Даниел Стийл
Под прикритие (11)

11.

Когато Маршъл пристигна в Париж, валеше сняг. Той излезе на терасата на апартамента си и загледа гигантските снежинки, които се сипеха от небето. Гледката му напомни за вълшебна приказка и той си помисли, че никога не е виждал нещо толкова красиво. Разопакова багажа си и излезе на пазар. Купи си продукти за вечеря и бутилка червено вино. Реши да се поглези, за да отпразнува пристигането си в Париж. Снегът се превърна в дъжд, когато се върна в жилището. Стенли го гледаше тъжно. Искаше да излезе навън, но валеше като из ведро.

— Ще сключим сделка — каза Маршъл на кучето. — Задръж още малко и ще те заведа в парка веднага щом спре да вали.

Едрото куче изскимтя и се просна на пода, сякаш мрачно приемаше условието, но не го одобряваше. Час по-късно дъждът спря.

Маршъл не държеше на разходката, но трябваше да спази обещанието си. Облече си палтото и завърза вълнен шал. Беше по-студено, отколкото във Вашингтон, но въздухът беше чист и свеж. Стенли също не хареса времето, но все пак се затича. Маршъл бе видял къде се намира паркът и се запъти натам. Забеляза красива руса жена пред себе си, която разхождаше малко бяло куче. Тя си купи билет на входа на парка и влезе вътре, стиснала кутия в ръка. В жената имаше нещо грациозно и загадъчно, което заинтригува Маршъл. Той влезе в парка след нея.

Макар да бяха на разстояние, Стенли се заинтересува от малкото бяло куче и се втурна подире му. Маршъл едва го удържа и го принуди да се разхождат бавно. Русата жена изчезна някъде напред, после той я видя отново, когато двамата със Стенли завиха по алеята. Бе се навела над нещо до храстите. Отначало Маршъл си помисли, че почиства след кучето си. Кутията бе оставена на земята, а кучето я наблюдаваше как копае дупка. После жената протегна ръка към кутията, метална и доста очукана. Маршъл се засрами, че я зяпа така напрегнато, но бе необичайно развълнуван. Жената беше красива, но лицето й бе много тъжно, когато постави кутията в дупката. Видя я да затваря очи и да изрича няколко безмълвни думи. Той и Стенли продължиха напред по алеята и подминаха жената. Маршъл обаче видя как лицето й доби спокоен и щастлив вид, тя хвана каишката и двете с кучето се отдалечиха. Като че ли тъкмо се бе освободила от тежко бреме и той се зачуди какво ли имаше в кутията.

Маршъл бе обучен да наблюдава хората и да търси нещо необичайно и нещо в русата жена го накара да застане нащрек. Проследи я с поглед как излиза от парка, тичайки с кучето си. Лицето й бе озарено от широка усмивка и тя сякаш летеше. Очевидно бе изпълнила мисията си и внезапно старите му инстинкти го накараха да се запита дали не беше извършила нещо незаконно и нередно. Не изглеждаше такъв тип, но човек никога не можеше да е сигурен. И на по-странни неща се беше натъквал. Кутията беше прекалено малка, за да крие труп, и той дори се засмя, че му е хрумнало такова подозрение. Може би погребваше домашен любимец, но в такъв случай тя не би се усмихвала. Очевидно бе по-щастлива при излизането си от парка, отколкото при идването си тук. Действията й му се сториха странни и подозрителни, а и когато двамата със Стенли минаха отново покрай мястото, кучето го задърпа към храстите, където бе заровена кутията, сякаш и то бе усетило нещо. Все пак си беше хрътка.

— Спокойно, момче — предупреди го Маршъл.

Земята под краката му беше хлъзгава от дъжда, а равновесието му не бе добро като преди заради съсипаната ръка. Маршъл използваше дълга каишка, когато водеше Стенли в парка, и кучето вече се опитваше да разрови дупката. Копаеше трескаво и Маршъл се зачуди каква ли миризма излъчва кутията. Стенли го погледна, сякаш очакваше помощ от него.

