Ан Грейси
Подарък от съдбата (12)

Глава 11

В мен се крие упорство, и то не ме оставя да се стряскам по чужда воля. Смелостта ми се надига бурно при всеки опит да ме сплашат.

Джейн Остин, „Гордост и предразсъдъци“

Макс се събуди рано и в лошо настроение. Беше отвратително възбуден след безсънна нощ, изпълнена с еротични сънища, в повечето от които облизваше сметанов десерт от един възхитителен малък бюст… а после се насочва надолу. Трябваше да се раздвижи. Да поязди, да се умори.

Той стана и облече дрехи за езда. Щеше да наеме кон от конюшнята зад ъгъла и така да изразходва гнева и страстта си. Проклето момиче!

Върна се след няколко часа. Вече не се чувстваше толкова напрегнат, макар че и сега не успяваше да прогони спомена за тези проклети сънища. Затова все още беше раздразнителен. Конят от конюшнята беше ужасно бавен. Трябваше да си купи свой, свестен.

Той забърза към горния етаж да се измие, обръсне и преоблече. Усещаше аромата на бекон и хляб от кухнята. След закуска щеше да се почувства по-добре. Да прогони вкуса на онзи десерт от устата си. От ума си.

Мортън Блек щеше да дойде след час и той щеше да стигне до дъното на загадката, която представляваха госпожица Чанс и сестрите й. Покри с пяна четката за бръснене.

За съжаление образът, който изплува в съзнанието му след това, беше неимоверно еротичен. Макс изруга.

* * *

Мортън Блек беше човек с мрачно лице и дървен крак — спомен от Наполеон и войниците му, предположи Макс. След като му зададе няколко въпроса за хората, за които бе работил, и за задачите, с които се бе занимавал, се увери, че има насреща си дискретен и способен човек.

— Въпросът е деликатен — обърна се той към Блек. — Леля ми е прибрала в дома си четири млади жени с неизвестно минало: госпожица Абигейл Чанс и госпожиците Джейн, Дамарис и Дейзи Чанс. По някаква своя странна и нелогична причина леля ми твърди, че са й племенници, но тя няма племенници. Всъщност няма близки роднини освен мен.

— Разбирам — измърмори Блек, докато си записваше имената.

— Искам да разбера кои са тези млади жени, откъде са дошли, какво са правили, преди да дойдат при леля ми, и — разбира се, това ще бъде въпрос на чисто предположение — какви са намеренията им.

Блек кимна.

— Най-възрастната, госпожица Абигейл Чанс, е тяхната водачка. Другите разчитат на нея. Ако наистина се казва Чанс — в което не мога да бъда сигурен, — според мен това не е фамилното име на всички тях. Госпожица Дамарис се изтърва, че има друг баща, но те твърдят, че им е сестра, не братовчедка. А госпожица Дейзи без притеснение оповести, че била копеле, но и тя се нарича с името Чанс.

Блек си го записа.

— Още някаква информация, милорд?

— Снощи на вечеря госпожица Джейн Чанс се изтърва, че двете с госпожица Абигейл някога са живели на място, което нарече Пилето — Пилбъри. До нещо си. Не каза името докрай, но ми хрумна, че може да е някаква институция. Нямам представа дали и другите са живели там.

Той се облегна назад в стола си.

— Как смятате, дали ще успеете да ги проучите? Знам, че не ви предоставям много начална информация.

Мортън Блек се усмихна едва-едва.

— Ще се постарая, милорд.

Икономът го съпроводи до входната врата и след няколко минути се върна с бележка върху блестящ сребърен поднос.

Макс вдигна вежди.

— Сребро? И още е тук?

— Беше много мръсно, милорд, затова не са му обърнали внимание.

Макс отвори бележката. Чудесно! Неговият служител Бартлет бе намерил две къщи, отговарящи на изискванията на Негово благородие. Беше уредил да има човек, който да ги покаже на лорд Девънам, стига да прояви интерес.

Макс прояви. Погледна към часовника. Имаше време точно колкото да разгледа къщите преди срещата с Фреди, с когото щяха да тръгнат към Ричмънд.

Той надраска кратка бележка до Бартлет и я подаде на иконома, за да му я предаде.

