Даниел Стийл
Под прикритие (10)

10.

През първите три месеца, чак до началото на май, Ариана се виждаше с Яел всеки ден, пет пъти седмично. Говореха подробно за всеки ден от пленничеството й, за впечатленията й, за нещата, които бе чула, какво й бяха причинили, какви бяха похитителите й, за убийството на шофьора й и защо се чувстваше отговорна за него, както и за смъртта на баща й. Робърт бе настоявал да заминат за Аржентина, а тя го бе молила да не го правят. Въпреки това сега Ариана смяташе, че и неговата смърт е по нейна вина. Бе започнала да осъзнава как Хорхе я е манипулирал, контролирал и изкривил мисленето й, но все още й предстоеше много работа.

След празника на Първи май, Ден на труда във Франция, когато всички си разменяха момини сълзи, Яел я посъветва да идва при него три пъти седмично, за да напредват по-бавно и тя да има време и за други неща. Ариана често се чувстваше зле след сеансите им, особено когато той използваше когнитивната поведенческа терапия, която бе силно натоварваща. Отначало тя се възпротиви на идеята да го посещава само три пъти седмично.

— Ще съм тук през следващите десет години, ако действаме толкова бавно — оплака се тя, като си даде сметка, че бе тук вече три месеца.

— Толкова лошо ли е? Защо бързаш да се върнеш?

Яел знаеше, че в Съединените щати не я очакваше много. Всъщност нищо, освен монахините в „Света Гертруда“ и празния апартамент на баща й. Нямаше мъж, нито работа, а и все още не бе решила с какво иска да се занимава. Не се нуждаеше от пари, особено след смъртта на баща си, но можеше да се заеме с нещо значимо. Беше споменала на Яел, че още не е взела наследството си, защото изпитваше вина, още едно от внушенията на Хорхе, който мразеше богатите. Ариана не искаше да е една от „лос рикос“. А платеният от баща й откуп дори не бе накърнил сериозно състоянието му. Робърт бе много богат човек и беше оставил всичките си пари на дъщеря си. Но Хорхе я бе накарал да се чувства виновна заради произхода си и тя още не можеше да превъзмогне това. Яел се постара да й обясни, че тревогите й за бедните са достойни за възхищение, но ако отхвърляше парите на баща й заради одобрението на Хорхе, значи го правеше по погрешната причина. Все пак той бе поискал двайсет милиона долара откуп. И кой знаеше за какво щеше да използва парите? Да помогне на бедните, както твърдеше, или да си напълни гушата? ЦРУ бе информирало Яел, че Хорхе е изпращал пари в Швейцария и е натрупал сериозно състояние там. Затова психиатърът често напомняше на Ариана този факт, за да развенчае претенциите на Хорхе за свята мисия.

— Мисля, че се нуждаеш от време да правиш и други неща. Да се порадваш на Париж, да се запознаеш с хора и да се сприятелиш с някои от тях, а не само да работиш с мен — каза Яел в отговор на изявеното й желание да работи самоотвержено за бедните.

Ариана бе готова да пожертва всичко, за да изкупи греховете си и да води живот на мъченица.

— Хайде да не запълваме целия ти живот с изтриването на Хорхе — разумно я посъветва той. — Пък и не трябва да се отказваш от живота си, за да служиш на бедните. Не е зле да се позабавляваш с някои от нещата, които си вършила навремето. Иди на театър, на кино, на пазар.

Ариана изслуша напътствията му, но когато си тръгна, не бе убедена. Не се чувстваше готова да излезе навън в света. Плашеше се. Краят на лечението й не се виждаше, но все пак се чувстваше по-добре. Не бе докосвала металната кутия и не бе чела писмата на Хорхе от три седмици. Но пък вечно държеше кутията наблизо, просто за всеки случай. Яел не възразяваше за това. Знаеше, че когато приключат, кутията ще изчезне. А дотогава на шега я наричаха бутилката й под леглото.

