Луиз Пени
Камъкът на смъртта (6)

Глава трета

Пиер Патнод посегна към летящата врата и я бутна точно когато от кухнята се разнесе бурен смях. При появата му смехът секна на мига и той не бе сигурен кое го подразни повече — смехът или внезапното му спиране.

По средата на стаята стоеше Елиът. Поставил бе една ръка на стройния си ханш, вдигнал бе леко другата с изпънат показалец, а изразът на лицето му бе едновременно умоляващ и кисел. Изключително точна карикатура на една от гостенките им.

— Какво става тук?

Ненавиждаше острото неодобрение в гласа си. Ненавиждаше изражението на лицата им. Страх. С изключение на Елиът. Той изглеждаше доволен.

Никога преди персоналът не се бе страхувал от него, а и сега нямаха причина. Всичко беше заради този Елиът. Още щом пристигна, започна да настройва другите срещу метрдотела. Патнод усещаше промяната — от уважаван ръководител на целия персонал в хижата внезапно се бе превърнал в аутсайдер.

Как го бе постигнал този млад човек?

Всъщност знаеше как. Като извади на показ най-лошото у него. Предизвикваше го, присмиваше му се, нарушаваше правилата, докато накрая принуди Пиер да се превърне в блюстител на реда, какъвто не искаше да бъде. Преди да дойде Елиът, младите хора от персонала се поддаваха на обучение, бяха изпълнени с желание да слушат и да се учат, бяха благодарни за организацията в хижата и ръководството на метрдотела. Пиер ги учеше да уважават гостите, да са любезни и мили дори когато се сблъскат с грубост. Казваше им, че техните гости плащат добри пари, за да бъдат глезени, но и не само за това. Обясняваше, че те идват в хижата, защото имат нужда от лек. Понякога Пиер се чувстваше като лекар в спешно отделение. Хората се стичаха през вратата му — жертви на градския живот, понесли след себе си тежкото бреме на света. Съсипани от твърде много изисквания, твърде малко свободно време, твърде много сметки за плащане, имейли, срещи, обаждания да се върнат, от твърде малко благодарност и от твърде много — прекалено много — напрежение. Помнеше как собственият му баща се връщаше вкъщи от работа измъчен и изтощен.

Пиер знаеше, че работата им в „Белшас“ не е слугинска. А благородна и много важна. Помагаха на хората да се съвземат. Но знаеше също така, че някои са по-съсипани от други.

И не всеки бе подходящ за тази работа.

Елиът не беше.

— Просто се забавлявах.

Каза го така, сякаш бе съвсем нормално да стои в средата на претрупаната с работа кухня и да се подиграва на гостите, сякаш метрдотелът бе ненормалният. Пиер усети, че гневът му се надига. Огледа се.

Просторната стара кухня бе естественото място за събиране на персонала. Дори градинарите бяха тук, ядяха кекс и пиеха чай или кафе. И гледаха как го унижава един деветнайсетгодишен. „Млад е — каза си Пиер. — Млад е.“ Но толкова често си го повтаряше, че думите вече бяха изгубили смисъл.

Знаеше, че не трябва да задълбава.

— Подиграваш се с гостите.

— Само с една от тях. О, стига, та тя е нелепа. Excusez-moi, но мисля, че той получи повече кафе от мен. Excusez-moi, но това ли е най-доброто място? Поисках най-доброто. Excusez-moi, не искам да създавам неприятности, но поръчах преди тях. Къде ми е стръкът целина?

Кухнята се изпълни с кикот, който бързо бе сподавен.

Имитацията си я биваше. Дори в гнева си метрдотелът разпозна монотонното превзето хленчене на Сандра, която винаги искаше малко повече. Елиът може и да не бе сервитьор по природа, но имаше рядката способност да вижда недостатъците на хората. Да ги преувеличава. И да ги подиграва. Дарба, която не всеки би сметнал за очарователна.

* * *

— Вижте кого намерих — изрече Джулия весело, когато влязоха в Голямата зала.

