Даниел Стийл
Под прикритие (6)

6.

Робърт Грегъри винаги бе притежавал всичко, което можеше да пожелае и от което се нуждаеше в живота си. Наследи семейно богатство и получи образование в най-престижните училища. Взе бакалавърската си степен в „Принстън“, а после завърши бизнес факултета на „Харвард“. Обожаваше съпругата си, а целият му живот се въртеше около дъщеря му от мига, когато тя се роди. Радваше се и на преуспяваща кариера, каквато бе очаквал. Единствената трагедия в живота му се случи, когато съпругата му Лора почина от мозъчен тумор само преди година. Ходиха при най-добрите лекари в страната, но нито парите, нито любовта му успяха да я спасят. Робърт бе съсипан от смъртта й и постоянно търсеше утеха от дъщеря си Ариана. Съсредоточи цялата си любов и внимание върху нея. Тя също обичаше баща си и се опитваше да запълни празнината, оставена от майка й.

Единственото нещо, което липсваше на Робърт, когато наближи времето да се оттегли от кариерата си, бе мечтата му от младини. Винаги бе копнял да стане посланик в Англия или Франция. Баща му бе таил същото желание преди него, но така и не осъществи мечтата си. И докато Робърт Грегъри наблюдаваше развитието на президентската кампания на човека, когото подкрепяше с цялото си сърце — Филип Армстронг, мечтата да стане посланик го обзе отново. Заради нея, а и от искрено уважение към човека, за когото се надяваше да стане президент, Робърт дари огромна сума пари на кампанията му. Беше сигурен, че след като спечели изборите, Армстронг ще го назначи за посланик в Англия или Франция. Той сподели надеждите си с Ариана. Тези надежди бяха единственото, което го отвличаше от безутешната скръб по починалата му съпруга.

— Татко, защо, за бога, искаш да си посланик? Това е такова главоболие! Изобщо не ти трябва.

Ариана не беше никак въодушевена от идеята, особено след смъртта на майка си. На почти седемдесет години, баща й бе работил усърдно повече от четири десетилетия и тя смяташе, че посланическият пост ще го подложи на неимоверен стрес. А той нямаше нужда от подобно нещо след силната мъка по любимата му съпруга. Преди няколко години бяха възникнали и проблеми със сърцето му. Ангиопластиката мина успешно, но на Ариана никак не й се искаше баща й да се товари. Сега той беше единственият й роднина. А на двайсет и две, тя нямаше никакво желание да живее в Англия или Франция, тъй като не би го оставила да замине сам.

Ариана завърши „Барнард“ само преди шест месеца. Отказа се да учи в „Принстън“ като баща си, въпреки че той упорито настояваше за това. И сега тя имаше работата, която искаше — асистентка на редактора на престижно модно списание в интернет. Винаги бе копняла за кариера в модата и сега я имаше. Обичаше да посещава модни събития и да научава интересни неща за нови направления и прочути дизайнери. Дългосрочната й амбиция бе да стане редактор в списание „Вог“ някой ден. Ариана обичаше модата едва ли не от деня, когато се роди. Притежаваше семплия и изискан стил на майка си, която споделяше любовта й към модата. Лора Грегъри бе елегантна и грациозна жена. Нейни снимки имаше навсякъде в дома на баща й.

Ариана притежаваше същата руса красота, дълги крака и сини очи, бе по-млада и по-жизнена версия на майка си. Лора бе с двайсет години по-млада от съпруга си и бе починала прекалено рано. Робърт я обожаваше от мига, когато се запознаха, а сега бе прехвърлил всичките си чувства върху дъщеря си: Според Ариана мечтата му за посланически пост беше глупава, а сбъдването й вероятно нямаше да е добре за здравето му. Пък и предпочиташе да остане в Ню Йорк. Обичаше приятелите и работата си. Тъкмо се беше нанесла в новия си апартамент в Трайбека, подарък от баща й по случай дипломирането, и страшно му се радваше. Канеше приятели почти всяка вечер. Нямаше сериозно гадже, но излизаше с много мъже. Животът й бе мечтата на всяко двайсет и две годишно момиче, че и на доста по-възрастни дами.

Преданият й баща непрестанно се стремеше да направи живота й лек, щастлив и безопасен. Купи й апартамент в кооперация с портиер, така че Ариана да има двайсет и четири часова охрана. Караше я да използва служба за коли под наем вечер, когато излизаше, за да не взема таксита. Настояваше да живее в луксозна кооперация в хубав квартал и бе изпълнявал всичките й желания цял живот. А сега Робърт искаше да осъществи и своята мечта. Ариана бе изключително внимателна към него, особено след смъртта на майка си. Вечеряха заедно веднъж или два пъти седмично, а му се обаждаше всеки ден. Знаеше колко силно му липсва майка й.

