Даниел Стийл
Под прикритие (3)

3.

Подробните разпити, на които го подложиха в Куонтико, бяха по-тежки, отколкото му се бяха сторили последния път след Еквадор. Или просто този път му бе по-трудно. Негодуваше срещу въпросите и дълга си да разказва, но както го бяха учили, изпразни мозъка си и им съобщи абсолютно всичко. Беше събрал невероятно количество информация за операциите на Раул, много повече, отколкото се надяваха началниците му. Помнеше идеално всяка подробност и знаеше за бизнеса на Ел Лобо повече, отколкото някой бе успял да открие преди. Вече бе чул, че лагерът е бил нападнат, а Раул е избягал. Маршъл не се изненада. Вълка бе подготвен за подобно събитие. Вероятно се бе скрил в джунглата и бе успял да оцелее. А после е избягал с моторница по реката, а може би дори е отлетял от скрита някъде в джунглата писта. Човек като Ел Лобо бе трудно да бъде задържан или спрян. Но Маршъл предаде достатъчно информация, за да провалят операциите му и да го забавят за известно време.

Началниците му оставиха на психиатърката неприятната задача да му съобщи какво е станало с Палома. Изчакаха да минат цели две седмици от завръщането му. През това време Маршъл не спираше да говори за Палома и бебето. Мислеше само за тях и вярваше, че детето вече се е родило. Надяваше се, че Палома е добре. И тогава психиатърката му съобщи, че е била убита преди нападението на лагера. Лично брат й я бе застрелял. Маршъл изпадна в шок.

— Направил го е, за да ме нарани — процеди той ледено, разтреперан от гняв.

— Не — меко възрази психиатърката, забелязала как очите му блеснаха яростно, макар лицето да остана безизразно. — По-вероятно го е направил, за да накаже сестра си.

Маршъл не бе очаквал, че Раул е толкова студен и зъл, за да убие собствената си сестра, при това бременна. Зверското убийство му показа какъв наистина е Ел Лобо. Подозираше, че шефът му е способен на немислими жестокости, но не и чак до такава степен.

— Не мисля, че го е направил, за да те накаже — увери го лекарката, трогната от съсипаното лице на Маршъл и изпълнените му с мъка очи.

— Не знаеш как разсъждават тези хора — ледено отговори Маршъл. — Искал е да унищожи любимите ми хора, за да ме накаже.

За психиатърката подобно заключение изглеждаше доста крайно и параноично, но от друга страна, всичко бе възможно. Тя говореше добре испански и повечето им сеанси се провеждаха на този език, тъй като Маршъл се чувстваше по-удобно с испанския сега. Беше се вживял в ролята си прекалено много и това само потвърди мнението на лекарката, че е било време да го върнат у дома. Според нея щяха да са му нужни години да превъзмогне смъртта на Палома и бебето им. А и нямаше кой да му съчувства и да го успокоява — родителите му бяха загинали преди години в катастрофа, още когато той е бил в колежа. Началниците му се съгласиха с преценката й. Дните му на работа под прикритие в страните, където действаше Раул, бяха приключили.

Последната препоръка на психиатърката бе да задържат Маршъл на работа в офис в Съединените щати за година. Той се нуждаеше от време да се успокои и оздравее, особено след смъртта на Палома. Но Маршъл настояваше да се върне на работа под прикритие в Южна Америка, за да си отмъсти. Бе готов да замине, където и да го изпратят. Не желаеше да приключи с дните си като агент под прикритие, бе съгласен дори да работи върху по-дребни операции в Мексико, където Раул не разполагаше с толкова контрол. Не го сподели с психиатърката, но истинската му цел бе да се върне в Колумбия, да намери Раул и да го убие заради смъртта на Палома и нероденото им бебе.

Психиатърката бе потвърдила, че бебето не е оцеляло след смъртта на майка си. Само модерна болница би могла да го спаси след застрелването на майката. И точно такава бе целта на Раул — да убие и двамата, за да отнеме на Пабло всичко, което обичаше. Сега Маршъл си даваше сметка, че Пабло Ечеверия бе също така мъртъв, както Палома и бебето. Бе унищожен. От него бе останала само празна черупка — специален агент Маршъл Евърет.

След като чу кошмарната новина за Палома, той прекара още една седмица в Куонтико, макар вече да бе разказал всичко, което знаеше. Чувстваше се празен и кух, а след единствената нощ, когато плака неутешимо за Палома, не пророни и сълза и не чувстваше нищо.

Освободиха го в края на третата седмица. Връчиха му ключовете за обзаведен апартамент в Джорджтаун, в сграда, резервирана за завръщащи се агенти под прикритие, и го настаниха на работа зад бюро в Южноамериканския отдел в Пентагона. Назначението му заприлича на смъртна присъда и той едва успя да се принуди да отиде на работа първия ден.

