С. Дж. Редуайн
Кралицата в сянка (28)

Двайсет и шеста глава

Ирина стисна дръжката на огледалото с побелели от напрежение пръсти и се вгледа в повърхността му. Беше седмата сутрин, след като вля магия в елдрианския крал, взе човешкото му сърце и го изпрати, полудял от ярост и болка, обратно във Фолкрейн да намери и погуби принцесата.

Задачата беше проста. Вълшебната сила на болката от нашийника, комбинирана с яростта на дракона, трябваше да го накара да й се подчини.

Но той не се поддаде.

В началото не й се вярваше. Гледаше в огледалото по няколко пъти на ден, но не виждаше нищо обнадеждаващо. Той вървеше, понякога пълзешком, друг път се облягаше на някое дърво, за да остане прав, но нищо не подсказваше, че търси своята жертва.

Без да му позволява да чуе мислите й чрез връзката, която нейната магия изгради между тях — нещо, на което имаше право единствено Раз, тя не можеше да е сигурна в намеренията му. Затова прие, че Кол преследва принцесата, но болката, която нашийникът му причиняваше, го бави.

Ала скоро разбра истината и кръвта й кипна от гняв.

Ирина се взря в огледалото и стисна зъби толкова силно, че челюстта й изтръпна. Облаците по повърхността му се разсеяха и тя видя принцесата да върви из една габрова горичка. Кралят на Елдър беше до нея.

Виждаше се, че изобщо няма намерение да я убива. Още по-малко да изтръгне сърцето й. Усмихваше й се, макар понякога да свиваше ръце в юмруци, сякаш се бореше с желанието да я нападне, както се очакваше от него.

— Глупак! — изстреля тя към огледалото. Сърцето й се качи чак в гърлото, дланите й пламнаха.

Кралят се държеше, сякаш не бе дал кръвна клетва да изпълни онова, което тя искаше от него. Като че ли съдбата на кралството му не го интересуваше.

Сякаш можеше да загърби заповедите й без никакви последствия.

Ръцете й затрепериха от злоба, докато гледаше Колванисмир и Лорелай. Човекът, който навремето помогна на Лорелай да избяга, не се виждаше в огледалото. Не го бе видяла нито веднъж, откакто преследваше принцесата.

Но той не беше важен сега. Имаше негова скица, направена по спомените на Кол. Виктор го бе разпознал на мига като Гейбрил Буше, бившия главнокомандващ на кралската стража. А тя си мислеше, че е мъртъв. Бе присъствала на погребението му.

С радост щеше да присъства и втори път.

Засега той нямаше значение. Ако се наложеше, можеше да го използва срещу Лорелай, но не й се искаше да изразходва магията си за него. И без това бе използвала достатъчно от нея, за да създаде съвършения ловец.

Сега най-важното беше да напомни на краля, че нарушаването на кръвна клетва с мардушка беше невъзможен изход.

Не и ако искаше някога да поеме въздух без болка.

Тя остави огледалото на тоалетната масичка и грабна една синя кадифена торбичка, вързана с черна панделка. Отвърза я и изсипа съдържанието й в ръката си.

В мига, когато остатъците от тръни и кости докосна кожата й, магията й припламна и тя се свърза с нашийника на Кол. Затвори пръсти около остатъците и погледна в огледалото.

— Каз’лит. Накажи го за прегрешенията. Причини му болка.

Силата се изля от ръката й и потече към костите и тръните. Тя почувства сърцето на използваните за направата на нашийника тръни да се вълнува до сърцето на вълка, който бе убила, за да вземе костите. Бе завладяла и двете сърца преди много време. Сега трябваше просто да ги използва, за да надвие и сърцето на краля.

Тогава Лорелай щеше да умре и Ирина най-после щеше да намери покой.

Кралят сигурно си мислеше, че щом е далече от нея, тя не може да го нарани. Може би не разбираше, че щом веднъж сърцето на живо същество е покорено от мардушка, всичко, сътворено от това сърце, също й се подчиняваше безпрекословно.

Или беше достатъчно глупав да си въобрази, че магията на принцесата ще го спаси от кралицата.

— Каз’лит! — на устните й се появи победоносна усмивка, когато магията й се свърза с покореното от нея сърце. — Накажи тялото му както заслужава.

Магията изтече от дланите й. Тръните и костите й се подчиниха и когато погледна отново в огледалото, глупавият крал беше на колене, лицето му се гърчеше от болка, а ръцете му дърпаха бясно нашийника.

Ирина съсредоточи цялата си злост в него. Нека непослушният крал да гори отвътре. Нека изпита болка там, където не е предполагал, че е възможно.

Нека разбере цената на предателството.

Разтърсван от спазми, той падна напред, устните му оформиха вик, който достави удоволствие на Ирина, въпреки че не го чу. Ноктите му израснаха и се извиха и тя си представи как драконовият огън изгаря гърдите му отвътре, как го умолява да се преобрази въпреки забраната на кралицата.

В същия момент се появи принцесата и коленичи до него. Протегна ръце, докосна сърцето му и оголи собствената си гръд.

Ирина стисна остатъците от костите и тръните толкова силно, че те се счупиха в реката й.

— Убий я! Убий я сега, Колванисмир! Използвай ноктите си, извади сърцето от гърдите й и агонията ти ще спре. Елдер ще бъде спасен. Само я убий!

Тя изпрати още агония към тялото му и в отговор част от болката разтърси собствените й гърди.

Кралят отвори очи и ги впи в принцесата. В тях нямаше нищо друго, освен глад за кръв.

Ирина се усмихна и положи свободната си ръка на натежалите си от болка гърди.

Всичко щеше да свърши след миг. Тя го бе пречупила.

Принцесата се наведе над ловеца.

Той заби нокти в земята до себе си.

Ирина стисна отново остатъците от кости и тръни и го подложи на още по-големи мъки, въпреки че сърцето й се стегна и гърдите й пламнаха.

Лорелай сложи ръце върху гърдите на Кол, очите й не изпускаха неговите и агонията, изливаща се от нашийника, се пренасочи към Ирина като камшик.

Кралицата отстъпи назад. Ръката й все още стискаше остатъците от нашийника, когато болката тръгна по вените й и пред очите й притъмня.

Това не беше възможно.

Нямаше начин.

Първо Лорелай подчини сърцето на планината, а сега и това.

Ирина бе търсила години наред черни мардушки, които имаха дързостта да не се подчинят на крал Милек и да продължат да развиват тъмната страна на своята природа, после бе учила и практикувала при тях цели десет години. Десет години, за да научи как да подчини едно сърце против волята му.

А Лорелай се справяше с това, сякаш беше дреболия.

Огънят във вените й заплаши да я изпепели и тя простена. Вълча ярост, тръни, собствената й жажда за мъст и драконов огън — всичко това я заля като лава.

Беше непоносимо.

Треперещите й ръце изпуснаха остатъците от нашийника. Тя потърси опора в стената, с другата ръка притисна изгарящите я от болка гърди. Истината подкоси краката й.

Тя бе изгубила своя ловец.

Лорелай разруши северния граничен пост и с това й обяви война. Не знаеше дали двамата с Кол не са поели към столицата, но ако беше така, единственото, което стоеше между Ирина и пълното крушение, беше паяжината от магия, която бе изплела под земята на Рейвънспайър, към болното й сърце.