Даниел Стийл
Под прикритие (14)

14.

Маршъл и Ариана прекараха съботата в дома на Мак. Не излязоха, а тя бе необичайно тиха. Не сподели нищо с двамата мъже, но имаше чувството, че отново е отвлечена. Наоколо нямаше бунтовници, нито кутия, където да я заключват, но все пак бе хваната в капан. Отвсякъде можеше да я дебне опасност. Веднага щом я разпознаеха, щеше да е изложена на риск. Вероятно щеше да е така до края на живота й. А съвместното съжителство под един покрив с двама мъже в продължение на дни я връщаше към спомените за Хорхе и хората му, макар сега положението да бе различно. Мак и Маршъл бяха изключително мили с нея, но пък и Хорхе се бе държал мило. Тя не искаше отново да я завладее стокхолмският синдром. Обзета от клаустрофобия и тревога, вечерта тя звънна на Яел и му разказа, че братът на Хорхе е изпратил хората си по петите й, вероятно след като бе видял снимката й от приема на „Диор“. Снимката се бе появила в интернет заедно с историята й. Тя се чудеше дали Луис я бе чакал да изскочи на бял свят, за да се нахвърли върху нея. Заради нея той бе изгубил правителствения си пост. А сега бе в неизвестност, което правеше положението й още по-опасно. Сподели с Яел, че се чувства хваната в капан и уплашена. Той я изслуша мълчаливо. Ситуацията беше ужасна, особено след усърдната работа на Ариана да превъзмогне миналото. Тъкмо си бе възвърнала свободата, а сега отново я губеше, може би завинаги. Бремето й изглеждаше кошмарно. Яел долови мъката в гласа й.

— Чувстваш ли се виновна? — попита я той. — За брата на Хорхе или нещо друго? За нищо не си виновна. Никога не си била.

Той искаше да се увери, че Ариана разбира това. Звукът на спокойния му глас я фокусира.

— Не — бавно отговори тя, след като се замисли за няколко мига. — Просто съм уплашена и тъжна, защото никога няма да имам нормален живот. А тъкмо започнах да се забавлявам. Струваше ми се, че съм свободна. Исках да си намеря работа. А сега всичко се обърка.

Точно както когато я бяха отвлекли.

— Тук са страшно мили с мен. Но не мога да правя нищо. Смятам да се върна в манастира, когато се прибера в Щатите. Може да стана монахиня — избъбри тя отчаяно.

Муньос и хората му нямаше да я открият в манастира и там щеше да живее на спокойствие. Беше на двайсет и пет, но имаше чувството, че животът й е свършил. И в много отношения беше така. Животът й приключи в деня, когато потеглиха към Аржентина. Това бе най-лошото, което някога й се беше случвало, с изключение на смъртта на майка й. Пътуването бе сложило край на живота на баща й, а сега и на нейния.

— Нещата ще се успокоят. Луис няма винаги да те издирва — изтъкна Яел. — Не разполага нито с достатъчно хора, нито с пари.

Но и двамата знаеха, че ако той се съюзи с наркобароните, което може вече да беше направил, щеше да разполага с неограничено количество пари, а може би и с достатъчно бандити, за да й отмъсти, ако не друго.

— Той си има други проблеми, много по-сериозни, отколкото да мъсти за брат си — опита се да я успокои Яел. — А ако се е тревожел да не бъде разкрит, това вече стана. Сега ще се крие някъде. В Боливия, Чили, Еквадор, Колумбия, бог знае къде. Рано или късно ще се откаже от теб. Но няма съмнение, че трябва да внимаваш известно време. Може би доста време.

А това нямаше да е лесно за нея.

За Маршъл нещата стояха различно. Ако някой от бандитите го беше снимал, можеха да го идентифицират и да разберат от източниците си, че е бил агент. Но той доброволно бе рискувал живота си безброй пъти, работейки под прикритие. Ариана не беше го правила. Бе въвлечена във всичко това против волята си.

— Утре вечер се връщаме в Щатите, за да се срещнем с ЦРУ във Вашингтон в понеделник — съобщи тя на психиатъра.

Отново стари спомени за ужасните времена, когато ЦРУ бе част от всекидневието й.

— Надявам се скоро да ми позволят да се върна в Париж — промълви тъжно, но очевидно не вярваше, че това ще стане.

— Ще трябва да промениш доста неща, ако ти позволят — прямо каза Яел. — Тук нямаш никаква защита. Може би трябва да наемеш този пенсиониран агент за бодигард — добави той сериозно.

Разбира се, Ариана щеше да се нуждае от много повече охранители, но за щастие, тя можеше да си го позволи.

— Той може да използва само едната си ръка — подметна тя, а Яел се засмя.

— Повярвай ми, тези хора са смъртоносни оръжия дори без ръце. Тренирани са да оцеляват. Той може да ти помогне. Сериозно. Нуждаеш се от яка охранителна система около себе си. Налага се и да се покриеш за известно време, докато Муньос се появи отново, изчезне завинаги или бъде убит. И трите са възможни. А междувременно, трябва да действаш разумно. Знаеш, че можеш да оцелееш. Всичко ще бъде наред. Различно е от миналия път. Имаш добра охрана, не си заложница и не си оставена на милостта на похитителите си — напомни й той.

— Хранят ме и ме държат далеч от лошите — каза тя. — Също като Хорхе.

— Не — настоя той. — Съвсем различно е. Границите са ясно очертани, а също и участниците. Добрите са агентите и човекът от Скотланд Ярд. Лошите са другите. Последния път лошите се преструваха на добри. И това те обърка. Този път отборите са ясни и всеки прави онова, което трябва. Лошите искат да те пипнат и да те наранят. Добрите искат да те предпазят. И не зависиш от никого за храна — напомни й той, защото и най-дребните подробности имаха значение. — Можеш да си поръчаш пица. Дори и шампанско, ако искаш. Наистина е различно, Ариана. Знам, че е ужасно, несправедливо и стресиращо, но все пак имаш някакъв контрол. Можеш да избираш. И да решиш как искаш да бъдеш защитавана. С Хорхе нямаше избор. Той имаше пълна власт над теб.

Ариана въздъхна замислено. Яел беше прав, но положението никак не й харесваше.

