Даниел Стийл
Под прикритие (7)

7.

Мъжът, който издърпа Ариана от колата, го направи толкова бързо, че не й остави време да реагира. Тя все пак се опита да се бори с него и да се освободи, но той я бе хванал прекалено здраво, а после я метна на пода на каросерията, където други двама бандити я притиснаха с ботушите си и вече не можеше да помръдне и на сантиметър. Качулката на главата затрудняваше дишането й. Завързаха краката и ръцете й с груби въжета, които разраниха кожата й. Тя бе облечена с лека лятна рокля, която бързо прогизна от мръсотията по пода на камиона и от ботушите им. Похитителите й говореха недодялан испански и тя се помъчи да разбере за какво става дума. Но беше някакъв диалект, а тежката качулка, направена от грубо одеяло, приглушаваше думите им. Споменаха за някакъв човек на име Хорхе, а нея наричаха „ла рика“ — богатата. Ариана остана с впечатлението, че я смятат просто за момиче от богато семейство, явно нямаха представа, че са отвлекли дъщерята на американския посланик. Зачуди се дали истината нямаше само да влоши нещата. Предположи, че са я отвлекли за откуп, а не като политически затворник.

Опита се да потисне паниката и да забрави за ботушите, които я притискаха, за впитите в ръцете и краката й въжета и задушаващата качулка. Пътуваха по неравен терен и главата й се удряше в пода, докато камионът подскачаше по пътя. Ариана едва не припадна на няколко пъти и би се разплакала, но не смееше. Единственото й желание бе да оживее, затова упорито се мъчеше да запази самообладание и да разбере думите им. Един от мъжете я срита с върха на ботуша си няколко пъти. Тя изпищя силно, сигурна, че бе счупил поне едно от ребрата й. Зачуди се какво ли правеше баща й. Дали вече знаеше и дали бяха започнали да я търсят. Молеше се някъде по пътя да ги спре полиция, но не се случи. Никога в живота си не бе изпитвала такъв ужас, но се стараеше да запази спокойствие. Знаеше, че паниката няма да й помогне, оставаше й само да прояви смелост.

Бяха тръгнали от Буенос Айрес по обяд и бяха пътували почти два часа, когато ги нападнаха, но тя не знаеше колко е часът сега. Сърцето й биеше лудо през цялото пътуване. Струваше й се, че са изминали безброй часове, когато камионът най-после спря. Разнесоха се викове навън и тропот от тичащи крака, после я вдигнаха и хвърлиха грубо на земята. Въздухът изскочи със свистене от гърдите й и тя не можа да издаде и звук. Просто остана да лежи, стегната с грубите въжета, а главата й пулсираше от напрежение. Един от мъжете я срита и тя отново чу името Хорхе. После затрещяха изстрели и тя се уплаши да не убият и нея като Фелипе, но през мъглата от ужас и болка осъзна, че е по-ценна за тях жива. Вече почти умираше от жажда, а устата й бе пълна с пясък от качулката и едва дишаше. Внезапно настъпи тишина, нарушена само от мъжки глас, който крещеше заповеди.

Испанският му се различаваше от диалектния говор на останалите. Изразяваше се културно като познатите й. Мъжът нареди на хората си да я сложат в някаква кутия. Ариана нямаше представа какво означава това. Усети да я вдигат и да я отнасят на кратко разстояние, а после да я слагат в малко затворено пространство. Наложи им се да я бутат, за да я вкарат вътре. Чу как спускат тежък капак върху мястото, където лежеше. Едва успяваше да си поеме дъх, беше й ужасно горещо. Не можеше да помръдне и се запита ужасено дали щеше да умре там. После въпреки горещината, неудобствата и болката в реброто и наранените от въжетата китки тя изпита непреодолимо желание да заспи. Копнееше да се освободи от страха и болката. Унесе се в тъмнината, осигурена от качулката, а после — нямаше представа кога точно, защото бе изминало доста време — чу гласове. Вдигнаха капака и я лъхна хладен въздух. Събуди се и съжали за това. Искаше й се отново да заспи. Бандитите викаха, а нечий глас издаваше заповеди. Същият глас, който чу и преди. Внезапно прерязаха въжетата около китките и глезените й. Тя усети плъзгането на ножа по кожата си, но макар освободена, не можеше да мръдне. Тялото й бе сковано и схванато. Гласът нареди да я извадят и изправят. Но тя не можеше да стои на краката си и падна на земята. Остана да лежи, прекалено уплашена, за да помръдне. Същият глас заповяда да я внесат вътре и тя чу тежки стъпки по чакъл, докато я носеха. Висеше в нечии ръце като счупена кукла, а после я сложиха на стол и стъпките се оттеглиха. Ариана вече не беше завързана, но не можеше да се движи, а качулката все още бе на главата й. Само сърцето й биеше лудо в гърдите. Седеше неподвижно и се чудеше дали щяха да я убият. Долови нечие присъствие до себе си и чу дишане. Не знаеше дали към главата й е насочен пистолет. После, много бавно, усети как свалят качулката й и затвори очи, ужасена от онова, което й предстоеше да види.

— Не се страхувай — меко каза някой до нея, но тя не му повярва и стисна очи. — Няма да те нараня. Искам те жива — добави той кротко.

Мъжът говореше испански и това я накара да се запита дали той знаеше коя е и дали изобщо му пукаше. Ако беше отвлечена за откуп, всяка друга жертва би свършила работа, а фактът, че бе дъщеря на американския посланик, само щеше да увеличи цената за главата й.

— Господи, ти си много красива — промълви мъжът, вторачен в нея.

Лицето й беше изцапано, а дрехите й — мръсни и съдрани. Беше боса, а по краката й личаха следите от въжетата, но похитителят явно не беше очаквал да види русата й красота и младото аристократично лице.

— Не се плаши — повтори той. — Отвори очи. Няма да те нараня.

Трудно й беше да повярва на уверенията му след всичко, което й бяха причинили досега.

Нещо в гласа му й подсказа, че той е водачът на бандитите. Тя бавно отвори очи и ги прикова в него. Видя мъж със слабо, сякаш изсечено с длето лице, силно загорял от слънцето. Имаше наситеносини очи, гарвановочерна коса, трапчинка на брадичката и набола няколкодневна брада. Носеше зелено военно яке, камуфлажен панталон и военни ботуши. Излъчваше сила и власт, а на колана му висеше пистолет. Ариана не проговори, а той протегна ръка и докосна лицето й. Бузата й бе насинена от падането, когато я метнаха на пода на камиона, а китките и глезените й бяха изранени от въжетата.

— Съжалявам, че са ти причинили това — нежно каза той, сякаш бе неин съюзник. — Те са диваци и не знаят разликата между една дама и някое от техните прасета.

Ариана не се усмихна, но и не отмести очи от лицето му.

— Можеш ли да ходиш? — попита той тихо, но тя не отговори.

Нямаше представа дали може да помръдне. Краката й бяха изтръпнали и цялото тяло я болеше. Вече бе тъмно и подухваше приятен ветрец. Въздухът бе хладен. Стори й се, че са в подножието на планина, но не знаеше къде. Виждаше само, че се намират в палатка.