— Погрижете се да замине незабавно.

Икономът се обърна да излезе и Макс добави:

— Смятам да купя няколко коня. Разбира се, ще наема коняр, може би двама, затова трябва да се погрижите за настаняването им.

— Разбира се, милорд. Мисля, че в конюшните зад къщата има жилища за конярите. Ще ги подготвя. Ще искате ли да се погрижа да почистят оборите?

— Имаме ли толкова прислуга?

Макс си даваше сметка, че прислужниците в къщата ще се засегнат много, ако поиска от тях да се заемат с конярска работа.

— Ще наема някой да го свърши, а Уилям ще го надзирава.

— Бива си ви — измърмори Макс и се запъти към горния етаж да си вземе палтото. Денят му ставаше все по-хубав. С малко късмет до вечерта щеше да има къща и собствен транспорт.

Докато минаваше покрай спалнята на леля си чу ромолящ смях. Не беше леля му. Вратата бе открехната. Макс спря и се заслуша.

— Да те вземат дяволите, ужасно момиче!

Леля Биа звучеше крайно раздразнено. Какво ставаше, по дяволите?

Госпожица Чанс — нямаше как да сбърка този неин топъл глас с меден оттенък — отговори:

— Щом искате, моля, но знаете какво ще се случи.

Леля Биа изсумтя от раздразнение.

— Ти нямаш сърце, млада госпожице!

В отговор отново се разнесе тихият ромолящ смях.

— Знам.

— Значи си решена да ме измъчваш, така ли, коравосърдечно създание такова?

— Да.

— Ами ако кажа на племенника си, че ме тормозиш по най-ужасен начин?

— Давайте. Ще разберете колко ме е грижа.

На Макс не му трябваше повече. Той отвори вратата.

— Лельо Биа?

Леля му седеше в леглото, облечена в прелестна роба: надиплена, розова, предизвикателна и крайно неподходяща за жена на възраст. На нощната й масичка имаше поднос с остатъците от закуската й: черупка от варено яйце, каничка с шоколад, няколко трохи от сладкиш. Две котенца — Снежинко и Мармадюк — спяха преплетени в скута й.

Нямаше вид на жена, подложена на безмилостни мъчения.

— Макс, ето те и теб! — възкликна леля му. — Кажи й!

Макс погледна към въпросната „нея“.

Госпожица Чанс стана от стола си до леглото, остави книгата на кувертюрата и каза спокойно:

— Добро утро, лорд Девънам. Надявам се, че сте спали добре?

Макар и облечена с простата сива рокля от предишния ден, тя успяваше да изглежда свежа като пролетна утрин. Косата й бе прихваната на хлабав кок, а край слепоочието и врата й се виеха меки кичури. Изобщо не се вписваше в представата на Макс за безсърдечна мъчителка.

Но външността често лъжеше.

— Какво става тук? — попита той.

— Всичко е наред. Четях на леля ви, това е всичко. И спрях.

— Ха! Кажи му къде спря! — тросна се леля Биа.

В ясните сиво-зелени очи заблестя смях.

— Точно преди края на главата.

— Това е възмутително! — намуси се леля му. — Човек не може да спре да чете преди края на главата!

Макс премести поглед от леля си към госпожица Чанс и обратно. Нямаше представа за какво говорят.

Госпожица Чанс го съжали.

— Спрях на много интересно място и с най-голямо удоволствие ще продължа, когато леля ви отиде до прозореца и се върне обратно.

— Да отиде до прозореца?!…

— Докторът каза, че трябва да го прави по няколко пъти на ден, ако иска да възстанови цялостната функция на крайниците си.

Аха! Сега разбра.

— Разбирам. В такъв случай… ох!

Той погледна надолу. Една малка нахална топка от черна козина бе изскочила отнякъде изневиделица и се беше вкопчила в коляното му. С мънички, много остри нокти. После започна да се катери по него като по дърво.

Макс се наведе и внимателно откачи създанието от крака си, лапичка по лапичка. Вдигна котенцето на нивото на очите си, присви ги строго и каза:

— Това не е подобаващ начин да поздравиш съименника си! Или когото и да било. А панталоните не са за катерене.

Котенцето на свой ред присви очи. И замърка.

