Даниел Стийл
Под прикритие (9)

9.

Самолетът кацна на летище „Шарл дьо Гол“ малко след осем сутринта. Ариана изчака търпеливо на лентата за багажа и си прибра двата големи куфара. Беше помолила Шийла да й изпрати някои вещи от Ню Йорк, но не мислеше, че щеше да има нужда от много. Носеше няколко плътни пуловера и джинси, топло палто, но не и летни дрехи. Планираше да приключи с Париж до лятото и да се върне в Бъркшир или в Ню Йорк, където да си потърси работа. Смяташе да работи с деца, може би сирачета, или в приют за бездомни, нещо, свързано с бедните. Влиянието на Хорхе все още бе изключително силно.

Тя взе такси от летището и съобщи на шофьора адреса на авеню „Фош“. Шийла й беше дала кода за външната врата и когато влезе в кооперацията, портиерката я изгледа доста начумерено. От устата й висеше цигара и имаше съвсем френски вид. Ариана се представи като новата наемателка, но жената не стана по-любезна. Добре дошла в Париж, засмя се Ариана наум. Струваше й се, че започва ново приключение. Беше учила френски в училище и говореше достатъчно, за да се оправи. След почти цяла година в Аржентина испанският й бе много добър, но разговорът с таксиджията я увери, че и френският няма да й създава проблеми.

Кварталът изглеждаше приличен и хубав, а авеню „Фош“ — много по-луксозно, отколкото очакваше. Намираше се близо до Триумфалната арка и „Шанз-Елизе“. Приятно място в хубав жилищен район в центъра, точно каквото тя искаше. А кооперацията беше безукорно поддържана. Имаше малък асансьор, който я качи до четвъртия етаж. Тя влезе в апартамента и се изненада приятно колко слънчев и топъл беше, дори в студения зимен ден. Огледа се и си спомни, че бе обещала да изпрати на монахините снимки на всичко, което видеше. Възнамеряваше да започне с апартамента. Спалнята беше красива с розовите кретонени завеси и тясното легло с балдахин. Всекидневната изглеждаше малко овехтяла, сякаш повечето мебели бяха дошли от битпазар, но имаше чар. А кухнята бе миниатюрна, но достатъчна за нуждите й. Хладилникът беше абсурдно малък.

Ариана остави куфарите си в спалнята, където имаше старинен висок шкаф вместо вграден гардероб, но бе достатъчно голям за скромното й количество дрехи. В банята видя огромна старомодна вана. Тя се отпусна в нея и въздъхна от облекчение. Трудно й беше да повярва. Намираше се в Париж. За първи път живееше сама в чужда страна и се чувстваше наистина пораснала. Сега бе сама навсякъде, освен с любимите си монахини. Понякога се плашеше, че е съвсем сама в света. Ако й се случеше нещо, никой нямаше да узнае или да се заинтересува. Е, Шийла евентуално щеше да се досети, че е изчезнала, ако спре да пише чекове и да използва кредитните си карти, но никой друг. Ариана не беше виждала приятелите си в Ню Йорк след връщането си в Съединените щати. Чувстваше се прекалено различна от тях сега, а и бе някак отчуждена след случилото се в Аржентина. А пък приятелите й от Буенос Айрес не бяха присъствали достатъчно дълго в живота й, за да поддържа връзка с тях, след като напусна страната. Беше съвсем сама и понякога тази мисъл я ужасяваше. Опита се да я потисне, излезе от ваната и се облече. Нахлузи чифт джинси, маратонки и топло яке и излезе на разходка. Тръгна по „Шанз-Елизе“ и стигна чак до площад „Конкорд“, а после успя да намери площад „Вандом“. Разходи се по авеню „Роял“ до Лувъра и към Тюйлери. Носеше си карта, но помнеше достатъчно от Париж от пътешествията с родителите си, за да се ориентира поне в централната част на града. Зачуди се дали да не изпие чаша чай в „Риц“, но бе отсядала там с баща си и той щеше да й липсва прекалено много.

Беше й забавно да зяпа хората и магазините, докато вървеше. След три часа, когато се върна в апартамента си, бе изморена, но щастлива. Малко по-късно излезе отново, за да хапне нещо, и намери магазин, където продаваха печени пилета, френски хлебчета и сирена, а също и плодове. Отнесе храната у дома и вечеря чудесно.