Мъжът й помогна да стане от стола и тя се зачуди накъде я води, дали щеше да я изнасили, убие или измъчва. Все още не бе казала и дума. Мъжът я изведе от палатката и тя тръгна сковано до него. Знаеше, че няма смисъл да се опитва да бяга. Не можеше да стигне далеч със схванатите си крака, а и някой от бандитите сигурно щеше да я застреля. Той я отведе до малка колиба и й направи знак с ръка. Ариана се сети, че това е външен клозет. Той я изчака и я отведе обратно в палатката. Наля чаша вода и й я подаде. Тя не му благодари. Не знаеше какво да каже, а и бе прекалено разстроена, за да търси подходящите думи.

— Гладна ли си? Искаш ли да хапнеш? — попита той, но тя поклати глава и допи жадно водата. — Как се казваш?

Ариана не отговори и той й зададе въпроса повторно. Не искаше да го ядосва, затова накрая отговори с дрезгав шепот.

— Ариана — прошепна измъчено.

— Красиво име за красиво момиче. Семейството ти несъмнено ще иска да се върнеш скоро. И веднага щом ни платят, ще те пратим у дома. Съжалявам, че ти причиняваме това, но се нуждаем от парите. Повярвай ми, те са за добра кауза.

Да бе! Кауза, която им позволяваше да убиват хора и да отвличат жени за откуп. Ариана изобщо не повярва на думите му, макар да се държеше мило с нея.

— Няма да позволя на хората ми да те наранят отново — увери я той, като нежно погали синината на бузата й.

После заговори за нещата, които трябва да се променят. Каза, че понякога единственият начин да привлечеш вниманието на хората е да извършиш неща, които те не харесват. Прозвуча като че ли той водеше свята война за доброто на хората. И част от казаното наистина бе логично. Той изтъкна бедността и как цялата страна върви надолу. Ариана знаеше, че е прав до известна степен.

— Хората от твоята класа трябва да променят начина си на действие — подчерта той и се вгледа в очите й.

Репликата му й подсказа, че похитителят няма представа коя е. Беше отвлякъл посланическа дъщеря за откуп, но не го знаеше. Той продължи да говори още известно време, после направи знак на един от хората си да я отведе.

— Внимавай този път — заповяда му строго.

После нареди на други двама да я върнат обратно в кутията. Те взеха качулката, но той я издърпа от ръцете им и й се усмихна, сякаш й напомняше, че няма да позволи да й се случи нещо лошо.

— Без въжета — заповяда, докато я отвеждаха. — Само сложете капака на кутията.

Набутаха я обратно в тясното пространство и спуснаха капака. Тъй като нямаше качулка, тя видя, че в капака са пробити дупки и дори имаше малка тръба, която да й осигури повече въздух. Ариана легна в тъмнината и се опита да потисне паниката си. Помоли се баща й да я спаси скоро и след малко заспа.

На следващата сутрин се събуди, когато вдигнаха капака. Извадиха я и я отведоха в палатката на водача си. Той седеше до масата и пишеше нещо. Ариана примигна от яркото слънце.

— Един ден светът ще прочете думите ми и ще разбере за какво се борим, ще осъзнае, че сме прави — каза той, после я огледа и й подаде купчина дрехи.

Военна риза и мъжка тениска, груб памучен панталон и чифт ботуши, които изглеждаха, че ще са й по мярка. Тя отиде в клозета, за да се преоблече. Роклята й бе съдрана на няколко места, а цялото й тяло бе покрито със синини. Дългата й руса коса бе сплъстена. Миришеше на пот и страх, но бандитите не ухаеха по-добре, с изключение на шефа си. Тя забеляза, че тази сутрин се беше обръснал.

— Ще те заведем до реката по-късно — каза той тихо, — за да можеш да се изкъпеш.

После заповяда да й донесат нещо за ядене. Поднесоха й чиния с ориз и месо. Водачът й сипа кафе. Ариана все още не бе проговорила, освен за да му каже името си.

— Кога ще ме пуснете? — попита тя, след като се нахрани.

Не искаше да яде от храната им, но умираше от глад. Хорхе се изненада от въпроса й.

— Веднага щом платят. Откъде си?

Беше забелязал, че испанският не й е роден език, макар да говореше правилно.

— Американка ли си?

Досега не бе предполагал, че може да е чужденка, но това като че ли го зарадва. Ариана кимна.

— Още по-добре — кимна той доволно. — Сега посланието ни ще бъде чуто от целия свят.

— Не можеш да дадеш урок на никого, като убиваш хора и използваш насилие, за да разпространиш думите си — дръзко заяви тя, а Хорхе се усмихна.

— Понякога хората се вслушват единствено в насилието. Само така можеш да привлечеш вниманието им. Какво правиш в Аржентина?

— Живея тук — простичко отговори тя.

Страхуваше се да не влоши положението си, като признае, че е дъщеря на американския посланик. Засега в никое от предаванията по радиото не бяха съобщили, че дъщерята на американския посланик е била отвлечена.

— Ти си богата американка — каза той ядно, но после се успокои. — Никога ли не си задаваш въпроса как живееш и колко души гладуват, докато ти ядеш деликатеси, и колко умират всеки ден заради теб?

— Но ако аз умра, това няма да им помогне. Смъртта ми няма да промени нищо.

— Това е свята война, Ариана. Война в името на гладуващите и умиращите хора, които тузарите като теб използват, а после захвърлят.

Тя не му отговори. Малко по-късно той я заведе през гората до реката и остана да я наблюдава, докато се къпеше. Ариана излезе от реката освежена и чиста. Той я отведе обратно и отново я сложиха в подобната на ковчег кутия. Тя остана да лежи и да се поти там цял ден.

Беше пред припадък, когато Хорхе най-после дойде да я извади от кутията вечерта. Хората му само я тормозеха, а той винаги й се притичваше на помощ, вадеше я от кутията, хранеше я и й даваше студена вода. Докато вървяха към палатката му, тя залиташе, замаяна от горещината през деня. Влязоха и тя пак видя дневника на масата му. Хорхе й подаде чаша вода и тя я изпи за миг, после се отпусна на стола.

— Щом започнеш да ми се доверяваш, вече няма да те прибирам в кутията — зарече се той.

Ариана бе готова да го увери, че му се доверява, за да не я върне обратно в ковчега.

— Искам да се прибера у дома — тъжно каза тя, приковала очи в него.

За нея той бе единственият човек, с когото можеше да говори разумно. Не беше грубиян и простак като останалите. Беше й разказал, че е учил при йезуитите в Испания, а после се върнал в Аржентина, за да освободи народа си и да промени света. Смяташе се за спасител на бедните и окаяните. Оправдаваше се, че му се налага да отвлича богаташи, за да финансира каузата си, и се оприличаваше на Робин Худ. След като поговориха известно време, той я върна обратно в кутията, уверявайки я, че ужасно съжалява за това. Това бе втората вечер, която Ариана прекара в лагера му. Докато бандитите спускаха капака над нея, тя се молеше баща й да е добре. Стараеше се да е смела, но плака почти цяла нощ.

