, но за мен беше удоволствие. А, ето, potage Crecy^[2] — каза леля му, когато лакеят внесе голям супник. — Картофи, праз лук, целина, моркови и сметана. Знам, че е зимна супа, но това нелепо време е толкова студено, че спокойно можем да я поднесем, а ти много я харесваше.

— Ти няма ли да я опиташ? — попита Макс, докато лакеят се приближаваше да му сервира. Първо трябваше да поднесат на леля му.

— Не — отговори тя и направи гримаса, щом икономът постави пред нея купичка с гъста зеленикава течност. — Очевидно аз трябва да ям potage creme de compost.

Макс се намръщи.

— Creme de какво?

— Компост — вдигна рамене тя. — Е, поне аз така го наричам и те уверявам, че е съвсем подходящо. Пълно е с плевели. Някаква вещерска отвара, която Дамарис е забъркала. О, признавам, че слага масло и сметана и прави всичко по силите си, за да направи тази противна смес вкусна, но така или иначе тя си остава само плевели.

Макс се обърна към госпожица Дамарис:

— Плевели ли?

— Супата е същата като нашата, само че има още някои билки, включително коприва и крехки листа от глухарче — отвърна тя невъзмутимо. — Те спомагат за прочистване на тялото, подсилват кръвта и стимулират апетита.

— Много са полезни — обади се госпожица Чанс, която очевидно искаше да привлече хапливите му забележки към себе си.

Той погледна купичката на леля си.

— Може ли да я опитам?

— Заповядай — съгласи се тя и я бутна към него.

Макс опита супата. Не беше лоша. Когато преглътна, в устата му остана леко горчив вкус, но беше много приятна. Но ако леля му не я харесваше…

— Трябва ли да я ядеш?

— Не трябва, ако не иска да се подобри — отговори ведро госпожица Чанс.

— Е, добре, щом трябва — съгласи се леля Биа с многострадален тон и посегна към супата си. — След като милата Дамарис ми я е приготвила лично. Това момиче е чудесна готвачка — обърна се тя към Макс. — Още в деня, в който пристигнаха, ми направи първото свястно ядене от месеци насам — варени яйца с препечен хляб с масло. И това не е всичко. Тя готви за цялата къща почти цяла седмица, преди Федърби да ни намери готвачка.

— Това е необичайно умение за една дама, госпожице Дамарис — каза Макс.

Леля Биа ядеше от супата си с голямо удоволствие, насърчавана от госпожица Чанс, която разчупи питка топъл хляб и й го намаза с масло. Макс виждаше, че тя много се грижи за леля му. И сякаш почти я закриляше. Просто му се искаше да знае защо.

Абигейл Чанс не беше човекът, за когото ставаше въпрос в писмото на лейди Бедингтън. Шотландският доктор не бе спрял да я хвали. Макс виждаше, че тя се грижи добре за леля му. А леля Биа очевидно беше много привързана към нея и останалите момичета.

Но защо жена като госпожица Чанс се бе заинтересувала от делата на една възрастна аристократка, за която Макс беше сигурен, че не й е роднина, и преди всичко как се бе запознала с нея — тези въпроси все още го смущаваха.

Макс не вярваше в алтруизма. От опит знаеше, че хората обикновено имат тайни и крият не особено благородни мотиви.

— Баща ми ми даде образование в много области — каза госпожица Дамарис.

— А вие, госпожице Джейн? И вие ли можете да готвите? — обърна се Макс към момичето.

— Мили боже, не! — засмя се Джейн. — В Пилето така и не ни научиха на нищо полезно, нали, Аби?

Сестра й я изгледа страховито от другата страна на масата, но госпожица Джейн не забеляза.

— В Пилето ли?

— „Пилбъри“, до…

Тя изохка и се обърна изненадана към Дамарис — която вероятно я бе сръчкала с лакът в ребрата — после погледна към Аби.

— О!