Робърт се срещна с Филип Армстронг няколко пъти по време на предизборната кампания и винаги му напомняше за желанието си да стане посланик в Англия или Франция. Армстронг никога не му обеща нищо, но го уверяваше, че ще обмисли желанието му и ще положи усилия да го осъществи. Имаше и други не по-малко щедри спонсори за кампанията му, а и доста неща трябваше да се вземат предвид при решаването кой ще е най-добрият посланик. Армстронг беше честен човек с достойнство, което караше Робърт да го уважава още повече.

Ариана не се разтревожи дори когато Армстронг спечели. Баща й бе поканен на церемонията по встъпването му в длъжност и я помоли да отиде с него на бала вечерта. Моментът бе вълнуващ и за нея. Тя се запозна с президента и първата дама, която се държа мило и внимателно с нея. Очевидно Филип Армстронг уважаваше баща й много. Докато пътуваха обратно за Ню Йорк, баща й буквално сияеше, развълнуван и убеден, че скоро ще го назначат за посланик в някоя от желаните страни. Ариана не искаше да го обезсърчава, но не изпитваше същата сигурност. Баща й не беше млад, здравето му бе далеч от идеалното, вече нямаше и съпруга, която да изпълнява ролята на домакиня, не притежаваше никакъв опит като дипломат. Но пък, от друга страна, много от тези постове се раздаваха в съответствие с даренията за кампанията. Баща й се радваше като дете и тя премълча съмненията си, за да не разваля настроението му.

Два месеца след встъпването в длъжност още нищо не се бе случило и тя реши, че няма да има повече проблеми. Забавляваше се и не искаше да отива никъде, дори в Лондон или Париж. По принцип не би имала нищо против да си намери работа в модната индустрия там. Но харесваше живота си в Ню Йорк. Беше вълнуващо, а през март се запозна с момче, което наистина харесваше. Младежът бе на двайсет и шест години, учеше право в Нюйоркския университет и двамата си прекарваха чудесно заедно.

Ариана изпита съчувствие към баща си, когато назначиха посланиците в Англия и Франция. Изпратеният в Лондон бе приятел на баща й, което още повече затрудни преглъщането на горчивата хапка. Поне Робърт не познаваше и никога не бе чувал за човека, изпратен във Франция. Той беше от Ел Ей. Ариана изпита облекчение, че няма защо да се тревожи повече, и се успокои, че животът й в Ню Йорк е сигурен. До май, когато една вечер баща й я покани у дома и я посрещна с много сериозен вид. Тя незабавно се притесни, че здравето му се е влошило. Непрестанно се тревожеше за него след смъртта на майка си. Най-големият й страх бе, че и с него може да се случи непоправимото. Обичаше го невероятно силно и винаги го бе поставяла на пиедестал. Един от най-ужасните моменти в живота й бе, когато му правиха ангиопластиката, но пък след операцията той се чувстваше съвсем добре.

Ариана седна да вечеря с него в трапезарията на елегантния апартамент на Пето авеню, който гледаше към Сентрал Парк. Робърт често се оплакваше, че сега жилището му приличало на самотна гробница без майка й, затова тя се стараеше да вечеря с него колкото се може по-често. Канеше го и на гости, но той не обичаше да ходи в Сохо и Трайбека. Предпочиташе любимата му дъщеря да се прибира у дома, както бе направила тази вечер.

— Днес говорих с президента Армстронг. Той ми се обади — поде Робърт, а Ариана го изгледа учудено.

— Защо ти се обади, татко?

Тя знаеше, че двата посланически поста, за които баща й си мечтаеше, бяха заети, така че сигурно имаше друга причина.

— Предложи ми посланически пост — отговори Робърт Грегъри, докато им поднасяха супата, но не изглеждаше въодушевен от новината.

— Така ли? Къде?

Внезапно Ариана се зачуди дали президентът не е предложил на баща й пост в Рим или Мадрид, които според нея също бяха чудесни за кариерата на посланик. Или пък бе нещо опасно, като Гана или Непал, или някъде другаде, където тя не би искала да отиде.

Баща й се поколеба за миг, преди да отговори. Беше размишлявал по въпроса цял ден.