 

 

Баща й се върна в Буенос Айрес и началникът на полицията отново го увери, че скоро ще намерят дъщеря му. Засега не бяха получили искане на откуп. Снимката на Ариана бе по всички телевизионни канали, а отвличането й се превърна в световна новина. Президентът Армстронг звънна на Робърт следобед, силно потресен от ужасната новина, и му обеща помощта на ЦРУ. Уведоми го, че екип вече пътува към Аржентина. Късно вечерта пристигнаха шестима агенти, които помолиха да се видят с Робърт незабавно. Готвачът на посолството бе разпитан отново и за пореден път разказа всичко, което знаеше. Описа им бандитите, отвлекли Ариана, камиона и всичко, извършено от тях. Агентите не научиха нищо ново.

— Може да е една от няколко групи. Или някой от наркокартелите е изпратил хора от Колумбия, за да си отмъстят на Съединените щати за щетите, които им нанесохме. Но честно казано, те на̀дали биха се захванали с отвличането на дъщерята на посланика. Бизнесмени са и имат повече здрав разум. А и нямат причина да искат да ви наранят — заяви Сам Адамс, старшият агент на ЦРУ, след като изслуша разказа на готвача. — Ако е само местна група бандити, те вече щяха да са ви поискали откуп. Но има и друга възможност. Съществува един революционер на име Хорхе, който вярва, че ще промени света. Смята се за съвременен Че Гевара. Отвличал е доста хора. Мести лагера си в подножието на Андите и търси начини да запознае света с посланията си. Дъщерята на посланик е чудесно средство за него. Хората му може и да не са знаели кого отвличат, но сега, след като тя е при него, Хорхе може да я задържи известно време. Повечето дребни местни банди предпочитат да си получат парите по-бързо.

— Знаете ли къде се намира лагерът му? — попита Робърт с посивяло лице.

— Локализирахме го на няколко пъти, но той се движи прекалено бързо. Има малка група последователи и не остават никъде дълго. Разпитваме из района, но местните се страхуват от него. Той не търгува с наркотици, затова сме го оставили на спокойствие, макар да сме наясно с дейността му. Но ще са ни нужни прекалено много агенти, за да го държим под око постоянно. А и революционерите не са наш проблем, все пак не са наркобосове. Той се изживява като свят човек, който проповядва срещу корупцията и греховете на богатите.

— Но отвлича жени и убива хора. Никак не ми прилича на светец — възрази Робърт ядосано.

— И не е, но си мисли, че е такъв — сухо отговори Сам Адамс.

Беше дошъл със специална група, която да намери Ариана, но засега нямаха никакъв успех. Нуждаеха се от повече време. Сам се надяваше, че тя е жива и няма да я убият, за да се борят с капиталистическата корупция. Не сподели това с баща й, за да не го разстройва допълнително. Работеха заедно с аржентинското правителство и полиция и полагаха неимоверни усилия, но вилата се намираше близо до планински терен, изпълнен с джунгли и гори, където всеки можеше да се скрие. Издирването на Ариана продължаваше вече няколко дни, а все още не бяха получили и писмо за откуп.

 

 

Няколко дни след отвличането й Хорхе напусна лагера и бандитите я прибраха в кутията, където тя се поти цял ден. Никой не знаеше къде бе отишъл шефът им, но когато се върна и я извади от кутията, той бе наясно със самоличността й. Беше отишъл до града, за да провери дали се носеха слухове за изчезнала американка. Снимката й се оказа във всеки вестник и по телевизията. Той се зарадва, когато я видя. Ариана бе невероятно ценна награда, каквато не бе очаквал.

— Значи си посланическа дъщеря — усмихна й се широко. — Правителството ти ще направи всичко, за да те освободи. Посъветвай ме, Ариана. Определи цената. Колко да поискам?

— Колкото смяташ, че е правилно. Правителството няма да плати за освобождаването ми. Важна съм само за баща ми и никого друг — обясни тя и остави празната си чаша настрани.

Хорхе беше единственият, който й даваше храна и вода. Останалите просто я набутаха в ковчега и я държаха там до завръщането му.

— Само баща ми може да плати.

— Сигурно те обича много — подхвърли той. — Колко мислиш, че те обича? Той бизнесмен ли е? — попита Хорхе и тя кимна. — Колцина са загинали заради него според теб?

— Никой никога не е умирал заради баща ми — решително възрази тя. — Той е честен човек.

— И брат ми твърди същото за себе си. Заема висок пост в правителството. Но е богат, а богатите никога не са честни. Но един ден той ще разпространи посланието ни. Вече започва да ни помага. Разбира, че съм прав. И един ден ще поеме болното ни умиращо правителство, ще го излекува и ще го предаде на хората, които заслужават власт. Тогава най-после ще можем да се грижим за болните и слабите и да храним бедните.

Ариана осъзна, че той вярва в думите си, но щеше да се впечатли повече от тях, ако не беше затворничка.

— Ариана, колко струваш за баща си? Десет милиона? Двайсет милиона? Или само пет?

— Не знам — тихо промълви тя.

Искаше й се Хорхе най-после да определи откупа и да го поиска, за да може да се прибере у дома.

— Снимката ти е по всички телевизионни канали в Буенос Айрес. Сигурно цената ти е висока.

След тези думи той повика един от хората си и му нареди да й донесе храна. Внезапно тя осъзна, че облечена в същите военни дрехи като бандитите, изглеждаше като една от тях. Ако полицията нападнеше лагера, бе възможно да я убият. Беше хваната в капан между два свята. А Хорхе бързо се превръщаше едновременно в неин похитител и спасител, тъй като храната и водата идваха от него. Но тя не беше объркана. Той я беше отвлякъл и сега определяше цената за главата й. Ариана бе наясно, че баща й ще даде цялото си състояние, ако се наложеше. Би платил всяка цена, за да я върне у дома.

 

 

Двама членове на аржентинското правителство посетиха Робърт Грегъри в посолството тази вечер. Единият беше кротък млад мъж, който му обеща пълната подкрепа на правителството. Другият беше по-възрастен, мазен на вид политик, който миришеше силно на одеколон, носеше скъп костюм и искаше да убеди американския посланик, че бе направил всичко възможно, за да подпомогне издирването на дъщеря му. Но вонеше повече на корупция, отколкото на одеколон. По-младият имал комунистически уклони преди години, но се осъзнал и сега получил доста власт в правителството. Според Сам Адамс, той таял амбицията да ръководи страната един ден. Произхождаше от заможно семейство и говореше с искрено съчувствие за болката на посланика. Обеща да помогне с каквото може. Робърт не изпита доверие към нито един от двамата и сподели това със Сам, след като господата си тръгнаха.

— Хулио Маркос е въздухар и е точно толкова неспособен, колкото изглежда. Луис Муньос обаче може да стане опасен някой ден. Има големи връзки, хитър и амбициозен е и някои хора смятат, че ще стигне далеч. Двамата се опитваха да ви впечатлят колко добри момчета са. Но не съм убеден, че някой от двамата наистина ще се опита да ни помогне.