Макс го остави на леглото до брат му и сестра му, където то веднага се хвърли върху брат си и започна битка.

— Имаш ужасни маниери — осведоми го Макс и отново насочи вниманието си към настоящия проблем.

Леля му се хилеше открито. Госпожица Чанс бе стиснала устни с овладяно изражение, но в очите й блестеше смях.

„Проклятие!“. Една проскубана топчица от черна козина направи достойнството му на пух и прах. Странно, но когато забеляза топлата светлина в очите на госпожица Чанс, това вече не беше от значение. А после тя се усмихна, дъхът му секна и за миг съзнанието му се изпразни от всякакви мисли.

Той беше сгоден.

— Продължавайте! — обърна се отсечено към госпожица Чанс. — Добро утро, лельо Биа.

* * *

— Федърби, не бива да ми казваш това. Не бива да подслушваш личните разговори на лорд Девънам. Това може да ти струва работата.

Федърби не изглеждаше притеснен.

— Добрият иконом знае всичко, което става в къщата, госпожице Аби, затова не се тревожете за мен. Освен това двамата с Уилям дължим всичко на вас.

— Много мило от твоя страна, наистина, и оценявам добрите ти намерения, но, моля те, не си рискувай отново работата заради мен.

— Не искате ли да знаете защо дойде Мортън Блек?

Аби въздъхна.

— Знаеш, че искам.

Той я дръпна настрана. Когато й разказа какво е чул, Аби го погледна с ужас.

— На господин Блек няма да му отнеме много време да намери дома „Пилбъри“. И тогава ще изплуват имената ни. Искам да кажа, моето и на Джейн.

— Това толкова ли е страшно?

Тя се намръщи.

— Сигурно не. Безпокоя се за останалото… за най-страшното. Но не мисля, че господин Блек ще успее да го открие.

— Възрастната дама знае ли? Искам да кажа, за бордея?

Аби впери в него смаян поглед.

— Ти знаеш?

Той се усмихна.

— Нали ви казах, добрият иконом знае всичко. Уилям ми каза, преди да напуснем онова, другото място. Едно от момичетата — мисля, че младата Дейзи — се е изтървало. Но не се тревожете, госпожице Аби, на този свят няма сила, която да го измъкне от нас. Но казахте ли на възрастната дама?

— Да, преди да се преместим тук. Не можех да приема поканата й, без да съм й съобщила най-ужасната част.

Федърби й се усмихна благосклонно.

— Не съм очаквал друго от вас, госпожице Аби. Вие сте истинска дама. Е, щом лейди Биатрис знае, значи всичко е наред. Къщата е нейна и тя няма да допусне лорд Девънам да ви изгони, бъдете сигурна.

Аби преглътна.

— Надявам се. — Помълча малко и попита: — Като стана дума за предишното ни жилище, ти или Уилям връщали ли сте се там?

— Питате дали сме чули, че някой пак е търсил госпожица Чантри и сестра й? — уточни Федърби и поклати глава. — Уилям казва, че не. Той се ослушва за всичко, което става, и никой не е идвал да разпитва от онзи път, за който ви казах — в деня, когато се изнесохме.

— Някой там знае ли къде живеете с Уилям?

— Не. Уилям е много дискретен. Във всеки случай повечето от предишните наематели се изнесоха. Сега там живеят почти само скитници. Всеки момент ще съборят сградата. Всички са решили, че точно затова сте се изнесли и вие. Преди няколко седмици Уилям споменал, че ще живеете при роднини в провинцията — няколко души са забелязали пътническата карета.

Напрежението, насъбрало се у Аби, намаля.

— Значи никой не ни търси?

— Никой — увери я Федърби. — Само Мортън Блек.

* * *

— Какво правите? — прекъсна лейди Биатрис четенето на Аби, вдигна лорнета си и погледна към Дейзи, Джейн и Дамарис.

Трите бяха седнали край прозореца, където светлината беше най-добра, и работеха усърдно. Завръщането на лорд Девънам ги беше накарало да осъзнаят колко несигурно е положението им и първата им задача бе да ушият роклите за сезона на Джейн в Бат.

— Какво имате предвид? — попита Джейн.

— Мислех, че шиете, но сега ми се струва, че разпаряте. Често съм виждала Аби да го прави.