— Аржентина — накрая каза той. — Буенос Айрес, който всички толкова харесват. Но двуседмичната ваканция не е същото като три-четири години престой. Не мисля, че идеята е добра. Страната си има неприятности от години, а и е почти фалирала. Народът може и да е чудесен, но не мога да реша проблемите им вместо тях. Ще съм подложен на сериозно напрежение, пък и ще сме твърде близко до опасни страни с революции, отвличания за откуп и наркокартели. Главоболие, от което не се нуждаем.

— Напълно съм съгласна — любезно кимна Ариана, облекчена, че баща й не е склонен да приеме поста. — Значи му отказа?

— Опитах се, но той ме помоли да си помисля. Увери ме, че страшно ще ни хареса, когато отидем там. Според него всички се влюбват в Аржентина. А причината да се забави толкова с предложението била, че едва ли не трябвало да извлекат насила последния посланик оттам. Не искал да си тръгне, защото бил много щастлив в Буенос Айрес.

— Може да е имал любовница там — небрежно подхвърли Ариана, за да развесели баща си.

Тя не изпитваше абсолютно никакво желание да живее в Аржентина четири години, нито дори три. Особено сега, когато Париж и Лондон се бяха разминали, тя искаше да си остане в Ню Йорк. Предполагаше, че и той иска същото.

— Но ще му откажеш, нали, татко?

Ариана искаше да чуе уверенията му, но осъзна, че той не е съвсем убеден.

— Не знам. Може би няма значение къде сме. Преживяването може да се окаже чудесно и за двама ни. Да си посланик е велика чест, а Аржентина ще е интересна за теб. Чувал съм, че хората там са много симпатични и гостоприемни. Буенос Айрес прилича на Париж, а светският живот е великолепен. Армстронг каза, че посолството се нуждаело от женска ръка и елегантно обзавеждане, а това ще е забавно за теб.

— Не искам да ходя никъде, най-малко в Аржентина — паникьосано избъбри Ариана. — Не говорим езика и не познаваме никого там.

Опитваше се да измисли какво ли не, за да го обезсърчи, но разбираше, че не постига резултат. Президентът го бе съблазнил.

— Като посланик, ще се запозная с всички. А и ти говориш достатъчно испански, за да се справиш — окуражи я той.

— Не, не говоря. Учих езика две години в гимназията. Мога да ти обясня как да стигнеш до пощата или гарата и толкова.

— Какво мислиш, Ари? — попита Робърт и се облегна на стола.

Не бе докоснал супата си, нито пък тя. Стомахът й се бе свил и просто не можеше да хапне нищо.

— Да опитаме ли? Живееш само веднъж. Може винаги да съжаляваме, ако отхвърлим това предложение.

Баща й можеше и да съжалява, но за нея със сигурност нямаше да е така. Но беше ясно, че той очаква тя да замине с него. Ариана изтръпна.

— Татко, ами ако се разболееш?

Притесненията й бяха основателни, като се имаха предвид предишните му проблеми. Не й се искаше да преминава през друг сърдечен пристъп с него на чужда земя.

— Добре съм. Ходих на преглед преди месец и всичко е наред. Не знам… вероятно ти звучи глупаво, но наистина искам да съм посланик някъде, преди да умра — каза Робърт и дъщеря му видя изписаната на лицето му мечта.

— Няма да умреш. А и твърдеше, че искаш да си посланик само в Англия или Франция.

Обхвана я паника, усетила, че не печели спора. Не искаше да влиза в ролята на майка си и да се мести в Аржентина. Копнееше за свой собствен живот.

— Може да е забавно. Всички обичат Аржентина. Вероятно и ти ще я харесаш — опита се да я убеди той и сърцето й се сви.

Ариана погледна баща си със сълзи в очите.

— Толкова дълго време. Три или четири години. Ами ако там не ни хареса? Ще се мъчим през цялото време. Аз ще съм на двайсет и шест, когато се върнем. И ще пропусна всички възможности да напредна в работата.

За нея двайсет и шест години бяха все едно деветдесет.

— Но в противен случай може никога да не преживееш нещо подобно — възрази Робърт.

Очевидно президентът го бе убедил и в този момент Ариана мразеше Филип Армстронг, задето бе предложил на баща й посланически пост в Аржентина. Тя помълча известно време, като се чудеше как да изрази неохотата и тревогите си. Двамата безмълвно изядоха супата си.

— Просто исках да ти съобщя, че размишлявам по въпроса, така че да не ти дойде като гръм от ясно небе — каза той и думите му й прозвучаха ужасно.

— Татко — честно заяви тя, — не искам да ходя там.

Нямаше как да го обясни по-ясно, а той я погледна притеснено.

— Няма да се чувствам удобно да те оставя тук сама. А и ще имам нужда от теб, Ариана. Не мога да се справя сам и без майка ти.

