Даниел Стийл
Под прикритие (13)

13.

Приключването на работата с Яел за Ариана бе като дипломиране. Внезапно светът се отвори пред нея. Излизаше по-свободно, ходеше по музеи и ресторанти, а за уикенда отпътува за Довил, където спечели петстотин евро в казиното. Не забеляза, че Маршъл я следеше, пък и нямаше причина да го подозира.

Сам проучваше Муньос чрез връзките си в Буенос Айрес, но не откри следа от революционна дейност. Той дори изглеждаше по-почтен и по-стабилен в правителството, отколкото преди две години. Сам се поуспокои, когато чу докладите, и сподели с Бил, че вече не се тревожи толкова, въпреки писанията в дневниците на Хорхе. Може би Луис само бе залъгвал брат си и се бе преструвал, че симпатизира на каузата му. Сам все още искаше да прочете дневниците, но му се струваше, че Хорхе бе хранил напразни илюзии по отношение на брат си. Маршъл бе обещал да направи копия на дневниците и да му ги изпрати, но засега бе зает с наблюдението над Ариана и не бе намерил време.

След уикенда в Довил Ариана подаде молба за работа във френския „Вог“. Отговориха й, че в момента нямат свободни места, но я поканиха на страхотен прием в чест на новия дизайнер на „Диор“. Ариана не беше ходила на подобни събития от две години, но реши да отиде и си купи нова рокля. Притесняваше се, че няма кавалер, но не се отказа. Носеше великолепна червена рокля и снимката й се появи в „Хералд Трибюн“ на следващия ден, придружена от кратка статия, която я разстрои. Представяха я като дъщеря на покойния американски посланик в Буенос Айрес и споменаваха, че преди две години била отвлечена от бунтовници в Аржентина и баща й починал малко след освобождаването й. Припомнянето на миналото бе нежелателно за нея, но цялата информация се съхраняваше в архивите на пресата и все някой ден щеше да изскочи наяве. Ариана изглеждаше невероятно красива на снимката. След като прочете статията, тя звънна на Яел и му се оплака, че репортерите са изровили старата история.

— Не можеш да попречиш на подобно нещо, Ариана. Пресата не забравя нищо, особено ако е шокиращо, трагично или сензационно.

А нейното отвличане отговаряше и на трите показателя.

— Предполагам, че си прав — тъжно се съгласи тя.

Статията върна лошите спомени в живота й.

— Изглеждаш великолепно на снимката, така че ги прати по дяволите. Дай им нещо друго, за което да пишат — подкачи я той. — Впусни се в бурни купони тук и се забавлявай.

Ариана си бе купила новата рокля и бе отишла на приема точно за да се забавлява, но статията й припомни неща, които искаше да забрави.

— Кутията е погребана, Ариана — напомни й Яел.

Миналото бе мъртво и погребано и тя трябваше да забрави за него. Ариана вярваше, че е постигнала това, но сега отново се изправяше с проблема очи в очи. Не искаше всеки, с когото се запознае в Париж, да говори за отвличането й. Споменът все още беше болезнен, макар вече да не бе влюбена в Хорхе.

— Просто се опитай да го забравиш и се забавлявай. Журналистите няма да пишат за това всеки път. Ще им писне.

— Надявам се да е така — смънка тя, но желанието й да ходи по приеми се изпари.

Сам не се беше обаждал на Яел, за да сподели тревогите си за брата на Хорхе. Бяха проучили Муньос грижливо и май нямаше за какво да се притесняват. А и временната задача на Маршъл да наблюдава Ариана изглеждаше достатъчно добра предпазна мярка.

Времето се затопляше. Беше март и човек имаше чувството, че пролетта е зад ъгъла. Това оправи настроението на Ариана след прочитането на статията. Докато двете с Лили се разхождаха из парка, тя забеляза един мъж, когото беше виждала и преди. Той разхождаше блъдхаунд, който преследваше пауните в „Багател“. Изглеждаше й погълнат от кучето си, когато тя мина покрай него.

Маршъл се притесни ужасно, когато видя снимката на Ариана в сутрешния вестник. Подобно нещо можеше да се озове в интернет и къде ли не по света. Баща й бе важен бизнесмен навремето, а тя бе наследила цялото му състояние. Това не се споменаваше в статията, но Маршъл се досети, тъй като в доклада на ЦРУ пишеше, че била единственото дете на посланика. Статията съобщаваше за отвличането й в Аржентина и снимката щеше да обиколи целия свят и да припомни историята, случила се преди две години. Според Маршъл това бе много рисковано, ако братът на Хорхе се интересуваше от Ариана. Без да го осъзнава, а и без да се опитва, тя бе успяла да изчезне за две години, тъй като бе избягвала пресата и бе живяла в уединение. Но сега, благодарение на уменията на Яел, тя отново се появяваше в света. И това тревожеше Маршъл. Статията съобщаваше, че Ариана живее в Париж от година, информация, която хората от „Вог“ бяха споделили с репортера. Маршъл можеше единствено да се надява, че никоя от телевизиите не се бе заинтересувала от този факт. И макар Сам да бе казал, че след безинтересния доклад за Луис Муньос вече не се плашеше толкова от него, той все пак искаше Маршъл да продължи да наблюдава Ариана, докато всички сведения бъдат потвърдени.

