С. Дж. Редуайн
Кралицата в сянка (7)

Пета глава

Лорелай имаше чувството, че сърцето й ще изскочи, когато пое няколко глътки въздух и се облегна на ствола на един бор, граничещ с най-северния гарнизон на кралицата. Саша кацна на клона над нея и взря черните си очи в двора му.

Бяха изминали два дни от срещата им с майката, която уби децата си, за да ги избави от гладната смърт, но ужасът от видяното беше също толкова жив, колкото и в онзи момент. Днешният грабеж нямаше да поправи стореното — нищо не би могло, но беше стъпка в правилната посока.

Дървото се разклати и тя се обърна на мига. Лео се изкатери и приклекна до нея. Беше скрил черната си къдрава коса под шапка, а на гърба си бе метнал торба с необходимите за обира чували от зебло.

— По план ли вървим? — попита тихо той, докато оглеждаше стражата — двама войници в пълно бойно снаряжение маршируваха по протежението на западната вътрешна стена.

— Разбира се, че сме по план. Това все пак е моят план, забрави ли?

Стражата щеше да направи пълна обиколка около стената за четиринайсет минути. Четиринайсет минути, в които Лорелай трябваше да влезе вътре и да измисли нещо, за да привлече вниманието на всички войници в гарнизона към себе си.

— Планът ти е ужасен — тросна се Лео. Пръстите му се свиваха и разпускаха нервно в ръкавиците.

— Но вчера, когато с Гейбрил уточнявахте подробностите, май не мислеше така.

Тринайсет минути. Тя се вгледа в постройките пред себе си. Планът й щеше да проработи, ако войниците навън бяха само тези на пост. Хамбарът за хранителни запаси се помещаваше в една масивна сграда в северната част на стената, където Гейбрил чакаше подходящия момент заедно с шепа доверени селяни от близките села, поканени да напълнят каруците си догоре с провизии. Кухнята и трапезарията бяха наблизо, хамбарът за дрехи и боеприпаси беше в южния край на гарнизона, а казармите бяха на запад. Според Лорелай в ранния следобед имаше най-малък шанс някой да се разхожда около хамбара, но трябваше да се увери, преди да действат.

— Планът е ужасен, защото ти поемаш целия риск — продължи Лео. Гласът му потрепваше от тревога. — Ако ме видят да нося храна от хамбара към стената, аз просто ще я прескоча. Докато войниците излязат, вече ще съм изчезнал в гората.

— Аз също ще я прескоча. Ще се справя.

— Няма да успееш, защото може да те хванат — погледна я той. На мястото на палавата усмивка, която обикновено играеше по устните му, имаше две бръчки на ожесточение, каквито обикновено виждаше у Гейбрил. — Може нещо да се обърка и тогава всички войници ще хукнат след теб. Ако те хванат…

— Ако ме хванат, си имам специално оръжие и никой не може да ми го отнеме. Точно за това аз съм по-подходяща за задачата от теб.

— Не — сопна се Лео. — Ще минем без магия. Знам, че все аз съм този, който те кара да се упражняваш, за да можем един ден да прогоним натрапницата, но тук не бива да използваш магия, Лорелай. Това място принадлежи на Ирина до последната песъчинка на земята. Сигурно го е омагьосала, за да държи под око войниците си, или има шпиони ветре, или… не знам. Нещо. Ако използваш магия, тя ще разбере, че сме живи, ще разбере и къде да ни намери.

— Не мисля да използвам магия. Моето оръжие е Саша — усмихна му се тя. — Нали искаше да си измислим име? Нещо, което да даде надежда на хората?

Той й отвърна с лека усмивка.

— И накрая те убедих да се наречем Страховитата тройка.

Лорелай изсумтя.

— Не си ме убедил. Но си мислех за онова, което каза бедната майка.

— „В Рейвънспайър няма надежда. Не и за такива като нас“ — кимна Лео. — Аз също мислих върху думите й.

— Искам хората да разберат, че не са забравени. Че знаем за трагедията им и се опитваме да направим нещо. — Тя го стрелна с поглед. — Мисля, че трябва да се наречем Наследниците.

По лицето на Лео бавно разцъфтя усмивка.

— Харесва ми. Но да знаеш, че ако се наречем така, Ирина рано или късно ще чуе и ще дойде да види кои са тези Наследници.

Лорелай задържа погледа на брат си.

— Не можем да се крием вечно от нея, щом сме си поставили задача да спасим Рейвънспайър. Добре, ще говорим после. Имаме десет минути, докато стражата се върне отново в западната част. Време е да заемем позиции. Пази се, Лео.