Погледна я умолително и тази безмълвна молба я накара да се почувства виновна. Не искаше да прави такава саможертва и смяташе, че е несправедливо от негова страна да я притиска. Но пък същевременно се чувстваше отговорна. Беше обещала на майка си да се грижи за него. Ала преместването в Аржентина бе прекалено голяма жертва. Най-много я плашеше фактът, че след като веднъж вземеше решение, баща й не го променяше. Струваше й се, че той върви бързо точно към този момент. В края на вечерята тя едва сдържаше сълзите си и си тръгна бързо, за да се види с приятели в кръчма „Уейвърли“. Новото й гадже бе в групата и видя веднага, че е разстроена.

— Нещо не е наред ли? — попита, като я прегърна и целуна.

— Днес предложиха на баща ми посланически пост в Аржентина.

— Звучи чудесно — ентусиазирано възкликна той. — Можеш да му ходиш на гости и да се научиш да танцуваш танго — добави, опитвайки се да я развесели.

Ариана не обясни, че баща й държеше и тя да замине. Нямаше да му ходи на гости, а щеше да живее там. Но не искаше да го споделя с него и да провали връзката им, преди баща й да е взел решение.

Робърт й звънна на следващия ден. Решението бе взето. Тъкмо бе говорил с президента и бе приел поста. Трябваше да е в Буенос Айрес след четири седмици. Ариана избухна в сълзи, а той се опита да я убеди колко интересно и вълнуващо ще бъде, колко ще й хареса и как ще се наслаждава на ролята си на господарка на посолството. Ариана обичаше баща си, но той бе прекалено категоричен понякога и винаги бе убеден, че е прав. Но този път не беше. Поне не за нея.

— Не искам да съм господарка на посолството — разгорещено възрази тя. — На двайсет и две съм. Имам си живот и работа тук. Няма да дойда с теб, татко. Не ми пука какво ще кажеш. Това не е за мен.

— Ариана, ти си единственото, което имам — строго каза той. — Няма да те оставя тук. Ще се тревожа за теб прекалено много.

— Тук е по-безопасно, отколкото в Аржентина. Там отвличат хора.

Тя подметна това само за да го уплаши, но той вече бе обсъдил проблема с президента.

— Ще имаме охрана през цялото време. А и от години там не са отвличали чужденци. Няма за какво да се тревожим — успокои я Робърт.

Ариана затвори след секунда. Вечерта отиде при баща си, за да обсъдят нещата отново, но не успя да го разубеди и се прибра в апартамента си бясна. Истината бе, че Робърт беше седемдесетгодишен старец, който имаше сериозни здравни проблеми, бе загубил съпругата си преди година и беше неин баща. Тя нямаше да се чувства добре, ако го оставеше да замине сам. Ариана размишлява дълго по въпроса и на следващата сутрин реши, че трябва да направи тази жертва заради него. Изобщо не искаше да отива в Аржентина и да се откаже от работата си в Ню Йорк, но пък може би баща й щеше да се окаже прав. Може би на нея щеше да й хареса там и да се радва, че бе заминала. Не че имаше избор, след като баща й бе взел категорично решение.

Сърцето я заболя, когато напусна работата си в списанието в интернет, на която се бе наслаждавала толкова много. Редакторът се отнесе изключително мило и й обеща, че за нея винаги ще има работа при тях, а после й предложи да пише блог в Буенос Айрес. По-трудно се оказа да съобщи на новото си гадже Йън, че заминава за Аржентина с баща си, но той не се разстрои толкова, колкото тя се надяваше, а това й показа, че явно е смятал любовта им за нещо мимолетно. Йън я прегърна и я накара да му обещае, че ще поддържат връзка. Може би щял да й отиде на гости някой ден.

Баща й я посъветва да напазарува каквото си иска, защото щеше да се нуждае от елегантни дрехи, когато ходеха или уреждаха приеми, но това бе твърде скромна утеха. Чувстваше се депресирана, когато напуснаха Ню Йорк, и знаеше, че в Аржентина ще е зима, когато пристигнат през юни. Бяха изпратили част от багажа си предварително, а тя носеше осем куфара със себе си. Беше болезнено тиха по време на пътуването в първа класа. Не можеше дори да си представи новия си живот. Баща й бе благодарен, че Ариана не се бори прекалено ожесточено с него, макар да виждаше, че е нещастна заради промяната. Беше му го показала ясно, а той й обеща да се реваншира по всеки възможен начин. Искаше дъщеря му да прекара добре.