Така че той следваше Ариана всеки ден в парка, където разхождаха кучетата си, а тя никога не го забелязваше и не се притесняваше. От всичко, което му бяха разказали за нея, той имаше чувството, че я познава. И все още държеше пилотската кутия с писмата и дневниците в апартамента си. Трябваше да пази информацията за Сам, докато успееше да му направи копия, макар агентът да го бе уверил, че не бърза. Маршъл следваше Ариана отдалеч, където и да ходеше по цял ден, което обикновено бе разходка покрай Сена, посещение в музей или просто пазаруване. Въпреки че се чувстваше по-свободна сега, тя все още водеше затворен живот и не излизаше вечер след приема на „Диор“. Статията във вестника я бе притеснила. Маршъл се прибираше в апартамента си, след като се увереше, че тя няма да излиза повече. Ариана никога не излизаше да вечеря навън, очевидно нямаше приятели в Париж и не се виждаше с никого.

Минаха няколко дни, през които тя не си показа носа, и Маршъл се зачуди дали не е болна, особено след като видя портиера да разхожда кучето й. Бившият агент бе напълно погълнат от мислите и тревогите си по нея. Това изглеждаше странно дори за самия него. Беше планирал да посети Венеция и Флоренция за няколко дни, но отмени пътуването. Нямаше да остави Ариана сама, докато Сам Адамс от Вашингтон не му съобщеше, че е в пълна безопасност. Беше му приятно да й помага, макар тя дори да не подозираше за съществуването му. С тази задача той отново се почувства полезен. Нае кола, за да може да я следва, ако тръгнеше нанякъде, но засега тя се движеше пеша или с метрото през деня и разхождаше кучето си. Маршъл обмисляше странната мисия, с която бе натоварен през последните две седмици, докато разхождаше Стенли по същото време, когато и Ариана извеждаше кучето си. Забеляза някакъв мъж да я наблюдава от пейка в парка, а после да я следва отдалеч, когато тя си тръгна. За Маршъл това изглеждаше подозрително, затова тръгна по петите им заедно със Стенли. Видя Ариана да влиза в кооперацията си на авеню „Фош“. Тя не забеляза преследвача си, така както не бе обърнала никакво внимание и на Маршъл през изминалите седмици. Мъжът остана пред входа й известно време, после се качи в кола и изчезна. По гърба на Маршъл пропълзя ледена тръпка. Каза си, че това вероятно е просто съвпадение, но за всеки случай започна да я наблюдава по-внимателно, понякога се мотаеше пред кооперацията й, все едно чакаше някого или седеше в колата си. Няколко дни по-късно забеляза друг тип, който я следеше, а после видя и двамата мъже в кола пред дома й. Но по нищо не личеше Ариана да е забелязала, че я наблюдават. След четвъртия път той звънна на Бил Картър.

— Знам, че звуча като стар перко — извини се той, — но става нещо, независимо какво твърди Адамс. Двама различни мъже я следяха в парка и я наблюдаваха от кола пред дома й. Накарай Сам да я предупреди. Мисля, че тя трябва да знае. Ако някой от тези типове се вмъкне в кооперацията й, тя може да му отвори вратата на жилището си.

Маршъл бе наясно, че ако някой бе решил да нападне или отвлече Ариана, той не би могъл да направи нищо. Беше сам и невъоръжен.

— Тя е красиво момиче — изтъкна Бил. — Може да са просто свалячи, които я харесват.

Надяваше се догадката да е вярна, но фактът, че Маршъл се тревожеше, притесни и него. Бившият му агент притежаваше почти непогрешим инстинкт, както бе доказвал много пъти преди.

— Не са свалячи. Изглеждат сурови копелета. И определено я следят. Кажи на Сам да й се обади.

От уважение към Маршъл Бил звънна на Сам следобед и му предаде думите на агента си. Макар да се надяваше, че младият пенсионер грешеше и само свръхразвитият му инстинкт го караше да е постоянно нащрек, той го уважаваше достатъчно, за да изпълни молбата му.

Сам обаче не прие мнението на Маршъл. След успокояващите доклади за брата на Хорхе не смяташе, че Луис е по петите на момичето. Може пък някой друг да я следеше.

— Ако й се обадя, ще й изкарам акъла от страх, а следенето й може въобще да не е свързано с Хорхе, брат му или отвличането. По света има безброй лоши хора, тя е богато момиче и бездруго трябва да внимава. А ако е нещо съвсем незначително и я уплаша, това ще я върне две години назад.

Но от друга страна, бе наясно, че ако не й кажеше и й се случеше нещо, никога нямаше да си прости.

— Просто помоли твоя човек да остане около нея, докато всичко се изясни — каза Сам. — Ще изчакам още няколко дни, преди да й се обадя. Той ще може ли да ми изпрати снимки на двамата мъже? Ще ги проуча веднага.

Бил звънна на Маршъл и му предаде думите на Сам и молбата му за снимките.

— Не разполагам с добро техническо оборудване — извини се Маршъл. — Вън от бизнеса съм. Но мога да направя снимки с телефона си.

Следобед той мина покрай дома на Ариана и засне един от типовете, който спеше в колата си. Снима другия на следващата сутрин, докато седеше на пейка и се преструваше, че чете вестник, но всъщност наблюдаваше момичето. Изпрати снимките на Бил и той незабавно ги предаде на Сам, който му звънна на другия ден.

