С. Дж. Редуайн
Кралицата в сянка (22)

Двайсета глава

След четири дни път Лорелай и Гейбрил достигнаха източната граница на херцогството на Уолдина. Вървяха без почивка, от сутрин до мрак, спускаха се и се изкачваха по каменисти клисури, провираха се между умиращи дървета и газеха изгнила трева. С напредването куцането на Гейбрил се засили, от болката бръчките около устата му станаха още по-дълбоки, но въпреки всичко той отказваше предложението на Лорелай да го излекува с аргумента, че ако сърцето на сърната не е успяло да заблуди Ирина, тя отново щеше да преследва принцесата. В такъв случай Лорелай щеше да има нужда от всичките си сили.

На втория ден тя престана да спори с него. Ако не можеше да накара сърцето му да й се подчини доброволно, усилието щеше да я изтощи, а тя наистина щеше да има нужда от цялата си енергия.

За всеки случай.

Херцогството на Уолдина изникна пред тях след поредната поляна с повехнала жълта трева. Границите на земите й бяха оградени с умиращи дъбове. Стадо коне с вече зимна козина се събираше около няколко малки купи сено и преживяше замислено. Сгушено в подножието на първата от трите западни планини, се намираше село Баумчен, но очите на Лорелай се интересуваха единствено от имението в дъното на дългия павиран път, който разделяше поляната на две.

Имението беше наистина впечатляващо — изящна постройка с мраморни колони, каменни стени, дъговидни капаци и десетки прозорци, чиито стекла блестяха на следобедното слънце. По полегатия покрив стърчаха множество комини, разположени между двукрили тавански прозорци. Всички до един отворени, за да може свежият планински въздух да влиза безпрепятствено. Над всеки комин се къдреше сив облак дим. Цялата сграда беше боядисана в яркожълто и Лорелай си помисли, че прилича на жълтък.

— Нали не мислиш да отидем до портата и да почукаме? — обади се Гейбрил и се облегна на оградата, отделяща пасището от гората, през която бяха минали.

— Конете изглеждат добре нахранени — отбеляза Лорелай, огледа пасището и впери поглед в селото зад него. — Чудя се дали Уолдина храни селяните толкова добре, колкото и животните си.

— Аз пък се чудя откъде взимат сено за конете. Земята тук не е по-добра от тази на изток.

— Да си приятелка на Ирина сигурно си има и добри страни.

Лорелай върна погледа си към имението и прецени възможностите си. Гейбрил беше прав, не можеше просто да отиде до вратата и да почука. Дори и да успееше да влезе, слугите, които щяха ще й отворят, биха предупредили херцогинята за пристигането й и да й дадат време да се подготви.

Не, Лорелай искаше да я изненада.

И веднага намери начин да го направи.

— Скрий се в гората и ме изчакай. Ще се върна възможно най-скоро, но ако се забавя, не се тревожи — каза тя на Гейбрил.

— Как ще влезеш? — попита я той, но всъщност въпросът му беше „Имаш ли път за отстъпление?“.

— През отворените тавански прозорци. Ще намеря спалнята на херцогинята…

— Как? — прекъсна я той. Лицето му се изопна от притеснение.

— Вярвай ми, нищо няма да ме спре да стигна до нея — отсече Лорелай, свали торбата си и му я подаде. — Ще намеря стаята й и ще изчакам там. Когато се прибере в покоите си за през нощта, ще открие изненадата на живота си.

— Внимавай — каза Гейбрил, пусна своята торба и притисна нейната до гърдите си. Тя го прегърна. Равномерният ритъм на сърцето му успокои нейното.

— Ти също.

Гейбрил се засмя, но смехът му беше далеч от веселието.

— Ще те чакам и ще се опитам да проумея с глупавата си глава защо поемаш целия този риск.

— Защото това е моето кралство и моята битка. — Тя се повдигна на пръсти, целуна го по бузата, после извърна поглед към къщата. — Ти по-добре се тревожи за херцогинята, която се съюзи с Ирина срещу Рейвънспайър. На нея ще й трябва цялата помощ, която може да получи.

Лорелай запълзя покрай оградата към северното крило на имението, където нямаше видимост към останалата част на постройката, а прозорците бяха на рядко един от друг. Явно там бяха стаите на прислугата. Тя огледа внимателно всички прозорци, но не видя никого. Саша кръжеше над главата й, оформяйки големи кръгове.

Виждаш ли нещо тревожно?, попита я Лорелай, докато измерваше с поглед стената, по която трябваше да се изкачи.

Един до обора. Атака?

Лорелай проточи врат, но от мястото, където се криеше, не можеше да види нищо. Добрата новина бе, че който и да стоеше там, също не можеше да я види.

Недей да нападаш. Щом вляза вътре, иди да пазиш Гейбрил и чакай да те повикат.