Нанесоха се в „Четири сезона“ в Буенос Айрес, където щяха да останат, докато подготвят посолството. Още преди да пристигнат, ги предупредиха, че резиденцията се нуждаела от „малко грижи“. Ариана отиде да я види с баща си на следващия ден. Намираше се на улица „Посадас“ в квартал „Риколега“. Сградата беше зашеметяващо красива, с изискани стенописи, корнизи и камини и се нуждаеше само от мебели, които да запълнят празните стаи. Прозорците вече бяха украсени с великолепни завеси, а новата секретарка на баща й връчи на Ариана списък с антикварни магазини, където можеше да се намери всичко необходимо, и дори й предложи да я придружи. Ариана осъзна, че ще е доста заета известно време, за да обзаведе резиденцията за баща си, и бе трогната от топлия прием на всички от персонала, които бяха изключително любезни и услужливи. И двете секретарки дойдоха с тях в хотела, за да им помогнат. По-младата подаде на Ариана купчина покани от прочути домакини в Буенос Айрес и от почти всяко посолство в града. Всички искаха да им гостуват на вечеря, обяд или бал, за да ги представят. Местните домакини се съревноваваха за честта да ги приемат първи. Получиха толкова много покани, че можеха да излизат всяка вечер в продължение поне на месец.

— Мили боже — изстена Ариана измъчено, докато преглеждаше поканите.

Но пък тя бе част от светския живот на баща си през последната година след смъртта на майка си и знаеше, че сега ще й се наложи да е домакиня на вечерите в американското посолство и да придружава Робърт по различните приеми. Точно поради тази причина бе пристигнала тук.

Еухения, младата жена, която й помагаше, бе само няколко години по-голяма от нея. Елегантно облечена, с безукорно фризирана коса и малки диамантени обици, хубавицата произхождаше от аристократично семейство. Тя делово се зае да обясни на Ариана кои бяха най-важните местни семейства, както и да й разкаже за различните посланици и съпругите им. Светският живот в Буенос Айрес изглеждаше доста претоварен и Еухения я предупреди, че ще им се наложи да уреждат многобройни приеми.

На следващата сутрин Ариана обиколи антикварните магазини с Еухения. Робърт й беше дал картбланш да купи всичко, от което можеха да се нуждаят в посолството. Той можеше да си го позволи без проблеми, а Ариана се шокира от цените, които бяха много по-ниски, отколкото в Ню Йорк, при това за красиви антики, повечето пристигнали от Франция. Но пък много от старите семейства отчаяно се нуждаеха от пари и някои от тях продаваха ценностите си почти даром. Ариана се почувства почти виновна заради скромните суми, които плащаше. До обяд вече бе купила достатъчно вещи, за да напълни няколко стаи, както и два прекрасни килима „Обюсон“ в бледорозово и светлосиньо.

Еухения говореше съвършен английски, бе завършила колеж в Съединените щати. Тя обеща да намери на Ариана учител, който да й помогне с испанския. След като вече бе тук, Ариана беше готова да направи всичко необходимо, за да улесни баща си и да изпълни ролята си добре. Искаше Робърт да се гордее с нея. Възнамеряваше да придаде великолепен вид на посолството, а вечерите им да са най-елегантните в Буенос Айрес.

Същата вечер отидоха на изискан прием във френското посолство. Храната беше фантастична, а жените бяха впечатляващо издокарани във вечерни рокли. Всички приветстваха дружелюбно Ариана и баща й. Зад всеки гостенин стояха облечени в ливреи слуги, а след вечерята имаше танци. Ариана никога не беше виждала толкова красив кристал и порцелан в живота си. Сякаш се връщаше в друга ера на елегантност и лукс, а хората притежаваха безукорни маниери и водеха живот, който не съществуваше вече в други краища на света. Тук обичаха да се забавляват и непрестанно да ходят по приеми. Прекрасната вечер във френското посолство бе последвана от подобен прием в британското на следващия ден, после в италианското, немското и испанското. Излизаха буквално всяка вечер и се запознаха с най-влиятелните и аристократични хора в града, които нямаха търпение да ги поканят в разкошните си домове. И макар да разполагаха с по-малко пари отпреди, хората притежаваха армии от слуги и красиви къщи, даваха пищни приеми и бяха издокарани по последна мода. Жените бяха най-красивите, които Ариана и баща й някога бяха виждали, а мъжете — хубави и чаровни. Имаше много немци, италианци и ирландци, и дори родените в Аржентина носеха чуждестранни имена, тъй като предците им бяха пристигнали от Европа няколко поколения по-рано. Буенос Айрес бе град, който никога не спеше, а се забавляваше и танцуваше по цяла нощ. И всеки хубав мъж в града умираше да потанцува с Ариана и да я научи на танго. Баща й гордо я наблюдаваше, пушейки кубински пури с другите мъже. С това обаче Ариана не можеше да се примири. Тя нежно издърпа пурата от ръката му, целуна го по бузата и прошепна:

— Никакви пури повече.