Рен-Мари се усмихна и стана, за да целуне мъжа си, понесла тумбеста чаша коняк в ръка. Другите вдигнаха очи, усмихнаха се и отново се върнаха към заниманията си. Джулия постоя нерешително на прага, после взе едно списание и седна в кресло.

— По-добре ли си? — прошепна Рен-Мари.

— Много по-добре — отвърна Гамаш и наистина го мислеше. Взе затоплената чаша от ръката й и последва съпругата си до канапето.

— Бридж по-късно? — Томас стана от пианото и се приближи към семейство Гамаш.

— Merveilleux. Bonne idee^[1] — каза Рен-Мари.

През повечето вечери играеха бридж с Томас и Сандра. Беше приятен начин да завършиш деня.

— Намери ли някакви рози? — подхвърли Томас на Джулия, докато се връщаше при жена си.

Сестра му се разсмя звънко, сякаш бе казал нещо изключително остроумно.

— Рози „Елинор“ ли имаш предвид? — попита Мариана от тапицираната седалка в нишата на прозореца, където седяха с Бийн, и на лицето й се изписа злорадо задоволство. — Те са ти любимите, нали, Джулия?

— Мислех, че са по-скоро по твоя вкус — усмихна се Джулия.

Мариана също й се усмихна и си представи как една от гредите на тавана пада и смазва по-голямата й сестра. Завръщането й изобщо не бе толкова забавно, колкото се очакваше. Всъщност беше точно обратното.

— Бийн, време е за леглото, мой човек. — Мариана преметна тежката си ръка върху раменете на ученолюбивото дете. Докато минаваха покрай него, Гамаш си помисли, че никога не е срещал толкова тихо десетгодишно хлапе. И все пак то изглеждаше доволно.

Срещна яркосините очи на Бийн и попита:

— Какво четеш?

Детето спря и погледна едрия непознат. Бяха заедно в хижата вече три дни, но досега не бяха разговаряли.

— Нищо.

Гамаш забеляза, че Бийн стисна по-здраво твърдите корици с малките си ръце, а ризата се нагъна там, където книгата се притисна до детското тяло. Между малките загорели пръсти Гамаш успя да прочете една дума.

Митове.

— Хайде, охлювче. В леглото. Мама има нужда от питие, а не може, преди да си легнеш, нали знаеш.

С поглед, втренчен в Гамаш, Бийн внезапно се ухили.

— Може ли да получа едно мартини тази вечер, моля? — попита детето, докато излизаха от стаята.

— Знаеш, че не може, докато не станеш на дванайсет. Получаваш или скоч, или нищо — чуха гласа на Мариана, а после и стъпките им по стълбището.

— Не съм напълно убедена, че се шегува — отбеляза мадам Фини.

Гамаш се усмихна и я погледна, но усмивката му се стопи, когато видя суровия израз на лицето й.

* * *

— Защо се дразниш толкова от него, Пиер?

Шеф Вероник подреждаше домашно приготвени трюфели и захаросани плодове с шоколадова обвивка върху чинии. С дебелите си като наденички пръсти инстинктивно редеше сладкишчетата в артистични форми. Взе стрък мента от една чаша, изтръска водата от него и отстрани няколко листенца с нокти. Разсеяно избра няколко ядливи цветя от вазата и скоро шоколадовите бонбони се превърнаха в очарователно произведение на изкуството върху белите чинии.

Изправи рамене и погледна мъжа срещу себе си. Работеха заедно от години. Десетилетия всъщност, като се замисли. Стори й се странно, че самата тя вече е почти на шейсет. Знаеше, че изглежда точно на толкова, но за късмет това нямаше кой знае какво значение в тази пустош.

Рядко бе виждала Пиер толкова ядосан на някого от младите. Тя харесваше Елиът. Доколкото й беше известно, всички го харесваха. Дали метрдотелът не бе разстроен точно заради това? Да не би да му завиждаше?

Взря се в него за миг, докато колегата й подреждаше подноса с тънките си пръсти.

„Не — помисли си. — Не е завист. Нещо друго е.“

— Той просто не слуша. — Пиер остави подноса встрани и седна срещу нея.