Изчерви се и започна да яде от супата си.

„Пилбъри, до…“? Дом ли? Разположено до? Каквото и да беше, госпожица Чанс не искаше сестра й да говори за него, което означаваше, че Макс много се заинтригува. Той отново се обърна към госпожица Дамарис:

— Значи вие двете имате различни бащи.

Тя се изчерви и измънка нещо утвърдително.

— Но и двете се казвате Чанс.

Той остави тези думи да натежат във въздуха за един безкрайно дълъг миг, преди да добави:

— Колко странно!

— Да, нали? — съгласи се госпожица Аби с дружелюбност, която не заблуди никого. — Но животът е странен, не сте ли съгласен?

Предизвикваше го да го направи на въпрос. Макс се усмихна. В трапезарията за малко се възцари тишина, докато прислужниците раздигаха купите със супа и слагаха чинии.

— Боя се, че госпожица Чанс ми е малко сърдита, лельо Биа — каза Макс, докато икономът му сервираше от току-що разрязаното печено говеждо.

За награда получи проблясване на сиво-зелена светкавица, когато госпожица Чанс го стрелна с присвити очи.

— Тази сутрин… обменихме мнения.

— Аби, вярно ли е? Сърдита ли си на племенника ми? — Това очевидно зарадва леля му.

— Съвсем не. Той не е виновен — отвърна госпожица Чанс, без да й мигне окото.

Това не беше прошка. В никакъв случай. Беше уловка. Макс зачака.

— За какво не е виновен?

Госпожица Чанс приключи със сипването на зеления фасул в чинията си.

— Че е живял по диви и нецивилизовани места толкова дълго, че е забравил как трябва да се държи един джентълмен.

Сестрите й ахнаха. Леля му го погледна стреснато, после се засмя.

— Ти какво ще отговориш, милото ми момче?

— Нищо, лельо Биа. Мисля, че бях на дванайсет, когато ти ме научи, че един джентълмен никога не противоречи на дама. — Той погледна госпожица Чанс и добави: — Пред хората.

Без да трепне, тя набучи с вилицата си една шушулка и я изяде.

— И за какво споделяхте мнения? — настоя леля Биа.

Сестрите на госпожица Чанс видимо се напрегнаха и го загледаха скришом. Очевидно тя им беше разказала всичко, но не го бе споменала пред леля му. Защо? Това щеше да й бъде само от полза.

Госпожица Чанс мълчеше. Очевидно не възнамеряваше да споделя за кавгата им, дори когато леля Биа я беше подканила. Вместо това набоде втора шушулка и я изяде. Бавно.

— Мисля — каза Макс точно когато шушулката се плъзна между устните й, — че дължа извинение на госпожица Чанс за част от нещата, които казах.

Очите й се разшириха. Тя се задави. Макс я изчака да спре да кашля и да си допие шампанското.

— Казах някои сурови неща, госпожице Чанс. Сбърках и се извинявам.

— Добре казано, момчето ми! — обади се одобрително леля му. — Добре са те възпитали — тоест аз съм го възпитала — добави тя към момичетата. — Аби, ти какво ще кажеш?

— Приемам извинението ви, лорд Девънам — отговори тихо тя, но не направи опит да се извини за онова, което му беше наговорила. Включително обвинението, че е оставил леля си да гние тук. Което все още го човъркаше.

Значи не му бе простила напълно. Добре — той пък все още имаше подозрения за мотивите й. И за миналото й.

— Чувала съм, че сте били на много интересни места, лорд Девънам — каза Аби, докато Федърби вземаше чинията й. — Ще ни разкажете ли за тях?

— О, моля ви, лорд Девънам! — обади се и Джейн, очевидно горяща от желание да компенсира грешката си отпреди малко. — Много искам да чуя за приключенията ви. И ти, нали, Дамарис?

— Да, наистина — измърмори покорно Дамарис.