Докато тя говореше с психиатъра, Маршъл и Мак пиеха кафе в кухнята, също както в старите времена, когато работеха заедно по някой случай.

— Как се справя тя според теб? — попита Мак.

Маршъл не беше сигурен. Виждаше колко стресирана е, но Ариана не споделяше нищо с него.

— Трудно й е, а и я връща във времето, когато е била отвлечена — отговори той.

Беше забелязал ужаса в очите й още от момента, когато се приближи до нея в Париж. Слава богу, беше тръгнала с него, без да я насилва. По някаква причина, която нито той, нито Ариана разбираха, тя му се беше доверила. Ако не го беше направила, вероятно вече щеше да е мъртва.

— Тя тъкмо беше приключила работата си с психиатъра, а сега отново затъна.

Ариана изглеждаше депресирана и Маршъл не я винеше. Беше забелязал, че тя почти не се хранеше и бе много слаба.

— Какво мислиш, че ще ти кажат момчетата във Вашингтон?

— Да изчезнем от хорските погледи, поне за известно време. Вероятно ще я скрият някъде. Не смятам, че ще й позволят да се върне в Париж и да живее сама. Това би било лудост.

Мак се съгласи с преценката му. Ариана не можеше да остане в стаята му за гости завинаги, макар че това би му харесало. От години в живота му нямаше жена. Беше изкарал дълга връзка с агентка от друг отдел, но постепенно се отчуждиха и тя тръгна с друг. Мак беше заклет ерген и се шегуваше с това. Работата не му оставяше много време за забавления или жени, но той нямаше нищо против. Задачите му винаги бяха по-важни за него от всичко останало. Маршъл бе същият, но после срещна Палома. Дотогава жените не бяха приоритет в живота му, само борбата със злото. Тази борба бе единственото важно нещо и за Мак, и за Маршъл в продължение на години.

— Ами ти? Ти също трябва да внимаваш известно време — бащински го посъветва Мак.

Винаги го беше харесвал, беше страхотен агент и свестен човек. Работеха отлично заедно, а и си прекарваха чудесно.

— Мога да се грижа за себе си — отвърна Маршъл, като погледна безполезната си лява ръка. — Дори и с тази ръка — добави.

И двамата знаеха, че ако се наложи, той щеше да използва пистолета, който бе прибрал в джоба си.

— Шибан късмет — отбеляза Мак и кимна към ръката му.

— Може би не. Никога нямаше да си простя, ако бяха убили Амелия Армстронг, защото не съм реагирал достатъчно бързо. Или пък майка й. Тя беше бременна в осмия месец.

— Значи си герой — подхвърли Мак насмешливо. — Значи лошите ще спечелят сега, щом няма да се биеш с тях.

— Нищо подобно. Ние с теб сме заменими, Мак. Добри сме в работата си, но такива са и мнозина други. В крайна сметка ще надделеем. Просто трябва да продължаваме борбата.

— Те също не мирясват. Избиха много свестни хора през годините — каза Мак тъжно.

— Иронично е, че това, което ме унищожи накрая, беше случаен стрелец. Излязъл от лудницата шест месеца по-рано. Поне да беше някой умен престъпник, който да има мотив да ме застреля. А това изглежда адски тъпо. Все едно да загинеш, като паднеш във ваната.

— Не съвсем — ухили се Мак. — Защитавал си президента на Съединените щати. Доста различно е.

Маршъл се усмихна. Ариана влезе в кухнята след разговора с Яел и си направи чаша чай. Изглеждаше по-спокойна.

— Мога ли да помогна с нещо? — предложи тя, като се настани до масата.

Започваше да се чувства удобно с двамата мъже, особено след като чу уверенията на Яел. Той винаги й помагаше.

— Да — ухили се Мак. — Почисти къщата ми, жено. И не забравяй да измиеш прозорците и подовете. Не очакваш да живея в тая кочина завинаги, нали?

Ариана се засмя. Наемът на апартамента й в Париж включваше и чистачка, която идваше два пъти седмично. Ариана мразеше домакинската работа, пък и никога през живота й не се бе налагало да се занимава с нея, вечно други хора я вършеха.

— Не ме бива много — призна тя, а Мак се намръщи престорено.

— Никое от днешните момичета не го бива. Пфу, модерни жени! За нищо не стават. Знаят само да пазаруват и да си правят маникюра. А ние какво да правим? Готвене, чистене, пране, миене на подове — ето това е истинската жена!

Ариана се усмихна широко. Страшно харесваше Мак. Невъзможно бе да не го заобичаш. Струваше й се тъжно, че е сам, без съпруга и деца, но Маршъл й беше казал, че има много други агенти като него. В живота им нямаше място за брак, връзка и романтика. А и работата им се отразяваше зле на жените им. Когато го каза, той се сети за Палома. Тя бе загубила живота си заради него.

Поговориха известно време, после тя се качи горе да си събере багажа. Мак сготви прочутата си яхния, като метна вътре цялото съдържание на хладилника, с изключение на няколко лимона и купички с шоколадов пудинг. Обикновено в хладилника му имаше само остатъци от риба и чипс или друга готова храна, която си бе купил на път за вкъщи, но не бе доял.

Той извади и бутилка хубаво вино, но Ариана отпи само глътка. Притесняваше се заради пътуването до Вашингтон на другия ден и срещата с ЦРУ в понеделник.

— Всичко ще е наред — увери я Мак, но тя не беше толкова сигурна.

На следващата сутрин Мак се сбогува с тях на летището и преглътна буцата в гърлото си, когато прегърна Маршъл. Тормозеше го ужасното чувство, че никога вече няма да го види, а преди не бе изпитвал подобно нещо.

— Грижи се за себе си, момче — каза той с предрезгавял глас.

Те предадоха багажа си и вкараха Стенли в клетката му. Лили щеше да пътува с тях в салона, в пътническата чанта, която Мак им беше купил. Ариана застана на гишето и показа паспорта си, а двамата мъже заговориха тихо.

— Чудесна двойка сте — прошепна Мак. — Можеш да намериш някоя много по-лоша и вероятно си го правил.

