Даниел Стийл
Под прикритие (2)

2.

Пабло се видя с Раул и хората от Еквадор късно вечерта. Планираха прехвърлянето на стока от Еквадор в Панама и в срещата нямаше нищо необичайно. В края й Раул предложи на Пабло пура и той прие. Докато я палеше, забеляза, че Вълка го наблюдава, не че не го правеше винаги. Човек постоянно имаше чувството, че Раул чете мислите му.

— Е, какво мислиш? — попита Раул.

— Всичко изглежда наред.

Сделката не беше от големите и му се струваше твърде обикновена. Поговориха и за предстоящата доставка в Маями, която бе много по-сложна, а и за много по-сериозна сума. После Раул отново му заръча да замине за Богота на следващия ден. Понякога Пабло не пътуваше никъде една-две седмици, а друг път, когато разпращаха големи доставки, му се налагаше да ходи в града всеки ден. Той обаче нямаше нищо против.

Беше почти два след полунощ, когато най-после излезе от палатката. Вълка изчезна в храстите, за да прекара нощта някъде в джунглата. Двамата мъже се бяха прегърнали на раздяла, както правеха винаги. Пабло се прибра в колибата и завари Палома потънала в дълбок сън. Напоследък спеше повече и това му подсказваше, че до раждането остават само няколко дни. Той легна тихо до нея и заспа. Събуди се и се облече още преди зазоряване.

Не се отби при Раул преди тръгване, тъй като трябваше да пристигне в Богота рано през деня, но се надяваше да се върне в късния следобед. Единственото, което го притесняваше при пътуванията му до града, бе, че може да не е в лагера, когато Палома започне да ражда. А нямаше кой друг да й помогне — тя бе единствената жена там. Пабло мислеше за нея на път към срещата си, когато някакъв мъж го блъсна силно на тротоара. Извини му се на испански и прикова очи в неговите. Пабло го позна веднага, но не искаше да закъснява.

— Не сега — измърмори той под нос.

Мъжът отговори също така тихо, сякаш изобщо не говореше:

— Сега.

Изражението на Пабло не се промени. Пое по тясна улица, зави зад ъгъла, мина зад малка порутена постройка и извади ключ изпод саксия. Със зашеметяваща бързина завъртя ключа, влезе в къщата и затвори вратата зад гърба си. Втурна се нагоре по стълбите и се вторачи в тримата мъже с джинси и прости всекидневни дрехи, които го очакваха.

— Какво, по дяволите, става? — изкрещя той. — Вчера ви казах, не сега. След пет минути имам среща за доставката в Маями. Защо не ме оставите на мира?

Изглеждаше ядосан и напрегнат и говореше на английски, а не на испански. Погледът, който му хвърлиха, бе твърд като бетонна стена. Никакви чувства, никакво поддаване. Чист бизнес, макар и от различен вид.

— Вън си, Евърет. Свършен си. Някъде по веригата е изтекла информация. И ще стигне до Раул всеки момент. Може би дори вече е стигнала.

Пабло се замисли за хората от Еквадор и се зачуди дали някой от тях бе споменал нещо на Раул. Предишната вечер нямаше и следа от някаква промяна, но пък Ел Лобо беше хитър и коварен, а и със сигурност щеше да провери информацията. Може би точно заради това го бе изпратил в Богота за трети път тази седмица. Но Пабло не се чувстваше готов да напусне. Беше прекалено навътре в играта, знаеше твърде много, а и Палома щеше да роди всеки момент. Не възнамеряваше да отива никъде.

— Не съм навън, мамка му! — изкрещя той на мъжете, но те дори не мигнаха. — За бога, тук съм от три години. Жена ми ще роди всеки момент.

Трепереше от гняв и вълнение и изглеждаше готов да заплаче.

— Рискуваш всеки наш агент в операцията, ако останеш. Белязан си, Евърет. Говорим само за часове, преди Раул да узнае, ако вече не е уведомен. Вън си. Чака ни самолет. Може дори да не стигнеш до него, ако Ел Лобо те е разкрил. Разполагаш с пет минути. Знаеш какво трябва да направиш.