Сам вярваше много повече на ЦРУ и техните информатори, отколкото на местното правителство, прочуто с неадекватните си действия в подобни случаи. Робърт беше съгласен с него. Всяко посолство предложи помощта си, и за него тя изглеждаше много по-искрена. Робърт вложи цялата си вяра в агентите на ЦРУ.

Кошмарът продължи, без да чуят и дума от похитителите, и Робърт се страхуваше, че дъщеря му е мъртва. Това беше възможно, разбира се, но агентите от ЦРУ неуморно претърсваха провинцията с надеждата, че не е така. Ала никой не беше виждал Ариана, нито пък група като онази, която полицията описваше. Агентите бяха напълно убедени, че Хорхе е отвлякъл Ариана и навярно я криеше в подножието на планината, но още не бяха открили и следа от него.

Най-после, две седмици след отвличането, непроследим телефонен номер в Буенос Айрес звънна в местен телевизионен канал и поиска двайсет милиона американски долара в необозначени банкноти. Мястото за оставянето на откупа щеше да бъде определено по-късно. Когато ЦРУ и полицията проследиха обаждането, откриха, че е направено от обществен телефон в правителствена сграда. Можеше да е позвънил кой ли не. Но поне бяха съобщили сумата и Робърт можеше да предприеме действия, за да освободи дъщеря си. Това го изпълни с надежда, че тя още е жива.

Хорхе премести лагера си по-навътре в гората два дни преди да се обадят за откупа. Този път седна до Ариана в камиона. Не й сложиха качулка и не я завързаха. Той се бе превърнал в неин защитник и я държеше постоянно край себе си в новия лагер. А и тя нямаше къде да избяга. Щеше да се загуби в гората и да умре, опитвайки се да излезе от нея. Единствената й надежда за спасение бе да стои близо до Хорхе.

— Знаеш, че съм прав — каза й той вечерта, когато й подаде чиния с ориз и боб.

Хорхе яде същата храна като нея, а после извади пура от очукана алуминиева кутия, която лежеше на масата. В нея държеше и дневниците си и обясни на Ариана, че това е стара авиаторска кутия, която намерил в джунглата след падането на малък самолет, превозващ наркотици от Еквадор.

— Взехме дрогата и погребахме пилота, заровихме и останките от самолета. Оттогава използвам кутията. Парите от наркотиците ни осигуриха необходимото да сложим начало на движението. Живяхме от тях дълго време.

— А сега се издържате, като отвличате жени за откуп — добави тя с неодобрителен поглед.

Той се засмя.

— Напомняш ми на майка ми, когато ме погледнеш така. Тя беше добра жена и смела като теб. Баща ми беше богат и я биеше всяка вечер. Мама беше бедно момиче от планинско село. Влюбили се, когато била на петнайсет, но до края на живота си той се държеше ужасно с нея. Убих го, когато бях на четиринайсет години. Една вечер се прибра у дома пиян и я преби, а аз го ударих здраво и за тогава, и за всички пъти преди, когато я биеше. Той падна назад и си удари главата. Никога не съжалих за постъпката си. Той си мислеше, че може да й причинява каквото си иска, защото имаше пари. А мама живя добре след смъртта му. Почина няколко години по-късно, но все пак накрая водеше живота, който заслужаваше. Брат ми беше полицай тогава. Вписа в протокола, че в къщата влязъл крадец и съборил баща ми. Но той заслужаваше смъртта си, както и всички други като него.

Хорхе бе водил вендетата си срещу богатите през целия си живот.

— След смъртта му мама ме изпрати в Испания. Прибрах се, когато тя се разболя. Беше прекалено млада, за да умре — тъжно добави той.

— Кой получи парите на баща ти? — полюбопитства Ариана. — Беше ли изобщо останало нещо?

— Брат ми — простичко отговори той. — С тяхна помощ стана важен човек. И сега ни помага, когато може. Предпазливо, за да не го изложим на риск. Нуждаем се от него, а и той знае, че съм прав. Когато настъпи подходящият момент, ще излезе от сянката. Нашият ден ще дойде.

Хорхе запали пурата и й предложи да си дръпне, но тя отказа. Умираше от любопитство да разбере кой е брат му, но не посмя да попита. Ако знаеше прекалено много, той можеше да я убие още преди да получи откупа.

— А сега с парите, които баща ти ще ни плати, ще финансираме движението си дълго време. Докато се подготвим да предприемем последната стъпка. Брат ми твърди, че не остава много време. Правителството е толкова слабо, готово е само да падне. Из цялата страна има хора, които чакат да се присъединят към нас. Изграждам основите на движението през последните десет години, докато такива като теб си живеят добре. Готов съм да пожертвам всичко за онова, в което вярвам. Колко от познатите ти могат да твърдят това?

— Не много — призна тя.

— Поне един? — попита той.

— Може би.

У Хорхе имаше нещо омагьосващо. Да, действията му бяха ужасни, но Ариана започваше да си мисли, че мотивите за каузата му са искрени.

— Един ден ще разбереш, че съм прав — убедено заяви той. — Може би дори няма да искаш да се върнеш обратно, а ще изчакаш нашето време заедно с нас.

За Ариана това бе кошмарна мисъл. Копнееше да се прибере у дома и се тревожеше за баща си. Но поне се чувстваше в безопасност до Хорхе. Той се отнасяше добре с нея. Тази вечер Хорхе я остави да спи на кушетка в палатката. Лагерът им се намираше толкова навътре в гората, че тя не би посмяла да избяга. Просто нямаше къде да отиде. Хората му спяха в съседни палатки, а той бе сам както винаги. Имаше си собствено легло и нареди да сложат кушетка за нея в палатката му. Докато се унасяше в сън, Ариана го видя да пише в дневника си, докато пушеше пурата си. Хорхе имаше красиво лице и донякъде й напомняше за Христос. Малко преди да заспи, тя си каза, че все пак той може би е свят човек.

 

 

След като се получи вестта за откупа, Робърт Грегъри започна да организира прехвърлянето на пари с помощта на ЦРУ. Един от дипломатите от кариерата ръководеше посолството след отвличането на Ариана. Робърт вече не можеше да се справи с работата, а и вземаше нитроглицерин всеки ден. Лекарят в посолството се тревожеше за сърцето му. След още две седмици все още не бяха получили указания къде да платят парите.