Валеше сняг в леденостудения ден от последната седмица на февруари, а новият му кабинет бе гол и пуст като живота му. Маршъл бе израснал в Сиатъл, но след смъртта на родителите си напусна града и никога не се завърна там. Започна съвсем млад обучението си в АБН и се захвана с работа под прикритие малко след като завърши. Сега, шест години по-късно, той нямаше близки приятели, нито семейство, роден град или база, никой, с когото би искал да поднови връзка, нищо, което да прави след работа, и нищо, за което да говори, докато е там. Анализираше докладите, които му носеха. Предаваше безукорни и подробни бележки, които показваха колко добре познаваше темата, района, участниците и дейността им. Знаеше всичко за търговията с наркотици в Колумбия и страните, с които водеше преговори от името на Раул. От време на време разпитваше, но така и не научи нищо за Ел Лобо след бягството му от лагера. През пролетта Маршъл имаше чувството, че седи зад бюрото в Пентагона от сто години. Навърши двайсет и девет, но дори не забеляза. Прекара рождения си ден сам пред телевизора, както правеше всяка вечер.

Понякога ходеше в колумбийски ресторант да яде познатата храна, а когато се разбъбреше на испански с келнерите и го питаха откъде е, отговаряше, че е от Богота. Беше по-лесно, отколкото да обяснява защо говори испански толкова добре. Всеки би го взел за роден там, а и той самият имаше чувството, че е така. Сякаш повече общи неща го свързваха с латиноамериканците, отколкото със северноамериканците.

Бил Картър го проверяваше от време на време и знаеше, че Маршъл се справя невероятно добре в работата, но разговорите им винаги го изнервяха. У Маршъл имаше нещо мъртво, сякаш душата му бе изчезнала. Част от него бе загинала заедно с Палома. А единственото, което го интересуваше, бе кога ще се върне към работата под прикритие някъде в Южна Америка, където нямаше да си го спомнят или свържат с Раул. Бил изпитваше неприятното чувство, че той иска да се върне там, за да си отмъсти. Маршъл обаче не можеше да си представи да прекара остатъка от живота си зад бюро. Работата под прикритие беше в кръвта му. И очевидно не успяваше да се върне към действителния живот какъвто и да бе той за агент под прикритие, от когото се очаква да възприеме навиците и обичаите на страната, където го внедрят, да се почувства като роден там във всяко отношение, а после, когато му заповядат, да забрави за всичко, да се прибере у дома и да се превърне отново в човека, когото почти не помнеше. Действителният живот бе много по-безинтересен и лишен от вълнения в сравнение с този под прикритие. Шефовете в АБН бяха твърдо решени да го задържат у дома за година и после да преоценят положението му. Нямаха представа какво да правят с него след това, макар Маршъл да бе подал няколко молби да го изпратят в Мексико, като изтъкваше, че там никой не би го познал. Но психиатърката бе заявила, че той се нуждае от продължително време в Съединените щати, за да се приспособи и да навлезе отново в живота. Маршъл обаче имаше чувството, че води нечий чужд живот. Липсваха му задачите, които изпълняваше за Раул, сутрешните им съвещания, вечерното бренди и последната пура, докато обсъждаха деня. Макар да бе наясно какво правеше там и защо, той се бе сприятелил с Раул. И независимо колко го мразеше заради смъртта на Палома и бебето им, на Маршъл му липсваше другарството им, интелигентните разговори и споделяните решения, страдаше по изключителната красота на Палома и всичко, което бе преживял с нея. За него този свят бе изгубен, а в Съединените щати нямаше с какво да го замени. Струваше му се, че е всмукан във вакуум и виси някъде в пространството между два свята.

През май на Маршъл му бе трудно да повярва, че е тук от три месеца. Струваше му се, че са минали три години, и не можеше да си представи още девет месеца работа в офиса, да не говорим за цял живот, ако никога вече не го изпратят на мисия. През юни започна да притиска сериозно началството да го внедрят някъде в испаноговорещия свят, където опитът му щеше да се окаже ценен и да го изправи пред нови предизвикателства. Най-силният му копнеж бе да работи под прикритие и да избяга от Пентагона.

През септември, след дълго, горещо и гадно лято във Вашингтон, където прекарваше всеки уикенд в апартамента си, Маршъл имаше чувството, че ще полудее. Настоя за среща с Бил Картър и го попита дали наистина възнамеряват да го държат във Вашингтон цяла година, преди да го изпратят на нова задача. Струваше му се, че го наказват, задето е свършил твърде добра работа под прикритие в Колумбия и се е замесил прекалено дълбоко, което бе изключително важно за успеха на мисията му. Но той вече бе достатъчно наказан от Раул.