— Твоят човек се е натъкнал на нещо, макар да не знам на какво. Съмнявам се, че има нещо общо с Хорхе или брат му. Единият тип е от Чили, а другият — от Панама. И двамата са дребни наемници, лежали в затвора заради различни провинения, най-вече търговия с наркотици, фалшифицирани чекове и проституция. Нямат връзки с правителството на Аржентина или с някого там. Някой трябва да ги е наел, но проклет да съм, ако знам кой. И все още не искам да я плаша. Кажи на човека си да продължи да я наблюдава. Изглежда ми доста умен, след като е разкрил всичко, докато е разхождал кучето си.

— Умен е — потвърди Бил. — Беше един от най-добрите ни агенти.

После звънна на Маршъл и му предаде думите на Сам.

— Този да не е луд? — избухна Маршъл. — Какво чака? Някой отново да я отвлече? Аз дори не я познавам. Не мога да я пазя като телохранител. Ще си помисли, че замислям нещо и ще накара да ме арестуват. Той трябва да й обясни какво става.

— Той не знае какво става, нито пък ти — предупреди го Бил. — Тези типове може просто да искат да й откраднат чантата.

— Това са пълни глупости и го знаеш. Преди две години е била отвлечена от бунтовници, чийто водач има високопоставен брат в правителството на Аржентина. Ако братът си мисли, че Ариана знае нещо, което може да го злепостави по някакъв начин, ще се опита да я неутрализира. А тя тъкмо излезе на бял свят след две години укриване. Ако аз й кажа, че я следят двама мъже, ще реши, че съм луд.

Маршъл определено се притесни, когато на следващия ден видя други двама мъже в кола. Подозрителните типове вече бяха четирима и инстинктът на Маршъл го предупреждаваше, че се готвят да предприемат нещо. Двама я проследиха от парка до дома й, а другите седяха пред кооперацията в кола с работещ двигател.

Маршъл видя как Ариана се насочи право към тях, облечена в шорти, тениска и сандали в топлия майски ден. Двама от мъжете си кимнаха. Маршъл я настигна с четири огромни крачки и блокира пътя й с широка усмивка, преструвайки се, че я поздравява като стар приятел. Хвана я за ръка и я повлече по улицата, докато й говореше тихо.

— Ариана, моля те, довери ми се. Аз съм от АБН. Четирима южноамериканци са по петите ти в момента. Възможно е да имат нещо общо с брата на Хорхе, ако той те издирва. Искам да се качиш в колата ми и да потеглиш с мен.

Ариана се ококори и го погледна паникьосано. Не знаеше дали да му повярва. Маршъл продължи да се усмихва и да я води надолу по улицата. Типовете останаха да я чакат пред дома й, сигурни, че тя ще се върне всеки момент. Колата на Маршъл бе паркирана наблизо и за щастие, той носеше ключовете в джоба си.

— Качвай се — бързо нареди той с надеждата тя да не се поколебае.

Не мислеше, че четиримата мъже ще я сграбчат, докато с нея имаше и друг човек, но ако го застреляха, можеха да я отвлекат веднага. Преследвачите бяха започнали да се придвижват към тях, бавно, но решително, и щяха да ги стигнат след минута.

— Не поглеждай назад. Влизай вътре и ми се усмихни.

Ариана не знаеше защо повярва на Маршъл, но въпреки страха си го направи. Думите му й прозвучаха прекалено истински. Грабна Лили и скочи в колата. Стенли се метна отзад и Маршъл седна зад волана бързо, заключи вратите и потегли в мига, когато двама от южноамериканците се доближиха до колата. Подкара, преди типовете да успеят да реагират или да ги спрат. Но пък те бяха уверени, че Ариана по-късно щеше да се върне. Предполагаха, че просто бе отишла да хапне някъде с приятел.

Маршъл се обърна към нея, когато се отдалечиха и завиха зад ъгъла. Тя беше мъртвешки бледа и трепереше, стиснала кучето в скута си.

— Съжалявам, че те уплаших. Казвам се Маршъл Евърет. Пенсиониран агент от АБН. Онези типове те наблюдават от седмици. Бяха двама, но вчера дойдоха още двама и според мен се канеха да те нападнат. Съобщих на ЦРУ чрез моята агенция. Те знаят кои са, поне двама от мъжете, но не са наясно кой ги е наел. Ако знаеш нещо за брата на Хорхе, възможно е той да е по петите ти. Ако е така, нужни са му били две години да те открие.

Маршъл забеляза, че Ариана трепереше неудържимо. Тя погледна нервно Стенли и притисна Лили към себе си.

— Кучето ми няма да я ухапе — успокои я той.

— Къде ме водиш? — попита тя задавено. — Не знам нищо за Луис, освен че е важен човек в правителството и се е канел да го свали заедно с Хорхе. Но дори не знам фамилното им име. Хорхе така и не ми го каза. Само спомена, че брат му е двоен агент и действа в името на народа.

— А междувременно са те отвлекли — процеди Маршъл през зъби.

След няколко остри завоя се качи на околовръстното шосе и оттам на магистралата към летището, макар да нямаше представа защо кара натам. Просто искаше да отдалечи Ариана колкото е възможно повече от типовете на авеню „Фош“.