Той искрено харесваше Ариана, а обичаше Маршъл и му се възхищаваше. Смяташе момичето за интелигентно и дискретно, напълно лишено от превзетост и снобизъм, особено като се имаше предвид произходът й.

— Много смешно — изсумтя Маршъл и се намръщи.

Държеше се като агент на служба, макар вече да не бе такъв. Мисията му беше да откара Ариана здрава и читава до Вашингтон и да я предаде в ръцете на ЦРУ. Не възнамеряваше да гледа на нея като на жена. Тя беше потенциална жертва, която се нуждаеше от защита, а това бе неговата работа, официално или не.

— Но трябва да научиш жената да готви. Иначе ще е безполезна за теб.

Двамата се засмяха, а след миг Ариана се присъедини към тях с бордната си карта и чантата с Лили. Тя имаше само един малък куфар, в който бе прибрала покупките от „Харъдс“. Всичките й вещи бяха останали в Париж, макар да не бяха много. Животът й във френската столица бе семпъл и доскоро се състоеше само от работата й с Яел.

Ариана прегърна Мак, благодари му за гостоприемството и изрази тъгата си, че се разделяха.

— Следващия път ще спиш в моята стая — намигна й той, с което я разсмя.

Знаеше, че Мак само се преструва, че флиртува с нея. И двамата мъже се държаха с любезност и уважение. Яел беше прав. Сегашното положение изобщо не приличаше на живота й по време на пленничеството. И тя изпита дълбока благодарност и към двамата.

— Грижете се за себе си. Бъдете добрички — бяха последните думи на Мак, който не ги изпусна от поглед, докато минаваха през проверката.

Това му беше стар навик. Можеше да използва значката си от Скотланд Ярд, за да ги преведе, но не го направи. Знаеше, че Маршъл ще се справи идеално. Чувстваше се тъжен, че си тръгваха. Измъчваше го ужасното чувство, че вижда приятеля си за последен път, макар да не знаеше защо. Маршъл му махна, преди да се скрие от погледа му. Очите на Мак бяха навлажнени, когато подкара към дома си. Сърцето му се сви при вида на празната къща и чиниите от закуската в мивката. Сипа си силно питие, за да успокои тревогата за приятеля си. Надяваше се всичко да е наред и нищо лошо да не се случи с него или момичето.

 

 

Ариана се отби в едно от магазинчетата на летището и купи испански, френски и американски „Вог“, „Тайм“ и международния „Хералд Трибюн“. После се качиха в самолета и се настаниха удобно в първа класа. Обикновено Маршъл пътуваше в туристическа, но сега ЦРУ им бе осигурило първа заради безопасността. Искаха Маршъл да е колкото се може по-близо до Ариана и да не я изпуска от поглед.

— Имаш късмет, че не те настаниха в багажното заедно с мен — пошегува се той, а тя вдигна поглед от списанието и се усмихна.

Засега всичко вървеше добре и той се замисли за Мак, докато излитаха. Ужасно се зарадва на срещата им. Липсваха му старите дни, когато понякога работеха заедно. Мак беше чудесен партньор и един от най-умните и смели хора, които познаваше. Човек не можеше да го отгатне по небрежния му вид, вехтите костюми от туид и вечно рошавата коса. Мак приличаше на завеян професор, но бе най-бързият стрелец, когото Маршъл някога беше виждал. Беше убил трима мъже за секунди и бе очистил четвъртия с нож със светкавична бързина. Това силно впечатли Маршъл и двамата станаха добри приятели. Обеща си да намери време да се види с него отново, когато се върне в Париж и започне обиколка из Европа.

Ариана беше мълчалива и хапна съвсем малко. Зачете се в списанията, а след няколко минути заспа. Маршъл я зави нежно с одеялото, а стюардесата се усмихна и се зачуди дали не бяха младоженци. Никога не би й дошло наум, че двойката пред нея са бивш агент на АБН и преследвана жена, които отиваха на среща с ЦРУ.

Два часа по-късно Ариана се събуди, забеляза одеялото и му благодари със сънлива усмивка. Той гледаше филм, но го спря и свали слушалките.

— Добре ли си? — попита загрижено.

Тревожеше се какво ли се въртеше в главата й и колко стресирана беше. Тя се отпусна назад и въздъхна.

— Нервна съм заради утрешния ден — призна тихо. — Какво ще правят с мен? Не искам да ме заключат, за да ме държат в безопасност.

Маршъл също не желаеше това. Не беше справедливо към младата жена. Тя се нуждаеше от живот. Изобщо не му дойде наум, че и той самият не бе имал личен живот от дълго време. Не беше се радвал и на женска компания след смъртта на Палома преди три години. Понякога му се струваше, че цялата трагедия бе станала само преди дни. Не беше поглеждал друга жена оттогава и бе сигурен, че никога вече няма да го направи. Беше прекалено болезнено да изгубиш човек, когото обичаш. При това любимата му бе загинала заради него. Винаги щеше да го измъчва вина и да усеща кръвта на Палома и бебето им по ръцете си.

— Вероятно просто ще ти дадат охрана за известно време. Може да се наложи да си наемеш и лични телохранители. Мога да ти помогна да намериш, ако искаш. Има много свестни хора с дребни наранявания, които вече не могат да работят за АБН или ЦРУ, затова действат в частния сектор. Доста бивши агенти се занимават с охрана, след като се пенсионират.

— И ти ли с това се занимаваш? — попита тя любопитно.

Маршъл беше изключително дискретен и никога не говореше за раняването или личния си живот. Ариана знаеше, че бе пристигнал в Париж за няколко месеца, но нямаше представа защо. Чу го да споделя с Мак, че лявата му ръка е пострадала, ранена от куршум, предназначен за семейството на президента, докато работел в тайните служби, но самият той никога не й бе доверявал този факт.

— Не, аз приключих — простичко отговори той.

Не изглеждаше огорчен, а просто наясно с действителността.

— Стават гадории, както казват хората. Няма да съм честен, ако предлагам услугите на еднорък бодигард. Е, може би на половин цена — ухили се той, а тя потръпна от зловещата му шега.

Ариана знаеше, че му е доста трудно да използва лявата си ръка, но все пак бе спасил живота й в Париж.