От всички тях Аби бе най-лошата шивачка. Точно затова в спалнята на лейди Биатрис тя най-често й четеше на глас.

— Но и трите? Едновременно ли сте сбъркали?

— А, това ли било? — засмя се Джейн. — Разшиваме една рокля.

— Виждам, моето момиче, но защо?

— За да използваме плата, разбира се — отговори Дейзи.

Лейди Биатрис наклони глава, сякаш не бе чула правилно.

— За какво?

— Така набавяме плата за всичките си дрехи — обясни Дамарис. — Купуваме… е, обикновено Дейзи се занимава с покупките. Знае кои са най-добрите места и може да прецени кое може да използва и кое не.

— Какво купувате?

— Стари дрехи.

— Искаш да кажеш, че шиете роклите си от стари дрехи? — възкликна лейди Биатрис.

— Не можем да си позволим да купуваме нови платове — обясни Дейзи. — Платът е най-скъпата част от една рокля. Мога да купя половин дузина стари рокли на цената на една дължина нов плат и мога да ушия от тях три или четири нови рокли. Или рокля и палто.

— Но човек не може да носи старите дрехи на други хора!

— Откъде си мислите, че съм взела плата за това? — посочи Дейзи към розово-зелената роба на лейди Биатрис и поясни гордо: — Две рокли, които намерих на пазара „Петикоут Лейн“ и част от моите парчета и дреболийки.

— Моята роба? Ушила си я от парцали, изхвърлени от непознати?

Възрастната дама се сви от ужас и се погледна потресена, сякаш любимата й одежда ненадейно се бе превърнала в купчина стари дрипи, вонящи и пълни с гадинки.

Аби се засмя на изражението й.

— Всичко е съвсем чисто.

— Парцали ли? Това не са парцали! — Дейзи очевидно се засегна от обидата към купуваческите й способности. — Купувам само най-хубавото. Много съм претенциозна!

Старата дама изсумтя, не беше убедена.

— Истина е — настоя Дейзи. — Някои жени си изхвърлят роклите, след като ги облекат един или два пъти. Понякога и след едно обличане, ако са ги залели с нещо и камериерката е или твърде глупава, или прекалено мързелива, за да изчисти петното.

— Стари дрехи, носени от напълно непознати — измърмори кисело лейди Биатрис и прокара ръка по робата си, очевидно смутена.

— Нямам избор, милейди — напомни й Дейзи. — На харизан кон зъбите не се гледат.

Лейди Биатрис седна по-изправена в леглото.

— Аз — заяви тя с възмутен глас — нямам нужда от харизани коне! — И погледна Дейзи с присвити очи. — Нито пък ти, моето момиче. Аби, позвъни за Федърби. Време е за обяд.

Федърби донесе лек обяд от супа, задушена риба, салата от краставици, хляб и масло. Сложи го на една маса край огъня. Макар че беше лято, денят беше студен и сив.

След като обядваха, лейди Биатрис легна да подремне, а момичетата отидоха да се поразходят край реката. Когато се върнаха, завариха в средата на стаята голям дървен сандък, украсен с пищна резба. Котенцата Снежинко и Мармадюк душеха внимателно около него. Макс седеше върху капака, готов за скок.

Момичетата огледаха любопитно сандъка.

— Какво има вътре? — попита Аби и вдигна черното котенце, което незабавно я възнагради с тихо дрезгаво мъркане.

— Мисля, че трябва да си довършим главата — заяви строго лейди Биатрис.

Аби потисна усмивката си, подаде й котенцето, взе книгата и продължи от мястото, на което бе спряла преди обяд. Другите изгледаха любопитно сандъка, но продължиха да разшиват дрехите.

Докато Аби четеше, Федърби и Уилям донесоха още два големи сандъка и ги сложиха до първия. Тези бяха кожени, протрити и носеха герба на семейство Девънам.

— Това ли е всичко, милейди? — попита Федърби.

— Да, да — махна им тя повелително с ръка да се оттеглят и направи знак на Аби да продължи да чете. Аби се подчини, но никой не следеше разказа. Какво имаше в сандъците? Лейди Биатрис се държеше много загадъчно.

Най-после Аби стигна до края на главата и решително затвори книгата.

