Метаданни
Данни
- Серия
- Рейвънспайър (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The shadow queen, 2017 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Маргарита Терзиева, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и обработка
- Silverkata (2018)
Издание:
Автор: С. Дж. Редуайн
Заглавие: Кралицата в сянка
Преводач: Маргарита Терзиева
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Алма
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2017
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: ФолиАрт
Редактор: Илияна Бенова-Бени
Коректор: Милена Каменова
ISBN: 978-619-214-007-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6321
История
- — Добавяне
Дванайсета глава
Принцесата замръзна на мостчето. Лео спря до нея. Дебелите лиани, създадени от магията на Ирина, изскочиха между камъните на калдъръма, достигнаха сградите и нахлуха през прозорците и вратите, запращайки трески и счупени стъкла към земята отдолу. Работилничките се затресоха, стените им застенаха, а лианите продължиха напред в търсене на всеки, който лекомислено бе решил, че може да се скрие от кралицата.
Мостчето също се затресе. Лорелай дойде на себе си, обърна се и срещна погледа на Лео.
Нямаше да могат да стигнат до лечебницата. Нямаше да могат да помогнат на Гейбрил. Тя трябваше да приеме истината и да преглътне надигащата се в гърлото й буца.
Не можеше да помогне на Гейбрил, но можеше да спаси Лео.
С шепот, напомнящ по-скоро порива на вятъра, тя се обърна към него и каза:
— Стой до мен. Не изоставай и не поглеждай назад. Бъди плътно до мен и ще те спася.
— Ще се защитаваме взаимно — каза Лео с треперещ глас.
От земята изскочиха още лиани, но вместо да се спуснат към сградите, израснаха право нагоре, докато стигнаха нивото на очите на Лорелай. Обръчът на страха около гърдите й се стегна и тя помисли, че ще я прекърши. Клоните увиснаха във въздуха като огромни змии с прилични на зъби листа, започнаха бавно да въртят върховете си, сякаш опитваха силата на вятъра, и затърсиха своята плячка.
Лорелай пое дълбоко въздух. Загледана в лианите, тя усети, че започва да трепери. Това не бяха змиите от нейните кошмари. Не беше и магията, убила баща й, но въпреки това писъците от онези сънища отекнаха в съзнанието й, докато ги гледаше да се превиват на вятъра.
Лео хвана здраво ръката на сестра си и кимна към пътеката пред тях. Тя също кимна в отговор и се престори, че не чува писъците в главата си. Трябваше да преодолее паниката. Пристъпи напред, но веднага спря, когато най-близките клони на лианата се обърнаха към нея и притихнаха. Сякаш чакаха да чуят още нещо, за да определят точното й местонахождение.
Останала без дъх и с изтръпнали от пожара в ръкавиците ръце, тя потърси в ума си гласа на Гейбрил и указанията, които той безмилостно сипеше върху й през последните девет години.
Не се оставяй да те хванат.
Обръчът около гърдите й отхлаби хватката си, когато тя съсредоточи мислите си върху думите му.
Изненадай ги.
Ирина си мислеше, че преследва непокорни селяни. Тя нямаше представа какво можеха Лорелай и Лео, дори и без да правят магия.
Използвай заобикалящата те среда в своя полза.
Покриви, мостчета, комини, тръби.
Лиани.
Без да отделя поглед от змиевидните, обърнати към нея в очакване на грешния ход лиани, Лорелай обмисли вариантите.
Страхът не я напускаше, но гласът на Гейбрил й даде глътка въздух.
Тя се обърна към брат си, загледан с яростна решителност в лианите, и добави още една повеля на Гейбрил.
Спаси Лео.
Много бавно, останала почти без дъх, тя вдигна глава, срещна погледа на брат си и извъртя очи към солидния квадратен комин на покрива на оръжейната. Ако успееха да дотичат и да се скрият зад него, преди лианите да се ориентират, щяха да имат на разположение няколко секунди, в които да намерят следващото си скривалище.
Или поне на това се надяваше принцесата.
Лео кимна. Лорелай се напрегна, упражни наум действието — скок от мостчето там, стъпване там, да избегне разклатената покривна плоча там — после пое въздух и се затича.
Желязното мостче издаде остър стържещ звук на протест под краката й. Лео я следваше.
Лианите се извъртяха към тях, стовариха се върху желязото, увиха се около него и го отскубнаха от връзките му с оглушителен трясък.
Двамата вече бяха във въздуха в устрем към покрива на оръжейната, когато мостчето под тях изчезна. В мига, когато краката на Лорелай докоснаха плочите, тя продължи напред, прелетя над върха на покрива с очи, приковани към комина. Лео също скочи, но един лозов клон го удари в корема.
— Претърколи се! — извика Лорелай, достигна до комина, хвана се за него и с ужас се загледа назад.