— Бях късметлия дълго време. Лошите щяха да ме пипнат рано или късно. Вбесих опасни типове, докато работех под прикритие. Не можеш да правиш това безнаказано. Понякога съдбата се намесва.

Маршъл очевидно бе настроен философски и се бе примирил с инвалидността си. Надали му беше лесно, тъй като беше твърде млад. Тъкмо бе навършил трийсет и една, само шест години по-възрастен от нея.

— Какво възнамеряваш да правиш сега? — поинтересува се тя.

— Да попътувам. Да правя неща, за които нямах време, докато работех. Не съм вземал отпуск от години.

Благодарение на значителното увеличение на пенсията си той можеше да прави каквото си иска, освен да работи като агент.

— Понякога си мисля, че бих искал да стана преподавател. Знам много за Южна Америка. Мога да преподавам външна политика или нещо подобно. Ще го реша някой ден. А ти?

Маршъл бе наясно, че Ариана не се нуждаеше да работи за прехраната си, и се чудеше какво ли прави със свободното си време, по-точно щеше да прави, когато отново е свободна.

— Исках да вляза в света на модата. Работех в модно списание преди да заминем за Аржентина. И много ми харесваше. Щеше ми се да се захвана с нещо подобно, но досега не бях готова. Възнамерявах да си потърся работа в някое списание в Париж. Но сега не знам какво ще ми позволят да правя.

После му разказа как бе живяла почти цяла година в „Света Гертруда“.

— Монашеският живот винаги ми се е струвал тъжен и загуба на време — вметна предпазливо той, защото не искаше да я обиди, а тя незабавно поклати глава.

— Наистина не е. Честна дума. Монахините се забавляват, животът им е хубав и са чудесни. Обичах живота си там. Научиха ме как да отглеждам зеленчуци.

Тя се усмихна, като си припомни майка Елизабет, сестра Пол, сестра Мариана и останалите.

— Тогава можеш да станеш градинарка — подкачи я Маршъл.

— Бях ужасна в беленето на картофи — призна тя. — Известно време си мислех, че бях отведена в манастира от някаква божествена сила, но игуменката ме убеди, че не е така. Просто се страхувах да се върна в света и тя го знаеше. След това пристигнах в Париж, за да работя с Яел ле Флок. Радвам се, че го направих. Но виж къде се озовах сега. Бягам от похитители и бунтовници. Явно така ми е било писано.

После се загледаха във филма и кацнаха във Вашингтон навреме. Минаха бързо през митницата и проверката. Посрещнаха ги двама агенти на ЦРУ и ги отведоха в „Четири сезона“ в Джорджтаун, където ги настаниха в апартамент с две спални и обща дневна. Пред вратата им стоеше на пост агент.

— Пътуването с теб определено е интересно преживяване — пошегува се Маршъл. — Последния път, когато ме върнаха от мисия, ме настаниха в хотел на летището.

Сега им бяха резервирали двоен апартамент, за да може Маршъл да наблюдава Ариана. Агентът пред вратата бе за всеки случай. Бе малко вероятно някой да е узнал за присъствието на Ариана тук, но държаха да се уверят, че е в безопасност. Нямаше да имат никакво извинение, ако някой я отвлече или убие под носа им на американска земя. Последния път, когато беше отвлечена, вината не беше тяхна, но този път нищо не се знаеше.

Препоръчаха им да си останат за вечеря в хотела и Маршъл поръча чийзбургер за себе си и салата за Ариана от румсървис. Управата на хотела разреши да задържат и двете кучета в апартамента.

Маршъл носеше дневниците и писмата в куфарчето си. Бе оставил очуканата тенекиена кутия при Мак. Не се нуждаеха от нея, а и видът й щеше да травмира Ариана. Той й предложи да й направи копия от писмата, преди да ги предаде на ЦРУ, но тя отказа. Беше сложила край на миналото. Не искаше да ги види отново и да провали постигнатото с Яел.

Изгледаха един филм във всекидневната, после и двамата си легнаха рано. Лили спа в леглото на господарката си, а Стенли се опъна на канапето в дневната. Маршъл се засмя, когато го оставиха да хърка доволно.

— И на него му харесва да пътува с теб.

Ариана лежа будна дълго време, чудеше се какво ще стане на следващия ден, дали ще научат нещо ново. Може би с помощта на някакво чудо братът на Хорхе щеше да бъде намерен, а тя — свободна. Но пък бе прекалено да се надява на подобно нещо. Сам Адамс им се беше обадил, когато пристигнаха. Трябваше да се явят в офиса на ЦРУ в Маклийн, Вирджиния, на няколко километра от Вашингтон, в девет и половина.

Ариана стана в шест. Поръча си кафе и седна да прочете „Вашингтон Поуст“ в компанията на двете кучета. Малко по-късно Маршъл излезе от спалнята си и отиде да разходи кучетата.

После закусиха заедно. Облякоха се, оставиха животните в хотела и се качиха в колата на ЦРУ, която ги очакваше долу. Ариана носеше черна пола и пуловер, които бе купила в „Харъдс“ специално за срещата, а Маршъл облече костюма, донесен му от агента на Мак от Париж. Изглеждаха сериозни и вдъхващи доверие. Ариана бе доста нервна, когато влязоха вътре. Сам Адамс ги очакваше и двамата с Маршъл се ръкуваха. После агентът от ЦРУ прегърна Ариана и след няколко минути агентите по случая им влязоха в стаята. Положението беше същото. Все още нямаше и следа от Муньос. Криеше се някъде, вероятно в Южна Америка, но можеше да е и къде ли не другаде. От ЦРУ смятаха, че той навярно обвинява Ариана за провала на мисията му и смъртта на неговия брат. А също и че се бои от информацията, с която тя разполагаше според него. Знаеха, че е отмъстителен тип, също като Хорхе. Сам Адамс бе на мнение, че Луис е по-умен от брат си, а и определено имаше повече връзки, след като успешно бе играл двойна игра толкова време.

— Имаме основателна причина за тревога — заяви един от хората на Сам.

Агентите бяха изготвили план, който Сам одобри. Маршъл го изслуша, без да промълви и дума. Досещаше се какво предстои, но се надяваше да греши.

