С. Дж. Редуайн
Кралицата в сянка (31)

Двайсет и девета глава

Нападай. Наказвай. Убивай. Прошепнатите думи проникнаха в съзнанието на Кол, жадни за кръв, безмилостни, и той се бореше с одеялото, което Гейбрил му бе дал. Драконовото му сърце заби с всички сили, а болката от нашийника, който го наказваше заради неподчинението му към Ирина, достигна до костите му.

Но той нямаше да убие Лорелай.

Тя спеше от другата страна на палатката, а длъгнестата фигура на Гейбрил лежеше върху одеялото между тях. През отвора на палатката пропълзя тънък сребърен лъч лунна светлина и се спря върху лицето й. Кол седна, сви коленете си и започна да я изучава с поглед. Не можеше да си го позволи, когато тя беше будна и чуваше мислите му, защото се срамуваше.

През дните, докато пътуваха от разрушения мост до главния кръстопът, разделящо Рейвънспайър на четири, Кол успя да свикне с мислите на Лорелай дотолкова, че сега ги възприемаше като свои. Остана силно впечатлен от ума й, който забелязваше и анализираше всяка подробност и съобразяваше как да се справи с опасността мигновено. Той бе учил военна стратегия и знаеше как да реагира при такива ситуации, но винаги се бе облягал на вече познати и изпитани методи, доказани от други. Лорелай търсеше нова информация, нови възможности и веднага ги оползотворяваше. Не се страхуваше да се изложи на опасност, защото винаги имаше подготвен план и нищо не можеше да я отклони от набелязаната цел. Смелостта й изпълваше гърдите на Кол със странно вълнение, огнено и едновременно с това нежно. Той виждаше как тя преценява рисковете — не за да ги избегне, а за да поеме по-голямата част от тях върху себе си, и това будеше в него желание да бъде по-добър воин. И по-добър крал.

Той се загледа в огряното й от лунната светлина лице и си призна, че в нея го привличат неща, за които не би могъл да мисли, когато тя е будна и е в ума му. В Лорелай нямаше нищо обикновено, нямаше нищо обикновено и в начина, по който го караше да се чувства. Тя беше огън и желязо, дух на воин с лъвско сърце. Майка му и баща му щяха да я харесат, беше сигурен в това.

Мисълта за родителите му го натъжи. Четирите страни на палатката го притиснаха и секнаха дъха му. Той зажадня за широки открити пространства, за хладни гори и безкрайното звездно небе над себе си. Стана от одеялото и внимателно, за да не събуди Гейбрил — последния път, когато го направи, за малко не изгуби окото си — излезе навън.

Тази вечер те лагеруваха сред малка абаносова горичка на север от кръстопътя. Кол се покатери на най-близкото дърво и подскачайки с лекота от клон на клон, стигна най-горното разклонение. Седна, облегна гръб на ствола на дървото и се загледа в небето. Мислите му литнаха към Елдър, вече в безопасност благодарение на Лорелай. Бриг сигурно го чакаше с нетърпение да се завърне. Но само небесата знаеха къде бяха Тръг и Джин, след като ги прогониха от двореца на Ирина.

Нашийникът нашепна отровните си думи и болката започна да пулсира в гърдите му. Нещо мрачно и жестоко помръдна в далечния ъгъл на съзнанието му, но той се съсредоточи върху звездите над себе си. Замисли се за човека, който искаше да бъде, и болката постепенно утихна, а шепотът се превърна в слаб фонов шум.

Ставаш все по-добър в това.

Той се наведе и видя Лорелай в подножието на дървото. Беше облякла дебелия пуловер, за да я предпази от студа. Защо не спиш?

Тя се обърна към скритото зад нежно полюляващите се листа на абаносовите дървета кръстопът. През съзнанието й преминаха милион отговори — тревога, нетърпение от предстоящата задача, страх, че Кол може да ги напусне, копнеж Лео да е тук сега, но каза само: Не можах да заспя. Знаеш ли, мисля си да разруша кръстопътя и пътеките пред нощта, когато вероятността да погубя невинни хора е много по-малка.

Защо тогава не събуди Гейбрил? След магията ти ще се наложи веднага да избягаме, иначе рискуваме да преживеем още един кошмар като онзи със съживените статуи.

Аз… исках първо да проверя какво става с теб. Зад думите й се криеше нещо повече — топлина и свян, и нещо по-дълбоко, неопределимо за Кол, което тя явно не искаше да сподели с него.

Радвам се, че си тук. Той слезе от дървото и посочи към малка, огряна от звездите, полянка между две дървета. Тя го последва. Двамата стигнаха до тревата и седнаха един до друг. Мислите на Лорелай препускаха като луди в контраст с притъпената, но постоянна болка от копнежа му по Елдър.