Беше загрижена за здравето му. Знаеше, че и майка й би постъпила по същия начин.

Местните дами бяха също така очаровани от баща й, както мъжете от нея. Красавици флиртуваха с него на всеки прием и го канеха на танц. Баща и дъщеря бяха най-търсената двойка в града и дори Ариана трябваше да признае след първите две седмици, че се забавляваше страхотно. Запозна се с привлекателни младежи, със забавни момичета, които я канеха в домовете си, с настроени за флирт момчета, елегантно облечени и хубави. Трудно бе да не се поддадеш на красотата и чара на града, който всеки копнееше да й покаже. Ариана никога не се бе чувствала така желана, нито й бяха обръщали подобно внимание. Искаше да създаде блог и да пише за всичко това за нюйоркското списание, където бе работила, но беше толкова заета с обзавеждането на резиденцията и излизането вечер, че просто не й оставаше време. След като доставиха антиките, които бе закупила, посолството започна да придобива различен вид. Тя го мебелира бързо с покупките си и с онова, което им бе подръка. Шест седмици след пристигането им те дадоха страхотен прием, за да благодарят на всички за гостоприемството и любезността. Робърт беше изключително горд с вечерята, организирана от дъщеря му. Ариана дори бе наела чудесна музикална група с помощта на новите си приятели.

В края на август баща и дъщеря се чувстваха тук като у дома си. Робърт се чувстваше щастлив от посланическия си пост, харесваше хората, с които работеше, и учеше занаята от опитни дипломати. Забавляваше се страхотно и научаваше безкрайно интересни неща за страната. А Ариана имаше широк кръг приятели, които непрестанно я канеха по вечери и обеди, по различни клубове и мачове по поло. Излизаше всяка вечер със или без баща си и през септември призна, че Робърт се оказа прав. Искрено се радваше, че бе дошла тук. Испанският й се подобряваше бързо и тя се наслаждаваше на новия си дом и обичаше новите си приятели.

— Никога не съм допускала, че ще е така. Всички твърдят, че навремето и Париж е бил такъв — сподели Ариана с баща си.

Робърт безкрайно се радваше, че Ариана е щастлива тук. През уикенда тя замина за Пунта дел Есте в Уругвай с няколко от приятелите си. Това бе любимият морски курорт на богатите аржентински аристократи и тя прекара великолепно. Баща й я накара да вземе двама телохранители със себе си, но на нея й се стори глупаво. Не се нуждаеше от охрана и потегли само с приятелите си. Някои от тях също имаха бодигард, но никога не ги вземаха със себе си в Пунта дел Есте, а само когато посещаваха вилите си в провинцията, където понякога се случваха бандитски нападения по пътищата.

Баща й я изненада един ден през октомври с покана за уикенда от приятели. Ставаше дума за семейство, което Ариана определено харесваше. Имаха три дъщери горе-долу на нейната възраст и двама хубави по-големи синове. В дома им се вихреше вечен купон. А още по-забавно бе във вилата им на два раса път от Буенос Айрес, където много от новите им приятели имаха имоти и също отиваха за уикенда. В събота следобед баща й и домакините им излязоха на разходка с кола. До вилата им имаше красиво имение, което Робърт искаше да види, и веднага щом слязоха от колите, той й съобщи, че го е наел.

Притежателите на имота се бяха преместили в Съединените щати и с радост им дадоха къщата под наем за няколко години. Мястото беше великолепно поддържано, а къщата — празна. Още един дом, който Ариана трябваше да обзаведе, и тя веднага си представи бъдещите купони там. В голямата къща имаше дванайсет спални, а в имението се гушеха няколко по-малки вили за гости и отделна къща за седмината слуги. Приятелите на Ариана се въодушевиха, че ще им е съседка, и през следващата седмица тя започна да пазарува мебели за къщата, за да могат да я използват колкото се може по-скоро.