 

 

Хорхе водеше Ариана да плуват в близката река всеки ден. Наблюдаваше я внимателно и един ден доплува до нея и я прегърна. И двамата бяха голи и тя не го спря. Той я завъртя бавно към себе си, възхищавайки се на красотата на тялото й под кристалночистата вода. Ариана бе омагьосана от сините му очи и ъгловатото лице. Когато я целуна, тя усети бурната му страст и внезапно й се прииска той да я прегръща и държи в безопасност завинаги. В живота, който водеше с него, имаше нещо толкова просто и първично. Любиха се във водата с дивата страст, която той изпитваше към нея още от първия миг, когато я видя. Хорхе беше безкрайно нежен, каза й, че я обича, а тя му повярва. Вече започваше да мисли, че убежденията му не бяха погрешни, макар методите му да бяха спорни. Той беше самотен воин, плуващ срещу течението. Животът никога не й бе изглеждал толкова прост и чист, както в момента. Тя се отпусна в прегръдките му, останала без дъх, и също му каза, че го обича. Оцеляването й зависеше от това. Животът им в гората бе сведен до най-основното. Хорхе беше силен мъж, грижеше се за нея, защитаваше я и я пазеше. Увери я, че никога няма да позволи да й се случи нещо лошо, и тя му повярва. Фактът, че я държеше при себе си, за да получи откуп, вече не изглеждаше важен. Ариана искаше да е с него.

През нощта се любиха отново, а след като тя заспа, той се върна към дневниците си. Написа й любовно писмо, изпълнено с чувствата, които изпитваше към нея и се надяваше да споделят един ден в различен, по-добър свят, създаден от него. Пишеше й, че тя се е превърнала в негово вдъхновение и двата им напълно различни свята вече са слети в едно. Ариана се разплака на сутринта, когато прочете писмото. Хорхе беше единственото истинско нещо за нея. Баща й избледняваше в спомените й, а и всичките му идеи й се струваха погрешни сега. Само думите на Хорхе бяха разумни.

Следобед се разходиха из гората, плуваха в реката и отново се любиха. Внезапно Ариана осъзна, че иска единствено да е с него. Той беше въплъщение на любов и нежност, а светът, който познаваше преди, бе изчезнал. Остана й само животът в гората заедно с него. Вече не я интересуваше дали баща й ще плати откупа. Хорхе се засмя, когато му го каза, докато се любеха в палатката му.

— Може и да не ти пука, Ариана, но с мен не е така. Хиляди хора в Аржентина зависят от нас. Нося отговорност за тях, а баща ти ще ни помогне да ги нахраним. Ще финансира свята кауза. Просто трябва да планираме безопасен начин за трансфер на парите.

Той не добави, че брат му щеше да помогне. А и тя не се интересуваше как ще получат парите. Искаше единствено да е с него. Той й пишеше любовни писма всяка вечер, преди да заспи. А тя ги намираше сутрин и ги четеше жадно. Никой не й бе засвидетелствал такава бурна любов досега. Хранеха се заедно, далеч от хората му. Споделяха простичък живот. Ариана бе с него от шест седмици, но те й изглеждаха като цял живот за двама им.

 

 

Указанията как да се плати откупът пристигнаха в посолството. Парите трябваше да бъдат разделени на малки суми в брой и оставени из цяла Аржентина, което правеше проследяването невъзможно. Дори ЦРУ се шашна от системата, която бе изключително проста, но вършеше отлична работа.

— Сигурно разполагат с хиляди хора, готови да приберат парите и да ги доставят на бандитите. Проблемът е, че ще са им нужни месеци да съберат целия откуп. Очевидно не бързат. Може да минат четири-пет или дори шест месеца, докато съберат всичките двайсет милиона.

Хорхе бе планирал операцията хитро и на Сам Адамс изобщо не му харесваше. Противникът му бе умен дявол.

— И какво ще стане с Ариана междувременно? — ужаси се баща й. — Тя вече може да е мъртва.

— Ако съдим от опита ни с него, той ще я задържи жива като негова затворничка, за да я използва при преговори.

Сам премълча, че бяха спасили жертва на отвличане, държана в кутия с тръба за дишане в продължение на осем месеца. Човекът бе оцелял и бе върнат след плащането на откупа. Така че нямаха причина да смятат, че Хорхе е убил Ариана. Сам премълча и мнението си, че младостта и красотата на младата жена щяха да й помогнат. А засега просто трябваше да вярват, че е жива, и да започнат плащането. Сам предложи система с ускорени плащания, която щеше да достави целия откуп в рамките на два месеца. Робърт я одобри.

През следващия месец оставяха пари на всяко място, което им бе посочено. Ариана бе отвлечена от три месеца, а привързаността й към Хорхе нарастваше с всеки изминал ден. Усили се най-вече, когато започна да подозира, че е бременна. Не му каза нищо, докато не се увери напълно, после му прошепна новината една нощ, когато лежеше в прегръдките му. Това бе върховният им дар един за друг. Хорхе страхотно се въодушеви. Заяви, че копнеел за такава обвързаност с нея. Ариана смяташе, че бе заченала още първия път, когато се любиха, защото оттогава не бе имала мензис. Отначало мислеше, че това се дължи на травмата, но гърдите й станаха по-пищни, а талията й започна да се окръгля. Хорхе я увери, че това само я прави още по-красива в неговите очи, гледаше я с обожание и бе още по-внимателен с нея. Не я оставяше сама и за миг. Беше прекалено ценна за него, за да позволи да й се случи нещо.

 

 

В деня, когато Ариана съобщи на Хорхе за бременността си, посланиците на Израел и Англия отидоха в американското посолство в Буенос Айрес, за да се срещнат с Робърт и хората от ЦРУ. Англичанинът предложи разузнавателни полети с използването на инфрачервени проследяващи устройства над гората, където смятаха, че е възможно Хорхе да се крие. Израелецът пък предложи командоси, които да нахлуят в гората, ако се потвърди, че бандитите са там.

Робърт погледна Сам с надежда.

— Може ли поне да опитаме? — попита той развълнувано.

Сам беше настроен скептично, но се съгласи, че си струва да опитат.

— Няма какво да загубим, ако не открият нищо — заяви той.

Бяха опитали какво ли не досега, но пък можеха да изгубят много, ако нападението се провали и Хорхе убие Ариана.

— С изключение на дъщеря ми — мрачно промълви Робърт Грегъри.

Формираха нова бойна група и балната зала на посолството се превърна в щаб за проекта. Съвместната група се състоеше от англичани, израелци и агенти от ЦРУ, всичко четиридесет души. Първите две разузнавателни мисии не откриха нищо. Но при третата, проведена доста по̀ на юг, забелязаха проблясък на светлини в гората. Почти нищо не си личеше на филма, но шефът на израелците се закле, че там има лагер, макар и малък. Сам обясни, че Хорхе винаги провеждаше операциите си с малко хора, но из цялата страна. Английският посланик, бивш разузнавач от армията, бе сигурен, че е видял палатка на филма, макар останалите да не се съгласиха с него. Ала слабите светлини им позволиха да определят местоположението. Лагерът се намираше дълбоко в гората и всички бяха съгласни със Сам, че ще е много трудно да проникнат в него. Израелците обаче заявиха, че ще се справят. Планът им бе да подпалят огнен кръг около лагера. Това бе брутален начин да изкарат бандитите навън, но щеше да създаде достатъчно хаос и суматоха, за да освободят Ариана, ако тя изобщо се намираше там. Целта им бе да я спасят, независимо как, без да се грижат за оцеляването на похитителите. Хорхе не представляваше ценност за тях, не разполагаше с информация, която искаха. Беше дребен революционер с изкривени религиозни идеи и за страната щеше да е по-добре без него. Аржентинското правителство даде зелена светлина на проекта, тъй като Хорхе можеше да се превърне в сериозен проблем след години, ако последователите му се увеличат. Аржентинските съветници нямаха нищо против да го пожертват. Решението бе взето при абсолютна поверителност. ЦРУ щяха да поемат отговорността за убийството на Хорхе и никой никога нямаше да узнае истината, с изключение на членовете на съвместната група. Единственият оцелял трябваше да е Ариана. Останалите можеха да си умрат в гората. Нямаше причина да оставят похитителите живи.