— Ти се пази — прегърна я силно Лео, после слезе по дънера и хукна към северния ъгъл на стената, прескочи я, нагласи едно въже на макара с помощта на Гейбрил и влезе в хамбара, за да пусне чувалите с храна през стената до чакащите каруци.

Къде е патрулът, Саша?, попиша Лорелай и изпрати на птицата образа на двамата стражи от вътрешната страна на стената.

Саша разпери криле, вдигна се над дърветата и литна към гарнизона.

Ъгъл. Лео, предаде тя и й върна образа на войниците, приближаващи северния ъгъл, където се криеха Лео, Гейбрил и помощниците им.

Време беше да изпрати послание — не само към поданиците си, но и към Ирина — че има кой да помогне на хората на Рейвънспайър.

Беше време да изпълни следващата голяма стъпка от плана си, да разклати властта на Ирина и после да си върне трона.

Покривай ме, помоли тя Саша, засили се и скочи леко върху стената. Ботушите й бяха с тънки огъващи се подметки и прилепваха без проблем по камъка. Лорелай водеше на запад с бързи, леки стъпки. Саша беше неотлъчно до нея.

Оставаха девет минути войниците да стигнат до конюшните, долепени за дългите ниски дървени постройки на казармите.

Тя достигна северозападния ъгъл, опря пръсти о камъка и скочи на земята. Каменистата повърхност я посрещна враждебно. Тя се сви на кълбо и се претърколи напред, за да омекоти удара. Трябваше й секунда, преди да се изправи отново на крака.

Оставаха осем минути.

Провери оборите, помисли тя и проследи с поглед пътя на Саша към конюшните.

Чисто, изпрати й съобщението си птицата. Готова?

Почти.

Лорелай притича през отвореното пространство между стената и конюшните. Трябваше да премине през три постройки, за да стигне дотам. Всеки момент някой от войниците можеше да надникне през прозореца, да види момчето с мръсна от саждите шапка да тича и да вдигне тревога.

Надяваше се да стане така.

Тя тръгна бързо и оборът — солидна постройка от тъмно дърво и бели греди, скоро изникна пред погледа й. Вдигна желязното резе, отвори двойната врата и влезе вътре. В казармите всичко беше спокойно. Никой от войниците нямаше представа, че нещо става около тях.

Беше време да промени това.

Тя мина на бегом покрай редицата с боксове и вдигна резетата на вратите. Конете запръхтяха тревожно, някои се дръпнаха назад, но повечето излязоха от отделенията си и се насочиха към отворената врата.

Точно така. Искате да излезете. Повярвайте ти, няма защо да стоите тук, опита се да ги придума тя с най-изкусителния си глас, но конете не изглеждаха убедени, а тя нямаше време. Стражата щеше да се върне всеки момент и трябваше да завари ситуация, която изискваше вниманието на всички присъстващи войници.

Саша, помощ! Изкарай конете навън.

Саша влетя през отворените врати, а Лорелай тръгна към стълбата за втория етаж, където държаха сламата. Птицата се вдигна във въздуха, започна да кълве животните по гърбовете и да кряска страховито, подкарвайки подплашените коне навън, а Лорелай изкачи стълбата и се прехвърли в плевнята.

Конете изведени. Лео?

Да, предай на Лео, че може да започва.

Соколът излетя от обора, а Лорелай отвори вратата на плевнята и пусна вътре студеното жило на неочаквано разразилата се във вчерашния есенен ден снежна буря. Стражата вече наближаваше, но вниманието й бе грабнато от суматохата в двора, където се бяха събрали конете. Двамата се втурнаха с викове към тях.

— Това е най-малката ви тревога — измърмори Лорелай и огледа балите със сено. Бяха високи метър и широки два метра. Повече от достатъчно, за да подпалят цялата сграда.

През отворената врата се чуха викове, настъпи суетня. Лорелай извади от джоба си кутията с праханта и я отвори. Кремъкът удари в блестящия черен камък в кутията и след миг се роди прекрасно бяло пламъче. Тя го прокара бързо покрай купчината бали, мушна тук-там ръка в сухата слама, изчака да я подхване и избяга бързо. Таванът пламна за миг и огънят отвори лакомата си уста, скачайки от една бала на друга.

Горещината стана непоносима. Кожата на Лорелай стана суха, докато бързаше към отворената врата. Пламъците изпълзяха от сламата и хукнаха по стените. Принцесата се подпря на рамката на вратата и погледна навън.

Войниците бяха вече там и се опитваха да успокоят конете, които цвилеха оглушително и се дърпаха назад. Някой извика отвън и нечии ботуши затропаха по стълбата. Лорелай погледна надолу, за да прецени скока си и щом се обърна, погледът й засече този на жена-воин.