Пабло се колеба дълго време, вторачен в началника си. Казваше се Бил Картър и беше старши специален агент от агенцията за борба с наркотиците. Беше долетял от Вашингтон, за да го вземе. Знаеше, че Пабло е с гореща кръв, и не искаше никакви грешки.

— Ами ако напусна и се върна там?

— До довечера ще си мъртъв, а също и момичето. Единственото й спасение е ти да изчезнеш веднага. Тя знае ли?

Пабло поклати тъжно глава.

— Наясно си как стоят нещата. Не можеш да унищожиш всичко, което си изградил, като се върнеш обратно.

Пабло също знаеше това. Други служители като него бяха вкарани в бизнеса на Раул. Ако той вече беше белязан, сигурно щеше да съсипе и тяхното прикритие. Налагаше се да бяга. Но едва не го уби мисълта, че трябва да изостави Палома, при това само дни преди бебето им да се роди. Никога нямаше да види детето си, а вероятно и Палома. През цялото време знаеше, че този ден неизбежно ще настъпи. Просто вярваше, че ще има повече време и ще успее да отведе Палома на безопасно място. Несбъдната мечта. Разбираше го сега.

— Имам живот тук — тъжно промълви той.

Бил Картър заговори със съчувствие:

— Всички имаме живот, когато работим под прикритие. Аз бях цели седем години. Дълго време. Трябва да се приготвиш — добави той и му подаде малък несесер.

Пабло се поколеба за миг, преди да го вземе и да се отправи към банята. Зачуди се дали да не се измъкне през прозореца и да се върне, но знаеше колко души ще бъдат убити, ако го направеше. А и за Палома нямаше да е добре, ако го убият. Нямаше избор. Извади самобръсначката и обръсна брадата и главата си. Положи тъмен грим под очите, който го състари незабавно. С помощта на грима сътвори дълъг грозен белег на едната си буза, а лещите промениха цвета на очите му. В спалнята му бяха оставили дрехи, както и бейзболно кепе. Докато се обличаше, Пабло мислеше само за Палома. Бе му невъзможно да си представи, че никога вече няма да я види. Решимостта му да се върне за нея бе твърда. Щеше да я открие, където и да се намираше, и да направи всичко възможно да я отведе у дома със себе си. Но засега нямаше друг избор. Налагаше му се да замине.

Той излезе от спалнята на малкото апартаментче. Изглеждаше абсолютно различен човек. Един от мъжете му подаде паспорт с истинското му име, Маршъл Евърет, и значката на специален агент от агенцията за борба с наркотиците, която не бе носил три години. АБН го прати тогава в Колумбия, а трите години преди това прекара в Еквадор, където да създаде самоличността си за операцията по залавянето на Ел Лобо. Тримата агенти стояха прави, всеки носеше чанта на рамото си. Бяха готови да потеглят. Искаха да го изкарат от страната в рамките на един час, преди новината да гръмне и Раул да изпрати хората си по дирите му.

Мъжът, който бе в ролята на Пабло Ечеверия в продължение на шест години съвестна работа под прикритие, не каза и дума, докато ги следваше по стълбите към паркираната дискретно отпред кола. Настани се на задната седалка и се загледа през прозореца в отчаяние, докато Богота прелиташе край него. Трябваше само да скочи, да стигне до джипа и да се върне в лагера, но бе наясно, че така ще провали цялата операция и ще обрече много хора на смърт.

Стигнаха до летището, показаха значките си на охраната и бързо се качиха на очакващия ги малък военен самолет. След секунди бяха във въздуха на път към Вашингтон. Пабло, превърнал се отново в Маршъл Евърет, изпита чувство за кошмарна нереалност, докато наблюдаваше земята да се смалява под тях, обзет от мисълта, че жената, която обичаше, е все още там, а той я бе изоставил. Успокояваше го единствено, че тя бе сестра на Раул и това щеше да й осигури защита. Палома никога не бе подозирала, че той е агент на АБН под прикритие. А Маршъл знаеше по-добре от всекиго, че в момента не може да направи нищо за нея. По-късно, ако извадеше късмет, се надяваше да намери начин да се върне, без да я излага на опасност, което щеше да е доста деликатна задача.