Скоро ще можеш да се върнеш у дома, каза тя, сложи ръце в скута си и се загледа в звездното небе. Сигурна съм, че сестра ти тъгува за теб.

Без да го е викала, образът на Лео премина като вихър през съзнанието й.

Той я побутна лекичко с рамо, за да прогони самотата от мислите й. Знаеш ли, сигурен съм, че Бриг ще ти хареса.

Аз също мисля, че ще я обикна, отвърна тя и му показа всичко, което бе научила за Бриг от мислите му — луничките по носа и смеха в очите й, безграничното й любопитство и предаността, както и твърдата й вяра в Кол. Ти ще се върнеш у дома, Кол, повярвай ти. А аз ще остана тук, където е моят дом. Вече приближаваме столицата. Тази нощ ще разруша кръстопътя и пътеките, после ще влезем в гората Хиндерлинде и ще унищожа комуникационните кули и оръжейните около столицата. Така ще блокирам всички възможности за подкрепа на Ирина. Щом приключим в Хиндерлинде, вече сме в столицата. Там ще бъда сама срещу Ирина.

С мен. Драконовото сърце на Кол заби по-силно при мисълта, че ще се изправи пред кралицата.

Не се тревожи. Няма да те забравя. Ще намеря човешкото ти сърце и ще ти го върна, преди да си тръгнеш.

Не се тревожа за това. Искам да кажа, че ти няма да застанеш пред Ирина сама. Аз ще бъда до теб. Може да не съм в състояние да приемам драконов облик, но мога да разчитам на драконовия огън и бързина. Все още съм по-бърз и по-силен от обикновен човек и на Ирина няма да й е лесно да се справи и с двама ни наведнъж.

Как така можеш да разчиташ на драконовия си огън?, обърна се тя към него и между очите й се появи тънка бръчица. Защо не го използва срещу мен, когато се опита да ме убиеш?

Мечтая за деня, когато тази тема няма да се прокрадва непрекъснато в разговорите ни, усмихна се леко той. Вече не мога да издишам огън, но мога да затопля кръвта си с него, така че да изгаря човешката.

Кога го разбра?

Когато статуята падна върху теб в реката. Всичко в мен поиска да се преобрази, за да мога да я разбия на парчета и да те спася. Бях толкова… Изплашен? Ужасен? Той не успя да намери точната дума за онова, което изпита, докато гледаше Лорелай да потъва и после — да изплува. Огънят лумна в гърдите ми с адска сила. Когато стъпих в реката, водата около мен завря.

Но не те изгори, когато ме хвана за ръката.

Защото го потуших. Не искам да те нараня, Лорелай. По-скоро бих умрял.

Готов си да се жертваш за всеки приятел.

Той задържа погледа й и се опиша да не мисли за добрината и разбирането й, които облекчаваха острата болка от образа на постоянно разочарования от него баща.

Тя го погледна и звездите се отразиха в очите й.

А пък си мислиш, че не си бил добър принц, облегна се на него тя.

Ка… кво? Кога бе успяла да разкрие най-съкровените му мисли? Той се вгледа в образите, които Лорелай му изпрати.

Ти си мислиш, че си лош заместник на брат си и че каквото и да направиш, ще продължаваш да бъдеш разочарование за родителите си. Съчувствието смекчи тона й, но желязната решимост в него се долавяше отчетливо. Според мен ти си сляп за собствените си достойнства. Ти си роден лидер. Как иначе би убедил другарите си да участват с теб в онези номера? Как иначе би обяснил желанието на приятелите ти да те последват в този смъртоносен поход, без дори да си ги молил за това? Правят го, защото знаят това, което разбрах и аз — че притежаваш безгранична воля и преданост, която поставя винаги другите на първо място. Ти си онзи крал, от който Елдър се нуждае в момента.

Нежността, която изпълваше гърдите му, когато беше с Лорелай, се усили и го притисна, така че му стана невъзможно да остане до нея.

Никога не съм ти разказвал за тревогите, които създавах на баща ми. Нито защо приятелите ми тръгнаха след мен.

Тя прехапа устни. Виждала съм мислите ти, дори и онези, които не искаше да споделяш с мен.

Аз също видях твоите. Той срещна погледа й и продължи. Знам например че се мислиш за прекалено сериозна, но не бива да се променяш, защото това ще ти помогне да бъдеш добра кралица. Знам, че страдаш, защото не си могла да израснеш до майка си. Знам също, че ненавиждаш спомените за добрите времена, прекарани с Ирина след смъртта на майка ти.

Странно е да знаем толкова много един за друг, без дори да сме приятели.

Кой казва, че не сме приятели?

Ами, почти не се познаваме.

Той повдигна вежди.

Искам да кажа, че се познаваме прекалено добре за времето, което прекарваме заедно. Но знаем само важните неща.

