Матю Арлидж
Смъртен грях (56)

56.

Баптистката църква „Св. Стефан“ се извисяваше сива и враждебна под ръмящия дъжд. Църквите уж трябваше да бъдат топли и гостоприемни убежища, но на Хелън й се струваха студени и бездушни места. Винаги се чувстваше, сякаш я съдеха и намираха за недостойна.

Мислите й още блуждаеха след спречкването с Емилия, затова с усилие ги насочи към днешните си задачи. Беше обмисляла разговора им прекалено дълго и като резултат почти беше закъсняла — разполагаше едва с пет минути с детектив Форчън, преди да изтича по пътеката — вече чуваше музиката на органа да зазвучава вътре. Тя се вмъкна тихо в зданието и седна на една пейка в дъното. Оттук имаше добър изглед към всички присъстващи. Изненадващо голям брой убийци отиваха на погребенията на жертвите си — по-специално серийните убийци, изглежда, преживяваха отново усещането за могъщество, докато гледаха как заравят тялото, свещеникът чете молитва, а облечените в черно опечалени се вкопчват един в друг. Хелън огледа лицата на жените — дали тяхната убийца не седеше някъде в църквата?

Службата течеше, но Хелън едва вникваше в думите. Винаги беше харесвала възвишения стил на Библията, обичаше да слуша благозвучието на пищните й фрази, но колкото до смисъла им — със същия успех можеха да бъдат и на старогръцки. Поученията сякаш обрисуваха свят, напълно чужд за нея — подреден, божествен космос, където всичко се случваше по някаква висша предопределеност и винаги побеждаваше Доброто. Носеха такава степен на увереност в правотата си, каквато Хелън не можеше да приеме — хаотичното безумие и насилието на нейния свят влизаха в сблъсък с удобната всеобхватност на религията.

Все пак тя не можеше да отрече, че църквата и нейното учение носеха утеха на мнозина. И това ставаше особено очевидно сега. В предната част на църквата Айлийн Матюс беше заобиколена от другите вярващи, буквално подхваната от близки и приятели. Целта на полагането на ръце е да предизвика религиозен екстаз у получаващия го, но то има и съвсем прозаичното предназначение да задържи изправен слабия и уязвимия — и тъкмо това ставаше сега. Докато песнопенията се усилваха и страстите се разгаряха, Айлийн започна да бръщолеви. В началото тихо, после все по-силно се заизливаха странни неразбираеми думи, акцентът й се промени от южняшки на чуждестранен. Звучеше близкоизточно, може би нещо като иврит и определено средновековно — порой от безсмислени гърлени звуци изригна от устата й, докато божият дух я обладаваше. Хелън беше виждала такъв тип непонятно говорене на езици по телевизията, но никога — на живо. Беше странно да се наблюдава — приличаше повече на обсебване, отколкото на екстаз.

После изстъплението поотмина и мъже от паството поведоха Айлийн обратно към мястото й, което даде на Хелън възможност да проучи лицата на жените анфас, докато се връщаха да седнат. Остана неприятно изненадана, че се оказа единствената сама жена тук. Всяка друга от присъстващите имаше съпруг и изглеждаше напълно покорна. Когато службата свърши, енориашите станаха, разделени по полове. Мъжете говореха уверено, а жените слушаха. Освен в църковното настоятелство Алън Матюс бе членувал и в Ордена на християнското семейство — група, която се застъпваше за патриархата от Библията, издигаше мъжа като повелител във всичко и отреждаше на съпругите ролята на прислуга. Жените трябваше единствено да се подчиняват, препоръчваше се да бъдат понатупвани, ако не си изпълняват задълженията. Айлийн Матюс вероятно беше понасяла наказания от ръката на съпруга си, на когото определено му беше доставяло удоволствие да подчинява жените, а Хелън подозираше, че същото се случва и с други жени от това паство. Фактът, че много от тях вероятно го допускаха по своя воля, не беше никакво оправдание според Хелън. Когато се огледа в църквата, Хелън видя пасивни, инертни жени, на които им липсваше самочувствие или храброст да направят нещо за себе си. Освен ако сред тях нямаше феноменална актриса, никоя тук не би имала съобразителността, решимостта и куража да извърши тази ужасяваща поредица от убийства. Дали тогава убийцата не се намираше някъде наоколо и не наблюдаваше от сенките? Хелън се надигна от мястото си и бързо обходи периметъра, докато погледът й се плъзгаше навсякъде в търсене на вероятни подходящи наблюдателни пунктове, но не откри нищо.

Детектив Форчън не беше напреднал много повече. Беше огледал всеки влизащ или излизащ от църквата, беше фотографирал старателно всеки посетител, преминал покрай него. Младши полицаи, облечени като градинари, пазеха от задната страна на църквата, но не бяха забелязали никого, освен мъж, разхождащ кучето си.

— Дръж под око хората, докато излизат от църквата, и се постарай да снимаш и шофьорите. Тръгни с кортежа обратно към къщата, но кажи на едно от твоите момчета да остане тук. Искам гробът да се наблюдава денонощно. Ако нашата убийца дойде, вероятно ще бъде посред нощ.

— Да, госпожо.

— Добре. Събирай всичко, което си нащракал досега, и го пази, Лойд. Не се знае къде може да изникне тя.

Вярваше ли го наистина Хелън? Докато се връщаше към мотоциклета, й се струваше, че убийцата им се изплъзва отново. Наблюдението беше добър ход, но все още не бе довело до нищо. Дали убийцата не беше заподозряла, че ще постъпят така? Знаеше ли какво замисляха те?

Хелън отново се почувства безпомощна, принудена да танцува непохватно на музика, свирена от убийцата, а вече и от Емилия Гаранита. Дали Джейк наистина беше признал всичко? Не й се струваше много вероятно, не, направо беше невъзможно, но откъде тогава бе разбрала за тях Емилия?

Имаше среща с него тази вечер, но Хелън извади телефона от джоба си и изпрати съобщение, че я отменя. Още не беше готова да разговаря с него. А дълбоко в себе си се питаше дали въобще някога ще го направи.