Лео се надигна и се извъртя миг преди три черни клона да изскочат от плочите на покрива точно на мястото, където лежеше допреди малко.
— Ставай! — извика тя.
В същия момент един клон се стовари върху комина, зад който се криеше, и наоколо се разхвърчаха парчета тухли. Клонът се затегна около комина, докато я търсеше, после се спусна напред и черните му челюсти захапаха ръба на палтото й. Тя го съблече с рязко движение и се оттласна встрани, преди друг черен клон да изскочи между плочите и да запълзи по покрива. Един бърз поглед към пътеката между комина и следващото мостче накара сърцето й да замре.
Покривът вече гъмжеше от лиани. Дебелите им черни клони се придвижваха със съскане по плочите. Скоро целият покрив щеше да се покрие с тях и не оставаше накъде да поемат.
— Бягай! — извика брат й, мина под един клон и се претърколи под друг в опит да стигне до Лорелай, но не успя да се изправи. — Бягай, Лорелай!
Не можеше да го остави. Скочи върху един клон и го издърпа. Висящите във въздуха лиани се залюляха, започнаха да се събират, докоснаха се, притиснаха се едни в други и създадоха нов клон — два пъти по-дебел и два пъти по-силен.
Докато клоните се обединиха, Лорелай достигна до Лео, който се мъчеше да се изправи. Вместо обичайното ярко пламъче, което не напускаше очите му, сега там се четеше само страх. Тя хвана момчето здраво, изправи го и го повлече към последното необхванато от лиани пространство между комина и мостчето.
— Опитва се да направи огромна змия — каза задъхано Лео, препъна се и залитна към мостчето. — Признавам й изобретателността, макар че черното е доста скучен цвят.
Гласът му потрепери между смелостта и страха. Той стисна здраво ръката на Лорелай. Тя беше опора за краката му, които бяха започнали да му изневеряват.
— Не поглеждай назад — предупреди го Лорелай и прецени на око разстоянието до мостчето. Ударите на сърцето й заглушиха свистенето на виещите се из плочите клони и стоновете на рушащата се сграда.
— Това е последната постройка на улицата. Ще трябва да скочим и да пробягаме останалото разстояние по земята — каза Лео.
— Дръж се за мен — нареди му Лорелай. Висящите лиани продължиха да се събират и след миг се превърнаха в огромно чудовище, широко колкото оръжейната работилница и два пъти по-високо. — Тръгвай сега!
Те се спуснаха напред, краката им изтропаха по желязната основа, клоните засъскаха и хукнаха след тях, а огромното чудовище на улицата се издигна към небето. Чу се звук като от разкъсване на парче плат и то удвои размера си, после го утрои.
Ботушите на Лорелай стъпиха на покрива на следващата работилница. Лео беше зад нея. Тя се засили към комина и се приготви да скочи, когато клоните зад тях разбиха работилницата на парчета, разцепвайки дърво и камък сякаш бяха хартия.
Лео я настигна и двамата се спуснаха по източния наклон на покрива. Клоните вече завземаха постройката под тях.
— Бързо, бързо!
Чудовищният клон набъбваше с невероятни темпове. Дългата му сянка се извиси над покривите на Норденберг. Плочите под краката им се пропукаха и започнаха да се чупят под напора на по-малките клони, пробили си път между тях.
Лорелай достигна първа ръба на покрива и скочи във въздуха. Претърколи се на земята и се огледа. След миг намери Лео до себе си. Клоните вече пълзяха по земята към тях под сянката на чудовището, превзело въздуха на целия град.
— Не вярвах, че някога ще бъда благодарен на Гейбрил за цялото това бягане из гората — каза Лео.
— Нокхгор. Каз’прин — изкрещя Ирина с мощен глас, но Лорелай долови в него умора.
— Тя губи сили. Трябва да издържим още малко, да не позволяваме тези неща да ни достигнат — каза тя и се надяваше да се окаже права. Може би Ирина щеше да изгуби силата си, щеше да я изтощи напълно от непрекъснатото усилие да държи сърцето на Рейвънспайър в подчинение.
Или веднъж освободена, магията й щеше да заживее свой собствен живот. Дано да се окажеше права.
Те хукнаха към покрайнините на града. Страховитите клони запълзяха по калдъръма след тях със съскане. Лео тичаше след Лорелай, но без да изостава. Той погледна през рамо и щом видя какво ги следва, кафявите му очи се разшириха. Сградите оредяха и Лорелай зърна ливадата с дива трева около портата на града. Първите дървета зад нея бяха спасителният бряг. Двамата щяха да се скрият в гората, да изчакат остатъчната магия на Ирина да угасне и когато всичко свършеше, щяха да направят онова, за което бяха дошли: да намерят лек за Гейбрил.
Вече бяха на крачки от портата и ливадата, когато Лео извика и спря. Лорелай се обърна и видя една лиана да се увива около крака му. Острите й листа прорязаха панталоните му и достигнаха голата плът. След миг потече кръвта.