Насрочиха нападението за след три дни. Проведоха още една разузнавателна мисия на следващия ден и видяха същите светлини и този път потвърдиха наличието на поне две палатки. На следващия ден израелците бяха готови за действие. Имаха пълната подкрепа на англичаните и ЦРУ, както и безмълвното одобрение на местното правителство. Бяха набелязали място в гората, недалеч от светлините, където можеха да спуснат хеликоптер и да приберат оттам Ариана и командосите след нападението. Операцията беше деликатна и всички, включително бащата на Ариана, бяха наясно, че може да се обърка страхотно. Също така знаеха и какви щяха да са последиците, ако станеше така. Ала никой не искаше плащанията на откупа да продължат още няколко месеца. Междувременно можеха да станат прекалено много грешки и Ариана да загине. Съгласиха се, че е крайно време да я освободят от лагера. Цялата мисия бе държана в тайна. Аржентинското правителство настоя само няколко души да знаят за нея, за да се предотврати изтичане на информация. Ако в правителството случайно имаше човек, симпатизиращ на бандита, трябваше да му се попречи да ги предупреди.

Решиха да действат нощем с помощта на инфрачервени устройства. Групата се установи достатъчно далеч от гората, за да не привлича внимание, но и достатъчно близо, за да даде възможност на хеликоптера да кацне, след като освободят Ариана, ако това изобщо станеше. Участниците в мисията носеха камуфлажни дрехи като бандитите на Хорхе, за да не бъдат забелязани от местните.

Израелските командоси потеглиха точно по разписание. Бяха дванайсет и екипирани с цялото оборудване, необходимо за мисията им. Беше им нужен цял час, за да стигнат до лагера пеша. Движеха се безшумно като призраци, имитираха звуците на гората и напредваха в тъмнината с очилата си за нощно виждане. След като навлязоха достатъчно дълбоко, видяха трите палатки в лагера на Хорхе. Изпратиха информацията в контролния пункт веднага. После се оттеглиха назад, за да запалят огъня.

По това време всички в лагера спяха. Само в една от палатките се виждаше светлина от свещ. Хорхе бе приключил с дневника си за деня и сега пишеше любовното си писмо до Ариана. Остави го до леглото й, целуна я, духна свещта и се плъзна до нея. Тя спеше дълбоко и той я прегърна нежно. Както й бе писал много пъти вече, той вярваше, че Ариана му е била изпратена от божествени сили, за да му позволи да завърши мисията си, ангел, който да благослови хората му.

След половин час огненият кръг пламтеше. Командосите носеха азбестови костюми, за да могат да преодолеят огъня и да изкарат Ариана навън. Бяха определили маршрута си за бягство и единственото, в което не бяха сигурни, бе точно в коя палатка се намираше момичето. Смятаха, че голямата палатка принадлежи на Хорхе, но нямаха представа къде е Ариана, нито при какви условия я държат — дали бе окована, или завързана. Бяха готови за всеки възможен вариант.

Първата палатка се подпали и неколцина мъже изскочиха навън голи. Само един от тях беше с дрехи, които вече горяха. Бандитите нямаха възможност за бягство през огнения кръг, който ги заобикаляше. Бяха уловени в капан. Те се развикаха да предупредят другарите си, чиято палатка се подпали в същия миг. После видяха мъж и жена да излизат от голямата палатка, която още не гореше. Те размениха набързо няколко думи, после мъжът й подаде кутия и се втурна да помага на хората си.

Ариана се върна за миг в палатката и прибра любовните писма на Хорхе в металната кутия, която й беше дал, после изтича обратно навън. Чу виковете на бандитите и видя Хорхе да помага на онези, на които можеше. Един командос посочи Ариана. Можеше да е само тя. Бяха сигурни, че в лагера няма други жени. А всички мъже бяха разсеяни от пламъците и не я наблюдаваха. Без да издадат и звук, трима от израелците грабнаха Ариана, увиха я в азбестово одеяло и я понесоха. Тя се бореше с тях ожесточено и крещеше името на Хорхе, притиснала металната кутия до гърдите си.

Нямаше представа кои бяха тези мъже, а и те не можеха да й кажат. Заради противопожарните маски, които покриваха лицата им, не можеха да говорят и да се идентифицират. Посочиха й безмълвно края на гората, но тя продължи да се съпротивлява. Непрестанно викаше името на Хорхе, ала той не я чуваше, защото се бореше с пожара заедно с хората си. Преди някой да се усети какво става, Ариана бе отнесена от командосите. Тя се измъкна за миг от азбестовото одеяло и видя как горящо дърво падна върху лагера и смаза Хорхе. Цялото му тяло запламтя и й се стори, че го чува да вика името й. Ариана се забори диво, но командосите не я пуснаха. Последното, което видя, бе тялото на Хорхе, проснато под дървото, и пламтящият лагер. Тя притисна металната кутия към гърдите си и се зарадва, че я бе прибрала на безопасно място, преди да избягат от палатката. Нямаше представа какво се случва, когато един от командосите се втурна през гората, хванал я здраво, за да не може да побегне обратно към лагера, тъй като бе ясно, че искаше да направи точно това. Другите тичаха плътно зад него. Никой не беше забелязал появата им. Бандитите в лагера се мъчеха да се преборят с огъня или вече бяха мъртви.

Отнесоха Ариана до сечището въпреки ожесточената й съпротива. Хеликоптерът се спусна, метнаха я вътре и се изкатериха след нея. Изчезнаха след по-малко от минута и от въздуха видяха как огънят се разпростираше из гората. Мисията се оказа успешна — спасиха Ариана. Старшият офицер свали маската си и подчинените му го последваха.

— Тук сме, за да ви помогнем, госпожице Грегъри — обясни й старшият офицер. — Ние сме част от съвместна група, която се състои от англичани, израелци, ЦРУ и баща ви.

Но Ариана продължи да пищи и да клати глава. Изглеждаше полудяла, с рошава коса и диви очи. Някой я загърна с яке, когато тя свали азбестовото одеяло. Беше изскочила от палатката гола.

— Не… не… върнете ме обратно… не разбирате — крещеше тя и заудря единия от командосите. — Върнете ме.

— Сега си в безопасност, Ариана — каза вторият по старшинство, зачуден какво ли са й причинили през последните три месеца.

Ариана определено изглеждаше откачена. Но никой не знаеше, че тя тъкмо бе видяла как умира любовникът й и бащата на детето й.

— Вие убихте Хорхе! — извика тя. — Той е свят човек!