Сега бяха сами в кухнята. Съдовете бяха измити, чиниите бяха подредени, повърхностите бяха излъскани до блясък. Миришеше на еспресо, мента и плодове.

— Дойде тук, за да се учи, а не иска да слуша. Просто не го разбирам.

Махна тапата на коняка и си наля.

— Млад е. За първи път е далече от дома. Само ще влошиш нещата, ако го притискаш. Остави го.

Пиер отпи и кимна. Чувстваше се добре в присъствието на шеф Вероник, макар да знаеше, че тя плаши до смърт новите служители. Беше огромна и набита, лицето й напомняше на тиква, а гласът й бе груб като ренде. И имаше ножове. Много. И сатъри, и чугунени тигани.

Човек би извинил новите служители, ако при първата среща с нея им се стори, че са поели по грешна отбивка на черен път в гората и са пристигнали в лагер на дървосекачи, а не в изисканата хижа „Белшас“. Шеф Вероник приличаше на готвачка от крайпътна закусвалня.

— Момчето трябва да знае кой командва тук — отсече Пиер.

— Знае. Просто не му харесва.

Шеф Вероник виждаше, че метрдотелът е имал тежък ден, разбираше го. Взе най-големия трюфел от подноса и му го подаде.

Той го изяде разсеяно.

* * *

— Учих френски на стари години — заяви мисис Фини, докато разглеждаше картите на сина си.

Бяха се прехвърлили в библиотеката, където минаха на френски, и сега старата жена бавно обикаляше масата за карти и надничаше в ръцете на всички. От време на време протягаше изкривен пръст и почукваше някоя карта. В началото ограничаваше помощта само до сина и снаха си, но тази вечер включи и семейство Гамаш в обиколките. Играта бе приятелска и никой нямаше нищо против намесата й, особено Арман Гамаш, който дори бе благодарен.

Стените на помещението бяха изцяло покрити с книги. Изключение правеха само голямата камина от речен камък и стената с френски прозорци, които гледаха към тъмнината навън. Бяха отворени, за да пропускат едва доловимия ветрец, който се появяваше твърде рядко. Вместо него вечерта щедро предлагаше непрестанна мелодия, съставена от нощните призиви на дивата гора.

Износени ориенталски килими бяха пръснати по стария чамов под, удобни столове и канапета бяха разположени в групи за по-интимен разговор или за уединено четене. Тук-там се виждаха букети свежи цветя. Хижа „Белшас“ съчетаваше успешно селската простота и изисканата атмосфера. Грубо одялани трупи отвън и фин кристал вътре.

— Вие живеете в Квебек, така ли? — бавно и отчетливо изрече Рен-Мари.

— Родена съм в Монреал, но сега живея в Торонто. По-близо до приятелите ми. Повечето напуснаха Квебек преди години, но аз останах. По онова време френският не ни беше нужен. Само колкото да говорим с прислужниците си.

Френският на мисис Фини бе добър, но със силен акцент.

— Майко! — изчерви се Томас.

— Спомням си онези времена — каза Рен-Мари. — Майка ми чистеше къщи.

Мисис Фини и Рен-Мари си приказваха за тежката работа и отглеждането на деца, за Тихата революция през шейсетте години, когато квебекчани най-сетне станаха maitres chez nous — господари в собствения си дом.

— Макар че майка продължи да чисти къщите на англичаните в Уестмаунт — добави Рен-Мари, докато подреждаше картите си. — Едно без коз.

Мадам Фини се надвеси, за да погледне, и кимна одобрително.

— Надявам се, че работодателите й са се държали по-мило с нея. Срам ме е да призная, че трябваше да се уча и на това. Беше ми почти толкова трудно, колкото условното наклонение.

— Забележителен момент — обади се Гамаш. — Вълнуващ за повечето френски канадци. За англичаните обаче цената беше ужасна.

— Ние загубихме децата си — заяви мисис Фини и заобиколи масата, за да погледне в неговите карти. — Повечето от тях заминаха да си търсят работа на език, който знаят. Вие може да сте станали господари, но ние станахме чужденци, нежелани в собствения си дом. Прав сте. Ужасно беше.

