С. Дж. Редуайн
Кралицата в сянка (8)

Шеста глава

— Доведи ми друг — заповяда Ирина. Тя стоеше пред тъмницата, а в краката й имаше куп мъртви тела. — И този път да е по-млад.

Тъмничарят побърза да се съобрази.

Времето беше влажно и студено, но кралицата се потеше под дебелото си палто. Тя прокара ръка по гъстата сиво-бяла козина и усети сърцата на вълците, дали кожата си, за да я стоплят и да служат на магията в дланите й.

Да, силата все още течеше във вените й, но след всяко заклинание тя се чувстваше все по-изтощена и изсмукана. Магията караше сърцето й да прескача и гърдите да я болят.

— Ваше Величество. — Тъмничарят излезе, издърпвайки след себе си мършаво момиче на седемнайсет, най-много осемнайсет години. Мръсната кестенява коса покриваше острите ръбове на ключиците му, очите му бяха празни. Тъмничарят го избута към Ирина.

Кралицата хвана брадичката на момичето и се вгледа в лицето му под залязващите слънчеви лъчи.

— На колко години си?

— На осемнайсет.

— И какво престъпление те изпрати в тъмницата?

— Бях гладна — отвърна отбранително момичето, но не събра смелост да вдигне поглед към своята повелителка.

Дългите червени нокти на Ирина се забиха в лицето на момичето.

— Гладът не е престъпление. Ще попитам още веднъж. — Гласът й сряза въздуха като с нож. — Какво престъпление си извършила?

— Откраднах храна — прошепна нещастницата.

— И от кого открадна?

Момичето преглътна звучно, но не отговори.

Ноктите на кралицата пробиха бузата му и от раната бликна струйка кръв.

— Отговаряй!

Момичето отвърна с треперещ глас:

— От кухнята на господаря. Бях прислужница в дома на Ранулф.

Ирина пусна лицето му и изтри червеното петънце между палеца и показалеца си.

— Неблагодарни селяни. Ако някой краде от благородниците ми, значи краде от мен. — Тя се наведе и дъхът й опари ухото на момичето. — Знаеш ли какво правя с тези, които предават своите благодетели?

Момичето потръпна, коленете му се подгънаха, но тъмничарят я задържа на крака.

Беше просто една крадла. Една предателка. Момиче, което заслужаваше съдбата си. Момиче, чието сърце можеше да се окаже достатъчно силно да спаси Ирина от нейното собствено.

Отворената длан на кралицата прилепна към гърдите на момичето. Тя прошепна жа’дат и силата в ръцете й пламна.

— Взети, което е нейно, и го дай на мен — заповяда.

Ръката й засия в прекрасна бяла светлина и тя я притисна силно до гърдите на момичето. Сърцето се отдръпна в опита си да се защити от магията. Кралицата почувства силата на младостта между пръстите си, усети го да пулсира като ябълка, готова да бъде откъсната. Магията изскочи от ръката й и обви сърцето на момичето. То извика неистово, готово да се възпротиви, но волята на Ирина беше яростна. Несломима. Велика.

Ирина винаги се оказваше по-силната.

Тя отметна глава назад, докато младостта на момичето напускаше тялото му. Потокът от топлина, енергия и желания го изостави и се вля в кръвта на Ирина. Лицето на момичето се състари, косата му побеля и само за секунди то се свлече до другите мъртви тела.

Ирина задиша тежко. Все още с протегнати напред ръце остана в очакване обръчът около гърдите й да я отпусне, а слабостта и болката да си отидат.

Сърцето й биеше болезнено, блъскаше се в гърдите й като птица в клетка.

Ала нищо не се промени.

Болката дори се засили, сякаш енергията на младото момиче се превърна в отрова, която изгори кралицата отвътре.

Тя се загледа в труповете пред себе си — мъж с мускули на ковач, жена, чиято решителност се четеше във всяка извивка на лицето й, конярче, учител и прислужница. Всичките бяха победени от волята й. Всички отдадоха оставащите им години живот на нейната магия.