— В сериозна опасност сте, госпожице Грегъри. И докато нещо не се промени — например да открием Луис Муньос, да го сложим зад решетките или да го очистим, — не можем да ви осигурим защитата, от която се нуждаете. Видяхте какво едва не стана в Париж. И сигурно ще се случи отново. Щом ви открият, ще се опитат пак да ви отвлекат. Този път няма да е за откуп, а за отмъщение. Може да ви оставят жива достатъчно дълго, за да им прехвърлите пари, с които да финансират каузата си, а после ще ви убият. Рискът е много по-голям отпреди. Още не сме наясно кой точно участва в екипа на Муньос и кои други правителствени лица, неизвестни за нас, биха изпълнили заповедите му или биха му свършили мръсната работа.

Четиримата бандити в Париж бяха вербувани из цяла Южна Америка сред наемници, бунтовници и професионални убийци.

— Застрашена сте от адски лоши хора — добави агентът, а Ариана пребледня.

— И какво да правя? Да се крия до края на живота си? Как е възможно?

Тя определено не желаеше такъв живот. Предпочиташе да умре, отколкото да се крие завинаги. Маршъл се разтревожи, когато видя отчаяното й лице. Разбираше как се чувстваше, особено на нейната възраст. Животът й тъкмо бе започнал отново, а те искаха да го превърнат в затвор.

— Не е нужно да се криеш до края на живота си — нежно я успокои Сам. — Ще е само за известно време. За няколко години. Искаме да ти помогнем, Ариана. Знам, че е трудно. Доведохме те тук, за да ти предложим включване в програмата за защита на свидетели. На много елитно ниво, с максимална охрана, но по начин, удобен за теб. Така ще можем да гарантираме безопасността ти. Ще се погрижим за всичко.

— Като да се преместя в Монтана и да се преструвам на друг човек? — попита тя ужасено, а мъжете около масата кимнаха.

От очите й бликнаха сълзи.

— Но какво ще правя там? Ще бъда съвсем сама.

Това й звучеше като съдба, по-страшна от смъртта. Не заради мястото, а заради начина, по който щеше да й се наложи да живее. Скрита, под чуждо име, с непознати, които никога нямаше да узнаят истината за самоличността й. Щеше да живее в лъжа. И за колко време?

— Ще ти помогнем да си наемеш хора, ще ти дадем на разположение няколко агенти, докато се приспособиш, но се надяваме да не се нуждаеш от тях там. Държим да си в безопасност, докато нещо не се промени тук или в Аржентина с Муньос. Естествено, ще продължим да го издирваме. Може и да не отнеме много време да го открием — опита се да я окуражи Сам.

Сълзите се стекоха по бузите й. Маршъл ужасно искаше да я утеши, но нямаше какво да каже, а и знаеше, че хората от ЦРУ бяха прави. Той също би избрал подобен план за нея. За Ариана бе прекалено опасно да е пред хорските погледи и това можеше да продължи дълго време.

— Ами ако не се съглася? — попита тя с упорития вид и държане на съвсем младо момиче.

— Ще поемеш много голям риск. Спомни си какво преживяхте в Париж. Ще ти помогнем да си избереш място за живеене — има няколко, които ще ти препоръчаме. В малки провинциални градчета, в щати с почти несъществуваща престъпност, където няма да привличаш внимание. Очевидно не става дума за градове като Вашингтон или Ню Йорк.

Ариана само се бе пошегувала с Монтана, но бе уцелила право в десетката. Уайоминг беше един от любимите щати на програмата за защита на свидетели.

— Наистина смятаме, че това е най-мъдрото решение за теб сега. По принцип програмата за защита на свидетели е предназначена за хора, на които предстои да дават показания на дело и трябва да ги пазим дотогава. Твоят случай е различен, защото си потенциална жертва за хора, които са те отвличали и преди, целта ни е да те предпазим от тях. Ако в даден момент успеем да стигнем до дело, ще те призовем да дадеш показания. Но най-вече се грижим за безопасността ти.

Сам добави, че още преди да й отправят предложението за програмата за защита на свидетели, бяха минали по надлежния ред, за да задействат всичко незабавно. Още докато тя беше в Лондон, бяха получили одобрение от министерството на правосъдието за приемането на Ариана и Маршъл в програмата. После одобрението бе потвърдено от щатската прокуратура в съответствие с обичайните им процедури. Сам бе помолил всички агенции да ускорят процеса. Ариана се шокира, когато чу, че въпросът вече е уреден, това определено я разстрои.

Нямаше кой да я посъветва какво да прави. Беше съвсем сама, нямаше помощ отникъде. И бе прекалено млада, за да вземе подобно сериозно решение, което можеше да повлияе на целия й живот и оцеляването й.

— Защо не помислиш един-два дни по въпроса? Знаем, че решението не е лесно. Ще ти дадем списък с местата, които избрахме. Ще направим всичко възможно да направим живота ти по-лек. Можем да помогнем и на двама ви да си намерите работа, ще ви осигурим жилище и издръжка от шейсет хиляди на година. Ще подготвим всички документи и ще ви осигурим правна помощ, ако смятате, че се нуждаете от нея.

Зави й се свят, докато слушаше. Положението бе идиотско, защото бе наследила страшно много пари от баща си и можеше да си уреди изключително удобен живот навсякъде, където би искала. Но кимна в потвърждение и все още изглеждаше изпаднала в шок, когато излязоха от офиса.

Маршъл бе предал дневниците и писмата на Сам преди събранието. Сега агентът се обърна към него.

— Мнението ни е същото и за теб, Евърет. В момента и ти си изложен на сериозен риск. Ако някои от четиримата бандити, които видя в Париж, те е снимал, хората на Муньос ще се втурнат по петите ти за нула време. Настоявам и ти да си в програмата за защита на свидетели. С госпожица Грегъри, когато тя си избере място, или пък сам. Зависи си от вас двамата.

Сам им връчи списъка с предпочитаните места и щати.

— Искаш да изолираш и мен? — изненада се Маршъл, а Сам кимна.

— Имаш не по-малко причини от нея да се включиш в програмата. Може би дори повече, като се има предвид предишната ти дейност. А вече те видяха и с нея — сериозно му напомни Адамс.

