С. Дж. Редуайн
Кралицата в сянка (10)

Осма глава

Лорелай зяпна срещу елдрианците. Бузите й пламнаха. Красивото момче с кехлибарени очи и непослушни коси беше крал? Но защо един крал се разхождаше из Транке със скромна свита от двама души, не по-възрастни от самата Лорелай?

Личеше си, че той се чувства също толкова неудобно, колкото и самата тя. Той махна с ръка, сякаш искаше да прогони титлата си, и каза:

— Няма нужда от формалности. Аз съм просто Кол…

— Ти не си достатъчно възрастен, за да си крал на Елдър — прекъсна го Лорелай, скръсти ръце пред гърдите си и го погледна право в очите. Сигурно той си мислеше, че тя е глупачка. Не знаеше защо тези елдрианци говорят подобни глупости, но тя нямаше да им се остави да я преметнат. Години наред бе изучавала какво ли не за кралствата около Рейвънспайър и знаеше, че кралят на Елдър е достатъчно възрастен, за да бъде баща на това момче. — Не знам защо сте дошли, но е време да си тръгнете оттук — каза решително тя.

— Как се осмеляваш да говориш така на един крал? — извика момичето с къса коса и зелени очи и направи крачка към Лорелай, но огромният тъмнокос младеж до нея сложи ръка на рамото й и я спря.

Кол я погледна и очите му се изпълниха със скръб.

— Баща ми беше убит във войната с великаните човекоядци. По-големият ми брат и майка ми също загинаха. — Той отмести поглед от нея и разтвори пелерината си, за да й покаже знака на Елдър — бронзов дракон с изумруди вместо очи и рубинени криле, забоден като брошка над сърцето му. — Сега аз съм крал на Елдър.

Тя му повярва.

— Съжалявам за загубата ти — каза искрено и се замисли. Трябваше да разбере защо кралят на Елдър беше в Транке и дали това означаваше опасност за нея, за Лео и Гейбрил, и за народа й.

Изчака Кол да я погледне отново и попита:

— Мога ли да знам какво правиш в Рейвънспайър с толкова малка свита? И защо спираш в това бедно село? Норденберг — далеч по-богат град, е малко по на север и хората там са…

Лео я сръчка с лакът и побърза да довърши:

— По-цивилизовани. — Той кимна на Кол с широка усмивка. — Простете нам недостатъците, Ваше Величество. Сестра ми е отчайващо неспособна да води изтънчени разговори. Бих казал, че има само една област, в която е по-неумела и това е да остави кавалерът да я води в танца. Вие се появихте тъкмо навреме, за да ме спасите от задължението да й бъда кавалер в поредния урок по танци. Краката ми ви благодарят коленопреклонно.

Лорелай дръпна Лео за ризата, отдалечи се от елдрианците и прошепна в ухото му:

— Тук не сме кралски особи. Тук сме селяни. Това означава…

— Не сме селяни. Ние сме Наследниците…

— Не и за тях. Трябва да ги изпратим по пътя им, да се срещнем с Гейбрил и Саша и да се уверим, че всичко в селото е наред.

— Взе да става странно — провикна се момичето с късата коса.

Лео я дари с очарователна усмивка.

— Простете ни, моля, но за пръв път срещаме високопоставени хора тук, в провинцията, и не знаем как да постъпим. — Той се обърна към Лорелай и прошепна. — Един ден Ирина ще слезе от трона. Ще се качиш ти, а аз ще бъда твоят обичан от всички помощник. И когато този ден дойде, ще бъдеш благодарна, че имаш приятелски връзки с краля на Елдър. Няма да е хубаво, ако те запомни като момичето, което спаси живота му, а после се отнесе толкова грубо с него.

Той беше прав, разбира се. Освен това я гризеше любопитство. Искаше да разбере какво прави кралят на Елдър в Рейвънспайър, вместо да си седи там, и й се струваше, че няма да измъкне тази информация без чара на Лео. Усмивката цъфна на лицето й, тя пусна брат си и отново се приближи към Кол. Докато му подаваше ръката си, сякаш щяха да танцуват, Лео изсъска зад нея „изтънчен разговор“.

Кол пое внимателно ръката й. Тя вдигна поглед към кехлибарените му очи. Вятърът рошеше червеникавата му коса и златистата му кожа блестеше на слънцето. В мига, когато ъгълчето на устните му се изви в полуусмивка, всеки урок за елдрианския етикет изхвърча от главата й.

Лео изсумтя зад гърба й и тя осъзна, че гледа право в очите на краля и държи ръката си в неговата кой знае откога, а хората от свитата му я следяха с намръщени лица и чакаха някой да разкъса тишината.

Трябваше да се поклони… не, да направи реверанс. Тя беше принцеса. Принцесите правеха реверанси. Трябваше да го направи и да каже… нещо.