За миг тя изтръпна при мисълта, че може би Маршъл я отвличаше, а не южноамериканците, които той твърдеше, че са по петите й. Ала нещо в историята му й прозвуча съвсем истинско. Не знаеше вече на кого да вярва и лошите спомени от последните две години прелетяха през главата й. Все пак Маршъл определено й вдъхваше доверие. Изобщо не приличаше на Хорхе.

— Не знам къде те водя — честно призна той. — Ще ми се да е някое безопасно място.

Маршъл се надяваше да спази това обещание и затова звънна на Бил Картър, както да успокои момичето, така и да съобщи на бившия си шеф за случилото се. Гласовата поща на Бил се включи веднага и се чу гласът му, който ги помоли да оставят съобщение на старши специален агент Бил Картър от АБН. Това би трябвало да вдъхне увереност на Ариана, макар че, от друга страна, съобщението можеше да е фалшиво.

Тя се бе уплашила прекалено много, за да се възпротиви, когато й каза, че е в опасност, и настоя да тръгне с него. Страхуваше се от Маршъл, макар да го позна, беше го виждала с кучето му в парка. И ето че бе в колата му, без да знае къде отиват. А според признанието му той също не знаеше. Маршъл остави съобщение на Бил, че Ариана Грегъри е в колата с него, тъй като четирима мъже бяха тръгнали към нея пред дома й. Помоли Бил да му звънне незабавно, защото положението беше сериозно, както и да се обади на Сам Адамс и да го уведоми за положението.

При споменаването на агента от ЦРУ Ариана видимо се отпусна. Това я увери, че Маршъл наистина бе този, за когото се представяше. Но в такъв случай истински бяха и мъжете, които я преследваха, и тя се завъртя към Маршъл с ужас в очите.

— Защо ме търсят? — попита с треперещ глас.

— Не знам, но те следят от седмици. Докладвах за тях веднага щом ги забелязах. Съобщих на бившия ми шеф в АБН, а той звънна на Сам Адамс.

Маршъл не спомена, че първо се беше обадил на Бил заради прочетените дневници. Не искаше Ариана да научи, че ги беше изровил, след като я видя да ги погребва тържествено.

— Защо Сам не ми е казал? — уплашено и объркано попита тя.

Ариана изпита чувството, че преживяваше кошмарно дежавю.

— Защото не е знаел какво става и кой стои зад всичко. Споделил с шефа ми, че не иска да ти изкарва акъла без причина. Неприятно ми е да те плаша, но според мен има сериозна причина.

По бузите на Ариана потекоха сълзи. Тя продължаваше да трепери, лицето й се сгърчи, сякаш щеше да повърне. Внезапно й се стори, че се бе върнала две години назад във времето. Беше вярвала, че кошмарът е приключил, мъртъв и погребан, но сега отново го преживяваше.

— Мислех, че всичко е свършено — нещастно промълви тя и Маршъл изпита искрено съчувствие към нея.

— И всички останали мислеха така. Предполагам, че снимката ти във вестника се е появила и в интернет, така са разбрали къде да те намерят. Но ще открием какво точно става и кой стои зад него — увери я той.

Внезапно му хрумна идея и той набра друг номер на телефона си. Ариана забеляза, че шофираше с една ръка. Мъж със силен шотландски акцент отговори незабавно от другата страна.

— Макдоналд. Скотланд Ярд.

Гласът прозвуча заплашително официално.

— Мак? Маршъл Евърет се обажда. Имам нужда от услуга.

— Не пак ти — изстена мъжът. — Последния път, когато те видях, едва не ме арестуваха в Панама. Как си, по дяволите, момче? Пазиш ли се от неприятности? Къде си, между другото? Не е лесно човек да те държи под око.

Бяха изминали почти четири години от последната им среща и много неща се бяха променили, но Мак не знаеше за тях.

— В Париж съм. С една приятелка. Имаш ли място за двама гости?

— Не ви ли плащат прилични заплати? Не можеш ли да заведеш дамата си на хотел?

— Прекалено съм стиснат, за да плащам за хотел. Ще се настаня на канапето ти, ако имаш такова.

— И ще ми оставиш дамата си? Симпатяга си ти — изсумтя Мак.

Ариана се усмихна въпреки страха си. Шотландецът изглеждаше готин тип, а и подсилваше надеждността на Маршъл. Думите „Скотланд Ярд“ бяха свършили чудесна работа. Освен ако и Мак не бе част от кръга на заговорниците, но не й изглеждаше твърде вероятно. Колкото и да беше уплашена, вече вярваше на Маршъл. Беше много убедителен, а и погледът му й бе казал, че ако не го последва в колата, щеше да се случи нещо ужасно. Той я беше спасил.

— Кога идвате? — попита Джеф Макдоналд.

Той ръководеше дирекцията за специални престъпления в лондонската полиция, отдел, който разследваше международната организирана престъпност. Двамата се запознаха, когато Джеф пристигна за специален тренировъчен клас в академията на ФБР в Куонтико, където Маршъл завършваше обучението си за АБН. През годините работиха заедно по няколко случая и станаха добри приятели.