Неща, които по принцип се узнават след дълги години приятелство. Той отново я побутна с рамо и се усмихна. Какво ще кажеш да наваксаме и с останалите?

Как?

Като задаваме въпроси, каквито се задават, когато хората искат да се опознаят по-добре, но нямат късмета да ползват предимството на мисловната връзка помежду си.

Тя се засмя. Добре. Какво е второто ти име?

Той изпъшка. Ейлертолваниск. Думите му бяха придружени с образа на Учителя Ейлер. Застанал до баща му, той се усмихваше гордо, докато Кол правеше първите си стъпки.

Наречен си на учителя, който те е изключил от академията?

Той въздъхна.

Олеле!

Стига за това. А какво е твоето второ име?

Розалинде Татяна. Розалинде се е казвала майката на баща ми, а Татяна — моята майка.

Каква е любимата ти храна?

Торта с ягоди. А твоята?

Сирене. Всички видове. Той погледна към звездния килим над главата си и затърси друг въпрос. Искаше да научи друга подробност от живота на Лорелай и да я прибави към онези, което вече знаеше. Как успя да опитомиш сокола?

Саша ще ти изкълве очите, ако разбере, че я наричаш опитомена, ухили се Лорелай.

Тогава не й предавай този разговор, моля те!

Тя се облегна назад, остави рамото си долепено до неговото и се загледа в звездите. Стана няколко седмици, след като избягаше от двореца. Мислите й потъмняха и нямаше нужда Кол да се вглежда надълбоко, за да прозре мъката от проваления план да разкрие измамата на Ирина, който я бе превърнал в сираче и бездомница. Бяхме отседнали при една стара жена в малко планинско селце. Тя се опитваше да излекува крака на Гейбрил. Аз трябваше да стоя в колибата, но един следобед Лео ме изкуши да излезем и да огледаме горите наоколо. Тогава Саша беше още бебе, паднало от гнездото. Крилото й бе счупено. Аз я взех. Тя обърна ръце с дланите нагоре и се вгледа в тях, сякаш малкото соколче беше все още там. Хванах я с голи ръце. Магията си беше в тях и чакаше. Казах вълшебните думи, магията влезе в тялото на Саша и я излекува.

Затова можеш да обменяш мисли с нея, нали?

Тя кимна. Внесох я в колибата, защото щеше да умре самичка навън. Беше още малка и не можеше да ловува. Когато разбра какво съм направила, Гейбрил реши, че трябва да нося ръкавици. Не искаше магията ми да докосва нищо в Рейвънспайър, защото то можеше да съдържа в себе си нишки от заклинанията на Ирина.

Гейбрил е умен човек.

Тя се усмихна. Така е. Стига за това. Кажи ми кой е любимият ти спомен.

В първия момент той реши, че е невъзможно да намери отговор, но след миг споменът изникна неканен. Беше на шест, стоеше на поляната зад академията и останалите от класа бяха строени до него, за да получат лентата за най-добро летателно време. Баща му се усмихваше гордо, ръката му беше на рамото му, а майка му беше прегърнала Раг. Големият му брат ги гледаше отвисоко и с явна досада, каквато можеше да си придаде само един деветгодишен хлапак, му смигна заговорнически. Бриг си играеше в краката на майка му, незаинтересована от успеха на брат си.

Много хубав спомен, усмихна се Лорелай.

Единственият, в който баща ми беше горд с мен.

Сигурна съм, че се е гордял с теб много пъти, но ти не си забелязал, погледна го тя.

Той сви рамене, сякаш думите й нямаха значение за него, но осъзна, че те бяха истина. Разкажи ми за твоя най-хубав спомен.

В съзнанието на принцесата се появи картина. Тя седеше на едно одеяло в градината и ядеше горски плодове, а жена с бялата кожа на Лорелай и кафяви очи бе коленичила до нея и сплиташе дългите й коси. Малкото момче, което много приличаше на сестра си, спеше на одеялото до нея.

Това са майка ти и Лео, нали?, попита той, макар вече да знаеше отговора.

Тя кимна. Двамата замълчаха с усещането за близост помежду си и се заслушаха в поскърцването на клоните на абаносовото дърво на фона на далечния зов на бухал. Мина време, преди тя да се размърда неспокойно и той да види как планът се оформя в главата й. Събуди Гейбрил. Събери палатката. Разруши кръстопътя и разпръсни щетите, за да не може никой да отиде в столицата, докато не поправят пътя.

Преди Лорелай да каже нещо, той стана, наведе се и й подаде ръка. Тя я пое и го остави да й помогне да се изправи.

Радвам се, че сте приятели, каза сериозно Кол и се усмихна срамежливо.

Аз също, отвърна Лорелай и тръгна към палатката. Той я проследи с поглед и остави топлината от тяхното приятелство да надделее над шепота, който искаше от него да я убие.