Матю Арлидж
Смъртен грях (100)

100.

Минаваше полунощ и оперативната стая беше безлюдна. Онези от полицаите, които не издирваха улики, спяха в леглата си, защото знаеха, че утре ги чака нов тежък ден. Хелън беше струпала папките по случая и търсеше в какво да ги сложи. Не беше по правилата да ги изнася от управлението, но искаше да ги вземе вкъщи и да ги прегледа още веднъж със свеж поглед. Продължаваше да се проклина, че бе допуснала толкова лесно да я пратят в задънена улица.

Трак, трак, трак.

Нечии токчета по пустия коридор.

Старши детектив Чери Харууд.

Хелън моментално застана нащрек. Не беше виждала или чувала Харууд от известно време и внезапната й поява я изнерви много.

— Работиш до късно? — попита Харууд.

— Тъкмо привършвах. А ти?

— Да, но всъщност не за това останах до късно. Исках да поговорим насаме, а изглежда, часът на вещиците е най-подходящото време да те намери човек. — Подмолна обида, подхвърлена небрежно. Хелън изпита неприятното чувство, че е причакана от засада. — Не исках да го правя, докато екипът е тук. Най-добре е тези неща да стават… милостиво.

— Какво искаш да кажеш? — попита Хелън.

— Отстранявам те от случая.

Ето това беше — казано на глас най-после.

— На какво основание?

— На основание, че се издъни, Хелън. Без заподозрян сме, не сме арестували никого, пет трупа са в моргата. А аз имам шеф на разследването, който толкова се е отплеснал да защитава своя пропаднал племенник, че не забелязва как собственият му заместник чука ключовата свидетелка.

— Мисля, че не си справедлива. Допуснахме грешки, но сме по-близо от всякога до откриването й. Вече сме на финала и с най-голямото ми уважение бих предло…

— Не се прави, че някога си изпитвала някакво уважение към мен, Хелън. Знам какво си мислиш. И ако се беше опитала поне леко да прикриеш своето… презрение, можеше да не се стигне дотук. Но истината е, че ти си вредна, Хелън. Пръскаш зараза, където и да отидеш, и не вярвам в способността ти да ръководиш това разследване. Затова бях принудена да се обърна към полицейския комисар.

— Кой ще го поеме?

— Аз.

Хелън се усмихна горчиво.

— Значи тъкмо когато сме близо до резултат, ти скачаш на борда? Така ли действаш? Така ли се покатери толкова високо без всъщност да вършиш нищо?

— Внимавай, Хелън.

— Ти си преследвачка на слава. Паразит.

— Наричай ме както искаш. Но сега аз ръководя, а ти си извън играта. — Харууд замълча, наслаждавайки се на победния си миг. — Аз ще се оправям с медиите…

— Не се и съмнявам.

— И аз ще съобщя на екипа утре, още сутринта. Защо не разчистиш тук и не си вземеш седмица отпуск? Ще ти намерим нещо друго, когато се върнеш. Може би ще успееш да се оправиш с убийството на Алексия Лушко?

— Няма да имаш щастието да ме видиш отново тук.

— Решението е изцяло твое, Хелън.

Изрекла репликите си, тя си тръгна, като подметна подигравателно едно „Лека нощ!“ през рамо. Хелън я гледаше как си отива, а в нея бушуваше буря от чувства, докато осъзнаваше мащаба на поражението си. Пълнен разгром. Разследването и кариерата й пропадаха, а тя не можеше да направи нищо.