Матю Арлидж
Смъртен грях (111)

111.

Вмъкна се в стаята като крадец. Изпитваше срам, струваше й се неправилно да дойде тук, макар да бе ръководила всичко толкова много години. Сега беше аутсайдер, ненужна и нежелана.

След сблъсъка с майката на Робърт се бе почувствала объркана, смазана от тежестта на щетите, които беше нанесла. Беше позвънила на Джейк, но той имаше клиент. Тогава сякаш блокира внезапно, без да знае какво да прави по-нататък. Нямаше на кого другиго да се обади.

Чувствата й постепенно се уталожиха и разумът надделя. Можеше да направи нещо полезно. Макар да беше отстранена, повечето материали по случая още бяха при нея, освен това бе важно да сподели писмено откритията си за Ела със Сандерсън, Харууд и другите. Ако се стигнеше до съд, всичко трябваше да е изпипано и до най-малкия детайл. Не можеше да си позволи грешка и така да лиши семействата на жертвите от правосъдието, което заслужаваха. Затова Хелън се стегна и тръгна към Централното управление да изпълни задължението си.

Сержантът на пропуска мислеше, че тя има свободен ден, и се изненада, че я вижда.

— За лошите няма почивен ден, а? — подхвърли той шеговито.

— Чиновническа работа — отвърна с пресилено отегчение Хелън.

Той натисна бутона и бариерата я пропусна с бръмчене. Тя взе асансьора до седмия етаж. Пътешествие, което беше предприемала безброй пъти — но никога като изгнаник.

В стаята написа доклада си и го остави заедно с папките по случая на бюрото на Харууд. Вече си тръгваше, когато я стресна някакъв шум. Обърка се за миг — Харууд и целият екип бяха навън в търсене на следи — после се изненада. Беше Тони Бриджис, другата жертва от корабокрушението. Те се втренчиха един в друг за момент, после Хелън попита:

— Чу ли?

— Да, и много съжалявам, Хелън. Ако има нещо общо с мен, мога да…

— Няма нищо общо с теб, Тони. Лично е. Тя не ме иска.

— Тя е идиотка.

Хелън се усмихна.

— Както и да е, сега тя командва, така че…

— Е, да, аз само исках да ти дам… на нея… това. Моят доклад.

— Мислим еднакво — каза Хелън и се усмихна пак. — Остави го на бюрото й.

Тони повдигна вежди тъжно и тръгна към кабинета на Харууд. Докато го гледаше да се отдалечава, Хелън си мислеше каква загуба е това. Той беше талантлив и съвестен служител, стъпил накриво в момент на слабост. Бе постъпил глупаво, но със сигурност не заслужаваше чак такава участ. Мелиса се бе оказала хитра и се беше възползвала от възможността да експлоатира безмилостно чувствата на Тони за собствените си цели. Вече всички разбраха, че „Лайра“ е измислица. Хелън беше бясна на себе си, защото бе допуснала да я измамят. Колко ловко ги бе водила за носовете Мелиса. Заради съчиненията й се бяха отклонили в задънена улица и провалили разслед…

Вътрешният монолог на Хелън внезапно заглъхна, прекъснат от една мисъл. Разбира се, Мелиса не беше единствената, „познавала“ Лайра. И друга жена твърдеше, че е срещала този измислен призрак. Млада жена. Жена с бебе.

В ума на Хелън изплува отново онзи разпит — представи си младата проститутка срещу себе си, люлееща несръчно гърчещото се бебе, докато й разказваше как се е „запознала“ с Лайра. Момичето отговаряше едносрично и изглеждаше зле образовано, но сега Хелън забеляза още нещо у нея. Обръснатата глава и многобройните пиърсинги прикриваха самоличността й, но в очертанията на лицето имаше нещо познато. Щом погледна най-скорошната снимка на Ела, забодена от Сандерсън на таблото, Хелън моментално разбра, че това момиче — с високите скули и сочни устни — беше Ела.

Тя се сепна и видя, че Тони се е втренчил в нея. Изглеждаше загрижен.

— Добре ли си, шефке?

Хелън го изгледа за миг, сякаш още не смееше да повярва.

— Спипахме я, Тони. Спипахме я.