И тогава те разбраха. Ариана продължаваше да притиска металната кутия към гърдите си — това бе единственото, което й беше останало. Командосите забелязаха, че по ръцете й има леки изгаряния, но след двайсет минути се спуснаха към мястото, където останалите ги очакваха с нетърпение. Когато видяха Ариана да слиза от хеликоптера, един от английските агенти се обади на Сам в посолството, където той чакаше известия в компанията на баща й. Робърт бе вземал нитроглицерин цяла нощ и стресът от ужасяващата мисъл дали Ариана е още жива го подлудяваше.

— Прибрахме я — лаконично съобщи командирът. — Ще я докараме след няколко часа. Трябва да видим в какво състояние е и дали се налага да я заведем в болница.

Веднага след като затвори, Сам се завъртя към Робърт и потупа ръката му със сълзи в очите.

— Спасена е. Момиченцето ти се прибира у дома.

Робърт избухна в сълзи и прегърна Сам.

— Мили боже! Мислех, че е мъртва.

— Ще си бъде у дома след няколко часа. В момента я преглеждат.

Но това, което Сам не знаеше, пък и бездруго не би споделил с Робърт, бе, че Ариана плачеше отчаяно и молеше да я върнат в гората, макар да бе наясно, че няма смисъл. Беше видяла с очите си как падащото дърво уби Хорхе. Мъжът, когото обичаше, бащата на детето й бе мъртъв. Хорхе бе един от първите загинали в пожара. Тя се вторачи в мъжете, които я бяха спасили, с празни, измъчени очи. Един от тях най-после я накара да остави старата метална кутия и й помогна да се облече. Ариана приличаше на луда. Косата й бе рошава и сплъстена, очите й ги гледаха с празен поглед, сякаш не разбираше нищо. Командосите си дадоха сметка, че ще й е нужно доста време да се върне към нормалния живот. Бяха виждали подобно поведение и преди при хора, отвлечени за дълго време и с промити от похитителите им мозъци, при това до такава степен, че вече не знаеха в какво да вярват и кои са. Разбираха, че Хорхе е свършил чудесна работа с Ариана.

Членовете на съвместната група решиха да я отведат в болница, а не в посолството. Ариана не беше в състояние да се прибере у дома. Беше объркана, разстроена, травматизирана и истерична и нищо не можеше да я успокои. Един от агентите от ЦРУ звънна на Сам и му съобщи плана. Вече бяха уредили приемането й в болница.

— Наранена ли е? — тихо попита Сам, след като се отдалечи от Робърт за момент.

— Физически изглежда добре, като се изключат няколко малки изгаряния по ръцете — отговори агентът с напрегнат глас. — Но страда сериозно от стокхолмския синдром. Иска да се върне обратно и се бори с нас като дива котка.

— Мамка му! Не мисля, че баща й очаква това. Надявам се да успеем да я успокоим достатъчно, за да я заведем при него.

Сам искрено се тревожеше за Робърт, който преживя прекалено много напоследък.

— Тя иска да се върне при Хорхе. Смята го за свят човек. А и сега всички го смятат за мъченик. Мъртъв е. Горящо дърво падна върху него, преди да излетим. Тя твърди, че е бременна с детето му. Не знам дали е вярно.

— Едва ли баща й иска да чуе това. Обади ми се, когато стигнете до болницата, и аз ще го доведа там след няколко минути.

Но когато Сам се върна при Робърт, лицето на посланика беше посивяло и той притискаше ръка към гърдите си.

— Тя е добре, Робърт. В безопасност е. Опитай да се успокоиш.

— Мисля, че получавам инфаркт — каза посланикът с намръщено от болка лице.

Сам се втурна да повика линейка, която пристигна след пет минути. Сам се качи с посланика в линейката и изфучаха към болницата. Веднага след като пристигнаха там, вкараха Робърт в спешното отделение. Лекарят обясни на Сам, че е необходима ангиограма, но Робърт не е достатъчно силен, за да я понесе. Правеха всичко възможно да го спасят. Положението бе доста напечено през следващите няколко часа, докато очакваха пристигането на Ариана. Докараха я в Буенос Айрес с хеликоптер, после я заведоха в болницата, където Сам ги посрещна.

Шефът на командосите изглеждаше мрачен.

— Тя твърди, че не иска да види баща си, защото бил лош човек.

— Е, това е чудесна новина — изсумтя Сам. — Той получи инфаркт преди два часа и е в спешното отделение. Бездруго не може да го види.

Екип лекари прегледа Ариана, която плачеше отчаяно. Взеха й кутията с обещание да я държат на безопасно място. Тя се оплака от силни болки в корема. Кървеше. Ултразвукът показа, че е пометнала. Опитаха се да й го обяснят, но тя заплака още по-отчаяно. Наложи се да я упоят, но преди упойката да подейства, тя непрестанно мърмореше името на Хорхе. Направиха й кюртаж през нощта. Ариана бе изгубила плода още при пристигането си и всички бяха на мнение, че това е голям късмет.

Предадоха металната й кутия на Сам. Той попита Ариана какво съдържа кутията и тя обясни, че вътре са любовните писма на Хорхе. Сам отвори кутията, но не забеляза дневниците под писмата и нареди да я изпратят в посолството. Надяваше се Ариана да я изхвърли някой ден. Беше спомен от ужасно време.

На сутринта, когато се събуди, Ариана бе по-спокойна, макар да се чувстваше ужасно потисната. Предишната нощ бе изгубила бебето. Казаха й, че била в шестата седмица, което не беше много напреднала бременност. Физическото й състояние беше добро. Погрижиха се за изгарянията по ръцете й, но те бяха съвсем повърхностни. Сериозният проблем беше разумът й. Сам и психиатърът се опитаха да й обяснят, че понякога отвлечените започват да се идентифицират с похитителите си и забравят кои са всъщност и в какво са вярвали, преди да ги отвлекат. За нея Хорхе бе неин защитник и единственият човек, на когото може да има доверие.

— Ами ако е бил прав? — попита тя, след като ги изслуша. — Помислете за всички бедни по света. Той искаше да им помогне.

— Не помагаш на бедните, като отвличаш невинни жени и ги държиш в гората, и искаш за тях двайсет милиона долара откуп — твърдо заяви Сам и я погледна в очите.

Тя самата бе казала същото на Хорхе в началото, но постепенно той я бе убедил в обратното.

— Хорхе искаше да използва парите, за да нахрани бедните и да освободи потиснатите — изтъкна Ариана, готова да го защити.

В мислите й той бе престанал да е неин потисник, а се бе превърнал в човека, когото обичаше.

— Това определено е благородна кауза — меко каза Сам. — Но неговите хора убиха шофьора ти. А Хорхе и момчетата му са убивали и преди. Те са революционери, Ариана. Искат да свалят правителството и да убиват хората като баща ти, който е добър човек. Той те обича, Ариана. Баща ти никога не е наранявал никого. А Хорхе е наранил мнозина.

Включително и нея. Беше промил мозъка й напълно.