Чукна с пръст върху десетката купа в ръката му, най-високата му карта. В гласа й нямаше емоция или самосъжаление. Освен, може би, лек укор.

— Пас — каза Гамаш. Беше партньор със Сандра, а Рен-Мари играеше с Томас.

— Аз напускам Квебек — присъедини се към разговора Томас. Явно разбираше френски по-добре, отколкото го говореше, което бе по-добрият от двата варианта. — Ходих далеч за университет и се установявам в Торонто. Квебек е труден.

„Странно — помисли си Гамаш, докато го слушаше. — Ако човек не знае френски, би се заклел, че Томас е двуезичен, толкова перфектно е произношението му.“ Граматиката обаче му куцаше.

— Три без коз — обяви Томас. Майка му поклати глава и цъкна тихо с език. Той се разсмя: — А, майчиният ми език.

Гамаш се усмихна. Харесваше този човек и подозираше, че повечето хора го харесват.

— Някое от децата ви остана ли тук? — обърна се Рен-Мари към мадам Фини.

С Арман поне имаха Ани, която живееше в Монреал, но Даниел й липсваше всеки ден. Чудеше се как тази жена, а и много други, се справят с това. Нищо чудно, че невинаги се чувстваха добре сред квебекчани. Особено ако смятаха, че са загубили децата си заради един език. И не бяха получили никаква благодарност. Всъщност много често получаваха точно обратното. Защото у квебекчани дремеше подозрението, че англичаните просто изчакват удобното време, за да ги поробят отново.

— Едно от тях остана. Другият ми син.

— Спот. Той и жена му Клер пристигат утре — поясни Томас, като мина на английски.

Гамаш вдигна поглед от картите си, в които и без това нямаше нищо интересно, и се вгледа в мъжа до себе си.

Също както при сестра му Джулия по-рано вечерта, тонът на Томас бе лек и нехаен, докато говореше за отсъстващия си брат. Но се долавяше и нещо друго.

Гамаш усети леко раздвижване в онази част от ума си, която бе дошъл да изключи в хижата.

Беше ред Сандра да обяви анонса си. Гамаш се втренчи през масата в нея.

„Пас, пас, пас — внушаваше й. — Нямам нищо. Ще ни попилеят.“

Знаеше, че бриджът е както игра на карти, така и упражнение по телепатия.

— Спот — изсумтя Сандра. — Типично за него. Идва в последната минута. Прави минималното, никога повече. Четири без коз.

Рен-Мари контрира.

— Сандра — каза Томас през смях, който не прикри упрека му.

— Какво? Всички дойдохме преди дни, за да почетем баща ти, а той идва в последната минута. Ужасен човек.

Настъпи мълчание. Сандра стрелна поглед от картите си към чинията с шоколадови бонбони, която метрдотелът постави на масата им.

Гамаш погледна към мадам Фини. Тя като че ли не обръщаше внимание на разговора, макар че едва ли пропускаше нещо.

Премести поглед върху мосю Фини, който седеше на едно канапе. Кривогледите му очи блуждаеха из стаята, а косата му стърчеше във всички посоки, така че главата му приличаше на повреден космически спътник, който е падал прекалено бързо и се е сблъскал твърде силно със земята. Беше странно сам за човек, в чиято чест са се събрали всички. Фини се съсредоточи върху голямата картина на Кригхоф^[2] над камината, която изобразяваше селска сцена. Квебекски селяни товареха каруца, а пред една от къщичките едра жена се смееше и носеше кошница с храна на хората.

Беше топла, приветлива семейна сцена от селския живот преди повече от век. И Фини, изглежда, я предпочиташе пред собственото си семейство тук и сега.

Мариана стана и се приближи до групата.

Томас и Сандра притиснаха картите към гърдите си. Тя взе брой на списание „Шатлен“ и започна да чете на глас:

— Според проучването повечето канадци смятат, че бананите са най-добрият плод за шоколадово фондю.