Един ден Ариана излезе на приятна разходка. Забеляза голям магазин за домашни любимци и реши да го разгледа. Вътре я посрещна богат асортимент от гущери, плъхове, мишки, порове и дори птичета, имаше и цяла стена с клетки на тъжни кученца, които очакваха някой да ги вземе в дома си. Различни породи териери, пудели, няколко йоркита и един особено тъжен на вид френски булдог от женски пол. Продавачът обясни, че била изтърсакът в котилото и затова кучката е необичайно дребна. Тя имаше черно петно над едното око и розово носле, а останалата й козина беше бяла. Животното се вторачи напрегнато в Ариана и излая тихичко. Беше на осем седмици. Ариана попита дали може да подържи палето и в мига, когато продавачът го извади от клетката, то се втурна в краката й, залая и се заигра весело. Младата жена го вдигна и мъничето облиза бузата й. Животинчето беше невероятно сладко, но тя не искаше куче. Какво щеше да прави с него? Предстоеше й сериозна работа с Яел, за да се излекува от преживяната травма. Макар че в палето нямаше нищо травматизиращо, беше само великолепно малко създание, което да обича.

— Благодаря ви много — каза тя на продавача, върна му кучето и излезе от магазина решително, горда от себе си, че не се поддаде на изкушението.

И на улицата чу лая на палето, но си тръгна. На следващия ден разказа за случката на Яел.

— Защо не я купи? — любопитно попита той. — Нарочно се лишаваш или наистина не искаш куче?

— Не знам — промълви тя замислено.

— Кучето може да е чудесна компания за теб — подхвърли психиатърът и погледна старата немска овчарка, която спеше в краката му.

Тя присъстваше на всеки сеанс и очевидно следваше господаря си навсякъде. Ариана си припомни колко много обичаха кучета французите.

— Ще трябва да я разхождам…, а и ако ми се случи нещо… — поде Ариана, после сподели истинската си тревога. — Ами ако някой ме нападне и отвлече, докато разхождам кучето?

Не й беше лесно да признае страха си и Яел се зарадва, че го направи.

— Страхуваш ли се, че отново може да те отвлекат? — попита той и тя кимна с насълзени очи. — Това не е твърде вероятно, особено във Франция. Тук няма бандити по пътищата. Дори не мога да си спомня последния път, когато е станало отвличане.

Ариана бе наясно с това, но все пак се страхуваше.

— По-добре ли ще се чувстваш с телохранител? — сериозно попита Яел.

Предполагаше, че тя може да си позволи охрана, ако щеше да й помогне да се чувства по-спокойна. А и бе нормално да се плаши след преживяното в Аржентина.

— Не, ще се чувствам глупаво — призна тя. — Предпочитам да излизам сама като другите хора.

— Но ти не си като тях. Била си отвлечена и държана в плен три месеца. Другите хора не са преживели подобно нещо. Нормално е да се страхуваш.

— Да, предполагам, че все още ме е страх.

Тя се почувства по-добре, когато призна това, и се замисли за кученцето. И още мислеше за него, когато си тръгна от офиса на Яел. Следобед се отби в магазина. Белият булдог беше още там и заподскача с радостен лай, когато я видя. Този път Ариана не устоя, дори не се и опита. Разговорът с Яел й беше помогнал много. Купи всички необходими провизии, розова каишка с разноцветни камъчета и отнесе булдога у дома. Палето беше страхотно въодушевено и Ариана се заливаше от смях, докато се гонеха из апартамента и си играеха. На следваща сутрин не й предстоеше посещение при Яел, той й бе дал свободен ден, затова заведе кученцето на разходка. Беше още твърде малко, за да си играе с другите кучета, но когато Ариана го остави на тревата, то се втурна да тича щастливо, докато се изтощи. После се търколи по гръб и протегна лапи във въздуха. Беше невероятно сладко и хората наоколо му се усмихваха. Ариана реши да го нарече Лили и на другия ден я занесе в офиса на Яел. Старата немска овчарка само подуши гостенката и се оттегли. Лили спа в краката на господарката си през цялото време, а след сеанса Ариана я заведе в Тюйлери. Кученцето се оказа чудесна компания. Ариана дори имаше чувството, че се е сдобила с нова приятелка.

През следващите три месеца тя посещаваше Яел три пъти седмично и започна да се чувства значително по-добре. После той я изненада с новината, че заминавал на почивка за месец. Яел имаше платноходка в Южна Франция и планираше да плава с нея до Италия заедно със съпругата си, децата и още една двойка.

— Приключихме ли? — изненадано го попита Ариана.

Работеше с него вече шест месеца.

— Мислиш ли, че сме приключили? — подхвърли той многозначително, а тя поклати глава.