Вечерта възнамеряваше да прочете някои от писмата на Хорхе, защото се чувстваше самотна в апартамента, но после реши да не го прави. Вместо това сложи кутията на най-горния рафт на шкафа. Легна си с книга в ръка и заспа към десет часа.

Събуди се в седем на следващата сутрин, препече си филийка от френския хляб, хапна малко плодове и се облече в осем и половина. Мислеше да вземе метрото, но се уплаши да не се загуби, затова хвана такси до адреса на Яел. Намираше се на улица „Напле“ в осми район. Ариана знаеше кода на външната порта и лесно намери малката къщичка в задната част на двора. Вратата беше боядисана в червено. Тя натисна звънеца и чу кучешки лай. След миг й отвори мъж със сурово лице и дълга коса. Беше около четиридесетгодишен, стоеше изпънат като струна и й се усмихваше дружелюбно. Всичко в стойката и поведението му сочеше, че е корав човек, и внезапно тя се уплаши. Ами ако се държи ужасно с нея и поиска да направи нещо прекалено болезнено? За миг й се прииска да се завърти и побегне, после старата немска овчарка до него я погледна и размаха опашка. Дори кучето й се стори страшно отначало.

— Здравейте, аз съм Ариана Грегъри — представи се тя учтиво, сякаш бе дошла да посети приятел.

— Яел ле Флок — отвърна той и я покани в малка всекидневна с удобни стари мебели.

Стаята беше от онези, където можеш да прекараш цяла нощ в пиене, пушене и бъбрене с приятели. На масичката за кафе имаше пепелник и Яел й каза, че може да запали, ако иска. Не й предложи нищо за пиене, а й посочи стол, където да се настани.

Изчака я да си съблече якето, после седна в голямото удобно кресло срещу нея. Почака още минута, сетне я погледна с тъмнокафявите си, почти черни очи. Косата му беше гарвановочерна и въпреки зимния сезон той имаше тен. Изглеждаше като човек, който прекарва доста време на открито. По стените висяха снимки на яхти, явно обичаше да плава.

Яел заговори делово.

— Защо отиде в Аржентина? — попита той.

Гласът му не изразяваше никакво чувство, просто задаваше въпрос. Очите му не се отместиха от нейните и за миг. Първата й реакция бе да отговори, че баща й я беше накарал, но знаеше, че няма да е справедливо. Да, отначало бе направила всичко възможно да разубеди баща си и дори бе отказала да замине. Но пък не можеше да го остави да тръгне сам. Затова бе напуснала работата си, бе скъсала с новото си гадже и бе потеглила с него.

— Баща ми бе назначен за посланик там и искаше да го придружа, затова заминах — отговори тя, като спести незначителните подробности.

— Ти искаше ли да заминеш?

Неуморните очи не се отделяха от нея. Ариана изпита чувството, че Яел може да вижда право в душата й и просто трябваше да му каже истината.

— Не, не исках. Наскоро бях завършила колежа. Бях започнала работа, която харесвах. Излизах с мъж, с когото се забавлявах. Исках да си остана в Ню Йорк.

— Каза ли го на баща си? — попита той, като запали цигара и я загледа внимателно.

— Да, казах му.

— И той те накара да заминеш въпреки това?

Яел се опитваше да си състави мнение за отношенията между Ариана и баща й, но тя не искаше да злепоставя Робърт, най-малко сега. Никога не беше го обвинявала за случилото се. Не го направи и сега.

— Майка ми беше починала предишната година и той не искаше да заминава сам. Държеше да го придружа, затова го направих. Беше боледувал тежко и се нуждаеше от помощта ми. А и смяташе, че ще бъде забавно и за двама ни. И наистина беше. Поне за известно време. Ходехме по приеми всяка вечер, запознах се с много интересни хора. Пък и щяхме да останем там само три години.

— Това е доста време — отбеляза Яел.

Говореше със силен френски акцент, но английският му беше отличен и разбираше абсолютно всичко.

— Сигурно ти се е струвало като цяла вечност.

— Така беше отначало, но се влюбих в Буенос Айрес след няколко месеца. И татко беше прав — беше възможност, която никога повече нямаше да ми се предостави.

— Възможност да бъдеш отвлечена и държана заложница три месеца? Дали подобна възможност си заслужава да се откажеш от работата и гаджето си в Ню Йорк? — сухо попита той и Ариана се стресна. — Върна ли се на работа? — продължи Яел и тя поклати глава отрицателно. — Защо не?