— Ще бъдем при теб след около пет часа. Искахме да те изненадаме. Тъкмо потегляме от Париж — каза Маршъл, като се опита гласът му да прозвучи небрежно, макар да се чувстваше доста неспокоен.

— Все още ли си под прикритие?

— В момента, да. В истинския живот, не. Ще разбереш защо, когато пристигна.

— Това е благословия за онези копелета в Южна Америка, на които прецака бизнеса. Изненадан съм, че не са те убили досега.

— Опитаха се — засмя се Маршъл. — Слушай, Мак, не казвай на никого, че идвам. Дори и на госпожата.

— А, изневеряваш на жена си, а? Надявам се, че не съм на говорител — засмя се той гръмовно и Ариана неволно се присъедини към смеха.

— На говорител си и все още нямам жена. Никоя не ме иска.

— Звучи логично. На каква отрова си тези дни? Текила или скоч? Ще отскоча до магазина да купя нещо, преди да пристигнеш.

— Работя, Мак — отвърна Маршъл.

Не искаше да се представи като любител на алкохола пред Ариана. Макар че двамата с Джеф бяха лудували страховито навремето, когато приключеха някой случай.

— Да, вероятна история. Особено в присъствието на жена. И тя ли е агентка?

— Не. Ще ти обясня, когато пристигнем. Ще ти звънна от Лондон и тогава можеш да ми дадеш адреса.

— Приятно шофиране. Дръж си и двете ръце на волана, момко. И очите право в пътя.

Мак се засмя на собствената си шега, после затвори, а Маршъл погледна Ариана с извинение.

— Съжалявам, той е малко грубичък, но иначе е прекрасен човек. Работихме заедно навремето. Бих му поверил живота си. Всъщност съм го правил неведнъж — ухили се Маршъл.

Докато шофираше, той осъзна колко му липсваше работата. Адреналинът пулсираше в кръвта му, мисълта му се връщаше към четиримата мъже на авеню „Фош“, които едва не бяха отвлекли Ариана за втори път.

— Не можем да се върнем, докато не узнаем кои са тези хора и какво искат. По-разумно е да сме далеч от Париж, докато Сам ни снабди с информация — каза той сериозно и тя кимна.

Не искаше да е близо до бандитите и беше благодарна, че Маршъл я закриля.

— Можем да останем при Мак, докато момчетата от ЦРУ разберат какво става. Онези типове ще очакват да се върнеш след няколко часа. Няма да се сетят, че си изчезнала за известно време. Вероятно ще решат, че си останала да спиш при мен. Но утре вече ще загреят, че нещо не е наред. Държиш ли нещо важно в апартамента си?

Тя поклати глава отрицателно, а Стенли положи огромната си глава на облегалката и подуши Лили, която го облиза по носа.

— Има ли нещо, което те не би трябвало да намерят? Нещо, което те свързва с Хорхе или брат му?

— Не. Отървах се от всичко преди време.

Маршъл едва се сдържа да не каже: „Да, знам. Сега тези неща са у мен“.

— Откъде знаеше какво става? — попита тя.

Ако казаното от него бе вярно, а тя определено започваше да мисли така, значи отново беше в опасност.

— Видях, че те наблюдават. Отначало бяха само двама. Редуваха се да те следят в парка. Звъннах на шефа ми в АБН, а той научи останалото от Сам Адамс в ЦРУ. Изпратих му твоя снимка по имейла.

Обяснението беше съшито с бели конци, но тя бе прекалено разстроена, за да го осъзнае. В мозъка й цареше пълна бъркотия. Потръпна, когато си помисли какво щеше да стане, ако Маршъл не беше забелязал мъжете. Вече щеше да е отнесена с качулка на главата, напъхана в багажника на колата им. А можеше дори да я убият. Ариана се зачуди дали я бяха търсили през цялото време, или снимката в „Хералд Трибюн“ бе виновна.

Пътуваха безмълвно няколко часа и стигнаха до тунела близо до Кале. Маршъл се обади да резервира място и пристигнаха половин час преди тръгването на влака. Той качи колата на платформата и решиха да останат в нея. Не му се искаше Ариана да се мотае наоколо, в случай че южноамериканците бяха повече от четирима и бяха успели да ги проследят. Не мислеше така и бе наблюдавал пътя внимателно, но предпочиташе да прояви предпазливост. Държеше да я закара до Лондон без проблеми. Радваше се, че винаги носеше паспорта си в джоба, а Ариана каза, че нейният бил в чантата й. Винаги го носеше със себе си в чужбина като лична карта. Маршъл възнамеряваше да каже, че и двете кучета бяха обслужващи, ако някой ги попиташе, а и още пазеше старата си карта на старши специален агент от АБН.

Прекосиха канала за трийсет и пет минути и напуснаха влака във Фолкстоун. После подкараха към Лондон. Тъкмо стигнаха покрайнините на града, когато Бил му звънна от кабинета си. Маршъл му разказа за случилото се. Остави телефона на говорител, за да може да шофира, а и Ариана да слуша. Тя все още бе прекалено тиха и бледа.

— Къде я водиш? — попита Бил загрижено.

— При един приятел от Скотланд Ярд.

— Да не е оня маниак, когото изпратиха в Панама с теб? — засмя се Бил.

— Същият. Реших, че тя ще е в безопасност там. Отиваме в къщата му в Лондон.

После разказа на Бил за четиримата мъже.