Но никой не подсили отслабналото й сърце.

— Почистете тази бъркотия — заповяда тя на тъмничаря, обърна се и тръгна към замъка.

Проблемът не беше в магията, беше сигурна в това. Спомни си колко гладко мина всичко, когато преди девет години изсмука оставащите години живот от здравото като кремък сърце на баща си и погълна жизнената му сила. Нямаше причина това да не се случеше безпроблемно и сега, докато правеше същото със затворниците от тъмницата. Макар усилията да накара насила човек да подчини сърцето си на нейното да бяха доста изтощаващи. Но ето че въпреки многобройните опити, тя се чувстваше все по-слаба и болката ставаше все по-силна, сякаш поетата от нея младост беше бавно действаща отрова, която сгъстяваше кръвта й.

Да отнема оставащите години живот от сърцата на своите затворници явно не беше решение, но това не означаваше, че такова не съществуваше. Ирина винаги намираше правилния отговор, защото не се поколебаваше да направи каквото бе нужно.

Отстранявайки с жест пажове, стражи и прислуга от пътя си, тя влезе в източното крило на двореца и се запъти към покоите си. Плюшеният килим в цвят слонова кост погълна шума от стъпките й и единственият шум по коридорите остана припукването на свещите по стените, запалени с падането на здрача.

Едно момче от личната й стража отвори вратите на покоите й, тя влезе и се обърна към камината, до която се бе свила на кълбо една усойница. Отблясъците на огъня зад решетката обагряха черните й люспи в червен оттенък.

Ела, изпрати мислена команда към Раз, усойницата разви перфектната си спирала и се плъзна безшумно по лакирания кедров под. Когато стигна до краката й, кралицата се наведе и протегна ръка. Змията изпълзя по нея, уви се около врата й и изстреля дългия си черен език към лицето й, сякаш искаше да опита вкуса му. Ирина прокара пръст по тъпата й муцуна, а змията потърка глава в ръката й.

Ошшшште боллли, прошепна хрипливият глас в ухото й, ошшште си сссслаба.

Засега. Но магията ще го поправи. Само трябва да намеря точния човек. Точното сърце.

А докато го търсеше, трябваше да управлява, да възпира постоянния поток от недоволни селяни и благородниците с техните вечни претенции.

Суетата взе превес над тревожните й мисли и тя потърси с поглед овалното огледало, окачено над шишенцата с различни парфюми. Беше с размерите на плато за гости, със спираловидни орнаменти и позлатени клонки по ръбовете — подарък от отдавна починалата й майка. Най-ценното нещо, което тя бе оставила за най-голямата си дъщеря, ако не се брои магията в кръвта й. Магията, виновна за ненавременната смърт на баща й и сестра й, магията, премахнала всички пречки между нея и трона на Рейвънспайър.

Мисълта за белия надгробен камък в центъра на дворцовата градина и погребаното под него тяло на сестра й дойде неканена в главата на Ирина. Сърцето й подскочи и се удари в гръдта й като юмрук. Тя го притисна с ръка и се вгледа в огледалото.

Нямаше никакво значение какво бе направила, за да си върне трона, който отдавна щеше да е неин, ако сестра й не я бе предала. Важното беше, че събра достатъчно сили да го задържи.

Раз вдигна глава и ведно със своята кралица впери немигащите си златисти очи в огледалото.

Ирина изпъна гръб и попита с уверен глас:

— Огледалце, огледалце, я кажи, коя е най-силна на света?

Матовата повърхност на огледалото се раздвижи, събраха се бели облаци, които се разстлаха бавно по повърхността му в сива мъгла. Постепенно мъглата се разнесе и се трансформира в образа на Ирина — светлоруса коса, деликатно лице и сини като лятно небе очи.

Кралицата се усмихна.