Той изведе Маршъл и Ариана от стаята и ги покани в кабинета си, където продължиха да обсъждат проблема. Ариана се мъчеше да потисне сълзите си, а Маршъл изглеждаше мрачен.

— Все едно ме изпращате в затвора или в Сибир — оплака се тя на Сам.

— Става дума за спасяването на живота ти — изтъкна успокоително той. — Положихме неимоверни усилия да те измъкнем от лагера на Хорхе. Не искаме да те изгубим сега.

Агентът знаеше, че това можеше да стане много лесно, а и Маршъл бе наясно, че е така.

Слязоха долу до чакащата ги кола и Ариана избухна в сълзи и плака по време на целия път до хотела. Маршъл мразеше да я гледа толкова тъжна и отчаяна, и когато се върнаха в апартамента, я прегърна.

— Знам, че звучи ужасно. Но няма да е толкова зле. И няма да е завинаги. Хора като мен откриват типове като Муньос непрекъснато. Просто трябва да им дадеш време да си свършат работата. А сега и аз съм в същата лодка като теб. Искат да заключат и мен. Да ме изпратят в Сибир, както каза.

Но Маршъл не изглеждаше отчаян като нея, а само объркан. Беше свикнал да го изпращат на много по-лоши места и при по-опасни условия за дълги периоди от време.

— Съжалявам — пророни тя нещастно и си издуха носа в кърпичката, която Маршъл й подаде. — Всичко е по моя вина.

— Не, не е. Точно с такива неща се занимавах докато работех. От години разни типове се опитват да ме очистят. Напуснах Колумбия поради изтичане на информация. Наложи ми се да се изнеса оттам в рамките на няколко минути. Имах жена и бебе на път. Брат й беше наркобарон, в чийто лагер бях проникнал три години по-рано. Той уби и нея, и детето в деня, когато заминах. Тези хора не си играят игрички. Сам е прав. Муньос ще те убие, ако може. Нека не му разрешаваме да го направи. Предстои ти дълъг живот, а криенето ще продължи само известно време — увери я той в опит да представи положението в по-розова светлина.

— Може да минат години — изхлипа тя и отново си издуха носа.

Не можеше да спре да плаче, като помислеше какво бъдеще я очакваше. После го погледна в очите и попита:

— Ще дойдеш ли с мен?

Маршъл бе станал единственият й приятел, а и мисълта „да изчезне“ сама я ужасяваше. Ако беше с него, поне щеше да има близък човек, а и се чувстваше в безопасност в негово присъствие. Само дето се натъжи още повече, когато чу за жена му и бебето.

— Съжалявам за това, което ти се е случило. Защо тези хора са толкова зли?

— Просто са си такива. Нямат морал, нито съвест, само извратени идеи. Мотивирани са от пари или власт, или и двете. Това корумпира хората. Предполагам, че някои от тях просто са си родени такива.

Бе видял страшно много през годините си в АБН и то бе изписано в очите му.

Маршъл й подаде чаша вода и седнаха да прегледат списъка с възможните места. Уайоминг беше на първо място, следван от щат Вашингтон, после Аляска, Северна и Южна Дакота, Монтана, Оклахома, Арканзас и Ню Мексико. Бяха все провинциални фермерски щати, които никак не й се нравеха, и тя отново избухна в сълзи. После се замисли за Уайоминг.

— Исках да живея в ранчо, когато бях малка. За около десет минути — усмихна се тя през сълзи. — Яздех много като дете. Може да се захванем с коневъдство.

Всъщност нямаше никакъв мерак за това, но поне изглеждаше малко по-привлекателно. Щеше да има с какво да се занимава, ако купеха коне и започнеше да язди отново.

— Ако изберем място в близост до университетско градче, мога да дойда с теб и да преподавам, ако ми позволят — каза Маршъл замислено. — Едва ли ще мога да ти помогна с нещо в ранчото — унило се усмихна той и посочи лявата си ръка.

— Навремето имах учител по езда с една ръка — изтъкна Ариана. — Беше най-добрият учител, който някога съм имала — добави искрено.

— Все пак ще оставя конете за теб — ухили се Маршъл.

Беше готов да замине с нея. Това я поуспокои, но трябваше да помисли сериозно по въпроса. Излязоха на разходка в парка Рок Крийк, придружени от четирима агенти, и отново обсъдиха плана. И двамата единодушно предпочетоха Уайоминг. Идеята за коневъдството започна да се харесва на Ариана, стига да й се наложеше да се занимава с него само година-две или дори по-кратко, ако извадеха късмет и Луис бъдеше заловен. Маршъл почти бе успял да я убеди, че така и щеше да стане. Той се надяваше да излезе прав, но бе напълно възможно Муньос да изчезне за много години, дори завинаги, и тя да бъде принудена да остане в Уайоминг.

— Какво искаш да преподаваш? — попита го Ариана.

— Политология. Специалност южноамериканските страни. Мога да преподавам и испански, ако не ми предложат друго. Но бих предпочел политологията.

Маршъл бе готов да се заеме с работа отново, а и му харесваше идеята да влезе в програмата заедно с Ариана. И той не желаеше да е сам. По принцип беше самостоятелен и независим, но отиването на съвсем ново място, където нямаше да познава абсолютно никого, му се стори крайно непривлекателно. Беше правил нещо подобно в работата си под прикритие, когато се бе вживявал в различни роли, но тогава то бе много по-вълнуващо. Бе активен и оцеляваше благодарение на хитростта и бързината си. Предстоеше му много по-кротко и безинтересно съществуване, наистина по-удобно от повечето места, където бе живял под прикритие. Но нямаше да е толкова зает, а необходимостта да е нащрек щеше да му липсва. Той разказа на Ариана за лагера на Раул в джунглата и тя си позволи да го попита за Палома. Видя, че темата все още е болезнена за него. По същия начин споменаването на Хорхе я разстройваше.