— Надявам се, че тя носи на пиене — подхвърли Бил.

Маршъл погледна Ариана и тя се усмихна и лицето й се разведри.

— Ще звънна веднага на Сам — обеща Бил, после се обърна към Ариана. — Добре ли сте, госпожице Грегъри?

— Да, да, добре съм — отговори тя колебливо.

Последните няколко часа бяха изключително стресиращи и тя се мъчеше да потисне спомените си от преди две години. Но положението сега бе много по-добро, защото вече се бе убедила, че Маршъл е човекът, за когото се представяше. Бе извадила страхотен късмет, че тръгна с него.

— В добри ръце сте — увери я Бил. — В най-добрите. Бързо ще разберем какво става. Агент Евърет е постъпил разумно, като ви е измъкнал от Париж.

— Радвам се, че го направи — съгласи се тя тихо и погледна Маршъл с благодарност. — Защо мислите, че отново са по петите ми?

— Още не знаем. Но смятам, че специален агент Евърет е прав. Възможно е братът на Хорхе да се тревожи с какви сведения разполагате и да се опитва да ви сплаши, за да не го разкриете. Нужно му е било доста време да ви намери.

— Не знам нищо за него, освен че е важен човек в правителството. Това е всичко.

— Изглежда, той играе двойна игра, а фактът, че вие сте наясно, го излага на риск. Това е достатъчно да го накара да иска да ви извади от картинката. Сам Адамс ще проучи всичко — добави успокоително Бил.

Щеше да се постарае да убеди Сам да арестуват четиримата мъже в Париж и да ги задържат за разпит. Вероятно бяха в списъците с терористи, което би им дало основание да ги депортират. Но главното бе да се доберат до извора на проблема и да научат кой ги е наел да отвлекат Ариана. Най-вероятно беше братът на Хорхе.

След разговора с шефа си в АБН Маршъл звънна на Джеф Макдоналд, който им даде адреса си и каза, че ще ги чака там след двайсет минути. Точно толкова време им беше нужно да стигнат до къщата му. Мак отвори нетърпеливо, когато Маршъл натисна звънеца. В Лондон не беше топло като в Париж и Ариана зъзнеше в шортите и тениската си. Когато влязоха в къщата, Мак плесна Маршъл по гърба.

— Радвам се да те видя, момко — извика той, после се усмихна широко на Ариана.

Мак беше към петдесетте, висок и едър мъж, който беше играл ръгби на младини. Погледна младата жена възхитено. После махна към вътрешността на къщата, като обясни:

— Съжалявам, жена ми ме остави преди трийсет години и оттогава не съм имал време да почистя.

Мак очевидно нямаше нищо против двете кучета и Ариана влезе в кухнята да им сипе вода, а те се заиграха весело. Стенли измокри Лили от горе до долу, докато лочеше водата жадно, а после Маршъл ги изведе в задния двор. Мак предложи питие на гостите си, но те отказаха. Шотландецът обясни, че имал стая за гости на втория етаж, където щял да настани Ариана, а после посочи канапето с величествен жест. То изглеждаше останало без пружини, но Маршъл не се трогна. Внезапно Мак забеляза ръката му и се намръщи.

— Какво стана? — попита той със съчувствие.

Беше наясно, че Маршъл не би могъл да си върши работата само с една ръка.

— Светкавично пенсиониране. Шест години под прикритие в Южна Америка, после ме прехвърлиха в тайните служби за година и поех един куршум вместо дъщерята на президента. Иди, че разбери как стават тези неща. И сега се мотая из Париж. Но работата ми липсва. Нищо не може да се сравни с това лошите да стрелят по теб.

Маршъл се стараеше да говори небрежно, но Ариана долови мъката му и го съжали. Досега не беше осъзнавала, че той почти не може да използва лявата си ръка.

— И какво стана сега? — поинтересува се Мак, когато седнаха в хола.

Маршъл му разказа за случката сутринта и какво бе станало преди две години.

— Тия типове изглеждат опасни. Вероятно е брат му — отсъди Мак, потвърждавайки мнението на Маршъл.

— В момента работят по въпроса — вметна Маршъл.

— Може би и ние ще успеем да помогнем — усмихна се Мак на Ариана. — Няма да позволим красиво момиче като теб да бъде отвлечено от онези копелета. Ще ги пипнем.

Сам Адамс звънна по-късно, докато Мак им приготвяше вечеря. Беше някаква яхния със зеленчуци. Сам съобщи, че разпитвали информаторите си и очаквали отговор през следващите няколко часа. После благодари на Маршъл, че бе закарал Ариана на безопасно място в Лондон.

— Добре свършено — похвали го той.

Агентът от ЦРУ познаваше репутацията на Мак. Всъщност, всички го познаваха. Сам се ужаси, когато чу от Бил Картър как повторното отвличане на Ариана се е разминало на косъм. Бяха я спасили само късметът и отличният инстинкт на Маршъл, който бе видял мъжете и бе действал светкавично. Слава богу, че Ариана се бе подчинила на агента, въпреки че не го познаваше. Шестото чувство й бе подсказало да му се довери.

