Матю Арлидж
Смъртен грях (15)

15.

За първи път от години Хелън жадуваше за питие. Беше видяла какво причини пиенето на нейните родители и това я отказа завинаги, но все пак понякога й се искаше да пийне едно. Чувстваше се страшно напрегната тази вечер. Разговорът с Айлийн Матюс беше протекъл зле, както побърза да подчертае недоволната служителка за връзки със семействата. Хелън не би могла да постъпи много по-различно — беше длъжна да зададе трудните въпроси — но продължаваше да се упреква, че беше притиснала някого, който беше невинен и разстроен. Не беше им останал друг избор, освен накрая да си тръгнат, без да са научили нищо полезно.

Хелън потегли с мотоциклета от дома на Айлийн направо към пъба „Папагалът и двамата председатели“, а Тони я следваше. Разположена на няколко преки от Централното управление на Саутхамптън, кръчмата беше обичайното място за изпращания в пенсия и други подобни сбирки. Тази вечер щяха да полеят завръщане на работа на Чарли — поредната глупава традиция. Хелън се стегна и влезе, докато Тони се опитваше малко прекалено насилено да изглежда весел и спокоен зад нея… само за да открие, че Чарли не е там. Още беше някъде по работа и я очакваха скоро.

Хората от екипа си приказваха, но никой не беше сигурен как точно трябва да се държат. Постоянно хвърляха погледи към входа на пъба, докато тя най-после се появи. Чарли се завтече към групата — с желанието да приключи по-бързо с това? — и като по чудо тълпата сякаш се раздели, за да разчисти пътя към нейната началничка.

— Здравей, Чарли — каза Хелън. Не особено въодушевено, но можеше да мине.

— Шефке.

— Как мина първият ти ден?

— Добре. Мина добре.

— Добре.

Мълчание. Тони милостиво се притече на помощ на Хелън:

— Закопча ли вече някого?

Чарли се разсмя и поклати глава.

— Загубила си форма, момиче — продължи Тони. — Сандерсън, дължиш ми петарка.

Колегите се разсмяха, наобиколиха ги, започнаха да тупат Чарли по гърба, да я черпят и да я засипват с въпроси. Хелън се постара да се присъедини — попита я за Стив, за родителите й — но се чувстваше некомфортно. В подходящия момент се измъкна към тоалетната. Нуждаеше се да остане сама.

Влезе в една кабинка и седна. Виеше й се свят, затова обхвана главата си с ръце и остана така. Слепоочията й туптяха, гърлото й беше сухо. Чарли изглеждаше неочаквано добре — нищо общо със съсипаната жена, която беше освободила от ужасяващия плен — но се оказа, че е по-тежко да я вижда, отколкото Хелън беше предполагала. Докато я нямаше наблизо, за да й напомня преживяното, Хелън се беше приспособила отново към живота в управлението. С Тони, издигнат за детектив сержант, и влялата се млада кръв се чувстваше почти като с нов екип. Завръщането на Чарли я върна в онова време, припомни й всичко, което беше загубила.

Хелън излезе и започна да мие ръцете си дълго и грижливо. В дъното някой пусна водата, отвори се врата на кабинка. Хелън хвърли поглед в огледалото и лицето й се изопна. Към нея вървеше Емилия Гаранита. Главната криминална репортерка на Саутхамптън Ивнинг Нюз.

— Невероятно е да те срещна тук — каза Емилия, пуснала най-широката си усмивка.

— Мислех, че това е естествената ти среда на обитаване, Емилия.

Беше евтино заяждане, но Хелън не можа да се въздържи. Не харесваше тази жена нито професионално, нито лично. Фактът, че беше страдала — едната страна на лицето на Емилия още беше обезобразена след някогашно нападение с киселина — не трогваше Хелън. Всички страдаха — но това не означаваше, че трябва да се превърнат в бездушни боклуци.

Усмивката на Емилия не трепна — тя обичаше схватките, както Хелън беше научила на свой гръб.

— Всъщност се надявах да се засечем някъде, инспектор — продължи тя. Хелън се замисли дали с натъртването на последната дума Емилия не намекваше как беше забуксувала кариерата й. — Чух, че сте се сдобили с малко гадно убийство на Емпрес роуд.

Хелън се беше отказала да се пита как Емилия се снабдяваше с информация. Винаги се намираше някой униформен новобранец, който снасяше сведенията, щом попаднеше в челюстите на Емилия. Дали подплашени от нея, или просто за да се отърват, накрая винаги й даваха каквото искаше.

Хелън я изгледа, после я подмина и отвори вратата към пъба. Емилия закрачи до нея.

— Някакви работни хипотези? Чух, че било доста дивашко.