— Защо не се отпуснеш и не се порадваш на времето си тук? — предложи Бил Картър. — Във Вашингтон можеш да правиш безброй неща. Не си вземал и отпуск. Няма ли място, където би искал да отидеш? — дружелюбно попита, а Маршъл го загледа напрегнато.

— Да. Където и да е в Южна Америка. Искам да се върна на работа. Нямам какво да правя тук.

Бил бе забелязал, а и бе чул от колегите, че Маршъл не се е сприятелил с никого след завръщането си в страната. Смяташе сегашната си работа само за временно назначение. Беше идеален хамелеон, когато бе под прикритие, но нямаше представа как да е самият себе си. Познаваше се само като дясната ръка на един от най-могъщите наркотърговци в Южна Америка. Докато самоличността на специален агент Маршъл Евърет му бе напълно чужда. Беше оставил косата си да порасне малко, след като я бе обръснал, преди да напусне Богота. На брадите не се гледаше с добро око в Пентагона. И сега дори не познаваше човека, когото виждаше в огледалото без дълга коса, брада и камуфлажни дрехи.

Всеки ден му се струваше, че живее в лъжа. Ходеше на работа, която мразеше. Общуваше с хора, на които не държеше и дори не искаше да познава. Какво общо имаше с тях? Хората като него бяха по задачи и вършеха нещата, които и той копнееше да прави. Опитваха се да прекратят дейността на наркокартелите и да заключат шефовете им. Това поне изглеждаше важно. А Маршъл си губеше времето зад бюрото и дори началниците му трябваше да признаят, че зашеметяващите му умения не се оползотворяваха.

— Ще видим къде ще си в края на годината — каза Бил Картър.

Опитваше се да го отклони, но и бездруго в момента не разполагаше със задача под прикритие за него. Не искаше Маршъл да се върне в Колумбия, за да си отмъщава. На мисия той трябваше да запази хладнокръвие и обективност през цялото време. А Бил не беше убеден, че Маршъл вече е способен на това. Бе изгубил прекалено много и бе платил ужасно висока цена за работата, която обичаше. Не беше обективен и искаше да започне вендета, която шефовете му не одобряваха. Трудно им беше да преценят и решат къде да го изпратят. Мястото трябваше да е разумно и за него, и за АБН, да не излага на рискове нито Маршъл, нито текущите им операции.

Не бе се сприятелил с никого във Вашингтон и не ходеше по срещи. Не бе превъзмогнал мъката от загубата на любимата жена и детето. Нищо в сегашния му профил не ги насърчаваше да го изпратят отново под прикритие, но всички бяха съгласни, че само похабяват способностите му на сегашното място. Маршъл също бе наясно с това. И се обезкуражаваше все повече с всеки изминал ден. Вече бе решил, че ако не му възложат нова задача под прикритие в рамките на една година, ще напусне агенцията. Но нямаше представа какво ще прави след това. Умееше да върши само онова, с което се бе занимавал за агенцията.

Бил Картър спомена за терзанията си по време на обяда си с Джак Вашингтон, колегата му от тайните служби, който бе и стар приятел. Двамата често си даваха съвети по тежките проблеми, пред които се изправяха в службата, макар да бяха лоялни към агенциите си и към хората, които работеха за тях.

— Имам един човек, който се скапва на работа зад бюро в Пентагона — сподели Бил с приятеля си от тайните служби. — Невероятно талантлив агент под прикритие. Бяхме го внедрили в Еквадор и Колумбия, той остана там в продължение на шест години и навлезе прекалено дълбоко. Получи се изтичане на информация, което улесни решението ни, защото в противен случай можехме да провалим цялата операция и всички да бъдат убити. Но мисля, че го изкарахме оттам прекалено късно. Върнахме у дома само половината от него. Тялото му е във Вашингтон, но сърцето и умът му са все още в джунглата на юг от Богота. Там имаше жена, която бе убита от мишената ни само часове след като изтеглихме нашия човек. И сега го наблюдавам как се превръща в зомби. Гениален е в работата си, но все още е сред ранените, макар да не го осъзнава. И не знам какво, по дяволите, да правя с него.

Това притесняваше Бил от месеци. Похабяваха таланта на Маршъл.

— Това ви е проблемът, момчета. Изпращате хората си да водят уж истински живот във фалшива ситуация, те започват да вярват, а когато ги извадите оттам, вече не знаят кои са. Виждал съм страхотни типове да се скапват по този начин. Но пък такова е естеството на работата. И тя се отразява на момчетата ти. Прилича на военно разузнаване в район на война. Тези хора никога не се завръщат пълноценни.