— Лео! — извика като обезумяла Лорелай и извади ножа от ножницата на крака си, но върху нея се стовари друг клон и я запрати настрани. Тя се претърколи наляво, преди лианата да успее да се увие около ръката й и метна острието към Лео. Той го хвана и разряза главата на лианата. Оттам изригна гнусна черна течност, премина през ръкавицата и докосна кожата на китката му.
Той наддаде ужасяващ бик на агония, който хвърли Лорелай в отчаяние и накара дланите й да пламнат. Тя се спусна към него, прескачайки и промушвайки се между виещите се клони, хвана го за ръцете и задърпа с всички сили.
Той запълзя бавно към портата. Макар и покосена, остатъкът от лиана не отпусна захвата около крака му. Черната течност плъзна по ръката му и изгори месото под кожата му.
Извисилата се над града чудовищна лиана потрепна застрашително, чу се ужасяващ пукот и стотици блестящи прилични на змии ластари ги обградиха от всички страни, извиха се като дъги и започнаха да приближават глави една към друга.
— О, не! Това е капан — простена Лорелай. Стори й се, че въздухът се сгъсти. Ако бързо не намереше начин да освободи себе си и брат си, тази клопка щеше да ги впримчи до идването на Ирина. Тя заби пети в земята, впрегна цялата си енергия и задърпа. Клоните около глезена на Лео се разтегнаха и той се придвижи по-близо до портата. — Трябва да се махнем веднага. Помогни ми, Лео. Ритни с крака.
Но чернилката вече бе тръгнала по вените му, стигна до ключиците и се насочи към сърцето. Истината блесна като светкавица в съзнанието й. Лорелай не можеше да го спаси без магия.
Но ако използваше магия, Ирина щеше да разбере. Щеше да я намери и да я атакува, а тя нямаше представа как можеше да победи. Сигурно щеше да загине в битката. Но може би Лео щеше да оцелее. Щеше да използва магия, да изпрати брат си в гората, далече оттук, и да посрещне Ирина сама.
Не мислеше за своята саможертва, важното беше да спаси Лео.
Тя го пусна и посегна към ръкавиците си. Нещо се уви около кръста й и я отхвърли далече от Лео. Опита се да стигне отново до него, но трябваше да се пази от главата на лианата. Не биваше да й позволява да я захапе. Клоните над тях продължаваха да се извисяват и да се обединяват на върха.
— Махай се оттук — извика Лео. Гласът му беше слаб, но очите му искряха. — Бягай, Лорелай, бягай!
— Ти си в капан. Не мога да те освободя — каза тя и от гърдите й се отрони отчаян вопъл. Докато сваляше ръкавиците, лианата използва случая и зъбите й потърсиха сърцето на принцесата.
Отровата обагри в черно вените на Лео. Змиевидната клетка разшири основата си към покрайнините на Норденберг.
— Лео!
Лорелай изостави битката с клоните и протегна ръка към брат си.
Една лиана заби зъби в гърдите й и изпищя неистово, когато усети кръвта на принцесата. Изсъска яростно, отдръпна се от нея и запълзя назад. От устата й започна да капе слуз, сякаш бе погълнала отрова.
Лорелай изтича с треперещи крака при Лео и намаза с кръвта си лианата, която го държеше. Тя веднага се отдръпна.
— Тук съм, Лео. Хайде, помогни ми!
Отново хвана ръцете му в своите и го задърпа към портата. Този път беше по-лесно. Бяха съвсем близо, само на няколко крачки.
Лианите продължаваха пътя си надолу със съскащ звук.
Лорелай вдигна глава към небето, изрече безмълвна молитва и хванала здраво ръката на Лео, пристъпи извън портата секунда преди клоните да паднат върху тях. Направи още няколко крачки, после се препъна и залитна. Пулсиращата болка в гърдите й накара краката й да изтръпнат.
— Можеш ли да тичаш? Трябва да изчезваме оттук. Помогни ми, Лео! — беше останала без дъх.
Той не отговори.
— Лео?
Тя пусна ръката му и падна на колене до него. Чернилката бе достигнала гърдите и шията, бе изпълнила очите му. Пулсът, който трябваше да тупти, не се усещаше.
— Не! — извика тя, свали ръкавиците, разкъса ризата и долепи длан до кожата на гърдите, откъдето магията на Ирина бе влязла в тялото му и бе изплела своята смъртоносна мрежа, за да й го отнеме.
— Моля те! — прошепна тя. Енергията се събра в дланите й и тя зачака сърцето му да забие, за да каже вълшебните думи и да го върне към живота. — Моля те, Лео!
И продължи с отчаяните си опити да влее магията си в него, да намери частица живот, която да откликне. Но сърцето му остана заглъхнало. Той си бе отишъл.