— Исках да се захвана с нещо различно след всичко, което стана. Например да помагам на бедните. Преди работех за модно списание, но сега това ми се вижда повърхностно и лекомислено.

— Защо? Вече не обичаш ли модата? — невинно попита той.

Искаше да проникне в съзнанието й и досега се справяше добре. Яел огледа тоалета й. Ариана носеше скъпи джинси, семпъл, но луксозен пуловер, обувки и чанта „Баленсиага“. Очевидно модата все още означаваше нещо за нея.

— Просто мисля, че е по-важно да помагаш на бедните — решително заяви тя.

— Кой ти каза това?

Яел искаше да узнае кой още бе в ума й и преди да успее да се спре, тя отговори:

— Хорхе.

— И кой е Хорхе? — нежно попита той, като се наведе напред, за да угаси цигарата си.

Тя се поколеба, преди да отговори. Беше наясно, че той сигурно знае отговора, но искаше да го чуе от самата нея.

— Водачът на групата, която ме отвлече.

— А, да. Бунтовници, нали? — попита Яел и тя кимна.

— Защитникът на бедните, който обаче иска да получи двайсет милиона долара откуп. Знаеш ли, че е имал сметки в Швейцария? Някога споделял ли го е с теб?

Бяха се сдобили с тази информация чрез един от информаторите си след смъртта на Хорхе. Не беше потвърдена, но вероятно бе вярна.

— Не, не го е споделял с мен — отвърна тя с тъжен поглед.

Убежденията на Хорхе бяха толкова чисти, бе така изпълнен със съчувствие към бедните и враждебност към богатите.

— Наистина ли мислиш, че е давал пари на бедните? — попита Яел.

— Не знам. Казваше, че го прави, и му вярвах.

— Какво още ти каза?

Яел задаваше въпроси неуморно и бързо.

— Че ме обича — честно отговори тя. — Мисля, че наистина ме обичаше, независимо какви са били убежденията му. Имахме невероятна връзка. Никога не съм познавала човек като него.

— А сега? Той липсва ли ти?

Очите и гласът на Яел я караха да му каже всичко, дори и да не й се искаше да го направи. Беше омагьосващ и тя се чувстваше хипнотизирана. Малко й напомняше за Хорхе, но Яел искаше от нея единствено истината.

— Всеки ден — призна Ариана. — Мисля за него непрестанно. По-малко от преди, но все още мисля.

Яел не изглеждаше изненадан.

— Той даде ли ти нещо, което да вземеш със себе си? Негова дреха, важен за него символ или нещо, което е написал?

Тя кимна.

— Имам любовни писма от него в кутия, която той държеше на бюрото си. Даде ми я… точно преди… — тя едва се насили да изрече думите, — в нощта, когато нападнаха лагера и ме освободиха… той ми даде кутията малко преди да умре… В нея има и негови дневници. Пишеше в тях всяка вечер. Пазя любовните писма в тази кутия. Прибрах ги там, когато лагерът се подпали.

— Всеки ден ли четеш писмата?

Ариана поклати глава отрицателно.

— Преди го правех. Сега ги чета понякога нощем, когато той ми липсва и съм тъжна. Не мисля, че някога отново ще срещна човек като него.

— Надявам се да не срещнеш — меко отвърна Яел.

Не й го каза, но мразеше мъже като Хорхе, които промиваха мозъците на жертвите си до такава стенен, че те вече не знаеха кои са.

— Четеш ли дневниците му?

— Не. Те са пълни с идеология и са твърде сложни за мен. Прегледах ги в началото. Прекалено са политически. Чета любовните писма, но не и дневниците. Но ги пазя.

— Къде е кутията сега? Донесе ли я в Париж?

Ариана носеше кутията навсякъде със себе си, откакто Хорхе й я беше дал.

— В шкаф в спалнята ми. На висок рафт.

— А ако някой ти я отнеме или я загубиш, ще се разстроиш ли?

Ариана го погледна паникьосано, уплашена, че той ще я накара да му даде кутията. Не би могла да го направи. Яел изобщо не възнамеряваше да настоява за нещо подобно. Работата им заедно едва започваше и той просто искаше да си изясни положението.

— Да — притеснено отговори тя. — Ще се разстроя.