Катерици?

Да, можеш да си уловиш няколко катерици, но действай бързо.

Да споделя?, изпрати й Саша образ на няколко убити катерици в скута на Гейбрил.

Не и катерици. Може заек, но не катерица. Странни човеци.

Лорелай извъртя очи и насочи вниманието си към стената. Затича се към нея и с няколко бързи скока я изкатери. За да не се подхлъзне на полегатия покрив, тя се хвана с една ръка за фронтона, а с другата сграбчи перваза на най-близкия отворен прозорец и започна да се набира, докато влезе в стаята.

Приземи се на тясно легло с твърда възглавница, тънък дюшек и още по-тънко сиво покривало. До стената имаше леген, гардероб, който със сигурност бе виждал и по-добри времена, и чифт протрити работни обувки, които се нуждаеха от боя. Това определено беше крилото за прислугата.

Лорелай бутна бързо крилата на прозорците, както си бяха преди, отиде до вратата и надникна навън. Коридорът беше празен. Тя излезе, затвори вратата след себе си и тръгна тихо към централната част на имението.

Отне й няколко минути да извърви коридора и да провери всички стаи, докато намери онази, която търсеше. В едно голямо помещение с лакиран дъсчен под, обзаведено от пода до тавана с библиотечни рафтове, млада прислужница метеше падналата пепел пред запалена камина. Огънят зад решетката пращеше примамливо.

Лорелай се намери мигом зад прислужницата и свали ръкавицата на дясната си река.

— Извинявай — каза тихо, когато застана точно зад бялата ръка на момичето. — Зна’уч. Кажи ми каквото искам да знам.

Сърцето на момичето се развълнува, опита се да избяга от магията на Лорелай, но изведнъж очите му станаха като стъкло и то изломоти:

— Какво искаше да знаеше?

— Покажи ми къде спи херцогинята, но без някой да ни види.

Прислужницата се обърна послушно към вратата, а Лорелай постави ръката си върху рамото й. Те излязоха от библиотеката, слязоха по метална стълба и тръгнаха по покрит с червени плюшени килими коридор. Настилките изглеждаха доста скъпи и принцесата заключи, че са тъкани в Акрам. Всички помещения, през които минаха, бяха празни. Цялото имение тънеше в тишина.

— Къде са всички? — попита Лорелай, когато завиха към западното крило.

— Готвачката е в кухнята, довършва вечерята. Но за иконома и госпожа Албан не знам — каза прислужницата със зловещ, леко напевен глас, който напомни на Лорелай за жителите на Норденберг. Мъката сграбчи сърцето й и присви гърлото й, когато се сети за лобното място на брат си.

Ако беше жив, това щеше да му хареса. Да се промъкнеш в имение на високопоставена дама, да омагьосаш прислужницата и да изненадаш херцогинята в покоите й, да я изплашиш така, че да ти разкаже всичко за Ирина — Лео щеше да е в стихията си. Щеше дълго да умува как точно да се облекат за случая, за разлика от Лорелай, която носеше същите дрехи, с които бе прехвърлила планината. Той щеше да настоява за кодови имена, в случай че ги хванат и подложат на разпит. Щеше да се престори, че е благородник от Акрам или пратеник от Балавата и благодарение на изключителния си нюх щеше да се справи отлично, а после да я дразни дълго време за неспособността й да влезе в роля и да забрави поне за миг вечната си сериозност.

Би дала всичко отново да го чуе да я дразни.

Мястото в сърцето й, отредено за Лео, я заболя толкова силно, че тя усети болката чак в костите си. Очите й се напълниха със сълзи и въздухът в разкошния коридор, по който вървяха, й се стори недостатъчен.

— Коя е госпожа Албан? — насили се тя да попита през треперещите си устни.

— Икономката.

— Къде са останалите от прислугата?

— Сега сме само трима. Другите напуснаха.

Явно приятелството с Ирина успяваше да нахрани конете на херцогинята, но не й позволяваше да държи голяма прислуга. Какво щяха да правят тези безработни хора през зимата? Къде щяха да живеят?

Лорелай стисна зъби и решимостта й превърна мъката по Лео в жажда за действие. Нито човек повече не биваше да умира заради безотговорната употреба на магия от страна на Ирина. И ако зависеше от нея, наистина нямаше да има жертви, само трябваше да бъде по-силна, по-бърза и по-добра от кралицата.

— Къде е херцогинята? — попита тя, когато прислужницата забави крачка пред двойна врата с резбовани розови клонки по рамката.

— В трапезарията. Очаква вечерята си.

Напевният глас на прислужницата изпили нервите й.

Тя влезе в декорираната в брилянтно синьо, зелено и жълто спалня и се обърна към момичето.

— Върни се в библиотеката и продължи да метеш. И забрави, че си ме виждала.