Бил Картър погледна часовника си половин час след като излетяха и уведоми Маршъл, че нападението над лагера ще е в рамките на час. И преди бяха имали сблъсъци с Раул и този път не искаха той да се измъкне. Точно поради тази причина държаха да действат бързо. Евърет ги бе забавил с цял ден. Трябваше да се яви на мястото за среща още вчера, когато келнерът разля кафето, но той бе пренебрегнал знака. Това не изненада Бил. Маршъл бе упорит и независим. Несъмнено гениален агент, готов да поема страхотни рискове, но неведнъж през годините не се бе подчинявал на началниците си и затова Картър бе дошъл лично. Не възнамеряваше да рискува. След като научиха за изтичането на информация, държаха да изкарат Маршъл от играта, преди да бъде убит.

— Уведоми ги, че жена ми е там. Бременна е в деветия месец. Да внимават за нея, когато нападнат лагера — нервно каза Маршъл, после се извърна настрани и затвори очи.

Никой от тримата мъже, които го придружаваха, не продума през останалата част от пътуването.

Час след като Маршъл напусна Богота, Раул бе предупреден от информаторите си в града, че американски служители от АБН се канят да нападнат лагера. Тъкмо му бяха съобщили за Пабло и след като събра документите и даде указания на хората си, той забърза към колибата. Палома спеше. Той я сграбчи грубо за ръката и я извлече от леглото.

— Знаеше за него, нали? — кресна обвинително, доближил лице на сантиметри от нейното.

— Какво да съм знаела? — внезапно се ужаси тя, тъй като брат й бе ядосан, а гневът го правеше опасен.

— Пабло е агент под прикритие… проклет негодник… доверявах му се като на брат… Лъжливото копеле не дава и пет пари за теб. Ти и бебето сте само част от прикритието му, заблуда за нас. Какво ти каза?

— Нищо — уплашено измънка тя. — Не е вярно. Не може да бъде.

— Вярно е. Изчезнал е. Оставил е колата в града и се е изпарил.

— Ще се върне. Знам, че ще го направи — настоя тя задавено.

— Прекалено умен е, за да постъпи така. Ти беше част от играта му. И какво ще правиш с това сега?

Той посочи корема й отвратено, а тя незабавно вдигна ръце, за да предпази бебето си.

— Той ще се върне за мен. Знам, че ще го направи.

Раул също мислеше така. Пабло може и да бе лъжец, но Ел Лобо познаваше характера му. Беше мекосърдечен тип, който би рискувал собствения си живот заради любимата си жена. Но сега Раул жадуваше отмъщение заради лъжите, в които Пабло го бе накарал да повярва и защото проклетникът го бе направил на глупак. Без да се колебае и секунда, той извади пистолета от кобура си, насочи го към сестра си и я простреля в главата. Палома се просна на земята. Раул искаше хората на Пабло да я намерят и да му съобщят какво е станало с нея. Жената, която обичаше, и детето, за което копнееше толкова силно, бяха мъртви.

След това Вълка се завъртя на пети и изчезна.

Маршъл спеше, когато Бил Картър бе повикан в кабината, час преди да кацнат във Вашингтон. Шифрованото съобщение, предадено на Бил, гласеше, че лагерът е бил нападнат. Жената на Маршъл бе мъртва, простреляна в главата, а Ел Лобо бе избягал, преди агентите да стигнат до лагера. Отново. Сякаш се беше изпарил във въздуха. Подозираха, че е отлетял за Венецуела или Еквадор, където да се покрие, докато нещата се поохладят. Без да коментира, Бил се върна на мястото и не сподели с никого информацията. Беше прекалено рано да съобщи на Маршъл за жената. Предстояха му три седмици доклади и обяснения. Щяха да му кажат в подходящия момент. Беше живял цели три години с Раул в Колумбия, а след успешната си мисия в Еквадор се бе прибрал в Съединените щати само за две седмици. От шест години работеше под прикритие. Водеше живота на Пабло Ечеверия и Бил знаеше, че ще му е нужно известно време да превъзмогне шока от бързото изтегляне. Пък и трябваше напълно да сътрудничи по време на докладите, да им разкаже всичко, което знаеше и бе извършил за Раул. Наистина редовно им беше изпращал кодирани съобщения за доставки, места, количества, пране на пари и за хората, с които въртеше бизнес. Но сега държаха да чуят всички подробности.