— Време е да се разтъпчете.

Възрастната дама я изгледа изпитателно.

— Не искаш ли да знаеш какво има в сандъците?

Искаше, разбира се, но…

— След като се разтъпчете.

Лейди Биатрис изсумтя.

— Каква коравосърдечна жена си ти, Абигейл Чанс!

Но й подаде котенцата, отметна завивките и прехвърли крака над ръба на леглото. Джейн и Дамарис й обуха пантофките и й помогнаха да стане. Тя им махна да се дръпнат.

— Мога и сама.

Отиде до прозореца и обратно три пъти — вярно, малко нестабилно, а и при последния курс до леглото се клатушкаше изтощено, но напредъкът й беше очевиден.

— Наистина се подобрявам, нали?

— По Коледа ще танцувате — увери я Аби сърдечно.

Момичетата сложиха възрастната дама в леглото, завиха я и когато успя да си поеме дъх, тя ги подкани:

— Давайте тогава. Отворете ги. Най-напред резбованият, от кедрово дърво. И слагайте всичко на леглото, за да виждам.

Джейн отвори сандъка от кедрово дърво. В него имаше десетки пакети, увити в тънка хартия. Тя отвори първия и ахна удивено, когато зърна коприната в яркосиньо и сребристо, която се плъзна между пръстите й.

— Мили боже! — измърмори Дейзи, разгърнала друг плат — рубиненочервена коприна, по-фина и деликатна от всичко, което бяха виждали.

Дамарис разгърна една тежка кремава коприна, избродирана по краищата с изящни възли от рози. Не каза нищо, но очите й се разшириха. Тя погали плата и пръстите й се задържаха върху него.

— Ето — подаде лейди Биатрис един пакет на Аби. Тя го отвори и видя кашмирен шал в яркочервено, синьо, зелено и златно.

— Сложи си го — заповяда лейди Биатрис.

Аби го преметна на раменете си. Беше толкова лек, мек и деликатен! И обгърна тялото й като топъл сняг.

— Никога не съм виждала нещо по-красиво.

— Моят племенник ми изпрати всичко това скоро след като напусна Англия. Навремето колетите пристигаха най-редовно. Имаше какви ли не странни и прекрасни неща. Той ми изпрати и сандъка.

— Кедър — промълви Аби и вдъхна свежото благоухание на шала. — Удивена съм, че не са ги откраднали. Самият сандък струва цяло състояние, а този шал…

Такива шалове се продаваха за сто лири и повече.

Лейди Биатрис кимна.

— Всички те пристигнаха, преди Кодъл да постъпи на работа при мен и преди да се разболея. Забравила съм защо изобщо качих сандъка на тавана. Дори не помнех, че е там, но изглежда е стоял в някакъв тъмен ъгъл и е трупал прах години наред. Изпратих Федърби и Уилям за другите сандъци и когато те свалиха този, едва не се разплаках.

Тя се обърна към Дейзи, която държеше изящен блестящ розов плат, поръбен със сложна златиста бродерия.

— Нали е хубав? Това е сари или нещо подобно, от Индия. Жените се увиват в него и се смятат за облечени. Има и бижута — добави тя, когато Джейн разви подрънкваща сребърна огърлица. — Само дрънкулки. Една англичанка никога не би ги сложила, освен за маскен бал, но са красиви. Жалко, че не прибрах в този сандък ценните неща. Можеше да ми останат някои бижута.

— Но е много красива — промълви Джейн, вдигна я до шията си и се възхити на отражението си в огледалото.

— Трябва да има и писма. По едно към всеки подарък — каза лейди Биатрис. — Аби, ще провериш ли дали са там?

Аби се разрови в сандъка и близо до едната му стена намери вързоп писма, завързан с панделка. Беше дебел и адресът на всички бе изписан от една и съща твърда ръка.

— Сложи ги тук — потупа лейди Биатрис нощната масичка. — По-късно ще ги прочетем. Моят племенник винаги е умеел да пише писма.

Аби беше изненадана. Лорд Девънам не й приличаше на човек, който изпраща на възрастната си леля красиви неща, камо ли да се занимава да й пише редовно. Спомни си как се ядоса той, когато го обвини, че е оставил леля си да гние.