— Тогава това ще бъде една от целите ни. Да спреш да четеш писмата му един ден. Не си длъжна да изкупваш неговите грехове, като работиш с бедните и правиш каквото ти е наредил. Не му дължиш абсолютно нищо. А и ако баща ти не беше платил откупа, той щеше да те убие — спокойно посочи Яел, но тя не му повярва.

— Той ме защитаваше от останалите мъже — бързо възрази тя.

— А кой мислиш им е давал заповедите? — простичко попита Яел. — Той е бил водач на групата. Искал е да вярваш, че те спасява от тях. Точно така си станала зависима от него — бил е единственият ти защитник в лагера. Тъкмо това те е объркало относно истинската му самоличност.

После й зададе нов въпрос, на който знаеше отговора.

— Бяхте ли любовници?

Ариана кимна, после добави:

— Бях бременна с детето му. Изгубих го в нощта на нападението.

Тя все още наричаше спасението си „нападение“, защото за нея то бе също така ужасяващо като деня, в който я отвлякоха хората на Хорхе. Даже беше още по-страшно, защото бе извършено светкавично и умело и в резултат бе видяла Хорхе да умира. А и не знаеше кои са спасителите й.

— Всичките му думи и действия са били предназначени да те объркат и да ти промият мозъка. Предполагам, че той е бил единственият, който ти е давал вода и те е хранил, освобождавал те е от оковите ти — каза Яел и Ариана кимна отново. — Правил е любов с теб, повтарял ти е, че те обича. И е извадил страхотен късмет, че си забременяла толкова бързо, това те е обвързало още повече с него. Знам, че не ми вярваш, но той не те е обичал, Ариана. Използвал те е. Това е част от плана му, също като откупа. Искал е парите на баща ти и твоя мозък, и е получил и двете. Бил е умен човек. А ако беше останала с него, един ден щеше да те използва в бунта си срещу правителството. И все още те използва, щом искаш да работиш за бедните, за да му доставиш удоволствие, вместо да изграждаш кариерата, на която си се наслаждавала преди. Не му дължиш нищо. Той щеше да те убие, без да мигне, ако това му вършеше работа. Но си била по-полезна за него жива. И все още те контролира чрез писмата си. Искам да ми обещаеш, че ще ми казваш всеки път, когато ги четеш. Няма да те накажа или да ти се карам, но трябва да знам колко често ги четеш, за да мога да ти помогна.

— Мисля, че наистина ме обичаше — тъжно изтъкна тя.

— Довери ми се — кротко я посъветва Яел. — Той не е бил способен на любов. Бил е опасен човек. И си е играл опасни игрички с мозъка ти — добави той и я погледна напрегнато. — Искаш ли да се освободиш от него?

Ариана се поколеба за миг, после кимна.

— Дори това да означава да разбереш със сигурност, че не те е обичал?

Тя кимна отново и се просълзи.

— Била ли си влюбена в друг мъж някога?

Дори и да се беше влюбвала преди, то бе като невинна и наивна момичешка любов.

— Не и наистина. Излизах с младежи, които харесвах. И наистина започвах да изпитвам чувства към момчето, с което се виждах, преди да напусна Ню Йорк. В гимназията имах гадже за няколко месеца, също и през първата година в колежа. Но те бяха хлапаци. А Хорхе беше истински мъж с впечатляващ ум.

— Опасен, извратен и впечатляващ ум — поправи я Яел. — Ум, който унищожава хора. Щеше да те използва и да те захвърли, когато вече няма нужда от теб. Вероятно щеше да те убие, след като прибере откупа. Вече си знаела прекалено много. Щеше да си опасна за него. Просто си е играел с теб, Ариана. Не можеш да му посветиш остатъка от живота си. Трябва да се освободиш от него и от манипулациите му, ако искаш да имаш хубав живот. Един ден ще срещнеш мъж, когото ще обичаш. Не искаш Хорхе да те държи далеч от него завинаги. Трябва да оставиш случилото се зад себе си. Било е ужасен инцидент. Но си оцеляла. Не искаш да куцаш завинаги заради него.

— Точно затова съм тук — меко каза тя.

— Добре — кимна Яел, усмихна се и се изправи. — Значи знаем как трябва да действаме. Днес сложихме добро начало. Ще се видим утре.