Макс погледна към Дейзи и зачака и тя да изрази пламенното си желание да чуе разказите му. Може би обаче никой не я бе сръгал или ритнал, защото тя остана все така съсредоточена върху вечерята си. Всъщност, забеляза Макс, беше съсредоточена върху това как да държи приборите си. Гледаше ги и се мръщеше и през няколко секунди хвърляше таен поглед към госпожица Чанс, за да види как тя държи своите.

С елегантна самоувереност и абсолютно никаква свенливост. Тя беше научена на изискани маниери, както и другите две.

Донесоха второто блюдо: панирани момици, риба и изобилие от сладкиши, както бе обещала леля му.

— Е, Макс? — подкани го леля Биатрис. — Няма ли да ни разкажеш за пътуванията си?

И така, до края на вечерята Макс ги забавлява с разказите си за далечни страни, за екзотичните места, които бе посетил, и за някои от приключенията, които бе преживял заедно с приятелите си.

Всичко вървеше идеално, докато госпожица Чанс не посегна към един от любимите му десерти — крем със сладка бита сметана. Отиваше на пенестата й горна дреха.

Госпожица Чанс потопи лъжицата в сметаната и я поднесе към устата си.

Макс преглътна. Гласът му заглъхна.

Устните й се затвориха над лъжицата и очите й се притвориха в блаженство, докато сладката смес минаваше по езика й и се плъзваше по гърлото й.

Макс се насили да продължи разказа си. Нямаше нищо необичайно в начина, по който се хранеше тя — беше напълно comme il faut^[3]. Защо тогава не можеше да откъсне очи от нея?

Тя си взе още една лъжица. Този път, когато бавно я извади от устата си, в ъгълчето на горната й устна остана да трепти мъничка капчица сметана. Тя я облиза, без да бърза.

Устата на Макс пресъхна. Думите заседнаха неизречени в гърлото му.

След миг госпожица Чанс спря да загребва от сметаната и вдигна вежди. Гледаше към него. Всички на масата го гледаха и чакаха да продължи разказа си. Проклет да е, ако знаеше за какво говори. Той се прокашля леко.

— Май обичате десерт със сметана, госпожице Чанс?

Каква духовита забележка само!

— Много. А вие, лорд Девънам?

Тя гребна трета лъжица, без да бърза. Слабините му се стегнаха.

— Да.

Гласът му прозвуча като грачене. Той откъсна поглед от възхитителната уста на госпожица Чанс и се обърна към леля си. Почти очакваше да види широка разбираща усмивка — понякога леля Биа беше много проницателна — но тя изглеждаше уморена, дори изтощена, и той се притесни.

— Как се чувстваш, лельо Биа? Нали не си уморена?

— За съжаление съм — отговори тя и се намръщи. — Боя се, че остарявам.

— Глупости! За пръв път слизате в трапезарията, освен това целият ден беше много натоварен — възрази госпожица Чанс. — Нищо чудно, че сте уморена. Възстановяването ви върви прекрасно, но не бива да се преуморявате. Да повикам ли Уилям да ви занесе горе? — И тя стана, за да й помогне.

— Аз ще те занеса — каза Макс, заобиколи масата, вдигна леля си на ръце — смая се колко е лекичка — и я занесе в спалнята й. Госпожица Чанс забърза пред тях, за да отваря вратите. После изпрати да повикат Сътън, камериерката.

— Сега Сътън ще ми помогне — обади се раздразнено възрастната дама, когато Макс внимателно я положи на леглото. — Няма защо вие двамата да се въртите тук.

Макс излезе. Аби се позабави няколко секунди, но лейди Биатрис размаха ръце, за да я изгони.

— Това, че мен не ме бива вече, не означава, че трябва да развалям вечерта на младите.

— Нищо не разваляте — увери я Аби. — Вечерта беше прекрасна, а вечерята — великолепна. А и предполагам, че лорд Девънам има друг ангажимент. Едва ли ще иска да пие портвайна си в самотно величие, не смятате ли?