— Някои го правят — възрази Бил твърдо, но Джак Вашингтон не му повярва.

Беше виждал пораженията много пъти преди. Щетите от войната срещу наркотиците.

— Нашите хора рискуват живота си всеки ден, но са стъпили солидно на твърда земя. Знаят кои са, за кого работят и кого предпазват. Не откачат при опита да се превърнат в някого другиго, при това в различна култура, страна и език. Не можеш ли да го изпратиш на някое по-спокойно място?

— Наистина в момента не разполагам с нищо. Той настоява за Мексико, но не съм убеден, че там ще е в безопасност. А и психиатърката му твърди, че се нуждае от година у дома. Проблемът е, че тук вече не е неговият дом. Чувства се у дома си в джунглата, в лагера на един от най-големите наркокартели в Колумбия.

— Точно това имам предвид — отбеляза Джак разумно и Бил не можеше да твърди, че приятелят му грешеше.

Но наистина мразеше мисълта колко тежко увреждаха хората си понякога. Макар да бе неизбежно при тяхната работа. И двамата мъже бяха наясно с това.

— И какво да правя с него? — загрижено попита Бил.

Чувстваше се отговорен за Маршъл и за травмата, която работата под прикритие му бе причинила. И ужасно му се искаше да му помогне.

— Той е великолепен агент. Един от най-добрите. Мястото му е там навън. Психологичните му оценки са чудесни — но лекарите просто смятат, че има нужда да се приспособи към Съединените щати отново, ала това не се получава. Изписано е по лицето му. Заслужава нещо по-добро. Боя се, че може да напусне заради работата зад бюро, а това би било лошо. Той е един от най-талантливите и всеотдайни хора, с които разполагам. И притежава инстинкти, които не могат и да се сравнят с тези на останалите.

— И аз бих могъл да използвам подобен човек — усмихна се Джак. — Моите момчета също се скапват. Охраняването на бивши президенти може да е кошмарно скучно. Слава богу, те нямат много възможности да се проявят. А твоите хора навън свикват да използват ума и всичките си умения всеки ден. Животът им зависи от това — добави той, после се сети нещо и погледна Бил любопитно. — Спомена, че се страхуваш той да не напусне. Мислиш ли, че би могъл да изостави АБН и да дойде при нас? Имам две свободни места в охраната на президента. Едно от момчетата ми умря от инфаркт преди две седмици. Трийсет и девет годишен. Идеално здраве, никакви сърдечни проблеми. И се просна мъртъв, докато тичаше преди работа. Друг от най-добрите ми служители пък излиза в безсрочен отпуск, защото съпругата му е болна от рак и той иска да си остане у дома и да се грижи за нея и децата. Знам, че не си заемаме служителите, но ако този тип ми хареса, а ти го посъветваш да излезе в отпуск и той дойде при мен… за шест месеца или година? Очевидно младежът притежава нужните умения, а и нашата работа със сигурност ще му е по-интересна от четенето на документи. Като се има предвид историята му, явно е по-добър като агент, отколкото като анализатор. Какво мислиш? Ти го познаваш. Достатъчно излъскан ли е? Може ли да се справи с протокола в Белия дом? Доста е различен от джунглите в Колумбия. Притежава ли всичко необходимо?

Джак можеше да избира измежду поне десетима служители, но нещо в историята на Бил го заинтригува, пък и това щеше да му помогне да намери заместник за известно време на своя човек, който излизаше в семеен отпуск. А после момчето на Бил можеше да се върне в АБН и отново да се захване с работа под прикритие.

Джак бе наясно, че ако назначи агент от тайните служби в охраната на президента, той няма да иска да напусне, когато титулярят се върне от отпуска си. Охраната на президента бе най-желаното назначение в тайните служби. Имаше рискове, разбира се, но далеч не толкова опасни като операцията на Маршъл за АБН. От друга страна, агентите под прикритие живееха заради адреналина от всекидневното рискуване на живота. Маршъл определено би могъл да се справи с охраната на президента. Ако имаше желание за това.

— Защо не го изпратиш при мен да се запознаем? Ако го пуснеш в отпуск, може да го заема от теб за шест или девет месеца. Ако го харесам, ще питам президента за мнението му. Вършили сме и по-странни неща, а това може да се окаже благословия за всички. Ще го изкара иззад бюрото и така той няма да напусне работата си, защото я мрази. По този начин ще го запазиш за агенцията. Поговори с него и виж какво мисли.