Но щом я обичаше толкова много, защо бе останал далеч от нея почти десет години?

— Е, какво има в другите сандъци? — попита нетърпеливо Джейн, след като огледаха и се възхитиха на всяка красива вещ от кедровия сандък.

Лейди Биатрис се усмихна.

— Моята младост.

Аби отвори първия кожен сандък и извади увитата в тънка хартия рокля най-отгоре — наситенорозов атлаз с бледи кремави ивици и десетки избродирани рози. Полата беше много широка и се събираше към тънка талия. Към нея имаше горнище, което й се стори удивително тясно, като цев.

Тя разтърси роклята, за да оправи гънките, и я вдигна. Погледът й се отклони към лейди Биатрис, опита се да си представи възрастната дама, облечена с тази дреха.

— Предполагам, че си представяш как е стояло розовото на червената ми коса — каза лейди Биатрис, — но не забравяй, че в онези дни всички си пудрехме косите.

— Прекрасна е — промълви Дейзи, разгъвайки една рокля от ябълковозелена коприна, поръбена с бял муселин и панделки на фльонга.

— А, да, тази — погледна лейди Биатрис с обич към роклята. — Носих я на един бал, който даваше херцогинята на Солсбъри. О, каква нощ беше това! Танцувах до зори…

— С кого танцувахте? — попита Джейн.

— С всички — отговори лейди Биатрис със задоволство. — Не бях красавица, но никога не оставах без кавалер. Помня как… О, на вас ще ви е скучно да слушате дрънканиците на една старица!

— Напротив, много ще ни е интересно — възрази Аби. — И никак няма да ни е скучно.

— Да! — подкрепи я Джейн. — Моля ви, продължавайте! Навремето майка ни ни разказваше за дебюта си и аз много обичах да я слушам.

— Ами… Щом настоявате…

Момичетата се събраха около нея.

— В балната зала стана много топло и един млад мъж ме убеди да излезем на терасата, за да се разхладим. О, отначало нямаше нищо нередно — навън имаше много други, които правеха същото. — Тя въздъхна. — Но този мъж имаше доста скандална репутация, двамата танцувахме на терасата и скоро се озовахме сами… — проточи тя и им хвърли дяволит поглед. — Без да забележа, той ме беше увлякъл в танца и ме беше извел от терасата… поведе ме и към други неща — въздъхна тя. — Първата ми целувка. Разбира се, майка ми много ми се кара, задето съм изчезнала така, но… о… напълно си заслужаваше!

Тя погали зелената рокля.

— Целувките на този мъж бяха невероятни. — Изправи гръб в леглото. — Освен това носех великолепни обувки — от зелена коприна с перли и диамантени катарами.

— Диамантени ли? — ахна Дейзи.

— Бяха изкуствени, разбира се, но перлите бяха истински. И те трябва да са в сандъка. Вижте дали ще можете да ги намерите.

Дейзи затършува пипнешком и измъкна няколко платнени торби със странна форма. Отвори едната и от нея изпадна чифт обувки. Заотваря торба след торба и скоро леглото се покри с десетина чифта обувки. Момичетата заахкаха по тях, колкото и старомодни да бяха.

— Погледнете само тези токчета! — възкликна Джейн. — Толкова са високи! Как сте успявала да танцувате с тях?

Лейди Биатрис се засмя.

— Пробвай ги и виж сама.

Джейн нетърпеливо изхлузи ниските си пантофки. Сцената, която последва, беше като извадена от „Пепеляшка“: Джейн, Аби и Дамарис една след друга пробваха малките изящни обувки и те не ставаха на никоя.

— Твой ред е, Дейзи! — подкани я Джейн.

Лицето на Дейзи се изкриви в гримаса.

— Няма смисъл да пробвам. Да трополя, куцукайки, в тез неща? Ще изглеждам много глупаво. — Но все пак погледна с копнеж изящните пантофки.

— Никой тук няма и да си помисли подобно нещо, млада госпожице! — отсече лейди Биатрис. — А ако не ги пробваш, цял живот ще се чудиш дали са щели да ти станат. Какво като куцаш! Какво значение има? Всяка жена има право на хубави обувки. Не позволявай страхът от смущението да те принизява.