Но когато излезе от стаята на лейди Биатрис, завари лорд Девънам да я чака в коридора.

— Преди малко говорех сериозно — каза той. — Някои от нещата, които ви казах в каретата, бяха неоправдано сурови и се извинявам за това.

Аби можеше да чуе думата „но“, която щеше да последва, затова я изрече вместо него е изражение на хладно спокойствие:

— Но?

— Но и двамата знаем, че вие не сте роднини на леля ми, камо ли племенници. — Той пристъпи към нея. — Макар да ценя грижите, които сте полагали за леля ми, когато е била болна — и искрено ви благодаря за тях — искам да ви е ясно, че това не дава право нито на вас, нито на така наречените ви сестри да се възползвате от нея по други начини. Затова ви предупреждавам: няма да допусна да го сторите. В мига, в който видя и най-малък признак за възползване, ще ви хвана за ухото и ще ви изхвърля. И вас, и останалите. Ясно ли е?

За един дълъг миг погледът му остана вперен в нейния. Аби отчаяно се опитваше да измисли някакъв съкрушителен отговор, но съзнанието й остана вбесяващо празно. Можеше само да го изгледа гневно. И безсилно.

Очевидно удовлетворен от отговора й — или от липсата на такъв — той се обърна рязко и излезе. Миг по-късно Аби чу отварянето и затварянето на входната врата.

* * *

— Не мога да разбера какво е намислила — обърна се Макс към Фреди. Беше го намерил в клуба, след това отидоха в друг клуб и най-накрая се прибраха в жилището на Фреди, за да пийнат на спокойствие. — Сигурен съм, че крои нещо, но какво, по дяволите?

— Навярно иска да се омъжи. Обикновено пастите искат точно това.

Когато Макс пристигна, Фреди вече бе погълнал впечатляващо количество коняк.

Макс изсумтя.

— Как това, че се грижи за леля ми, ще й помогне да се омъжи? Когато е започнала, аз дори не бях в страната и никой, дори ти и леля ми, не знаеше, че ще се върна скоро.

Озадачен, Фреди почеса изискано фризираната си глава.

— Признавам, че този план е необикновено хитър, но човек никога не бива да подценява лукавствата, на които е способен умът на пастите.

— Тя не е паста.

Макс не знаеше какво точно е паста, не и според терминологията на Фреди, но беше сигурен, че Абигейл Чанс не е такава. За начало, беше прекалено привлекателна. Повече, отколкото бе полезно за спокойствието му.

Фреди поклати глава.

— Твърде дълго време прекара далеч от Англия. Живял си като волен приключенец. Представа си нямаш. Повярвай ми, пастите са навсякъде. — Замисли се върху собственото си твърдение и добави: — Освен на корабите. Точно затова си толкова бос по темата.

Макс също се замисли. Фреди беше донякъде низвергнат от благовъзпитаното общество, но в думите му имаше известна истина — през последните две години не бе общувал с нито една англичанка. Всъщност, като се вземеше предвид фактът, че когато замина, беше само на осемнайсет и нямаше много опит с жените, или поне с англичанките, беше почти невеж в това отношение.

— Е, какво мислиш?

Фреди завъртя коняка в чашата си и се загледа в светлината на свещите, която се отразяваше в течността.

— Благодарност?

Фреди кимна мъдро.

— Знае, че обичаш лейди Биа. Смята, че ако възрастната дама я обикне, ти ще й предложиш брак.

Макс изсумтя.

— Никога не съм чувал по-голяма глупост. Да се оженя за някоя, защото леля ми я харесва?

— Не казвам, че ти ще го направиш. Казвам, че точно това би си помислила някоя паста.

— Глупости. Ако очаква брак по тази причина, значи е пълна глупачка, а тя не е. И не е паста, каквото и да значи това.