Отново настъпи мълчание.

Мариана си представи как майка й се задавя с шоколадовия трюфел, който бе взела.

— Но това е нелепо — заяви Сандра, която също наблюдаваше как мадам Фини яде. — Ягодите са най-добрите.

— Винаги съм харесвал круши и шоколад. Необичайна, но страхотна комбинация, не мислите ли — обърна се Томас към Рен-Мари, която не каза нищо.

— Значи тук сте дошли. Никой не ми каза. — Джулия влезе с лека стъпка през френските прозорци откъм градината. — За какво говорите? — По неизвестна причина погледна към Гамаш.

— Пас — изрече той. И наистина, вече изобщо не знаеше за какво говорят.

— Магила мисли, че най-хубави с шоколад са бананите. — Томас кимна към Мариана. Думите му предизвикаха взрив от смях, а семейство Гамаш си размениха развеселени, но объркани погледи.

— Не правеха ли монасите боровинки с шоколад? — попита Джулия. — Ще взема малко, преди да си тръгнем.

През следващите няколко минути играта бе забравена, докато всички обсъждаха плодовете и шоколада. Накрая Джулия и Мариана се върнаха по местата си.

— Пас — обяви Томас, съсредоточил се отново върху играта.

„Остави го. — Гамаш се втренчи в Сандра и й изпрати мислено съобщение: — Моля те, пас.“

— Реконтра! — Сандра изгледа свирепо Томас.

„При нас липсва всякаква комуникация“ — помисли си Гамаш.

— Ама вие какво си мислехте? — попита Сандра, когато видя картите, които партньорът й свали, и нацупи устни.

— Oui, Арман. — Рен-Мари се усмихна. — Шест без коз с тази ръка? Какви ги вършиш?

Гамаш стана и се поклони леко.

— Моя грешка. Изцяло.

Когато улови погледа на жена си, дълбоките му кафяви очи бяха пълни със смях.

Да си мор^[3], имаше своите предимства. Раздвижи крака, отпи от коняка си и тръгна из стаята. Ставаше все по-горещо. Обикновено вечерите в Квебек бяха прохладни, но не и тази. Усещаше, че влажността се вдига, и разхлаби леко връзката и яката си.

— Много смело — отбеляза Джулия. Беше се приближила до него, докато той разглеждаше картината на Кригхоф. — Събличате ли се вече?

— Боя се, че се изложих достатъчно за тази вечер. — Гамаш кимна към масата, където Томас, Сандра и Рен-Мари се бяха вглъбили в играта.

Приведе глава и помириса розите върху полицата над камината.

— Прекрасни са, нали? Всичко тук е прекрасно. — Прозвуча меланхолично, сякаш мястото вече й липсваше.

Гамаш си спомни за Спот и си помисли, че за семейство Фини това навярно е последната приятна вечер тук.

— Изгубеният рай — промърмори.

— Моля?

— Нищо. Просто мисъл.

— Чудехте се дали по-добре е в ада цар наместо в рая раб^[4]? — запита Джулия с усмивка.

Гамаш се засмя. И тя като майка си не пропускаше нищо.

— Знаете ли, аз имам отговор на този въпрос. Ама това е роза „Елинор“! — възкликна изненадано, като посочи един яркорозов цвят в букета. — Гледай ти.

— Някой я спомена по-рано тази вечер — спомни си Гамаш.

— Томас.

— Точно така. Искаше да знае дали сте намерила такава в градината.

— Това е наша шегичка. Наречена е на Елинор Рузвелт, както навярно знаете.

— Не знаех.

— Хмм — промълви Джулия, докато унесено разглеждаше розата и кимаше с глава. — Чувствала се поласкана, докато не прочела описанието в каталога. Роза „Елинор Рузвелт“: не изглежда добре легнала, но изправена е хубава.

Двамата се засмяха и Гамаш се възхити на розата и цитата, макар да се зачуди защо подобна семейна шега е насочена към събеседничката му.

— Още кафе?

Джулия се сепна.