Полуусмивката на краля се разшири. Той понечи да заговори, но Лорелай най-после се окопити, направи елегантен реверанс — истински подвиг, като се има предвид облеклото й в момента — и каза първото, което й дойде наум:

— Днес сте много прелестен, милорд.

Едрият елдрианец ахна. Очите на Кол се разшириха и усмивката му замръзна. А скритият зад гърба на сестра си Лео издаде звук, сякаш някой го души, което значеше, че се мъчи да не се изсмее.

— О, не! — Настръхнала от унизителното положение, в което сама беше скочила, Лорелай издърпа ръката си от Кол. Може би ако започнеше да се моли достатъчно усърдно, земята под краката й щеше да се разтвори и милостиво да я погълне. И ако на света съществуваше някаква справедливост, щеше да погълне и Лео.

— Аз… благодаря — измънка Кол и хвърли поглед към приятелите си, но те бяха заети с прикриването на смеха си.

— Вината е твоя — изфуча Лорелай към Лео, който се предаде на смеха, подпря се на близкото дърво и се приготви да се наслади докрай на неудобството й. — Ти и тъпите ти шеги с тези изтънчени разговори. Виж какво стана сега!

— Аз лично винаги съм намирал Кол за прелестен — каза големият елдрианец, пристъпи напред и й подаде ръката си — два пъти по-голяма от тази на Лорелай. Тя я прие предпазливо. — Аз съм Тръг, а тази хубава, но вечно кисела елдрианка е Джин. И двамата ти благодарим за помощта. — Той вдигна вежди и продължи. — Ако искаш, можеш и мен да наречеш прелестен и да ми позволиш да ти покажа благодарността си…

— Стига, Тръг — сряза го Кол.

Тръг се ухили и белите му зъби блеснаха в контраст на черната му кожа.

— Много ми е интересно защо кралят на Елдър пътува из тази част на Рейвънспайър — попита Лорелай. Въпреки че се провали в опита да създаде добро впечатление като принцеса — макар Кол да не знаеше, че наистина разговаря с принцеса — тя беше твърдо решена да измъкне от тях информацията, която я интересуваше.

— Исках да се срещна с вашата кралица. Спряхме в селото с надежда да намерим храна и подслон. Обещавам, че повече няма да допусна такава грешка.

— Искате да се видите с кралица Ирина? — отстъпи назад Лорелай и пребледня, сякаш я обляха със студен душ. Лео спря да се смее, застана до нея и се вгледа изпитателно в тримата.

— Да, точно така.

Магията в Лорелай се раздвижи, започна да се събира в дланите й и ръцете й неволно се свиха в юмруци.

— Ти… каза, че си ми длъжник, нали?

Той кимна величествено, но в очите му се появи предупредителен пламък.

— Тогава те моля да ми направиш услуга и да забравиш за всичко случило се току-що. — Тя се наведе към него. — Забравете това село. Забравете птицата ми и нас двамата. Не споменавайте нищо пред кралицата. Тя наказва всеки, който нарушава спокойствието й, а това село има достатъчно проблеми и без да събужда допълнително гнева й.

Кол докосна веждата си и отвърна тихо:

— Дължа ти много по-голяма услуга от тази да забравя днешния ден и да не споменавам за него пред Ирина. Ти спаси живота ни.

Лорелай срещна погледа му.

— Опазвайки тайната ни, вие ще спасите нашия… — тя хвърли поглед към селото, — нашия и този на стотици други.

Той й подаде ръката си.

— Имаш думата ми.

Тя сложи бавно длан върху неговата. Той я притегли към себе си и покри лакътя й с шепата си в традиционен елдриански поздрав. Изведнъж я заля гореща вълна и сърцето й учести ритъма си — глупав отклик, за който тя нямаше време.

Премисляйки уроците за вежливия начин да се сбогува с елдрианците, каза:

— Нека небесата да ви закрилят по вашия път.

Очите на Кол отново се разшириха, явно се изненада, че тя знае тази фраза.

— Моето небе ще бди над вас — отвърна той.

Тя му се усмихна пестеливо, отдръпна се от него и тръгна с Лео към гората.

— Още една дума за изискания етикет и това ще бъде последното казано от теб — изсъска тя към брат си и забърза между дърветата към селото.

— Нямах намерение да казвам нищо — възрази Лео, докато прескачаха един паднал бор, — въпреки че според мен целият разговор беше малко…

— Леополд Арлен Волфганг Диърдри, да не си посмял!

— … прелестен.

Тя отвори уста да го наругае — не че можеше да измисли обида, която би го засегнала, но в същия момент мислите на Саша разбъркаха нейните. В главата й се появи образа на Гейбрил, притиснат до задната стена на странноприемницата. На гърдите си имаше рана, от която струеше кръв и образуваше локва в краката му.