Ариана се надигна и го последва към вратата. Внезапно осъзна, че бе мокра от пот и имаше чувството, че я е блъснал автобус. Беше останала при Яел три часа, но изобщо не забеляза как отлетя времето.

Тя излезе на дълга разходка из Булонския лес следобед и размишляваше върху всичко, което Яел й каза. Все още й бе трудно да приеме думите му за истина. Част от нея все още вярваше, че Хорхе я беше обичал. Приемаше съветите на психиатъра с разума, но не и със сърцето си. Тя отиде до Лувъра, после се прибра пеша у дома. Сам Адамс й звънна на мобифона.

— Как мина? — попита той.

— Трудно, но той беше много мил.

— Звучи добре — каза Сам с облекчение в гласа.

През годините бе научил, че Яел невинаги беше мил, но пък обикновено бе по-суров с мъжете, отколкото с жените. Може би защото беше французин. Сам се радваше, че не бе уплашил Ариана. Тя се нуждаеше от помощта му.

Вечерта, когато отвори шкафа в спалнята, Ариана видя кутията на последния рафт. Изпита огромно желание да я свали и отново да прочете писмата, но се въздържа. Искаше да каже на Яел на следващия ден, че не се е поддала на изкушението. Внезапно изпита желание да му достави удоволствие, което беше първата стъпка към оздравяването й.

Тя си легна, без да вечеря, и спа дълбоко до другия ден. Събуди се навреме, за да се изкъпе, облече и да потегли към офиса на Яел. Този път той не й се стори толкова страшен. Знаеше какво да очаква. Той й описа когнитивно поведенческата терапия, която щяха да използват, като потупваше колената й ритмично и я накара да затвори очи и да преживее отново деня, когато бе отвлечена. Тази техника се използваше понякога при хора, преживели изключително тежки травми. Ариана не искаше да си припомня миналото, но се доверяваше на Яел и се съгласи. Разказа му всичко със затворени очи. После той я накара да отвори очи и да го преживее отново. Тя се подчини и имаше чувството, че лети назад и мъжете, които я бяха отвлекли, се смаляват, докато тя отлиташе надалеч от тях. Днес изобщо не говориха за Хорхе, а само за бандитите, които я бяха отвлекли от колата. Тя се шашна, когато откри, че помни всеки от тях с пълни подробности. Все едно гледаше филм в главата си. Нужни й бяха четири часа да предаде всичко това на Яел и й стана зле, когато приключиха. Но полетът назад я впечатли, а и бандитите не изглеждаха толкова страшни отдалеч.

Но когато се прибра у дома следобед, тя повърна. Разказа на Яел за това на следващия ден. Използваха същата техника, за да се върнат във всеки ден от пленничеството й. После и Хорхе се появи във филма, в ранните им дни заедно. Процесът беше дълъг и бавен, и в края на първите две седмици тя осъзна, че все още им предстоеше много работа. Може би шест месеца или най-малко три, но идеята да се прибере у дома след шест седмици се изпари.

Ариана чете писмата на Хорхе два пъти през последните две седмици, винаги през нощите, когато се плашеше от спомените си, и искаше да се увери, че той я обичаше. Любовта му не бе страшна като преживяното, когато я спускаха в кутията всеки ден и я оставяха там под горещото слънце, докато той я спаси. Тя започна да разбира какво Яел бе искал да й каже още в самото начало. Винаги Хорхе й даваше вода и храна, водеше я до клозета и нареждаше да я извадят от задушаващия ковчег, да свалят въжетата от краката и ръцете й, и я водеше до реката да се изкъпе и поплува в хладната вода. Той беше единственият източник на облекчение в живота й. Лесно бе да проумее защо си бе мислила, че я обичаше. Натъжи се, когато осъзна, че хитрите му манипулации са били предназначени да я накарат да му се довери. Но все още вярваше, че той искрено се бе влюбил в нея. Любовта му й се бе струвала прекалено истинска, за да се съмнява в нея сега, и все още вярваше в нея. Яел не спореше по въпроса. Предстоеше им работа, а нещата вървяха достатъчно бързо. Ариана беше добър пациент, откровен и напълно честен с него, а също и умно момиче. Яел знаеше, че един ден щяха да постигнат целта си и тя щеше да се освободи от Хорхе. Беше убеден в това, а когато и Ариана се убедеше, щеше да се чуди как изобщо е вярвала на думите на изкусния измамник. Ала дотогава трябваше да проявят търпение.