Не спомена сърцето. Беше ли в неведение за тази малка подробност, или я премълчаваше, за да дразни Хелън?

— Някаква представа коя е жертвата?

— Нищо потвърдено, но щом стане, ти първа ще научиш.

Емилия се ухили, но нямаше възможност да отговори.

— Емилия, колко хубаво, че те виждам. Ще ме черпиш ли едно питие?

Чери Харууд бързаше към тях. Откъде беше изникнала?

— С моята журналистическа заплата? — възрази шеговито Емилия.

— Тогава позволи на мен — отвърна Харууд и я задърпа към бара.

Хелън ги изгледа как се отдалечават, несигурна дали Харууд я беше спасила от Емилия, или се беше намесила, за да й попречи да разгневи четвъртата власт. Хвърли поглед на екипа си. Щастливи, отпуснати, вече на по няколко питиета, те разговаряха оживено, явно доволни, че Чарли отново е сред тях.

Хелън се почувства като лошата фея на кръщенето. Единственият човек, неспособен да посрещне Чарли с отворени обятия. Екипът й беше забравил за нея, което предоставяше на Хелън отлична възможност. Имаше едно място, където имаше нужда да бъде.

Хелън яхна мотоциклета и си сложи шлема, който я правеше временно анонимна. Завъртя ключа на запалването, провери газта, после натисна педала и потегли с рев по тъмната улица. Радваше се да види гърбовете на Емилия и Чарли. Беше й достатъчно за един ден — повече от достатъчно.

Часът пик отдавна беше отминал и Хелън се носеше с лекота по празните улици. В такива моменти се чувстваше наистина като у дома в Саутхамптън. Сякаш улиците бяха разчистени за нея, сякаш градът беше неин, място, където можеше да живее, без да бъде притеснявана и тормозена. Настроението й започна постепенно да се подобрява. Не само заради това къде се намираше, а и заради това къде отиваше.

След като паркира, тя натисна звънеца три пъти и зачака. Бравата избръмча — като сърдечно добре дошъл — и тя влезе. Хелън знаеше, че не го прави за другите клиенти — заради опасностите, присъщи на неговия бизнес, той винаги проверяваше самоличността на посетителите си през шпионката, преди да отвори подсилената врата. Но беше разбрал, че е тя — трите позвънявания бяха тяхната парола — а вече знаеше и каква е професията й.

Невинаги беше така, разбира се. През първата година на тяхното общуване тя не му бе казала нищо, въпреки многобройните му опити да подхване разговор. Но неотдавнашните събития бяха променили всичко — доминаторите също четяха вестници. За щастие, той беше твърде добър професионалист, за да го спомене. Изкушаваше се, усещаше тя, но разбираше колко много е страдала, колко много мразеше да се разкрива. Затова си спестяваше съветите.

Това беше пространството на Хелън. Място, където можеше отново да бъде затворената книга, каквато беше преди. Завръщане към времената, когато животът й бе под контрол. Дори и да не бе била щастлива, поне беше живяла в мир със себе си. Тъкмо за този мир жадуваше сега. Да, рискуваше, като идваше тук — много други ченгета бяха изхвърлени от полицията заради „нетрадиционен“ начин на живот — но Хелън беше готова да поеме този риск.

Тя смъкна мотоциклетния екип, после съблече костюма и ризата си и ги закачи на скъпите закачалки в гардероба на Джейк. Събу обувките и остана само по бельо. Вече чувстваше как тялото й се отпуска. Джейк стоеше с гръб към нея — дискретен, както обикновено — но Хелън знаеше, че му се иска да я гледа. Харесваше й — караше я да се чувства добре — тя искаше той да я гледа. Но човек не можеше да има и двете. Дискретността и интимността се изключваха взаимно.

Затворила очи, Хелън чакаше той да я удари. И тъкмо на прага на облекчението черните мисли нахлуха отново, изненадаха я и я разстроиха. Мисли за Мериан и Чарли, за хората, които беше наранила и предала, за злините, които беше причинила — за злините, които продължаваше да причинява.

Джейк стовари мощно бича върху гърба й. После още веднъж, по-силно. Той спря, щом тялото на Хелън реагира на ударите, после, тъкмо когато тя започваше да се отпуска, я шибна пак. Хелън почувства как режещият спазъм на болката се разпръсква във всеобхватно изтръпване. Сърцето й туптеше, главоболието й отстъпваше, ендорфините заливаха мозъка й. Черните мисли отлетяха като дим — наказанието както винаги ставаше неин спасител. Когато Джейк стовари бича за четвърти път, Хелън осъзна, че за първи път от много дни се чувства истински отпочинала. Нещо повече, изпитваше щастие.