С. Дж. Редуайн
Кралицата в сянка (6)

Четвърта глава

Кол седеше до Бриг на брега на езерото Шиливренг и се взираше в огромното водно пространство, проснало се от подножието на планината Урвенскеир чак до далечните северни гори. Във водата пред тях плуваха погребалните клади на баща му, майка му и брат му. Телата им бяха обвити в златна коприна и привързани със синя лента, символ на Слънцето-Майка и Небето-Баща. До главите на всеки от тях бе оставено по едно бронзово ковчеже със съкровища, а в краката им имаше сандъци от злато, пълни с моменти от досегашния им живот. Ковчежето гарантираше влизането им в задгробния свят, а сандъкът щеше да им помогне да си припомнят миналото.

Кол не искаше всичко това. Да стои сам на този бряг, с ридаещата Бриг до себе си и цялото кралство зад гърба му. Всички го чакаха да се сбогува със семейството си, за да се върне в двореца и да се заеме с неотложната задача да спаси кралството, макар никой да не вярваше, че то може да бъде спасено.

Двойното сърце заби лудо в гърдите му, когато Учителя Ейлер застана до него и му подаде запалена факла.

Бриг потрепна и зарови лице в гърдите му. Той се наведе и за момент допря буза до косите й. Само тази утеха можеше да й предложи. Беше едно седемнайсетгодишно момче, провалил се принц, на чиито плещи неочаквано бе легнала цялата тежест на управлението. Не знаеше какво да каже, нито какво да направи, за да вдъхне на някого — включително и на себе си — увереност, че ще спаси народа си от унищожение.

Вдигна поглед и срещна очите на бившия си учител. Очакваше да намери в тях съчувствие. Но вместо това видя неизменното сурово изражение на очакване, което не слизаше от лицето му през всичките тези години. Кол трябваше да си остане кадет — елдриански кадет — за какъвто го бе обучил Учителя Ейлер.

Доскоро очакванията на Учителя бяха като примка около шията му. Но днес той ги видя като карта на път, по който никога не бе мислил, че ще тръгне.

Кол изправи гръб и стисна раменете на сестра си за последен път. Взе запалената факла от ръката на Учителя Ейлер, пристъпи напред и навлезе в ледените води на езерото.

— Животът им бе даден от Небето-Баща… — започна той, но дъхът му секна. Прочисти гърлото си и издигна глас в опит да даде заслуженото на погребалната церемония. На семейството си. — … И при Небето-Баща се върна. Благодарим за вашето пътуване из нашия свят.

Гласът му се пречупи. Той примигна бързо няколко пъти, преди да продължи:

— Изпращаме ви към следващото ви пътуване с почит, любов и уважение.

Последната дума заседна в гърлото му и той трябваше да отвори уста, за да поеме въздух. Тълпата зад него повтори думите му:

— С почит, любов и уважение.

Гласовете заглъхнаха и той тръгна първо към кладата на брат си. Остра болка прониза гърдите му, когато доближи факлата до сламата върху тялото на Раг. Огънят лумна и започна лакомо да поглъща всичко под себе си.

Кол се доближи до кладата на майка си, постави ръка върху сала и се опита да каже нещо. Но успя само да прошепне:

— Обичам те, мамо! Ти ще ми липсваш най-много.

После подпали сламата, обърна се и се отдалечи.

Пламъкът от жертвения сал на майка му се отрази в златния покров на баща му. Кол стисна страничната дъска и пое дълбоко дъх.

— Знам, че те разочаровах. — Думите изпълниха устата му с горчивина. — Никой от нас не успя да разбере другия. Но сега грижата за Елдър лежи на моите плещи и не мога да не се запитам как си се справял през всичките тези години. Обещавам ти, че ще направя всичко по силите си, татко. Този път няма да те разочаровам.

Сламата поде огъня от факлата, членовете на кралския съвет се наредиха около него и започнаха да бутат саловете навътре в езерото. Течението ги подхвана и ги понесе по техния бавен, но неотклонен път към отвъдното.