Дейзи сви рамене и събу едната от тежките боти, които носеше обикновено. Вдигна чифт обувки от избродиран тъмнорозов атлаз с високи токчета и диамантени катарами. После обу едната. И занемя.

— Съвсем по мярка — прошепна едва чуто Аби и й подаде другата. Дейзи обу и нея.

— Дай да видя — заповяда възрастната дама, а Дейзи отстъпи назад и повдигна полите си, за да покаже обувките.

— Прекрасно — отсъди лейди Биатрис и Аби трябваше да се съгласи.

— Да, докато не се наложи да ходя с тях — измърмори Дейзи.

— Глупости! Тези обувки не са за ходене — осведоми я лейди Биатрис. — Те са за танци.

— И да танцувам не мога — отговори Дейзи.

Лейди Биатрис я изгледа замислено, но каза само:

— Вземи обувките, малка Дейзи. Обувай ги всеки път когато трябва да си напомниш, че имаш хубави крака. — Тя погледна към останалите. — За разлика от сестрите на Пепеляшка с техните огромни ходила.

Те запротестираха през смях, но тя ги прекъсна:

— Сега да видим какво друго има в тези сандъци.

Момичетата заизваждаха рокля след рокля и с всяка от тях оживяваше някакво събитие — бал, соаре, вечер в операта, в градините „Ранело“, фойерверки, пикник — и някаква история: открадната целувка, вълшебен танц, някой млад мъж…

Потокът от спомени на лейди Биатрис продължаваше да тече и тези нощи отпреди толкова време оживяха в съзнанието на момичетата. Можеха да видят господата с техните напудрени перуки и дамите с широките поли и високи напудрени прически, олюляващи се на високите си токчета.

Дрехите бяха странни — старомодни, тежки и според момичетата обременителни — но платовете бяха прекрасни. За това всички бяха единодушни.

Дейзи, по-специално, ги гледаше с жаден поглед.

— Погледни колко плат. Тази рокля е глътнала цял километър — прошепна тя на Аби. — Само от полата мога да ушия две цели рокли!

— Но не бяха ли неудобни за носене? — попита Джейн, вдигна една от роклите пред себе си и заоглежда отражението си във високото огледало с подвижна рамка.

— Не и с подходящите корсети — отговори лейди Биатрис. — И те трябва да са там. Роклите не могат да се наместят без корсетите. И фустите, и обръчите, и всичко останало.

Но когато потърсиха, не намериха нито корсети, нито обръчи — само две извънредно фини фусти.

— Ще стигнат за хубави летни рокли за всички ни — прошепна Дейзи на Аби.

— Искам да ги пробвам — каза Джейн и взе от купчината небесносиня копринена рокля, поръбена с жълта дантела. — Може ли, лейди Биатрис?

— Давай, скъпа, но няма да изглеждат добре без подпорите.

Джейн подаде на Дамарис една рокля от розова коприна.

— Ела.

Двете момичета изчезнаха зад китайския параван в ъгъла на стаята и скоро иззад него се разнесоха кикот и шумолене. Повикаха Дейзи да им помогне.

Аби се опита да потисне леката болка, предизвикана от кикота и шепота. В последно време Джейн търсеше Дамарис повече, отколкото нея. Аби предполагаше, че това е в реда на нещата. Все пак двете бяха по-близки по възраст. Тя бе напуснала „Пилбъри“, когато сестра й беше само на дванайсет, и през шестте години оттогава Джейн се бе научила да се справя без голямата си сестра.

И, разбира се, неотдавнашното премеждие, през което бяха преминали Дамарис, Джейн и Дейзи, бе породило силна връзка между тях — и това радваше Аби.

Все пак понякога й бе трудно да не се чувства изолирана.

— Какво носехте в нощта, в която срещнахте съпруга си? — обърна се Аби към лейди Биатрис, докато останалите се преобличаха. — Влюбихте ли се в него до полуда? Измъкнахте ли се тайно с него в дълбоката кадифена нощ, за да ви открадне няколко забранени целувки?

— Е-тооо!

Джейн и Дамарис излязоха иззад паравана. Спряха за миг, за да ги огледат Аби и лейди Биатрис, после вдигнаха полите си — които, неподдържани от „подпорите“, се повлякоха по пода — и се завъртяха в нещо, което донякъде напомняше старомоден танц.