Той отиде до огъня — наистина беше страшно студено като за лято — и разрови въглените с ръжена.

— Леля ми й осигурява подслон и малка издръжка… И ако това е всичко, бих го разбрал, но тя наистина полага много усилия за леля. Далеч повече от всичко, което би могло да се очаква от прислужница или платена компаньонка. Ако ги види някой непознат, ще ги вземе за майка и дъщеря. Или за баба и внучка.

Или за леля и племенница — точно каквото беше абсурдното твърдение на леля му.

— Тогава може би точно това иска.

— Да й бъде като внучка?

— Така мислят жените — настоя Фреди. — Много обичат семейството.

— Но това е смешно — не би могла! Тя — те — не са роднини на леля ми. Там е цялата работа. Човек не може просто да се появи и да стане нечий роднина.

Фреди поклати глава.

— Макс, Макс, Макс, проблемът ти е, че от девет години — е, всъщност почти през целия си живот, като се замисля — си живял в мъжки свят. Свикнал си да има логика, причини, смисъл. Жените не мислят като нас. Те са емоционални.

Вярно беше. Когато я прихванеха, леля Биа бе неуязвима за логиката. Макс свирепо разбута огъня и в комина се разхвърчаха искри.

— Онзи ден, например, майка ми се разплака.

Макс примигна. Това не звучеше в стила на майката на Фреди. Разбира се, той не я бе виждал от години, но тя открай време му правеше впечатление на енергична жена, която няма време за глупости. Видна светска дама, прочута с приемите си, тя бе успяла да омъжи всички сестри на Фреди за изгодни партии.

— Уверявам те, заплака с истински сълзи. Сякаш това ще ме накара да препусна към олтара с някоя подходяща партия. Питам те, можеш ли да си ме представиш прикован до живот към някоя подходяща?

— Точно за теб не би ми хрумнало — съгласи се Макс.

— Ето, няма логика. Ако беше баща ми, той просто щеше да издаде заповед.

— И ти щеше ли да се подчиниш?

Фреди се замисли.

— Не. Най-вероятно щях да направя точно това, което винаги съм правил.

— Обратното?

— В общи линии. Затова е избрал заобиколния път и е възложил задачата на майка ми. Защото с жените човек не може да води разумен спор. Те не мислят логично. И се сражават непочтено.

Макс вдигна вежда.

— Сълзите — осветли го мрачно Фреди. — Най-долната тактика на тоя свят, помни ми думата!

* * *

„Всичко е толкова неприятно“ — помисли си Аби, докато се приготвяше за лягане. Не беше свикнала да е виновна. И изобщо не й харесваше.

Тя бързо се съблече, сгъвайки спретнато всички дрехи. Ситуацията — и мъжът — ужасно я дразнеха!

Можеше да си повтаря до безкрай, че подозренията на лорд Девънам към нея и сестрите й са напълно оправдани. Те наистина не бяха роднини на лейди Биатрис, наистина живееха под фалшиво име и наистина я бяха срещнали по не съвсем почтен начин.

Обстоятелството, че й мислеха само доброто и се грижеха за нея, би трябвало да надделее над всичко, но Аби можеше да разбере защо за някои хора — за него — може да не е така.

Единственото, което лорд Девънам знаеше за тях, е, че не са племенници на леля му, но тъй като лейди Биатрис твърдеше обратното, той не можеше да каже нищо. Не би могъл.

Аби си облече нощницата.

Начинът, по който обикаляше около нея като едро подозрително куче пазач, разпалваше гнева й така, както го разпалваше и чувството й за вина. Мотивите й може и да не бяха изцяло безкористни и благородни, но тя спаси лейди Биатрис от ужасна ситуация, докато той я бе оставил да гние!

Навярно точно защото се чувстваше виновен, сега така прекаляваше със закрилата си. Но не беше достатъчно. И бе прекалено късно.