На следващата сутрин звъннаха на Сам и го помолиха да дойде в хотела. Маршъл заговори от името и на двамата. Съобщи, че са съгласни да влязат в програмата за защита на свидетели и одобряват Уайоминг, но държат да знаят кои градове ЦРУ има предвид. Обясни, че настояват да са близо до университетско градче. Ариана добави, че желае да направи ферма за коне, която щеше да финансира лично. Парите не бяха проблем за нея. Дори й беше хрумнала идеята да дава уроци по езда на бедни деца, макар Маршъл да й бе казал, че в Уайоминг трудно ще намери такива. Но и двамата одобряваха идеята за Уайоминг, а сега и Сам ги изненада.

— Всъщност притежаваме доста голямо ранчо в Уайоминг, което и преди сме използвали с тази цел. В момента не е обитавано. И вероятно се нуждае от ремонт. Къщата е просторна и достатъчно голяма за многолюдно семейство. Последният ни свидетел, който бе настанен там, имаше четири деца. Отделно има къща за управителя, както и няколко по-малки постройки. Ще ви се наложи да направите ремонт, когато се нанесете. На наши разноски, разбира се. Наблизо има и университетско градче. Не е Харвард, но става. Май е подходящо и за двама ви, а?

Сам изглеждаше страхотно облекчен, но Ариана още се притесняваше.

— Как ще получа достъп до парите си? — попита тя.

Повечето свидетели, които попадаха в програмата, нямаха подобен проблем, но за нея той съществуваше. Слава богу, ЦРУ бяха предвидили всичко.

— Можеш да прехвърлиш пари в една от нашите сметки. Ние ще ги управляваме, за да не могат да ги проследят до теб. И ще ти изплащаме сумите, които искаш, на новото ти име. Няма да е проблем. Между другото, и двамата трябва да си изберете нови имена — напомни им той.

— Мога ли да правя каквото си искам с къщата? — поинтересува се Ариана и Сам се усмихна.

— В границите на разумното — каза той. — Ако боядисаш всичко в яркорозово с лилави райета, следващият свидетел, който се нанесе там, може да не се зарадва много. Но това ще обсъдим по-късно.

Сам искаше Ариана да е щастлива, доколкото това бе възможно при сегашните обстоятелства. Тя пък се обнадежди от отговора му, който намекваше, че няма да останат в Уайоминг завинаги. Може би щяха да се позабавляват там година-две. А и Маршъл се съгласи да замине с нея. Ако беше сама, щеше да й е много по-трудно. Не познаваше Маршъл добре, но му се доверяваше напълно.

— Кога трябва да заминем? — попита тя притеснено.

— Скоро — отговори Сам сериозно.

— Утре ли? — паникьоса се тя.

Беше вторник.

— Да речем, в петък. Необходимо е да изчезнете колкото се може по-скоро. Възможно е да те търсят тук, или пък някой случайно да те види. Светът е малък, а не знаем къде е Муньос. Това ни тревожи. Може да е в страната с фалшив паспорт и под чуждо име.

Маршъл кимна одобрително.

— Можем ли да си вземем кучетата? — разтревожи се Ариана.

— Естествено. Трябва да поработим върху самоличностите и историите ви. Откъде сте, защо се местите там, какво сте работили, къде сте ходили на училище. Можете да си създадете приятели на новото място, но не бива да допускате абсолютно никакви грешки. Маршъл ще ти обясни как става това — усмихна се Сам.

Знаеше, че бившият агент е експерт във вживяването в нова самоличност и придържането към легендата. Животът му бе зависил от това в продължение на шест години. Знаеше как буквално да се превърне в човека, за когото се представяше.

Следобед хората от програмата дойдоха да им покажат снимки на новия им дом. Беше огромна, но занемарена фермерска къща. Ариана незабавно реши да я пребоядиса и да издигне нови огради. Мебелировката също й се видя стара и овехтяла и трябваше да се смени. Къщата на управителя, която Маршъл щеше да използва, изглеждаше просторна и бе обзаведена, преди да бъде купена от правителството. Той заяви, че е идеална за него. Не се нуждаеше от луксозно жилище. Три години беше живял в колиба в Колумбия и в палатка в Еквадор преди това. Къщата щеше да е стъпало нагоре за него.

— Като приятели ли отивате? — попита агентът. — Или съпрузи? Брат и сестра? Работодател и служител?

Не бяха мислили по въпроса и Ариана отговори:

— Приятели. Той е дошъл да ми помогне със създаването на фермата, след като загубил жена си. А аз тъкмо загубих баща си.

Това беше вярно до известна степен. Да се преструват на брат и сестра бе прекалено откачено, а и Маршъл не беше неин служител. Ролята на приятели беше по-удобна. Така и придържането към истината ставаше по-лесно.

Маршъл възнамеряваше да кандидатства за преподавателско място в колежа, след като пристигнат там. Хората от програмата предложиха да му помогнат с намирането на работа и да му осигурят необходимите препоръки. Задължително беше да си изберат нови имена. Най-лесно бе да запазят малките си имена или поне същите инициали, което също бе стандартна процедура. Маршъл реши да използва моминското име на майка си — Джонсън. Ариана пък избра за фамилно име Робърт — името на баща си. Трябваше да се снабдят с кредитни и дебитни карти, паспорти, шофьорски книжки, банкови сметки и още куп други документи с новите им самоличности до края на седмицата. Хората от програмата за защита на свидетели се заеха да уредят всичко.

Вечерта Ариана се просна в леглото напълно изтощена. А Маршъл звънна в Белия дом, след като тя заспа. Искаше да се види със семейство Армстронг, преди да замине за Уайоминг. Не беше виждал Брад и Амелия дълго време. Мелиса се зарадва, когато чу гласа му — беше му задължена за цял живот. Президентът беше на официално посещение в Тел Авив, но Мелиса и децата си бяха у дома и тя го покани да им отиде на гости в четвъртък след училище. Той се съгласи.

На следващия ден Ариана взе със себе си четири агентки и отиде на пазар. Искаше да купи всичко, от което смяташе, че ще се нуждае в Уайоминг. Маршъл постъпи по същия начин, но взе само един агент и пазаруването му бе по-скромно. Купи куфари и за двама им, но се наложи да поръча още няколко, когато се прибра в хотела. Не беше очаквал страховитото количество дрехи, които Ариана бе купила „просто за всеки случай“. Тя изглеждаше едва ли не засрамена от себе си и той се засмя. Никога не беше живял с друга жена, освен с Палома, и стилът на Ариана бе съвсем нов за него.