Смениха темата на разговора и се разбъбриха за други неща: скандал в Сената, промени в структурата на министерството на правосъдието и назначението на новия върховен съдия, изненадало всички. Новият президент бе млад и имаше доста своеобразни идеи, които не всички одобряваха. Във Вашингтон вечно имаше за какво да се говори. Двамата мъже харесваха службите си и отговорностите, които ги съпровождаха. А когато се разделиха след обяда, Джак напомни на Бил отново да поговори с агента си, да го убеди да вземе отпуск и да отиде за известно време в тайните служби. Бил обеща да го направи, но до следващия ден не намери време. Когато повика Маршъл в кабинета си, младият мъж влезе със светнали от надежда очи.

— Добри новини? Изпращаш ме обратно на бойното поле?

Приличаше на дете по Коледа, все още се надяваше Дядо Коледа да се появи. На Бил му бе неприятно да го разочарова.

— Не точно по начина, който си представяш — бързо отговори той.

Не искаше да го подвежда. Лицето на Маршъл помръкна в мига, когато чу отговора.

— Обядвах с един близък приятел вчера. Той работи в тайните служби. Разказваше ми за проблемите там. Тъкмо изгубили двама от хората, които охраняват президента.

— Четох за онзи, който получил инфаркт преди две седмици. Какво е станало с другия?

— Жена му е болна. Той си взема отпуск по семейни причини. Обикновено не си разменяме хората, но приятелят ми бе осенен от интересна идея. Ако си вземеш отпуск от АБН, той може да те вземе назаем за известно време, докато човекът им се върне. Как би се почувствал, ако ти възложат да охраняваш президента?

Лицето на Маршъл доби тъжен вид. Не беше очаквал подобно предложение. Мразеше работата си зад бюрото, но според него стоенето в коридорите на Белия дом или на официални вечери също не бе сериозна работа. Искаше да се върне на бойното поле, да живее с прилива на адреналин всеки ден, да е полезен, като се бори с лошите. Беше се присъединил към АБН, за да направи света по-добър. И смяташе, че като телохранител на президента ще бъде безполезен, точно както е сега зад бюрото в Пентагона.

— Не знам — честно отвърна Маршъл. — Не съм обучаван за такава работа. Искам да се върна и да правя онова, което знам. Не съм гувернантка, нито чиновник. Искам да съм на бойното поле.

— И ще бъдеш — увери го Бил. — Просто не още. Трябва да мине известно време. Хората там те познават. Не искаме да те изпратим обратно, за да бъдеш заколен. Трябва да изчакаме, докато въздухът се проясни. Щеше да стане прекалено горещо за теб, ако не си беше тръгнал. А охраната на президента може да е приятна неутрална територия междувременно. Тези типове също си изкарват заплатите. Не са глезльовци. Би ли искал да се срещнеш с приятеля ми от тайните служби?

Маршъл кимна предпазливо, макар да не беше напълно сигурен. Работата просто не изглеждаше подходяща за него.

Три дни по-късно отиде да се запознае с Джак Вашингтон и го намери за невероятно чаровен и убедителен. От неговата уста работата звучеше не по-малко вълнуваща от тази, с която Маршъл се бе занимавал през последните шест години. Естествено, Маршъл не бе убеден, че това е вярно. Джак се опитваше да представи всичко в изключително привлекателна светлина и непрестанно му напомняше колко се отегчава зад бюрото, което улесни постигането на целта му.

— Значи наистина можете да ме вземете назаем в тайните служби? — попита Маршъл любопитно.

Не искаше да напуска АБН завинаги, и Джак го разбираше. А и Джак определено бе впечатлен по време на срещата им. Маршъл беше умен и бързо схващаше всеки намек. Изглеждаше доста представителен и бе много способен младеж.

— Мисля, че ако пусна в ход няколко връзки, ще мога да те взема назаем от АБН — предпазливо каза Джак.

Никога преди не беше правил това с агент на АБН, но искаше да опита.

— Позволете ми да съм съвсем откровен — каза Маршъл. — Охраняването не ме привлича и ако ми предложат работа под прикритие някъде в Южна Америка, веднага ще напусна. Но сте прав, вашето предложение е по-добро от кисненето зад бюро. Какво трябва да направя, за да ме одобрят за охраната на президента?

— Защо не ми изпратиш автобиография? Ще проведа няколко разговора с подходящите хора и ще им обясня колко се нуждая от теб. Мога да им го представя и като рядка възможност да се докопаме до един от хората на АБН. Преди няколко години направихме същото с човек от ЦРУ, а и с друг специален агент от ФБР преди десетина години. Случва се, макар и не често. Но понякога безбройните документи и предизвикателството си заслужават, ако човекът е подходящ.

— Бих искал да го направя. Така поне ще се махна от кабинета — съгласи се Маршъл, който започваше да харесва идеята. — Ако се наложи да остана тук още пет месеца или повече, ще полудея и може дори да напусна. Мислил съм по въпроса.