— Не ме гледай, справяш се чудесно. Аз имам само една здрава ръка.

Кучето вече бе открило кутията и лаеше. Маршъл се запита дали Стенли бе усетил миризмата на жената и кучето й, или нещо в съдържанието на кутията го тревожеше. Инстинктите му на ченге го правеха прекалено любопитен, за да устои на изкушението. Той се наведе и измъкна кутията. Беше стара пилотска кутия. Отвори я предпазливо, защото не знаеше какво може да има вътре. Оказа се, че е купчина писма, едно от които обгорено. Под писмата намери няколко малки тетрадки. Нямаше нищо притеснително — нито дрога, нито останките на дребно животинче, само писма и тетрадки. Канеше се да върне кутията в дупката, когато любопитството му надделя. Запита се защо жената бе заровила писмата, вместо да ги изхвърли. Нещо необяснимо го привлече към находката. Избърса пръстта от кутията и отъпка земята, така че жената да не разбере за изчезването й, ако някога се върне тук. После погледна Стенли засрамено.

— Знам, че е абсурдно, но съм пенсиониран агент. Какво да кажа? По рождение съм настроен подозрително. Вероятно са писма от свекърва й, която мрази, или дневниците на четиринайсетгодишното й дете.

Но пък красивата блондинка не изглеждаше достатъчно възрастна да има четиринайсетгодишно дете. По-скоро ставаше дума за гадже, на което бе ядосана. Но все пак старата и очукана пилотска кутия му се струваше странна. Имаше някаква загадка, или пък просто му се искаше да се натъкне на нещо интересно.

Маршъл се изправи, пъхна кутията под мишница, хвана каишката на Стенли и се отправи към изхода. Кучето го гледаше неодобрително и Маршъл му заговори като стар приятел.

— Не ме гледай така. Ти я изрови. Какво очакваше да направя?

Кучето подсмръкна и погледна настрани, после се втурна след някаква птичка.

Излязоха от парка след няколко минути. Маршъл имаше чувството, че носи сандъче със съкровище. Нямаше търпение да разбере защо жената бе заровила писмата. Вероятно отговорът бе повече от банален, но пък можеше и да се окаже интересен. Е, след като ги прочетеше, щеше да ги изхвърли. Не смяташе да рискува да ги зарови обратно и тя да го хване, ако случайно се върнеше в парка. Щеше да се освободи от тях по някакъв друг начин.

Остави кутията на кухненската маса, намокри парцал и я почисти. Меката пръст падна лесно. Маршъл отвори бутилка „Шато Марго“ и си сипа. Виното бе подарък за самия него да отпразнува пристигането си в Париж. Ухили се широко при мисълта, че сега си имаше и загадка, която да разреши. Почувства се като Шерлок Холмс, докато отнасяше металната кутия до коженото канапе. Отвори кутията и извади писмата. Прочете обгореното и с учудване осъзна, че бе написано на испански. Запита се дали блондинката е испанка. Пламенното писмо бе адресирано до „Ариана“ и подписано с „Хорхе“. Очевидно любовта им бе страстна и силна. Нямаше и следа от проблеми или скандали. Хорхе описваше колко чудесни са устните, очите и тялото й, докато се любеха. Беше малко неудобно да чете толкова интимно писмо, особено след като бе видял жената. Маршъл обаче забеляза, че нямаше дата. Обгорените краища го заинтригуваха. Може би тя бе започнала да го гори, а после си бе променила решението и вместо това бе заровила кутията.

Той отпи от виното и се облегна назад, за да прочете останалите писма и дневниците. Вече бе нощ, той седеше в топлия уютен апартамент, развълнуван от писанията на някакъв човек на име Хорхе. Знаеше само, че Ариана, която и да бе тя, независимо дали бе русата хубавица, или някоя друга, сигурно бе страхотна жена, щом бе вдъхновила подобни писма.