Учителя Ейлер нагази във водата и каза:

— Слънцето скоро ще изгрее. Време е за коронацията, Кол. Елдър трябва да осъмне с крал.

Кол кимна. Само на това беше способен. Скоро щеше да стане крал на народ, който вече беше на смъртното си ложе. Сега опазването на хората от инвазията на великаните беше единствено негов проблем. Той се обърна към двореца и стисна юмруци. Щеше да намери начин да поведе тези хора. Да ги защити. Щеше да управлява така, че да се гордеят с него. Или да умре.

 

 

Два часа след коронацията и след обсъждането с кралския съвет относно войната с човекоядците, Кол беше готов да отпътува за фронтовата линия, за да си изясни обстановката. Оставаше само да се сбогува с Бриг.

Тя застана в средата на стаята му и го погледна с насълзени очи. Кол отиде при нея и я взе в преградките си.

— Трябва да тръгвам, Бриг.

— Моля те, Кол, не отивай. Вече изгубих всички останали.

Острата болка сви гърлото му, той преглътна и каза:

— Вече съм крал, Бриг. Войната е моя отговорност. Как да измисля план срещу великаните, когато не съм виждал на какво са способни?

— Виждал си — почти изписка тя. — Нали видя, загубихме всички заради тях. Все едно е дали ще отидеш на фронта, или ще останеш тук. Никой не може да ги спре. Кожата им е твърда като скала и не се поддават на нашия огън. Три пъти по-големи са от нас и нашите оръжия могат само да ги забавят. Ще загинеш — погледна го изплашено тя.

Кол не знаеше как да я успокои, затова просто я притисна до себе си. Толкова му се искаше да върне времето със седмица назад, преди шегата с Учителя Ейлер, преди родителите му да вземат Раг на бойното поле, преди всичко да стане толкова сложно. Толкова невъзможно.

— Какво ще правим, Кол? — почти прошепна Бриг.

Кол отстъпи назад, повдигна брадичката й и я погледна право в очите.

— Ти ще останеш тук и ще управляваш двореца с помощта на Учителя Ейлер и кралския съвет. Аз ще проуча нещата на бойното поле и ще взема решение. Заедно с теб смело ще преодолеем страха и мъката и ще покажем на хората, че заслужаваме трона.

— Говориш като татко — каза Бриг и по треперещите й устни се появи плаха усмивка.

Кол се пребори с внезапния спазъм в гърлото си и отвърна:

— Кой би предположил, че някога ще съм способен на това?

 

 

Кол, Тръг, Джин и двамата членове на кралския съвет летяха цял ден в драконовия си облик, за да стигнат до мястото, където се водеха битките. Острите върхове на планините и гъстите гори около Триленвренг, столицата на Елдър, се отдръпваха бавно, давайки предимство на къдрещите се през каменистите склонове реки. Елдрианците от южната част на кралството бягаха от войната и търсеха убежище в бежанските пунктове около Триленвренг. Лагерите им се виждаха покрай брега на реката. Докато прелиташе покрай тях, човешкото сърце на Кол се свиваше от съжаление. Вече знаеше какво е любимите ти хора да не са до теб.

С приближаването на фронтовата линия проличаха и белезите на войната. Скорошните битки се забелязваха в натрошените камъни, изкоренените дървета и по някак нагънатия склон — сякаш огромно същество бе насякло земята на парчета.

Откъсвайки очи от руините, Кол даде сигнал на останалите да го последват до най-високия хълм. Нощта вече падаше и скоро щяха да закръжат над армиите и незабелязано да преценят положението.

Той кацна на хълма, отърси крилете си и ги прибра. Другите се приземиха около него и яките им нокти се забиха в каменистата почва. Елдрианската армия бе разположена точно под тях. Най-силните летци бяха в центъра й, стрелците и катапултите се подреждаха зад тях, втори отряд летци се бяха прикрили вляво и вдясно от центъра. Третият отряд беше строен зад стрелците и катапултите, за да може да организира или нова атака, или защитно прикритие за другите войници в случай на заплаха отзад.