— Убил е баща си — промълви тя безизразно, — защото наранявал майка му. Хорхе я защитавал.

— Това не оправдава убийство — изтъкна Сам, а Ариана го погледна със замъглен поглед.

Припомняше си думите на Хорхе. Сам знаеше, че тя ще е объркана дълго време.

— Нуждаеш се от време да размислиш върху случилото се. Не можеш да се справиш изведнъж. Но знай, че баща ти те обича безкрайно много. И се тревожи безумно три месеца.

— Къде е той?

Внезапно Ариана доби уплашен и разтревожен вид, сякаш тъкмо си бе спомнила за баща си.

Сам се поколеба дали да й каже, но тя все пак трябваше да знае. Дори и сега, с объркания си мозък.

— Получи инфаркт снощи. Горе е, в реанимацията. Казаха, че си почива тази сутрин. Преживя много, а също и ти — съчувствено добави Сам.

И никой не можеше да бъде обвиняван за това, освен хората, които я бяха отвлекли. Категорично не и Робърт Грегъри или дъщеря му, независимо колко объркана бе в момента.

— Мога ли да го видя? — попита Ариана.

Сам кимна и след няколко минути я отведоха горе в инвалидна количка. Робърт изглеждаше ужасно, но все пак по-добре от предишната нощ. Сам се беше уплашил, че посланикът може да умре още преди да стигнат до болницата, а и лекарите се притесняваха за него. Възнамеряваха да направят ангиограма тази сутрин, ако състоянието му позволяваше.

Робърт се усмихна, а по бузите му потекоха сълзи, когато видя дъщеря си. Протегна ръка и нежно погали косата й.

— Слава богу, че си добре — промълви.

— Обичам те, татко — каза тя с изтънелия глас на малко момиченце.

— И аз те обичам, скъпа. Ужасно се тревожих за теб. Толкова съжалявам, че се случи подобно нещо. Съжалявам, че дойдохме тук. Ти беше права. Вече си подадох оставката и веднага щом ме изпишат от болницата, ще се приберем у дома.

Ариана кимна и очите й се насълзиха. Вече не знаеше къде се намира домът й. Дали в гората с Хорхе, дали тук, в Буенос Айрес, или в Ню Йорк. Чувстваше се като Дороти от „Вълшебникът от Оз“. Помнеше съвсем ясно смъртта на Хорхе. И все още пазеше дневниците и любовните му писма в пилотската кутия. И вярваше, че всичко, което й бе написал, че изпитвал към нея, е истина. Но сега най-после си спомни, че обичаше и баща си.

— Опитай се да си починеш — нежно му каза тя. — Не се тревожи за нищо. Върнах се.

Е, поне тялото й се бе върнало, макар разумът й да бе загубен.

— Слава богу — въздъхна Робърт и затвори очи.

Бяха му дали успокоително и той се унесе след няколко минути, благодарен, че дъщеря му е жива и в безопасност. Завръщането й бе най-щастливият момент в живота му.

Следобед му направиха ангиограма и се опитаха да извършат и ангиопластика. Две от артериите бяха блокирани и жизнените му показатели се устремиха надолу стремглаво. Дефибрилираха го два пъти и го върнаха обратно, но не можаха да направят нищо повече. Нямаше достатъчно сили да понесе процедурата. Робърт се влоши бързо, когато го отведоха в стаята му, където го чакаше Ариана. Изглеждаше изтощен и тя го целуна нежно по бузата, после хвана ръката му. Той издъхна малко по-късно. Ариана натисна бутона и медицинският екип се втурна в стаята и се опита да го съживи. Мъчиха се двайсет минути, а Ариана ги гледаше уплашено и плачеше тихо. Припомни си, че баща й бе много добър човек, а не лош. Припомни си и колко силно го обичаше, както и той нея.

Но лекарите не успяха да му помогнат. Сърцето му бе прекалено увредено, а организмът му — силно отслабнал. Отказаха се от безплодните си усилия да го съживят и оставиха Ариана да се прости насаме с него. За два дни тя изгуби двамата мъже, които обичаше, а също и бебето си. Предишната нощ видя как Хорхе загина в пожара, а днес баща й умря след месеците тревоги по нея. Ариана изпита чувството, че тя го е убила. Целуна го за последен път и излезе от стаята. Сам я заведе в посолството, където Еухения я чакаше. Увери я, че посолството щеше да се погрижи за формалностите по транспортирането на трупа на баща й. После й помогна да си събере багажа. Вече бяха опразнили вилата след отвличането й.

Президентът Армстронг звънна на Ариана вечерта. Поднесе й съболезнованията си за смъртта на баща й и изрази облекчение, че тя е спасена и в безопасност.

— Баща ти поне изпита радостта да узнае, че си жива и здрава, преди да умре. И можа да те види отново. Това сигурно е означавало много за него — каза президентът с искрено съчувствие.

Два дни по-късно Ариана отпътува за Съединените щати. Баща й лежеше в ковчега си в същия самолет. Тя все още бе в шок. Служителите в посолството обясняваха на напористите журналисти, че е прекалено разстроена, за да говори с пресата. Сбогува се по телефона с приятелите си в Буенос Айрес, но нямаше нито време, нито сили да се види с някого от тях лично. Поднесе благодарностите си на английския и израелския посланик за помощта им, както и на двамата емисари на аржентинското правителство, дошли да изразят облекчението си от спасяването й и да поднесат съболезнованията си за баща й. Посещението им беше официално и кратко. Ариана топло прегърна Еухения на летището.

— Грижи се за себе си, Ариана — каза Еухения нежно.

Младата жена кимна и по лицето й потекоха сълзи. Нямаше при кого да се прибере у дома. Бащата, който я обичаше и пазеше цял живот, бе починал. А мъжът, който я бе отвлякъл, но после я обикна, който бе обърнал живота и разума й наопаки, също бе мъртъв. Нуждаеше се от помощ, за да се справи със зейналата огромна празнина, но нямаше към кого да се обърне. Нямаше нищо солидно, което да я крепи. Прекара в Аржентина десет месеца, а накрая всичко се обърка. Кои бяха добрите и кои — лошите? И коя беше самата тя? Заради нея и Хорхе, и баща й бяха умрели. Единият загина при спасяването й, а другият не издържа на тревогите по нея. А шокът от пожара и смъртта на любимия й бе убил бебето й. Чувстваше се отговорна за смъртта на трима души и се чудеше дали някога ще може да си прости. Терзаеше я непоносимо чувство за вина. Искаше да забрави всичко случило се, но знаеше, че това никога няма да стане.

А пилотската кутия с всички тайни на Хорхе и с любовните му писма бе в куфара й и се прибираше у дома с нея. Тя си представи любимия си на светлината на свещите, с пура в ръка, красивото му лице, сведено над дневниците, и проницателните сини очи, които я бяха убедили, че казаното от него е вярно. А може би изобщо не беше вярно. Може би дори не я обичаше. Но тя знаеше, че ще й е нужен цял живот, за да се примири с мисълта, че е убила трима души. Можеше единствено да се надява, че Господ ще й прости. Тя не можеше.