Когато се обърнаха, Аби забеляза, че роклите са завързани над голата им кожа. Разбира се, тяхното съвременно бельо изобщо не подхождаше на тези рокли. Странно как се променяше дамската мода с времето.

— Ела, Аби! — провикна се Джейн. — Облечи тази, ябълковозелената. Ще отива чудесно на тена ти.

Лейди Биатрис галеше разсеяно един атлазен корсаж с пръсти, които още помнеха, но го остави и се намръщи замислено. Махна на Аби да отиде зад паравана.

— Знаеш ли, дори животът ми да зависи от това, не мога да си спомня какво носех в деня, в който срещнах съпруга си.

— В деня ли? Значи не е било на бал? — попита Аби, докато Джейн издърпваше роклята през главата й.

— Не, моите родители ми го представиха на едно увеселение в имението му в провинцията. Баща му беше уредил всичко с моя и ми го представиха като желано parti^[1].

— Ъъъ? — попита Дейзи и подаде глава зад паравана. — Желано парти? Значи е бил много забавен?

Възрастната дама се подсмихна.

— Не, имаха предвид, че трябва да се омъжа за него. Всичко беше уредено от бащите ни.

Джейн подръпна роклята около раменете на Аби. Тя я усещаше малко странна, леко неудобна.

— Значи не сте се влюбила в него? — попита Аби.

— Не — е, по мое време не се постъпваше така. Любов между съпруг и съпруга? Смяташе се, че това е малко вулгарно за нашата класа, макар че лично аз не бих имала нищо против. Но със съпруга ми изпитвахме уважение един към друг и всички смятаха, че бракът ни е чудесен съюз между нашите семейства. Тогава се постъпваше така и все още се постъпва въпреки всички тези модерни приказки за любов. Човек се жени в името на имуществото и семейството, не на любовта.

— Нашите родители са се оженили по любов — каза Аби.

— И виж докъде стигнаха — измърмори Джейн, докато завързваше връзките на роклята й.

Аби се обърна и се втренчи стъписана в сестра си. Винаги бе мислила, че Джейн гледа на брака на родителите им по същия начин като нея — че любовта им си е струвала всички трудности, бедността и болката. Но, изглежда, беше сбъркала.

— И баща ни, и майка ни имали договорени изгодни бракове. Всичко било почти уредено — обясни Джейн, излизайки иззад паравана. — Но се влюбили един в друг и избягали заедно. Сигурно е било много романтично, но и двамата умряха в бедност, а ние с Аби се озовахме в сиропиталище. А след това… — сви рамене тя. — Аби стана гувернантка и работеше за ужасни хора…

— Децата бяха прекрасни.

— Но родителите бяха ужасни. Ти ми писа за това, помниш ли? Така че не ги защитавай. Знам истината — каза Джейн. — А аз трябваше да стана компаньонка на майката на един свещеник в Херефорд. — Тя погледна към Аби. — Това ли биха искали за нас мама и татко? Наистина? И това беше по времето, когато всичко вървеше добре, преди нещата да се объркат.

Тя се обърна към лейди Биатрис.

— Докато не ви срещнахме, искам да кажа. Вие сте най-хубавото нещо, което ни се е случвало… през целия ни живот — продължи тя и ненадейно осъзна как звучат думите й. — Съжалявам, не исках да кажа, че сте нещо, разбира се. Исках да кажа, че…

Възрастната дама я потупа по ръката.

— Знам какво искаше да кажеш, скъпа моя, и вие, момичета, също сте най-хубавото нещо, което ми се е случвало от цяла вечност. И така, малка Джейн, ти ще сключиш практичен брак, така ли?

Джейн кимна.

— С най-добрата партия, която намеря.

Лейди Биатрис се обърна към Аби.

— А ти, Аби? За какъв брак мечтаеш ти?

Аби сведе поглед и приглади плата на прекрасната стара рокля.

— Както вие казахте, лейди Биатрис, не всички имат из…

— Какво, за бога?!… — прекъсна ги дълбок мъжки глас.

Лорд Девънам стоеше с господарски вид на прага и ги оглеждаше.