Кол доби усещането, че армията му всъщност не правеше нищо друго, освен да се оттегля бавно, предавайки на врага парче по парче земята на Елдър.

Докато изучаваше позициите на воините си, се разнесе предупредителен сигнал. След миг група великани човекоядци плъзна по каменистите хълмове на юг.

Грозните същества бяха огромни, с широки гърди, колкото четири вековни дъба един до друг, и двойно по-високи от Драконите. Нямаха вратове, очите им бяха черни и кръгли, а кожата — дебела и сива като скалите, през които се придвижваха с удивителна бързина.

Първата вълна от летци се вдигна мигновено във въздуха и катапултите започнаха да обстрелват прииждащите орди с камъни с горяща смола. Успяха да свалят известен брой от тях, но на мястото на всяко паднало чудовище се появяваха нови три.

Великаните се строиха V-образно и спряха, сякаш очакващи появата на елдрианците. От своята позиция на хълма Кол видя, че нещо в средата на V-то засия като огромен син сапфир. Той примижа срещу сиянието на чезнещото слънце и усети ледена топка в стомаха си.

Какво ли оръжие можеше да свети така? В историческите книги великаните човекоядци, които преди векове скитали из Елдър и южното кралство Вале де Луме на страховити орди, преди една вещица да ги зазида в тъмница дълбоко под южните планини — се описваха като бойци с огромна сила, които смазваха противниците си, но никъде не се споменаваха светещи оръжия. Нито организирани формирования, използващи стратегия.

Кол искаше да извика на летците да се върнат, но беше късно.

Летците се спуснаха към ордата чудовища. Устата на всеки от тях бълваше огън, който прикриваше отровните стрели на стрелците, яхнали Драконите. Стрелите уцелиха неколцина страшилища в очите, но останалите отскочиха от твърдата им кожа и паднаха безполезни на Земята.

Летците направиха съвършен обратен завой и се приготвиха за втора атака. В същото време подредените по външната стена на тяхното формирование великани паднаха на земята и откриха път за невъобразимото създание в центъра му. Не можеше да се разбере дали и то някога е било като тях, но сега определено беше по-страховито. Черните му кръгли очи светеха като вътрешен сапфирен блясък. Тялото му приличаше на огромна сива скала, обвита с криви, чепати дървесни корени. В ръцете си държеше съскаща и припукваща топка синя светлина с размерите на конче.

Що за чудовище стоеше пред тях?

Сърцето на Кол заблъска в гърдите му, а коремът му се сви на топка. Той заби нокти в земята под себе си, за да устои на порива да литне натам. Трябваше да стои мирен. Елдър имаше нужда от крал, въпреки че този крал нямаше представа как да спаси кралството си от изчадията.

Съществото се изправи в цял ръст, хвърляйки дълга сянка над останалите доста по-ниски от него великани. Кол удари земята с опашката си и пръсна наоколо камъни и прах. Армията му вече изнемогваше в напъните си да удържи атаката на врага. Можеха ли да се бият срещу това? Можеше ли той да се пребори с него? Приетата миналата вечер кралска корона натежа неимоверно, докато гледаше летците му да се строяват за нова атака.

Съществото вдигна горните си крайници и хвърли съскащата синя светлина директно срещу тях. Тя се уви около летците като верига от мълнии, експлодира и покри всичко с брилянтна синя мъгла. Когато се разсея, от ескадрона на Кол бяха останали само няколко кървави люспи, спускащи се бавно към земята. Стомахът му се преобърна и драконовият огън изгори гърдите му.

Магия.

Злата магьосница, завладяла южното кралство на Вале де Луме миналата зима, беше освободила великаните човекоядци от тъмницата в сърцето на планината и изглежда, че те бяха намерили начин да черпят от нейната сила и да я използват, за да си върнат земите.