Той я покани да посети семейство Армстронг заедно с него и тя се трогна и изненада. Познаваше Филип Армстронг и съпругата му и дори бе ходила на бала за иногурацията му с баща си, а и президентът бе присъствал на погребението на Робърт, но я изненада топлото, изпълнено с обич приятелство между Маршъл и семейството на президента.

Амелия й разказа как Маршъл бе спасил живота й, после се обърна към него и подробно му описа всичко, с което се занимаваше. Брад пък управляваше новия си хеликоптер с дистанционното и едва не им отнесе главите. Подържаха бебето и му се порадваха. Прекараха два щастливи часа със семейството, невероятно облекчение за тях след напрежението, в което живееха, след като Ариана за малко не бе отвлечена в Париж.

— Заминавам за известно време — съобщи Маршъл на децата, преди да си тръгне, а майка им повдигна вежди разтревожено.

Децата вече бяха полюбопитствали дали Ариана е новото му гадже, но той подчерта, че са само приятели. Амелия се бе усмихнала облекчено при този отговор, но се натъжи, когато чу, че Маршъл заминава.

— Пак ли ще работиш под прикритие? — попита тя и ококори огромните си сини очи, които бяха завладели сърцето му още при първата им среща.

— Нещо такова.

— Мислех, че вече не можеш да се занимаваш с това.

— Направиха изключение за мен, но няма да пострадам. Отивам на съвсем безопасно място, тук, в Съединените щати. И веднага щом успея, пак ще ви дойда на гости.

Той не виждаше причина да не може да посети президента и под новото си име. А и ако извадеха късмет, може би всичко щеше да приключи бързо.

Мелиса тихичко го посъветва да внимава, след като той прегърна децата, после топло й благодари за поканата. Секретарката беше напомнила на Мелиса коя бе Ариана и какво й се беше случило. Първата дама се зачуди дали Маршъл не бе в ролята на неин телохранител.

В колата, на път обратно към хотела, Ариана оживено споделяше впечатленията си от децата. Беше трогната от милото отношение на Маршъл към тях и от очевидната им обич към него. Личеше си, че се е привързал към тях завинаги. Сигурно щеше да е адски добър баща, ако животът му бе протекъл по различен начин. Ариана се сети, че и двамата бяха изгубили бебета от хора, които обичаха, при шокиращи обстоятелства, които ги бяха травматизирали. Поради намесата на съдбата.

Върнаха се в апартамента и откриха Стенли и Лили дълбоко заспали заедно. Тя беше сгушена в лапите му, заровила глава в гърдите на едрата хрътка, а Стенли бе облегнал муцуна върху нея, докато тя похъркваше тихо. Чудесно беше, че кучетата се разбираха толкова добре и че можеха да ги запазят.

На другия ден след посещението в Белия дом Ариана изскочи от спалнята си облечена с джинси, розова карирана риза, розов пуловер, ниски обувки и без грим. Дългата й руса коса беше хваната на конска опашка и тя изглеждаше на не повече от шестнайсет, когато сложи Лили в пътническата чанта. Багажът им бе опакован. Предния ден им бяха връчили картите за самоличност и дори мобифони и компютри, а всичко, свързано със старите им имена, бе подменено. Федерален съдия беше одобрил новите им имена и всички документи бяха подпечатани. Парижките им хазяи бяха уведомени, че те напускат апартаментите си с двумесечно предизвестие.

Маршъл бе минавал по този път и преди, но за Ариана бе напълно нов. Тя беше мълчалива и леко потисната, докато пътуваха към летището. Откараха ги с частен самолет до Уайоминг. Придружаваха ги четирима агенти от ЦРУ. Според подготвените документи двамата бяха купили къщата за скромна сума, в случай че някой решеше да провери. Ариана се загледа през прозореца по време на полета. Сутринта бе звъннала на Яел в Париж, за да го уведоми за развитието на нещата. Той й заръча да му се обажда винаги, когато се нуждае от него. Струваше й се невероятно странно, че сега заминаваше за ново място с Маршъл, когото едва познаваше.

Полетът до Каспър, Уайоминг, отне четири часа. Ариана не спа, не проговори и не хапна нищо. Просто седеше и зяпаше през прозореца. Маршъл се разтревожи. Тя бе травматизирана тежко преди и той не искаше пътуването им да върне старите й спомени. Ариана изглеждаше измъчена от миналото. Хората от програмата дори й предложиха отново психиатър, който да й помогне да се приспособи към новия живот, но тя отказа. Предпочиташе да говори с Яел.

Сдобиването с нова самоличност бе познато на Маршъл, при това на много по-лоши места от Уайоминг, затова той не беше разстроен, просто леко притеснен за установяването и приспособяването към новите условия с жена, която всъщност не познаваше. Докато Ариана отново се лишаваше от всичко близко до сърцето й и той не знаеше как да я утеши. Предишната вечер бе звъннал на Мак, за да се сбогува с него. Намекна му завоалирано какво ставаше, но не му каза къде отива.

— И аз смятах, че ще я приберат на безопасно място за известно време. Това е единственото, което могат да направят. Е, грижи се за себе си, момче. Надявам се мястото да е читаво. Не може да е по-лошо от дупките, в които си се завирал преди. Дяволски начин да си намериш жена обаче — пошегува се той. — Накарай я да чисти къщата. Тя има много да учи по въпроса.

— Вероятно ще ме накара аз да чистя вместо нея — отвърна Маршъл и двамата се засмяха.

Докато самолетът се снижаваше към летището, Ариана забеляза няколко къщи и ферми, но земята изглеждаше най-вече безлюдна и тя се почувства като че кацаха на луната.

— Добре ли си? — попита я Маршъл мило.

Тя го погледна и кимна, но не изглеждаше сигурна. Внезапно всичко й се стори кошмарно. Липсваха й Париж, Буенос Айрес, Ню Йорк и дори уютната разхвърляна кухня на Мак в Лондон. Искаше й се да е навсякъде другаде, но не и тук. С насълзени очи тя последва Маршъл и четиримата агенти надолу по стълбата на самолета.