Вечеряха с Мак в чудесно настроение. Изядоха яхнията, която се оказа учудващо вкусна, и цветът се върна на лицето на Ариана. После двамата мъже изпиха по бренди. Ариана бе изтощена от шока, но се чувстваше в безопасност с двамата специални агенти и благодари отново на Маршъл, че я спаси и откара в Лондон.

— В нашия бизнес няма по-кадърен от него — похвали го Мак. — Не носи на пиене, но е най-добрият агент, с когото някога съм работил.

Ариана се засмя, пожела им лека нощ и се качи горе в стаята за гости.

— Ако бях на твое място — подхвърли Мак, докато повторно наливаше бренди в двете чаши, — тази нощ щях да се объркам и да се озова в нейното легло в стаята за гости. Може пък и аз да го направя, ако ти се страхуваш.

Маршъл се засмя весело. Знаеше, че Мак е гениален в работата под прикритие и един от най-уважаваните агенти в Скотланд Ярд. Всичките му дрънканици за пиене и мадами бяха само приказки, предназначени да разсмиват приятелите му. А и той буквално бе спасил живота на Маршъл в Панама, когато една сделка с наркотици се оплеска.

Двамата мъже си бъбриха до късно през нощта. Мак съжаляваше искрено за пенсионирането на приятеля си. Знаеше, че загубата на лявата му ръка е страхотен удар, макар Маршъл да проявяваше смелост. Да се оттеглиш от кариерата на трийсет години бе трагедия в очите на Мак, особено за агент със способностите на Маршъл. Просто не беше справедливо. Двамата обсъдиха положението на Ариана и Мак каза, че то определено не му харесва. Ако Луис Муньос беше по петите й и не успееха да го спрат, тя вечно щеше да е в опасност.

— Не би могла да води нормален живот, ако й се налага да се разправя с тези гадости, а изглежда свястно момиче.

И двамата се съгласиха, че е преживяла прекалено много.

Сам Адамс се обади на следващата сутрин да ги уведоми, че четиримата мъже на авеню „Фош“ са били арестувани. Първите двама бяха дребни бандити. Но другите двама бяха по-опасни. Единият бе в списъка на издирвани международни терористи и бе задържан във Франция. Другият имаше фалшив паспорт и виза и се оказа, че е известен наемен убиец в Перу, бе съден няколко пъти. И четиримата твърдяха, че просто били в Париж и се мотаели, съвсем случайно се озовали на този адрес. Никой не призна пред полицията кой ги беше наел и защо.

След като Ариана стана, Маршъл й разказа за ареста. Но бандитите със сигурност имаха шеф, а от ЦРУ още не бяха открили връзката с Муньос.

Осем часа по-късно Сам отново се обади.

— Готово — каза той в мига, когато Маршъл вдигна. — Един от най-добрите ни информатори твърди, че Муньос тихомълком организира група бунтовници в Боливия. Абсолютно същият е като брат си. Просто е по-умен от него и изчаква подходящия момент да се намеси. Досега действал изключително внимателно. Никой не е споменавал Ариана, но ако Муньос смята, че тя знае прекалено много, със сигурност ще иска да я разкара от пътя си, за да не провали плановете му. Един от хората ни в Буенос Айрес ще подскаже на аржентинското правителство за подривната му дейност. Не мисля, че той ще успее да запази мястото си във властта след това. Боливийската терористична група, с която работи, няма да направи добро впечатление на сегашното правителство. Не могат да го обвинят официално в съучастие с брат му, но все пак роднинската връзка с Хорхе ще му навреди, а дневниците ще го изобличат като предател. Възможно е дори да го арестуват. Проблемът е, че ако го изритат от правителството, но не успеят да го арестуват, той ще е на свобода, при това още по-ядосан от когато и да било преди. Ако не го очистим, доста рисковано начинание в днешно време, Ариана няма да е в безопасност никъде по света. А също и ти, ако открият, че ти си им попречил да се докопат до нея. Проблемът е доста сериозен.

— Какво ще правим? — хладнокръвно попита Маршъл.

Не се тревожеше за самия себе си. От години го преследваха търговци на дрога, след като бе провалил операциите им. Самичък си бе избрал такъв живот. Положението с Ариана обаче не беше същото. Беше ужасно да живее в страх или да се крие до края на живота си. А и нямаше как да се скрие от Муньос, където и да отидеше.

— Какво да й кажа? — попита Маршъл.

— Дай ни няколко дни да видим как ще тръгнат нещата с Муньос, после е най-добре да дойдете в Щатите и тогава ще го обсъждаме. Никой от двама ви не трябва да се връща в Париж. Апартаментите ви са прекалено опасни. Разполагате ли с всичко нужно в Лондон? Паспорти?

Маршъл го увери, че си имат всичко необходимо.

— Къде са дневниците?

Маршъл все още не бе имал време да ги копира, защото следеше неотлъчно Ариана.

— В апартамента ми в Париж. Мога да изпратя някого да ги вземе.

Щеше да се почувства адски неудобно, когато Ариана разбере, че дневниците са у него. Тя нямаше представа, че вече не са заровени в парка. Но пък фактът, че ги беше прочел, бе спасил живота й и той се надяваше момичето да му прости.

— Защо не изпратиш някого да прибере дневниците, а ние ще си свършим работата с тях. Нуждая се от повече подробности за Муньос и дейността му. А после искам да видя и двама ви.