Металната кутия все още стоеше в шкафа, а тя бе чела писмата на Хорхе само преди няколко дни. Чудеше се дали някога щеше да превъзмогне тази си потребност. Но пък не бързаше да напусне Франция. Чувстваше се щастлива тук. Харесваше апартамента си, а няколко пъти дори нае кола и се разходи из провинцията, което бе сериозна стъпка за нея. Първия път очакваше да я отвлекат, но после престана да се страхува и шофираше спокойно. Навсякъде водеше Лили със себе си. Чувстваше се в по-голяма безопасност в колата, но пък трябваше да разхожда Лили в парка. Постепенно ставаше все по-смела и се насилваше да излиза редовно.

— Кога ще се върнеш? — попита тя психиатъра, нямаше представа какво ще прави в негово отсъствие.

Яел беше центърът на живота й в Париж, макар че тя ходеше по музеи, изложби, търгове и пазар, редовно разхождаше кучето. Присъствието на Лили я правеше по-смела, макар че палето бе прекалено малко, за да я защити. Но пък й създаваше илюзията за закрила.

— Ще се върна след един месец, в края на август. Тогава ще възобновим работата.

Цяла Франция щеше да е затворена през август, дори някои ресторанти и магазини.

— Кога мислиш, че ще приключим, Яел? — попита тя и гласът й прозвуча обезкуражено.

— Когато онази кутия вече не е в шкафа или под леглото ти и не изпитваш нужда да четеш писмата.

Тя се чудеше колко ли време щеше да й е нужно, за да постигне тази цел. Яел я уверяваше, че просто щеше да се случи някой ден, но никой от двамата не можеше да каже кога. Ариана мислеше за Хорхе много по-рядко, но влиянието му не бе изчезнало напълно. Все още се стремеше да е жената, която той обичаше. Или поне твърдеше, че обича.

Заминаването на Яел за цял месец накара Ариана да се запита дали да не направи същото. Нае кола и подкара към Южна Франция, като спираше на местата, които бе искала да посети. Разбира се, Лили беше с нея и спеше на предната седалка. Ариана отиде в Екс ан Прованс и Сен Пол де Ванс, стигна до Сен Тропе и прекара десет дни там, после подкара обратно към Париж. Пътуването й отне три седмици, като изпращаше картички от различни места на монахините в „Света Гертруда“. През последните три месеца им бе изпратила по имейла и доста снимки на Лили. Докато пътуваше, тя прочете и книгата за стокхолмския синдром, която Яел й беше дал. А също и биография на Пати Хърст, която си купи лично. Пати също бе очарована от похитителите си. И двете книги ясно й показаха какво се е случило с нея. Обясниха й чувствата към Хорхе, любовта й, зависимостта й, създадена умело от него.

През септември тя възобнови работата си с Яел. Сега той я подтикваше повече, защото му беше казала, че няма търпение да свършат. Но дойде Коледа и още не бяха стигнали до сериозен резултат. И тогава тя осъзна, че забременяването й бе още един от начините на Хорхе да я манипулира. Той се бе стремил да я притежава и да промие мозъка й, а тя беше толкова отчаяна и уплашена, че се бе прилепила към него, копнеейки да повярва в любовта му. Беше изгубила всичко друго, майка й бе починала предишната година, а после и баща й, когато я отвлякоха.

— Готова ли си вече да се откажеш от кутията? — постави пред нея крайното предизвикателство Яел. — Може да е чудесен коледен подарък за самата теб. Би могла да я опаковаш елегантно и да я погребеш или изхвърлиш.

Но мисълта да заличи и последната си връзка с Хорхе я ужасяваше. Все още не бе готова да се откаже от илюзията за любовта му, нито от символа й — писмата.

— Ами ако никой мъж вече не ме обича?

— На двайсет и пет с твоя външен вид, ум и чар, не ми се вижда вероятно — усмихна се Яел.

— Може би след Нова година — каза тя предпазливо, а той не настоя.

Трябваше сама да стигне до решението да изхвърли кутията.

По Коледа Яел отиде на ски за една седмица и чак през януари отново заговориха по темата. Ариана работеше с него почти дванайсет месеца. Годишнината от първата им среща щеше да е след няколко седмици и тя внезапно взе решение.

— Готова съм — заяви задъхано. — Мисля, че свършихме.

Вече не желаеше Хорхе в живота си, нито дневниците, нито писмата му. Беше й писнало да гледа кутията на рафта в шкафа. Напомняше й за най-ужасните дни в живота й.

— Първата ни среща беше на втори февруари. Ще се отърва от кутията на този ден.

След като изрече това, Ариана се почувства учудващо самоуверена.

— И как ще го направиш? — поинтересува се Яел.