„В мига, в който видя и най-малък признак за възползване, ще ви хвана за ухото и ще ви изхвърля. И вас, и останалите. Ясно ли е?“.

Тя разбухна възглавниците си, после ги удари с юмрук, за да слегнат. Той не знаеше какво бе направила и нямаше никакво оправдание да я заплашва по този начин. Искаше да запрати обвиненията и подозренията обратно в лицето му и се вбесяваше, че не може.

Още по-вбесяващо бе друго: частица от нея все още искаше той да има добро мнение за нея. За тях.

Тя се пъхна в леглото, наслаждавайки се на допира на хладните гладки чаршафи.

Колко ли още щеше да падне мнението му, когато разбереше къде е открила Джейн, Дамарис и Дейзи? И че се е запознала с лейди Биатрис посред нощ? При първия си опит за кражба?

„Макар да ценя грижите, които сте полагали за леля ми, когато е била болна — и искрено да ви благодаря за тях — това не дава право нито на вас, нито на така наречените ви сестри да се възползвате от нея по други начини.“

Да се възползват от лейди Биатрис? Обвинението я изпълваше с възмущение, но я прободе и чувство на вина. Да, те живееха в дома на лейди Биатрис, за нейна сметка и приемаха малка издръжка от нея, но си отработваха всяко пени — Аби не изпитваше и капка съмнение в това.

Сега й се прииска да бе приела повече от великодушното предложение на лейди Биа за заплащане. Не, всъщност не й се искаше. Това бе предложение, породено от самота и страх, подкуп, който целеше да ги накара да останат при нея. А каквото и да си мислеше за нея Негово надменно благородие, Аби нямаше да се възползва от една болна, уплашена възрастна жена.

Отново удари с юмрук възглавницата си. Така щеше да му се пада, ако се беше възползвала!

Тя се сгуши под завивките. Проблемът бе, че дълбоко в себе си се надяваше на повече. Не точно да се възползва от лейди Биатрис, но определено да извлече изгода. От ситуацията, не от жената.

Само ако успееше да измисли как да го постигне! Трябваше да има начин да запознае Джейн с подходящи партии…

„В мига, в който видя и най-малък признак за възползване, ще ви хвана за ухото и ще ви изхвърля. И вас, и останалите. Ясно ли е?“.

Лорд Девънам можеше да ги изгони във всеки един момент. О, леля му щеше да възрази, но той щеше ли да й обърне внимание? Той беше от арогантните, властни мъже. Викинг, облечен като джентълмен.

Все още нямаха достатъчно пари и дрехи за Бат. Трябваше да има някакъв начин да запознае Джейн с изгодни партии. Трябваше да…

Повечето хора брояха овце, за да заспят. Аби лежеше в голямото топло легло и броеше възможности…

Но след като се унесе, сънищата, които я споходиха, нямаха нищо общо с Джейн. Сънува един едър, загорял от слънцето викинг със сиви стоманени очи, който я преследваше…

Нямаше къде да избяга, нямаше къде да се скрие. Накъдето и да се обърнеше, той беше там, спираше я, съдеше я. Тя се събуди, обляна в пот. Пулсът й препускаше, а нощницата й се бе набрала на кръста.

Аби седна, изпи водата на нощната масичка и отново си легна, като си заповяда решително да не сънува. Напомни си, че на сутринта ще й е нужна трезва мисъл и че трябва да мисли, а не да сънува.

Лорд Девънам нямаше работа в сънищата й. Аби добре знаеше това. Да, беше висок, строен и абсурдно привлекателен, и нещо в него караше сърцето й да бие по-бързо, но тя дори не го харесваше. Кой знае колко.

Той със сигурност не я харесваше.

Освен това беше сгоден.

Веднъж вече беше минала по този път, с Лорънс, макар тогава да не подозираше, че е сгоден. Срамът я заля от главата до петите. За нищо на света не искаше да го преживява отново.