Бил знаеше колко тежко ще е за Маршъл завръщането му след толкова дълга работа под прикритие. Той самият го бе преживял. За момент дори се страхуваше, че Маршъл ще откаже да се върне, но отговорността към работата му надделя, макар според Бил този път да се бяха разминали на косъм. Заплахата, че ще рискува живота на други агенти, се оказа решаващият фактор, както Бил си знаеше. Маршъл никога не би поставил в опасност живота на друг агент, независимо колко бе готов да рискува своя.

Маршъл се събуди, когато самолетът се приземи във военновъздушна база „Андрюс“ до Вашингтон. Премахна белега, свали лещите, грима и бейзболното кепе. Но когато се погледна в огледалото в банята, не можа да се познае. Главата му беше обръсната, брадата му бе изчезнала, очите му изглеждаха мъртви, а сърцето му се бе превърнало в камък. Пабло Ечеверия се бе изпарил, а у дома се прибираше онова, което бе останало от агент Маршъл Евърет. Но родната земя бе последното място, на което му се искаше да бъде. Чувстваше се като робот, а не човек. Част от него тъкмо бе умряла.

Когато слязоха от самолета, Маршъл знаеше, че ще го отведат в центъра, където се помещаваше службата на обединените сили за борба с наркотиците, СОСБН. А там го очакваше хеликоптер, който да го откара в Куонтико, сградата, която АБН споделяше с ФБР. Щеше да остане там няколко седмици за доклади и приспособяване след завръщането, включително сериозни психологически тестове, които да определят състоянието на мозъка му. След Еквадор го разпитваха две седмици, но сега бе различно. Не бе замесен толкова дълбоко в операциите в Еквадор, колкото в тези в Колумбия. А и когато напусна Еквадор, бе едва на двайсет и пет и бързо се приспособи към новото си назначение в Колумбия. Сега бе с три години по-възрастен, проникнал дълбоко в организацията на Раул, и бе оставил зад себе си живот, на който държеше, любима жена и бебе, което щеше скоро да се роди. Мислеше за Палома и бебето, докато го откарваха в базата. Там го въведоха в кабинет, където офицер от обединената група го разпита набързо, връчи му документите му и го пусна да отпътува към Куонтико.

Маршъл пристигна след половин час и го отведоха в стаята му. Беше скромно обзаведена с легло, скрин, бюро, стол и малък хладилник. Маршъл знаеше, че и други агенти под прикритие са настанени тук, някои в уединение, точно както искаше и той в момента. Копнееше да го оставят насаме с мислите му, а не да го разпитват и да изпразнят мозъка му в компютър, който да съхрани информацията, за да бъде анализирана подробно от експертите.

Маршъл застана до прозореца и се почувства като в затвор. Беше далеч от всичко познато. Само за няколко часа се превърна отново в Маршъл Евърет, човек, когото вече не познаваше и не искаше да бъде. Жадуваше да е в колибата в джунглата на юг от Богота с жената, която обичаше. А като се замислеше за нея и за човека, в когото отново трябваше да се превърне, му се искаше да е умрял. Не желаеше нищо тук. Чувстваше се като чужденец в собствената си страна. Дори да говори и слуша английска реч му изглеждаше странно. От години разсъждаваше на испански. Вечерта, когато си легна и затвори очи, той сънува познатите звуци на джунглата и кадифената кожа на Палома.