Тя свали ръката си от рамото й и затвори вратите след нея, а прислужницата се обърна и тръгна в посоката, откъдето дойдоха. През редицата от прозорци на западната стена се виждаше аленото сияние на криещото се зад билото на планината слънце.

Лорелай приседна на един стол в ъгъла до прозорците, където херцогинята можеше да я види само ако влезе в покоите си и затвори вратата, и зачака.

След по-малко от час вратата се отвори и херцогиня Уолдина влезе. Късото й набито тяло беше напъхано в рокля със стегнат корсет в същото яркосиньо, като завесите по прозорците. Кестенявите й къдрици бяха събрани на върха на главата й, ръцете й висяха от двете страни на тялото, теглени от тежестта на огромните скъпоценни камъни по пръстите й. Тя затвори вратата, изрита обувките под леглото и затърси връзките на корсета си.

Лорелай я изчака да го развърже и да си поеме дълбоко въздух, после стана и каза тихо:

— Ако извикаш за помощ, ще разруша това имение до камък.

Херцогинята се извърна към нея, отвори уста да извика, но Лорелай вече беше до нея. При първото „ааа“ облечената в ръкавица ръка на принцесата се залепи за устата на жената и прекъсна вика й. Магията засия в другата й длан и кафявите очи на Уолдина се разшириха. Лорелай вдигна обгърнатата от бяла светлина ръка и я доближи до лицето й.

— Бях пределно ясна — каза студено тя. — Само извикай и ще срутя двореца ти. Виждаш магията в ръцете ми, нали? Ти си съюзница на моя враг. Мислиш ли, че ще се поколебая да унищожа всичко, което обичаш?

Жената заклати неистово глава и кулата от къдрици се наклони заплашително на една страна. За миг Лорелай се изкуши да я докосне с голата си ръка и да каже магическите думи, които бе използвала върху прислужницата. Но от информацията, събрана от Гейбрил чрез селяните в херцогството, знаеше, че Уолдина прекарваше доста време в двореца като гостенка на Ирина. Нямаше начин кралицата да си позволи толкова близък контакт с човек, без да хвърли върху него магията си за собствената си безопасност. Ако Лорелай направеше опит да омагьоса херцогинята, сърцето й щеше да се бори с нейното и физически щеше да отслабне много.

Освен това Ирина трябваше да мисли, че Кол е убил принцесата. Лорелай не биваше да разваля илюзията, преди да е готова да се изправи срещу Ирина.

Тя срещна изплашения поглед на херцогинята и оголи зъби в усмивка, която накара жената срещу нея да затрепери.

— Ще махна ръка от устата ти и двете с теб ще си поговорим. Трябва да отговаряш честно на въпросите ми, иначе ще се наложи да използвам магия, за да те накарам. — Тя се наведе към херцогинята и продължи все още с усмивка на лице. — Ако използвам магията си върху теб, Ирина ще разбере, че си говорила с мен. Това ще ме вбеси. Повече от сигурно е, че ще разгневи и Ирина. Сигурна съм, че знаеш какво става, когато Ирина се ядоса.

Жената кимна отново, очите й шареха безсмислено из спалнята, бягайки от погледа на Лорелай. Принцесата свали бавно ръка от устата й и посочи с ръка леглото.

— Седни.

— Коя си ти? — попита херцогинята с треперещ глас и разтри изтръпналите си устни с обсипаните с пръстени ръце.

— Всъщност срещали сме се и преди, не помниш ли? Подаде ми пликче с ментови бонбони, за да мирувам, докато просеше услуга от новата кралица.

Херцогинята пребледня като платно.

— Това е невъзможно. Ти си мъртва.

— Ала ето ме пред теб.

Уолдина притисна длани до устата си, после ги вдигна нагоре като плашило.

— Какъв шок! Нямам думи. Веднага трябва да кажем на кралицата. Тя ще се зарадва извънредно да намери поне един член на изгубеното си семейство.

— О, тя знае, че съм жива. — Лорелай се вгледа в очите й, за да открие истината. — Миналата седмица изпрати след мен ловец да ме убие.

Ръцете на херцогинята паднаха безсилно в скута й и погледът й стана предпазлив.

— Ако Ирина е срещу теб, не мога да ти помогна с нищо.

— О, мисля, че можеш да направиш много, херцогиньо. Да започнем с това — ти знаеш коя съм и какво мога.

— Ти си принцесата…

— Аз съм мардушка и истинската ти кралица. — Гласът на Лорелай беше твърд като пода под краката й. — Ирина е узурпатор, тя уби баща ми и се опита да погуби децата му.

Лицето на Лео изплува в съзнанието й и тя стисна юмруци, магията й изригна и обви ръцете й в ярка бяла светлина. Очите й потърсиха херцогинята и се втренчиха в нея, а нещастницата се сви на леглото като пребито куче.