— Крадец! — извика жената, извади меча и го насочи към принцесата. Войниците се спуснаха към тях.

Сърцето на Лорелай запърха като пиле в клетка, магията се събра в дланите й и ги изгори.

Не можеше да остане тук, в сърцето на пожара.

Не можеше и да избяга.

Трябваше да стори нещо.

Саша, помощ!, извика мислено, застана на вратата на плевнята, запази равновесие на ръба на отвора и се замоли спасението да дойде навреме.

В същия момент остра болка опари врата й. Пламъците я достигаха. Тя се хвана за изгореното място с покритата си с ръкавица ръка. Отново усети пареща болка, този път над ухото, огънят прогори шапката й, тя се разпадна зад нея и пожарът я погълна.

Побързай, Саша!

Огледа небето, но соколът приближаваше иззад плевнята и Лорелай не можа да види нищо, освен увеличаващото се море от войници с издигнати нагоре мечове под себе си, които я чакаха да скочи, за да забият оръжията си в плътта й.

— Предай се в името на кралицата! — извика жената, видяла първа принцесата.

Трябваше да скочи в гъмжилото от войници, ако не искаше да изгори. Времето летеше. Тя се хвана за рамката на вратата, прошепна бърза молитва и избра да скочи вляво, където мечовете, готови да я накажат за предателството към Ирина, й се сториха по-малко.

Скачам, помисли принцесата и потръпна облекчено, когато Саша връхлетя от покрива на плевнята и се спусна към войниците.

Защити. Рани. Убий, вибрираха мислите на птицата. Тя наддаде боен вик и се гмурна в морето от мечове. Хвърли се върху застаналите най-близо войници и заби в тях извитите си нокти и човка. Те отстъпиха, за да се предпазят, и се сблъскаха с тези зад тях, което осигури достатъчно място за Лорелай да скочи. Тя се хвърли във въздуха, сви колене и се прицели в един застанал с гръб към нея войник, който се пазеше от яростната атака на Саша. Принцесата се приземи върху него и двамата паднаха тежко на земята. Лорелай се извъртя настрани, избягвайки остриетата на насочените към нея мечове. Войниците вече бяха изпълнили двора на конюшнята и други продължаваха да прииждат. Трябваше да се измъкне, докато все още имаше възможност.

Стената, извика наум тя. Саша се опитваше да разкъса друга редица от войници и едва не попадна под острието на един от мечовете. Път до стената, повтори господарката й.

Възрастният сокол притежаваше ужасяваща сила, когато ловуваше, защото беше голям колкото мишелов, два пъти по-бърз от пума и преследваше плячката си докрай. Крясъците на Саша разкъсваха въздуха, тя се спускаше, кълвеше, дърпаше и късаше, готова да убие всеки, застанал между Лорелай и стената. Принцесата се затича след птицата с наведена глава, прескочи един спуснал се към нея войник и се извъртя ловко настрани, за да избегне устремен към главата й меч.

Най-после стената се показа пред нея. Войниците бяха по петите й. Саша рязко се издигна в небето, за да избегне на косъм голяма черна стрела.

Опасност. Бягай, извика Лорелай, принуждавайки птицата да се подчини. Когато наближи, зави и се насочи към ъгъла на северната и западната стена.

— Спри в името на кралицата!

— Убийте я!

— Оставете птицата. Целете се в момичето!

Виковете зад нея ставаха все по-яростни. Тя опря левия си крак о стената и повдигна десния над него. В секундата, когато докосна камъка, отскочи напред, без да губи равновесие. Отново повдигна левия си крак и веднага постави десния над него. Използвайки ъгъла, за да се задържи, с четири скока успя да стигне до върха на каменната преграда. Хвана се с ръце за ръба, повдигна тялото си и щом пръстите на краката й докоснаха ръба, се хвърли към най-близкото дърво.

Саша се приземи върху нея и стисна здраво рамото й между ноктите си, изпращайки към Лорелай буря от тревожни мисли.

Пази ни гърбовете, заръча й принцесата и се затича към северния ъгъл, където Лео и Гейбрил вече опразваха хамбара. Събраните в гората каруци бяха натоварени с жито, овес, ябълки, сушени зеленчуци и подправки. Гейбрил хвърли поглед към тичащата Лорелай и даде някаква команда на хората около него.

Войниците трябваше първо да приберат конете и чак после отвориха вратите и се спуснаха да преследват крадците. Дотогава Лорелай, Лео и останалите отдавна бяха изчезнали заедно с половината от запасите на гарнизона.