По Коледа, когато беше аржентинското лято, Ариана бе превърнала къщата в страна на чудесата с елегантни и удобни мебели, красиви френски антики, пастелни цветове и просторни спални с легла с балдахини. Баща й нае още шестима слуги и когато посещаваха вилата, водеха и готвача от посолството със себе си. Дадоха първия си прием там на Нова година. Пристигнаха двайсет гости, дойдоха и всички съседи и танцуваха до шест сутринта, а после закусиха на терасата. Всички се разотидоха към осем, за да спят цял ден. Животът тук бе разкошен и пристрастяващ и на Ариана й бе трудно да повярва, че е в Аржентина от цели шест месеца. Времето просто бе отлетяло, а испанският й вече бе почти перфектен. Еухения бе доста заета да й помага с обзавеждането, приемите, пазаруването и излизането с приятели. Вечно имаше нещо ново, което да види, прави или купи, познанства с интересни личности и гости от Съединените щати, които канеше на официални вечери в посолството. Ариана никога не бе водила толкова бурен и наситен живот. На двайсет и три, тя бе една от най-желаните млади жени в Буенос Айрес благодарение на елегантната си руса красота, класически аристократичен стил, изискани маниери и весел нрав. Беше чудесна компания и се превръщаше в една от най-добрите домакини в града. Всички обожаваха и нея, и баща й.

Тя планираше друг прием за уикенда в средата на януари, две седмици след легендарния й купон на Нова година, в новата вила. Хората, които още не бяха посещавали къщата, искаха да видят как я беше обзавела и да прекарат почивните дни там. Тя покани десетина млади двойки и всички приеха с радост. Самата Ариана тъкмо бе започнала да се вижда с един от по-големите братя на близка приятелка. Баща й предпочете да остане в Буенос Айрес, за да навакса с работата, но всъщност искаше да даде на младежите възможност да се позабавляват самостоятелно. Той напомни на дъщеря си да вземе и двамата телохранители със себе си, защото по пътя до вилата често ставаха бандитски нападения. В крайна сметка я придружи единият, тъй като другият беше болен от грип. Тя взе и готвача от посолството, като остави помощника му на баща си. Докато пътуваха, бе заета с изготвянето на списъци за местата на гостите по масите. Готвачът заспа на задната седалка, докато тя обмисляше всяка подробност.

Вълнуваше се от предстоящото празненство, пък и искрено харесваше всички поканени. Пътуваха вече два часа и почти бяха стигнали до вилата, когато колата спря рязко. Ариана вдигна поглед от бележника си. Стар военен камион блокираше пътя. Шестима мъже стояха около него, а в каросерията имаше още няколко. Тя хвърли поглед на телохранителя, за да види дали е разтревожен. Вратите бяха заключени и Ариана се зачуди дали той смята да заобиколи камиона, или ще го изчака да се разкара. Мъжете в разнородни войнишки униформи тръгнаха бавно към тях и тя внезапно осъзна, че всичките държаха оръжия. Телохранителят й не помръдна и запази спокойствие.

— Фелипе, добре ли сме? — попита тя.

Той кимна. Готвачът продължаваше да хърка на задната седалка.

— Да се опитаме ли да ги заобиколим? — предложи Ариана.

Беше разтревожена, а Фелипе наблюдаваше въоръжените мъже напрегнато, но не изглеждаше уплашен.

— Не, ще прострелят гумите — възрази меко той.

Двама от мъжете застанаха до прозореца откъм него и му направиха знак да го свали. Той не го направи и без да се колебае, мъжът пред колата насочи пистолета си към главата му и го простреля. Фелипе падна върху волана, от главата му пръсна кръв и Ариана изпищя. Друг мъж счупи прозореца на нейната врата, отключи я и издърпа Ариана от колата, преди тя да разбере какво става. Бързо нахлузиха качулка на главата й и я метнаха в каросерията на камиона. Не обърнаха никакво внимание на готвача, който стреснато се събуди, когато застреляха Фелипе, и видя как извлякоха Ариана от колата и я натъпкаха в камиона с качулка на главата. Тя размахваше диво ръце в опит да удари похитителя, който я влачеше, но нападателите бързо я качиха в камиона, скочиха след нея и изчезнаха за минути. Готвачът се вторачи ужасено в отдалечаващия се камион, който изчезна в храстите встрани от пътя. Всичко стана толкова светкавично, че той не успя да направи абсолютно нищо. Преброи поне осем мъже около колата и още толкова в камиона. Всички бяха с бради и носеха каски, а някои и скиорски маски, за да скрият лицата си. Безлична маса бе отнесла Ариана. Готвачът поседя разтреперан около пет минути, после излезе и бутна трупа на Фелипе на съседната седалка. Шофьорското място бе подгизнало от кръв. Той подкара към вилата, но трепереше толкова силно, че едва успяваше да управлява колата. В мига, когато влезе в имението, скочи и се развика с всички сили. Слугите се втурнаха към него и видяха трупа на Фелипе. Хлипайки истерично, готвачът разказа на персонала и двамата гости, които вече бяха пристигнали, какво бе станало с Ариана. Обадиха се в местната полиция. Ченгетата пристигнаха след час и готвачът повтори разказа си. Попитаха го дали посланикът е уведомен, но никой от уплашения и объркан персонал не му се беше обадил. Похищението не бе необичайно. По този път и преди бяха ставали произшествия, макар и не наскоро и не с толкова важна личност като Ариана. Положението определено бе сериозно и ченгетата се обадиха на местния шеф на полицията, който звънна на колегата си в Буенос Айрес. Дъщерята на американския посланик бе отвлечена и трябваше да съобщят на баща й.