Дъхът на Лорелай я напусна внезапно, стомахът й се сви от паника, която мигновено нарасна и стегна гърдите й като обръч. Гейбрил, не! Не така. Не сега. Устните й се сгърчиха в хлип и тя хукна към селото.

— Какво правиш? — попита Лео, когато я настигна.

Магията се събра в дланите на Лорелай, изгори я и тя сви юмруци.

— Гейбрил е ранен.

Кръв. Много, много. Голяма рана, пълнеха главата й мислите на Саша, придружени от образа на захвърлено до стареца грубо издялано копие с окървавено острие. Явно някой от селяните го бе донесъл от дома си с намерението да го използва срещу елдрианците. Но защо го бе обърнал към Гейбрил? Защото той им бе помогнал да избягат. Защото се бе опитал да спре тълпата, вместо да отиде при съпругата на управника, Риза, за помощ.

Нямаше значение как бе станало. Важното беше да стигнат там навреме и да му помогнат.

Лорелай прескочи купчина камъни, заобиколи един дъб с изсъхнали по клоните листа. Лео тичаше до нея, краката му бяха по-дълги от нейните и буквално поглъщаха разстоянието. Той стигна портата пръв, хвърли гредата на земята и я отвори. Очите му бяха пълни със сбилия страх, който напираше в гърдите на Лорелай с всеки удар на сърцето й.

Гейбрил беше тяхното семейство. Беше техен баща, защитник, учител и основа, около която бяха изградили новия си живот.

Той не биваше да умира.

Трябваха им само няколко минути да преодолеят разстоянието от северната порта до уличката зад кръчмата, но времето им се стори цяла вечност, защото кръвта на Гейбрил изтичаше.

Лео стигна пръв и обви ръце около врата на треперещия старец, който едва не падна от бурната прегръдка.

— Ще го заведем при Риза. Тя може да извика лекар — каза Лорелай, хвана Гейбрил през кръста и помогна на Лео да го задържат на крака.

— Лекарят напусна селото преди няколко месеца — провикна се една жена от вратата на странноприемницата.

Лорелай се обърна по посока на гласа. Очите на жената святкаха от ярост. Зад нея стоеше съдържателят, не по-малко гневен от нея.

— Риза ще знае къде можем да намерим лек — каза Лорелай, после се обърна към брат си. — Хайде, Лео.

— В Транке няма да намерите. Но дори и да имаше, вие няма да го получите — кресна жената, плю на паважа и отново скръсти ръце на гърдите си. — По-добре се махай оттук, момиче.

Магията опари върховете на пръстите й, но тя си наложи да запази спокойствие.

— Не можем да си тръгнем сега. Той е тежко ранен. Риза ще знае…

— Риза няма да се разправя с вас след онова, което направихте. Тя знае кое е добро за нея. — Гласът на жената беше толкова зъл, колкото и погледат й.

— Ние ще ви помогнем — продължи Лорелай. — Ще донесем храна за селото, обещавам. Щом Гейбрил се оправи…

— Обещавате да ни помогнете някога, след като сега застанахте срещу нас? Махайте се, преди да оставя съпруга си да ви избие до един и да вземе вещите ви като възмездие за тримата богати елдрианци, които ни откраднахте.

— Искате да ни убиете? — извика Лео с треперещ от гняв глас. — Имате ли представа кои сме ние?

— Вие сте глупаците, които предпочетоха да помогнат на неколцина елдрианци, вместо на собствените си хора — извика жената и плю отново, но този път се прицели в обувките на Лорелай. — Ако не изчезнете от селото до няколко минути, не отговарям за последствията.

Лео отвори уста, но Лорелай го изпревари.

— Тръгваме си. Хайде, Лео.

— Но Гейбрил…

— Ще умре, ако не се махнем оттук.

Магията изгаряше ръцете на Лорелай, молеше да я освободи, но тя не можеше да го направи. Жената беше права. Лорелай и Лео бяха отнели елдрианците от лапите на отчаяните селяни. Умиращи от глад, хората не се интересуваха от морал. Въпросът да спасят ли живота на няколко невинни непознати не стоеше пред тях, защото мислеха само как да нахранят нещастните си деца.

Единственият начин да помогнат на Транке беше да следват плана си и да свалят Ирина от трона. Да нападнат друг гарнизон и да откраднат още храна. Да освободят близките им от тъмниците, където нещастниците гниеха, защото не можеха да изплатят данъците си на кралицата.

Но тя не можеше да направи нищо, докато животът на Гейбрил беше в опасност. Без да кажат и дума повече, двамата помогнаха на стареца да стигне до палатката извън селото, която използваха за почивка, превързаха раните му, доколкото можаха, и бързо напуснаха Транке.