Джак не се изненада. Бил също го подозираше и не искаше да изгуби агента си.

— Е, не го прави — спокойно го посъветва Джак. — Може би новата работа ще реши проблема. И за двама ни. Изпрати ми документите си, а аз ще се погрижа да ти осигуря работата. Понякога просто трябва да проявиш творчество.

Маршъл кимна, внезапно заинтригуван, макар че отначало изобщо не се бе развълнувал. Той търсеше напрежение и копнееше за него още от самото си завръщане.

Не се чуха с Джак до края на октомври. Шефът на тайните служби първо говори с Бил и получи нужното одобрение от висшестоящите. Маршъл бе проучен и досието му направи добро впечатление. После Джак поиска от Бил да изготви договора за отпуск. След като дадеше съгласието си, Маршъл можеше да постъпи на работа в Белия дом. Длъжността бе престижна и когато Джак разказа подробно на бъдещия си служител какви са задълженията му, Маршъл дори се въодушеви. Знаеше, че няма да му е толкова интересно, колкото работата под прикритие, но все пак бе несравнимо по-добре от висенето зад бюрото. Нямаше търпение да се отърве от това, а и новото му назначение бе високо ценено.

След като документацията бе приведена в ред и одобрението се получи, Джак звънна на Маршъл и му нареди да се яви на работа в понеделник. Вече бяха попълнили мястото на другия агент, починал от инфаркт, с човек от тайните служби. Маршъл беше изключението. Щеше да замества мъжа, който се грижеше за болната си съпруга. За миг се зачуди дали колегите му щяха да негодуват, че е получил одобрение за охраната на президента, въпреки че е от друга служба. Е, дори и да беше така, щеше да се справи.

През първия си ден на новата работа Маршъл бе нервен. Не беше сигурен какво да очаква. След като се яви в Белия дом, му обясниха задълженията му и го разведоха из района, където щеше да работи, включително Овалния кабинет и частните покои.

При обиколката стигнаха само до определено място в частните покои, защото първата дама и децата вечеряха. Президентът бе отлетял за Ню Йорк с „Еър Форс 1“, за да произнесе реч в ООН, а съпругата му си бе останала у дома. Човекът, който го развеждаше, обясни, че тя често вечеряла с децата, когато не й се налагало да присъства на официални приеми. Обичала да е с тях. Децата бяха на шест и девет години. Семейството беше много важно за президентството и самият президент често играеше с децата си през уикенда. Това придаваше по-спокоен и семеен вид на сегашната администрация в Белия дом. Дъщерята на президента дори се промъкнала да гледа официална вечеря и бе снимана да наднича през перилата на елегантното стълбище. Снимката била невероятно сладка по думите на агентите от тайните служби, макар Маршъл да не я бе виждал. Той нямаше никакъв контакт с деца нито в живота си под прикритие, нито в действителния. Бебето му с Палома щеше да е първият.

Наредиха му да се яви за първа смяна. Той облече тъмния костюм, който си бе купил за работа, и пристигна рано за обиколката и инструктажа. При излизането му в отпуск от АБН Бил му пожела всичко хубаво и изрази надеждата си да е доволен от временната си мисия, но пък не чак дотам, че да зареже АБН завинаги. Обеща му да се чуват от време на време и го увери, че ако все още копнее да се върне в Южна Америка като агент под прикритие, шефовете му също го искат. Маршъл потвърди, че желанието му е непоколебимо. Междувременно възнамеряваше да свърши добра работа като охрана на президента.

— Накарай ни да се гордеем с теб — каза Бил Картър.

— Ще го направя, господине — обеща Маршъл усмихнато и тръгна.

През първата сутрин му наредиха да стои на определено място пред Овалния кабинет и да следва президента, ако той тръгне нанякъде. Трима други агенти от тайните служби застанаха наблизо. Не очакваха президента да се появи преди обяда, който щеше да се състои в семейната трапезария. Целият му следобед бе запълнен със срещи в Овалния кабинет. Шефът на Маршъл обясни, че президентът щял да си остане в Белия дом, в графика му имало важни конференции по телефона и лично, някои от тях с чуждестранни държавни глави.

Маршъл стоеше на мястото си от два часа и приличаше на статуя със „спагетите“ в ухото си, жаргонния израз за слушалката и микрофона, носени непрестанно от агентите, за да поддържат връзка. Маршъл се чувстваше дивашки отегчен и се мъчеше да не заспи прав. Покрай него минаха няколко хубави жени, които носеха документи, папки и таблети. Тъкмо се бе вторачил в обувките си, когато забеляза пред погледа му да се появяват две малки крачета в блестящи розови обувки с панделки. Маршъл незабавно вдигна очи и видя малко момиченце с руса коса, хваната на миши опашки, и с липсващи предни зъби. Детето го гледаше сериозно. Носеше сива пола и розов пуловер. Момиченцето прикова в него огромните си сини очи. Маршъл се впечатли от напрегнатия откровен поглед и се изненада, че шестгодишната дъщеря на президента се мотае наоколо без придружител.