Пиер стоеше на вратата със сребърен кафеник. Въпросът бе отправен към всички в стаята, но той гледаше към Джулия леко изчервен.

В другия край на помещението Мариана промърмори:

— Хайде, започва се.

Всеки път, когато се намираше в една и съща стая с Джулия, метрдотелът се изчервяваше. Мариана познаваше тези признаци. Живяла бе с тях през целия си живот. Тя беше съседското момиче, с което можеш да се позабавляваш. Онази, дето я натискат и целуват в колата. Но жената, за която всички искаха да се оженят, дори метрдотелът, беше Джулия.

Сега Мариана гледаше сестра си и лицето й се зачервяваше, но по съвсем друга причина. Наблюдаваше как Пиер налива кафето и си представяше как огромната картина на Кригхоф се плъзва по стената и разбива главата на Джулия с тежката си рамка.

— Вижте докъде ме докарахте, партньоре — простена Сандра, докато мъжът й прибираше взятка след взятка.

Накрая всички станаха от масата и Томас се приближи към Гамаш, който разглеждаше останалите картини в стаята.

— Това е Бригите Нормандин, нали?

— Да. Фантастична е. Много смела, много съвременна. Добре се допълва с картините на Молинари и Риопел^[5]. И все пак те всички си пасват и с традиционалиста Кригхоф.

— Познавач сте — изненада се леко Томас.

— Обичам историята на Квебек — кимна Гамаш към картината със старата селска сцена.

— Но това не обяснява другите, нали?

— Изпитвате ли ме, мосю?

— Може би — съгласи се Томас. — Човек рядко среща хора, които се стремят към познания извън собствената си сфера.

— Поне вдън горите — отговори Гамаш и Томас се разсмя.

Картината, която гледаха, беше приглушена, с мазки в деликатно нюансирано бежово.

— Създава усещане за пустиня — каза Гамаш. — Пуста пустиня.

— Но това е напълно погрешно схващане — отвърна Томас.

— Хайде, започна се — промърмори Мариана.

— Пак историята за растението — обърна се Джулия към Сандра. — Още ли я разказва?

— По веднъж на ден, редовен е като Олд Фейтфул^[6]. Отдръпнете се.

— Е, време е за сън — заяви мадам Фини. Съпругът й се надигна от канапето и възрастната двойка излезе от библиотеката.

— Нещата не са такива, каквито изглеждат — настоя Томас и Гамаш го погледна изненадано. — В пустинята, искам да кажа. Може да изглежда пуста, но всъщност гъмжи от живот. Просто ние не го виждаме. Крие се от страх да не бъде изяден. Има едно растение в Южноафриканската пустиня, което се нарича каменно цвете. Можете ли да отгатнете как оцелява?

— Я да опитаме. Като се преструва на камък? — обади се Джулия.

Томас й хвърли гневен поглед, но бързо върна приятното привлекателно изражение на лицето си.

— Виждам, че не си забравила историята.

— Нищо не съм забравила, Томас — отвърна сестра му и седна.

Арман Гамаш попиваше всичко. Семейство Фини рядко говореха помежду си, но когато го правеха, думите им като че ли бяха претоварени с подтекст, чийто смисъл му убягваше.

Томас се поколеба, после се обърна към Гамаш, който копнееше за леглото си, но още повече копнееше тази история да приключи.

— Имитира камък — изрече, впил поглед в събеседника си.

Едрият мъж се втренчи в него, внезапно осъзнал, че думите са натоварени с особено значение. Казваше му нещо. Но какво?

— За да оцелее, трябва да се крие. Да се преструва, че е нещо друго, нещо, което не е — продължи Томас.

— Това е просто растение — намеси се Мариана. — Не прави нищо нарочно.

— Хитро е — обади се Джулия. — Инстинкт за оцеляване.

— Това е просто растение — повтори сестра й. — Не бъди глупава.

„Изобретателно е — помисли си Гамаш. — Не смее да се покаже в истинския си вид, защото се страхува да не бъде убито.“ Какво точно бе казал Томас преди малко?

Нещата не са такива, каквито изглеждат. Започваше да му вярва.