Кол не можеше да стори нищо, за да ги спре. Осъзнаването на факта, че няма как да оцелее без собствена магия, го порази с цялата си сила. Той се съсредоточи върху мъката и отчаянието в човешкото си сърце и освободи дракона; крилете му се сбиха, зъбите се прибраха, а златисточервените люспи омекнаха и се скриха в човешката му кожа. Приятелите му също бяха овладели драконите в себе си и вече обличаха дрехите от пътните торби, които Джин бе предложила да носи вместо тях. Тя хвърли панталон и риза към Кол и той забеляза покрусата, изписана на лицето й.

— Как въобще великаните са способни на тази магия? — поклати глава тя.

— По-важният въпрос е как да ги спрем — обади се жената от кралския съвет, докато навличаше ризата си.

— Не можем — кротко отбеляза Кол. Гласът му умело прикриваше паниката, която опитваше да открадне дъха и да парализира мислите му.

Той бе обещал да защити Елдър. Но как би могъл да го стори, когато пред себе си имаше непобедим враг?

— Ако и ние разполагахме с магия, ситуацията щеше да е по-различна — каза мъжът от съвета.

— Прав си — кимна Кол. Мислите му препускаха като бесни. — Единственият начин да обърнем хода на бойната е да се сдобием с магия. Само тя би могла да победи оръжието, което видяхме току-що. Познавам само едно кралство с подобна магия…

— Нали не предлагаш да потърсим помощ от Моркант? — попита Джин с ръце на кръста. — Забрави ли какво ни причиниха тези магьосници… тези мардушки… на нас, драконите? Векове наред ни подчиняваха с магията си и ни принуждаваха да душим за скъпоценни камъни и златни жили като кучета на каишка. Има си причина елдрианците да въведат закон, които забранява да се стъпва на моркантианска земя.

— Няма да молим Моркант за помощ — развълнува се Кол от току-що измисления план, по-дързък и по-рискован от всяка шега, зародила се някога в ума му. — Най-добри преговори се водят с притежание на нещо, което ни прави равни. Рейвънспайър страда от недостиг на храна, защото посевите им съхнат. Има слухове за размирици и сериозно недоволство сред селяните.

— Това е така — потвърди жената от кралския съвет.

— Кралицата на Рейвънспайър не разполага с достатъчно възможности, за да нахрани хората си и да прекрати недоволството. Ние, от друга страна, имаме цяла планина, пълна със съкровища, с които можем да купим храна от търговците в Съндраил за десет години напред. Ние сме решението на нейния проблем, а тя…

— … е мардушка от Моркант, която превзе трона чрез брак — довърши жената от съвета и очите й блеснаха.

Кол метна торбата си на рамо.

— Да се връщаме в двореца. Учителя Ейлер и другите съветници трябва да знаят какво сме видели и какво планираме да направим. Утре сутринта заминавам за Рейвънспайър.

— Защо ти? Нека ние да отидем вместо теб — предложи Тръг.

Кол поклати глава.

— Кралица Ирина не приема пратеници. Оставя тези срещи за дворцовия домакин, а аз не мога да си позволя да изпусна единствената възможност за Елдър. Ако отида лично в двореца й, тя няма да има друг избор, освен да ме приеме. — Той се обърна към кралските съветници. — Ще имам нужда от съвета. Той трябва да управлява земите ни, докато ме няма. Ако се случи нещо важно, изпратете вест и ще се върна. Ако летя без почивка, ще мога да стигна до границата ни с Рейвънспайър за два дни. Оттам ще продължа пеша — не искам да ядосвам Ирина, като нарушавам забраната за използване на драконов облик в границите на Рейвънспайър. Но така ще се превърна в доста лесна плячка. Тръг, Джин, знам, че ще бъде саможертва от ваша страна да напуснете Елдър, когато сте й нужни, но…

— С теб сме, ясно? — Тръг стисна лекичко тила на Кол. — До небето и обратно.

— До небето и обратно — повтори след него Джин.

Кол отпрати страха от провал при преговорите с Ирина, защото тогава Елдър щеше да плати високата цена на неуспеха. Вместо това се съсредоточи върху думите, с които щеше да убеди кралицата на Рейвънспайър да използва магията си и да спаси Елдър от унищожение. Тя беше последната му надежда.