Това означаваше да летят до Вашингтон, което никой от тях не желаеше, но Маршъл бе наясно, че ще е само за няколко дни. Трябваше да обясни как бе отгатнал всичко, кога бе забелязал хората, които я следяха, а Ариана трябваше да сподели цялата информация от миналото си. Подобни разговори се провеждаха най-добре лично.

Когато Ариана се събуди, пиха кафе заедно. Маршъл й съобщи новините и спомена, че може да се наложи да отидат във Вашингтон. Увери я, че разпитите ще са само рутинни. И двамата бяха наясно, че щеше да й се наложи да живее, пазена от телохранители, ако Муньос си бе поставил за цел да я пипне. Засега Маршъл щеше да я пази. Като пенсиониран агент, той имаше законно разрешително за носене на оръжие и бе помолил Мак да го снабди с пистолет. Приятелят му веднага изпълни тази молба.

Следобед двамата излязоха на разходка със Стенли и Лили и обсъдиха положението. След като прибраха кучетата в къщата на Мак, взеха такси до „Харъдс“. Ариана трябваше да си купи дрехи, защото в момента разполагаше само с шортите и тениската, които бе носила в парка предишния ден. Нужни им бяха повече от два часа, но се прибраха с хубави дрехи, дори Маршъл си купи сако и панталон. Ако им се наложеше да летят за Вашингтон, той искаше да е подходящо облечен за срещите.

На път от „Харъдс“ към дома на Мак Ариана отново му благодари за всичко, което бе направил за нея.

— Тревожех се за теб от седмици — призна той.

— Откъде знаеше коя съм?

— Видях първия мъж, който те следеше, и се обадих на Бил. Той звънна на Сам, за да поиска някаква информация. Сам му изпрати снимката ти, а Бил ми я препрати заедно с доклад, който съдържаше информация за теб.

В доклада се споменаваше дори за бебето, което Ариана бе пометнала, но Маршъл премълча това.

— Информацията ми доказа, че наистина те следят. А после видях снимката ти в „Хералд Трибюн“ и те познах.

Докато Маршъл обясняваше, Ариана осъзна, че някакво парченце от мозайката липсва. Той я погледна притеснено. Знаеше, че трябва да й признае всичко. Тя бездруго щеше да го научи.

— Прочетох дневниците — тихо промълви той и тя го изгледа шокирано.

— Как успя?

— Видях те да заравяш кутията в деня, когато пристигнах в Париж. После Стенли я изрови. Той е хрътка, а аз съм бивш агент. Исках да видя какво има вътре. Отнесох я у дома и прочетох дневниците. Нещо в историята ми прозвуча познато. Затова звъннах на Бил и той я провери. Съжалявам, Ариана. Не трябваше да го правя — извини се той, почервенял от срам.

— Слава богу, че си го направил — облекчено въздъхна тя.

Нямаше защо да му прощава. Любопитството и добрият му инстинкт я бяха спасили.

По-късно, когато Мак се прибра с великолепна вечеря от индийски ресторант, Маршъл го попита дали някой от подчинените му би могъл да отиде до Париж. ЦРУ искаше кутията с дневниците, а той се нуждаеше от дрехи.

— Няма проблеми, момко. Утре ще изпратя някого. Дай ми ключовете си.

Маршъл му ги подаде и му съобщи кода за външната врата. Обясни му къде е кутията и на следващата вечер един от агентите на Мак пристигна при тях с пилотската кутия в ръка. Ариана ахна.

— Мислех, че никога вече няма да я видя — промълви тя нещастно.

И сега не искаше да я гледа, затова помоли Маршъл да я прибере. Беше приключила с нея завинаги. И макар Маршъл да я бе изровил, тя вече не беше част от живота й. Раната бе заздравяла. Ариана отказваше да я отвори отново, макар да бе изложена на риск от ново отвличане. Хорхе бе вън от живота й завинаги.

Вечерта си бъбриха с Мак до късно, а следващата седмица прекараха в очакване на новини. Сам най-после се обади в петък вечер.

— Имам добри и лоши новини — съобщи той. Добрата новина бе, че бяха изложили Луис Муньос като двоен агент и бунтовник и той бе изритан от правителството. Лошата новина бе, че той бе изчезнал и никой не знаеше къде се крие, дори най-добрите им информатори.

— Може да е навсякъде — призна Сам обезкуражено.

— В Южна Америка, Северна Африка, дори в Европа. Хитро копеле. Буквално се изпари във въздуха.

Маршъл се притесни как да съобщи новината на Ариана, защото това означаваше, че тя никога няма да е в безопасност. После Сам попита:

— Колко бързо можете да пристигнете тук?

— Когато кажеш. Досега седяхме тук и чакахме новини. Сигурен съм, че на Мак вече му писна от нас.

— Какво ще кажеш за понеделник? — предложи Сам. — Трябва да се видим. Донесете и дневниците.

— Добре — съгласи се Маршъл.

Съобщи новината на Ариана на следващия ден и се притесни от изражението й при вестта, че братът на Хорхе е изчезнал. Ариана знаеше какво точно означаваше това. Новината наистина бе гадна за нея.

— И какво ще стане сега? — тъжно попита тя.

— Не знам — честно отговори Маршъл. — Предполагам, че ще ни кажат в понеделник.

Но със сигурност животът им щеше да се промени.