— Никога преди не съм те виждала — каза малката спокойно. — Днес ли започна работа?

— Да, днес — потвърди той, както би отговорил, ако възрастен му зададеше същия въпрос.

Не беше сигурен как да се държи с детето, нито очакваше то да го разпитва.

— Харесва ли ти? — любезно попита момиченцето и той кимна, като се опита да сдържи усмивката си.

Хлапето приличаше на забавна малка фея.

— Да, много — отговори той. — Всички тук са много мили — добави, докато се чудеше дали тя често обикаля из Белия дом сама и защо не беше на училище.

— Казвам се Амелия. А там е баща ми — посочи тя към Овалния кабинет и Маршъл кимна. — Запозна ли се вече с баща ми?

— Всъщност, не още. Прекалено зает е.

Малката кимна сериозно, сякаш точно това очакваше, после отговори на незададения му въпрос.

— И аз обикновено съм заета, но сега в училище има шарка и мама не иска да се заразя. Ставаш целият на петна и те сърби. Някога боледувал ли си от шарка?

— Май да. Не мога да си спомня — сериозно отговори той, продължавайки с удоволствие разговора с новата си приятелка в розови обувчици.

— Е, аз не съм болна, така че няма да те заразя. Брат ми беше болен миналата година, но и тогава не се заразих, затова мама държи да ме предпази сега. Марта, която се грижи за нас, е хванала грип. А пък мама си прави косата и затова дойдох тук. Какъв ще бъдеш за Хелоуин?

Въпросът го изненада и той се разсмя.

— Не знам. Още не съм мислил.

Маршъл не беше се маскирал за Хелоуин от двайсет години.

— А би трябвало — сериозно каза хлапето. — Хелоуин е утре.

— А ти каква ще си? — попита той.

На Маршъл определено му беше приятно. Момиченцето беше умно и забавно и правеше отегчителното висене пред Овалния кабинет много по-весело.

— Мислех да съм Пепеляшка, но ми е ужасно трудно да ходя с онези обувки. Затова реших да съм мишка. Мога да си обуя балетните пантофки и да си сложа балетна поличка — ухили се тя и Маршъл се усмихна.

— Мишка в балетна поличка звучи чудесно.

— Брат ми ще е вампир. Татко му купи изкуствена кръв. Мама твърди, че всичко наоколо ще се оплеска — изкикоти се малката.

Представата как президентът на Съединените щати отива да купи изкуствена кръв за вампирския костюм на сина си се стори учудващо нормална за Маршъл. Всичко тук бе съвсем различно от онова, с което се занимаваше през последните шест години. Напомни му какво правеха другите хора, които имаха семеен живот и деца.

В същия миг вратата на Овалния кабинет се отвори и президентът пристъпи към тях, очевидно изненадан, че дъщеря му си бъбри с агента от тайните служби. Той погледна Маршъл и се усмихна, после изгледа момиченцето въпросително.

— Какво правиш тук съвсем сама, млада госпожице?

— Марта е болна, а мама си прави косата. Разказах му за изкуствената кръв, която купи за Брад. А той няма да се маскира — обясни малката, посочвайки Маршъл. — Забравил е, че утре е Хелоуин. Казах му за мишката.

— Мисля, че е почти време за обяд и мама ще се чуди къде си. Каза ли й, че идваш тук?

Президентът прозвуча като всеки друг баща и Амелия леко се смути.

— Заета е.

Момиченцето обичаше да се промъква и тайно да посещава баща си. Правеше го винаги, щом можеше.

— Ще те заведа горе — каза президентът и кимна дружелюбно на Маршъл. — Благодаря ви, че забавлявахте дъщеря ми. Тя има много приятели в Белия дом.

Той влезе в частния асансьор, а Амелия се обърна и помаха на Маршъл, преди да се качи.

— Утре ще дойда да ти покажа костюма ми! — обеща тя, а той й махна весело.

— Много е сладка, нали? — подхвърли една от помощничките на президента, докато минаваше покрай него с купчина книги в ръка. — И двамата с Брад са такива. Президентът има чудесни хлапета. Често идват тук. Това е едно от предимствата на службата.