Сценарият трябваше да си е неин, това бе нейната победа да извоюва свободата си.

— Мисля да я заровя някъде. Може би, докато разхождам Лили. Ще го направим заедно.

— И ще оставиш съдържанието й вътре?

Ариана се замисли и поклати глава отрицателно.

— По-добре да изгоря дневниците и писмата и да сложа пепелта в кутията. Ще е нещо като кремация.

Представи си как го извършва, а Яел кимна одобрително. Всеки човек трябваше да намери свободата си по свой собствен начин.

— Добре, значи на втори февруари. Искаш ли да дойда с теб?

— Не — отказа тя с тих глас. — Искам да го направя сама.

В известно отношение това бе да погребе Хорхе и любовта, която си беше мислила, че споделяха.

През нощта на първи февруари тя сложи пилотската кутия в металната мивка в кухнята, извади внимателно писмата и драсна кибритена клечка. Лили я наблюдаваше с интерес, сякаш разбираше, че прави нещо важно. Ръцете на Ариана затрепериха, когато краищата на листа покафеняха и писмото започна да се накъдря. Без да мисли, тя духна пламъците и ги изгаси. Внезапно видя горящото тяло на Хорхе под падналото дърво в нощта, когато я освободиха. Огънят бе прекалено символичен и й напомняше твърде много за онази нощ. Тя опита отново с друго писмо, но пак загаси пламъците, също така бързо. Погледна дневниците, но те бяха прекалено дебели, за да горят. Бяха седем на брой, изписани с почерка на Хорхе, също като купчината писма. Зачуди се дали да звънне на Яел за съвет, но знаеше, че трябва да вземе решението сама.

— Е, какво мислиш? — попита тя Лили и кучето наклони глава на една страна.

В крайна сметка Ариана реши да не гори писмата. По-добре да ги остави в пилотската кутия заедно с дневниците и да зарови всичко в парка на следващата сутрин, когато изведе Лили на разходка.

Намери малка лопатка в едно от кухненските чекмеджета и се помоли земята да е мека, за да изкопае достатъчно голяма дупка. И тогава всичко щеше да приключи. Погребваше Хорхе в Париж и го прогонваше от сърцето и ума си. Крайно време беше. Вече бе готова да продължи живота си.

Ариана се отпусна в леглото, но нямаше търпение да настъпи сутринта. Събуди се още преди зазоряване и надникна навън. Валеше силен сняг и това щеше да я затрудни да отиде в парка и да зарови кутията. Надяваше се времето да се промени. Трябваше да свърши работата точно в този ден. Беше символичен. Преди малко повече от две години израелските командоси я освободиха от плена й и се навършваше година, откак Яел й помагаше да си възвърне разума. Не искаше да чака повече. Крайно време беше.

Снегът се превърна в дъжд следобед и най-после спря към четири и половина. Навън бе още светло. Земята беше мокра, но тя сложи каишката на Лили и взе очуканата кутия в ръка. Носеше я със себе си от мига, когато Хорхе й я повери. Бе му засвидетелствала много повече уважение, отколкото той заслужаваше. Хорхе не заслужаваше любовта и жертвоготовността й, нито объркването й след освобождението. Всъщност си беше заслужил само съдбата, която го сполетя накрая. Ариана вече бе убедена в това. Не се съмняваше и за миг. И нямаше търпение да се отърве от кутията с писмата и дневниците му. Струваше й се, че проклетият метал почти изгаря ръката й.

Тя потегли към „Багател“ с Лили, кутията и металната лопатка. Поразходиха се и тя откри разчистено място с храсти наоколо, където пръстта беше мека. Пусна каишката на Лили, тъй като знаеше, че тя щеше да остане близо до нея, и започна да копае. След дъжда бе много по-лесно, отколкото очакваше, и изкопа дупката бързо. Сложи кутията вътре и изрече кратка молитва за живота, който почти бе изгубила, но най-после си бе възвърнала. Затрупа кутията с влажна пръст и я отъпка. Така тя изчезна завинаги от живота й. И остатъкът от него можеше да започне сега. Напълно променен, но може би по-добър след всичко, което беше преживяла. Тя постоя и погледа отъпканата пръст, гроба на пилотската кутия и съдържанието й.

— Сбогом — тихо каза Ариана и си тръгна, хванала каишката на Лили.

Двете тичаха обратно до апартамента. Никога преди Ариана не се бе чувствала толкова свободна.