— Аз… не знаех. Никой от нас… приехме думите й за истина. Направихме онова, което щеше да ни помогне да оцелеем.

— Но много благородници не й се подчиниха. Плащат таксите на своите селяни, за да намалят бремето на теглото им. Крият онези, които са заплашвани със смърт от шпионите на Ирина. Правят всичко, за да запазят хората си и отказват да се закълнат във вярност на онази, която използва властта като тояга. — Лорелай пристъпи по-близо до леглото. — Но не и ти, херцогиньо. Ти се възползва от приятелството на кралицата за сметка на останалите. И виж какво постигна. Земята ти е болна. Имаш само трима слуги и съм сигурна, че ако се разходя из земите ти, ще намеря умиращи от глад хора, които си представят как нахлуват в имението ти и грабят всичко, с което могат да си платят бягството в съседните кралства. Хора, които те проклинат и желаят смъртта ти, ако не и нещо по-лошо.

— Какво би могло да е по-лошо от смъртта? — засмя се безрадостно херцогинята, но Лорелай протегна голите си ръце към нея и тя се сви в дъното на леглото.

— Аз. Изгубих майка си, баща си, брат си и кралството. Остана ми единствено собственият ми живот и не се страхувам да го изгубя. — Истината в думите прогори сърцето й. — За мен има само една цел — да спася Рейвънспайър от Ирина и хората, които я подкрепят. Хора като теб.

— Не е така, принцесо. Аз… само се преструвах.

— Преструваше ли се, когато изпрати група от собствените си хора в тъмницата на Ирина само защото те помолиха за помощ? Преструваше ли се, когато прие в дома си довереници на Ирина, а после покани твои приятели благородници на гости и деветима от тях завършиха седмицата в тъмница за измяна към кралицата? Преструваше ли се…

— Как знаеш всичко това? — попита херцогинята, опитвайки се да покаже кураж, но гласът й изтъня дори повече и от матрака в стаята на прислугата.

— Защото знам как да остана незабелязана, когато това ми е нужно. Ще се изненадаш, ако разбереш какви неща знам. — Споменът за жената, убила децата си, за да ги спаси от мъките на глада, възроди в нея ужасния гняв и тя стисна зъби, така че я заболя. — Престъпленията ти към Рейвънспайър са неизброими, херцогиньо. След няколко седмици аз ще бъда твоята кралица. Имаш ли да ми кажеш нещо полезно за моя враг? Хайде, дай ми повод да се замисля дали си заслужава да те оставя жива.

Херцогинята преглътна с мъка. По челото й се появиха капчици пот и бялата светлина от ръката на Лорелай се отрази в тях.

— Ирина е влюбена във Виктор, иконом на двореца.

— Какво друго?

Жената пое дълбоко въздух и потръпна.

— Никога не посещава градината на двореца, където са погребани родителите ти.

Нещо бодна гърдите на Лорелай, но тя тръсна глава и извика гневно:

— Нищо от това не ми помага. Имаш право на още един последен опит, преди да запратя магията си към теб.

Херцогинята се поколеба и Лорелай отсече:

— Така да бъде.

Тя протегна дланта си към леглото и херцогинята изписка:

— Не, почакай! Има още нещо. Ирина е болна. Сърцето й боледува. Когато направи магия, особено голяма, остава с дни в леглото си. Това е всичко, което знам, кълна се в живота си.

Лорелай спря и остави магията да изгори дланта й. Впи поглед в херцогинята и обмисли чутото.

Най-после нещо, което можеше да използва срещу Ирина. Всичките тези години, в които бе държала земята на Рейвънспайър и жителите му в подчинение, й бяха коствали много — както на земята, така и на кралицата. Чувството на триумф предизвика на лицето й злорада усмивка, от която херцогинята се разтрепери.

Ирина отслабваше, сърцето й боледуваше всеки път, когато използваше магия и Лорелай най-после разполагаше с оръжие срещу нея. Можеше да я провокира да използва магията си. Слаба и болна, кралицата щеше да извика на помощ шпионите и армията и да ги изпрати срещу принцесата. Най-добрият начин да принуди Ирина да използва магията си беше да тръгне към столицата и да помете всичко, което Ирина би могла да използва срещу нея. Щеше да я изолира от съюзниците й, да разруши всички мостове, пътища и отбранителни постове, да я лиши от всяка подкрепа и да я принуди да използва магията си за всяка една крачка. Когато с Гейбрил пристигнеха в двореца, Ирина, вече останала без сили, щеше да бъде лесна мишена за Лорелай.

Без да каже и дума повече, тя напусна покоите на херцогинята, излезе от имението и забърза към Гейбрил. Имаха два дни път, преди да стигнат до първата си цел.