Маршъл не бе изпитвал ентусиазъм от перспективата да работи за тайните служби, макар охраняването да не му се струваше така кошмарно отегчително като висенето в Пентагона. Но изобщо не бе очаквал семейната атмосфера, създадена от децата на президента. За негово огромно учудване очакваше с нетърпение да види Амелия, издокарана като мишка. Зачуди се дали хлапетата щяха да дойдат да си изпросят сладкиши в кабинета. Тази мисъл го накара да се почувства като част от семейството, а не само служител. Приятно му бе да си мисли колко човечни и обикновени хора са президентът и съпругата му.

Президентът се върна след десетина минути и стисна ръката на Маршъл.

— Надявам се, че Амелия не ви е подложила на разрит трета степен. Тя обича да си създава нови приятели.

— Не, беше много мила. Разказа ми за костюма си за Хелоуин и изкуствената кръв за сина ви.

— Подозирам, че утре ще се пролее солидно количество от кръвта. Най-вече по новото бяло канапе на майка му, което ще ме накисне в сериозна каша. Амелия смята, че утре би трябвало да дойда на работа костюмиран.

Президентът си бъбреше весело с новия агент и го преценяваше. Харесваше му фактът, че се бе отнесъл дружелюбно с дъщеря му, а и тя определено го беше харесала. Младежът наистина изглеждаше симпатичен.

— Мислех си, че Супермен може би е подходящ, но не знам как ще реагира пресата, когато види президента по клин.

И двамата се посмяха, после президентът се върна в Овалния кабинет, за да се срещне с държавен глава от Близкия изток. Маршъл вече знаеше, че британският премиер ще посети президента на следващия ден, макар вероятно не и маскиран за Хелоуин. Мисълта за президента в костюм на Супермен накара Маршъл да се засмее. Това облекчи напрежението от първия ден на новата работа, особено отговорна като тази. Беше напълно различна от обичайните му задачи под прикритие.

Маршъл не видя президента отново чак до края на деня. Филип Армстронг излезе от Овалния кабинет в седем часа, пожела лека нощ на всички и се усмихна на Маршъл.

— Добър ли беше първият ден? — попита той приятелски.

Новият агент му харесваше. Беше го намерил симпатичен още преди срещата му с Амелия. Маршъл кимна усмихнало.

— Много добър първи ден, господин президент. Благодаря ви. И ми бе приятно да се запозная с дъщеря ви.

— Към кого бяхте придаден преди? — попита Армстронг, като мислеше, че агентът вероятно е охранявал бивш президент или друга важна особа.

— Всъщност съм взет назаем от АБН. Шест години работих под прикритие в Южна Америка. През последните осем месеца бях в Пентагона и сега ме отпуснаха на тайните служби.

— Работата тук сигурно ви се струва ужасно отегчителна — отбеляза президентът, впечатлен от трудовия му стаж.

Момчетата от АБН, които работеха под прикритие, бяха елитът сред коравите мъже и водеха абсолютно различен живот, в тежки условия и изложени на постоянен риск.

— Не, господин президент. Просто е различно. В Пентагона е много по-тихо, отколкото тук.

Всъщност около него цял ден бе кипяла оживена дейност. Макар и нащрек, Маршъл бе пасивен наблюдател, освен ако президентът не се отправеше нанякъде, което той не бе направил. Бе прекалено зает в Овалния кабинет още от ранна сутрин, като се изключат няколкото минути, когато отведе дъщеря си горе.

— Е, добре дошъл в Белия дом. Надявам се да ти хареса. Радваме се, че си част от нашия екип — топло се усмихна президентът.

После Армстронг заговори с една от секретарките си, качи се в частния асансьор и се прибра горе. Изглеждаше спокоен и уравновесен семеен човек. Държа се мило с Маршъл и го накара да се почувства у дома си още през първия ден. Наистина беше симпатичен и проучванията доказваха, че мнозинството американци също смятаха така.

Когато си тръгна от Белия дом в края на смяната си, Маршъл призна, че бе изкарал хубав ден. Не преследваше бандити, не се опитваше да ги надхитри, нито уреждаше транспорта на тонове кокаин за Африка, Карибите или Съединените щати. Днес изкара просто обикновен ден, макар да работеше в Белия дом и да си бъбреше с президента на Съединените щати. Дори си помисли, че в крайна сметка тази работа няма да е толкова лоша, поне за известно време. А и му бе много приятно да се запознае с малкото момиченце. Той се усмихна, докато шофираше към обзаведения си апартамент в Джорджтаун, който тази вечер за първи път му заприлича на дом въпреки голите стени и спартанското обзавеждане. Маршъл се огледа наоколо и осъзна, че трябва да го направи малко по-уютен. Сякаш виждаше апартамента си с нови очи. И за първи път откак напусна Колумбия и научи за смъртта на Палома и бебето, той се почувства жив. Малкото момиченце с миши опашки и блестящи розови обувки бе докоснало сърцето му и бе направило деня му чудесен.