Шефът на полицията в Буенос Айрес отиде лично в посолството и помоли за среща с посланика. Наложи се да изчака няколко минути. Робърт Грегъри дойде след малко, като си мислеше, че американски поданик е извършил престъпление в Буенос Айрес. Протегна ръка на полицая, който потръпна при мисълта, че трябва да съобщи на посланика подобна новина.

— Ваше превъзходителство — поде той притеснено, — натоварен съм с тъжната задача да ви уведомя, че дъщеря ви е била отвлечена, докато е пътувала към вилата ви. Шофьорът е убит, а служителят на задната седалка е останал невредим. Дъщеря ви не е била ранена. Ще преровим провинцията и ще направим всичко възможно да я открием. Обещавам ви от името на нашето правителство, че ще положим всички възможни усилия да ви я върнем невредима.

Стаята се завъртя пред очите на Робърт Грегъри. В думите на полицая имаше нещо зловещо нереално. Не беше възможно. Не бе възможно да са отвлекли Ариана. Той я бе изпратил с телохранител, който трябваше да я пази. Мнозина от Буенос Айрес непрестанно ходеха по вилите си. Защо бяха отвлекли точно Ариана?

— Знаете ли кой я е отвлякъл? — попита той задавено и извади шишенце с хапчета от джоба си.

Нитроглицерин, предназначен за сърдечна болка. И преди бе преживявал подобна болка. Той пъхна хапче под езика си, седна и се вторачи в полицая шокирано и ужасено.

— Още не сме установили — честно призна шефът на полицията. — Но аз лично ще отида там. Ще започнем издирването незабавно. Всъщност, вярвам, че то вече е започнало. Бихте ли искали да дойдете с мен, ваше превъзходителство?

— Да — кимна Робърт с чувството, че се движи под вода.

Трябваше да стигне до Ариана, да я спаси. Да я намери. Да я изтръгне от ръцете на онзи, който я бе отвлякъл. Той последва шефа на полицията напълно съсипан и се качи в колата му, където седяха шофьорът и още един мъж. Полицаите си говореха тихо, докато пътуваха към вилата по същото шосе, по което бяха минали Ариана и Фелипе. Робърт Грегъри не изрече и дума. Беше изпаднал в шок. Местната полиция ги очакваше във вилата. Готвачът, видял всичко от задната седалка, разказа отново историята, този път малко по-спокойно. Ченгетата признаха пред Робърт, че нямат представа кой е отвлякъл дъщеря му. По пътищата скитаха толкова много бандити, че нямаше начин да го узнаят толкова бързо. Но бяха уверени, че скоро ще се обадят за откуп, а дотогава можеха само да чакат.

— Ще платя каквото поискат — зарече се Робърт с разтреперан глас.

Лицето му беше посивяло, ръцете му трепереха, откакто чу новината.

— Веднага ще пуснем съобщение по новините — заяви шефът на полицията, — в случай че някой я види някъде. Имаме нужда от нейна снимка.

— Изпратете някого до посолството, там ще ви дадат всичко, от което се нуждаете — отговори Робърт, отпуснал се безпомощно на креслото.

Един от приятелите на Ариана се стараеше да го успокои, но не постигна успех. Робърт внезапно се бе превърнал в много стар и болен човек. Пристигнаха и останалите гости, чуха историята и видяха омазаната с кръв кола. Навсякъде имаше полицаи, приятелите на Ариана плачеха, защото знаеха, че подобни случки често завършват трагично. Дори плащането на откупа не гарантираше, че ще пуснат отвлечения. Често връщаха само трупа му след време.

И двамата полицейски началници останаха при Робърт Грегъри повече от час. Поднесоха му уверенията си, че цялото аржентинско правителство ще направи всичко възможно да открие и спаси дъщеря му. Той ги гледаше и по бузите му се стичаха сълзи.

— Моля ви — шепнеше отчаяно. — Моля ви… тя е единственото, което имам…