Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Разследванията на инспектор Гамаш (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Rule Against Murder, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
cherrycrush (2023 г.)

Издание:

Автор: Луиз Пени

Заглавие: Камъкът на смъртта

Преводач: Росица Тодорова

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: СофтПрес ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: канадска (не е указано)

Печатница: ФолиАрт ООД

Редактор: Боряна Стоянова

Художник: Радослав Донев

Коректор: Правда Василева

ISBN: 978-619-151-341-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5831

История

  1. — Добавяне

Глава десета

Метрдотелът се закова на място.

— Божичко — промълви.

Гамаш погледна Колийн, която се бе вкаменила като Чарлс Мороу. Покрила бе лице с ръцете си, а между мокрите й пръсти надзъртаха изцъклени сини очи.

— Ела — каза Гамаш нежно, но твърдо. Застанал бе пред нея, за да скрие гледката.

Момичето помръдна устни, но той не разбра думата. Наведе се по-близо до нея.

— Помощ.

— Всичко е наред, тук сме — отвърна той и улови погледа на Пиер.

— Колийн. — Метрдотелът сложи длан върху ръката й.

Младата жена примигна и погледът й се фокусира.

— Помощ. Трябва да й помогнем.

— Ще го направим — увери я Гамаш.

Поведоха я през дъжда към задната врата, която водеше към кухнята.

— Заведете я вътре — инструктира Арман Гамаш другия мъж. — Помолете шеф Вероник да й направи горещ чай с много захар. Всъщност е добре да приготви няколко чайника. Мисля, че всички ще имаме нужда. Нека да е „Ърл Грей“.

Je comprends — отвърна Пиер. — Какво да им кажа?

Гамаш се поколеба.

— Кажете им, че има смъртен случай, но не споменавайте името. Дръжте всички вътре. Можете ли да съберете персонала?

— Няма да е трудно. В дни като този повечето са в хижата и вършат нещо.

— Добре. Дръжте ги там. И повикайте полицията.

D’accord.[1] А семейството?

— Аз ще им кажа.

Вратата се затвори и Арман Гамаш остана сам в проливния дъжд. Тръгна обратно към Джулия Мартин. Коленичи до нея, протегна ръка и я докосна. Беше студена и вкочанена. Очите и устата й бяха широко отворени в израз на изненада. Почти очакваше жената да мигне, докато дъждовните капки падаха в отворените й очи. Самият той премигна няколко пъти от съчувствие, после спусна поглед надолу по тялото. Краката й бяха свити и скрити под статуята, но бе разперила широко ръце, сякаш за да прегърне баща си.

Остана така в продължение на една дълга минута. Дъждът се стичаше по носа, брадичката, ръцете на Гамаш и се лееше в яката му. Гледаше изненаданото изражение на Джулия Мартин и мислеше за изпълненото с печал лице на Чарлс Мороу. После извъртя леко глава и се загледа в белия мраморен блок, който му бе заприличал на надгробна плоча първия път, когато го видя. Как бе паднала тази тежка статуя?

* * *

Рен-Мари и Бийн седяха в коридора на хижата и играеха на „Отгатни какво виждам“, когато Гамаш се върна. Съпругата му го погледна за миг в лицето и веднага разбра какво да направи за момента.

— Бийн, защо не донесеш книгата си, можем да почетем заедно.

— Добре. — Детето се затича нагоре по стълбите, но не и преди да хвърли изпитателен поглед към Гамаш.

Щом останаха сами, Гамаш отведе жена си в библиотеката и набързо й разказа всичко, докато вървеше към телефона.

— Но как? — попита Рен-Мари, схванала веднага проблема.

— Все още не знам. Oui, bonjour. Жан Ги?

— Не ми се обаждате пак за съвет, нали, шефе? Крайно време е да започнете да се справяте сам с проблемите си.

— Колкото и да ме тормози този факт, сега наистина имам нужда от помощта ти.

Жан Ги Бовоар разбра, че дългогодишният му началник не се обажда, за да си побъбрят приятелски, и бързо свали краката си от бюрото. Гамаш почти чу как столът му тропна на земята.

— Какво е станало?

Главният инспектор предаде сбито подробностите.

— В хижа „Белшас“? Mais, c’est incroyable![2] Това е най-върховната auberge[3] в Квебек!

Хората, дори професионалистите, често смятаха, че чаршафите от „Фрет“[4] и менютата с най-добри вина предпазват от смърт, което искрено изненадваше Гамаш.

— Убита ли е?

Този въпрос не напускаше ума на Арман Гамаш, откакто видя тялото на мисис Мартин. Заедно с още един: „Как е паднала статуята?“

— Не знам.

— Скоро ще открием. Тръгвам.

Гамаш погледна часовника си. Единайсет без десет. Бовоар и останалите от екипа щяха да пристигнат от Монреал към дванайсет и половина. Хижа „Белшас“ бе заровена в горите на юг от Монреал, в Източните провинции, близо до границата със САЩ. Толкова близо, че някои от планините, които Гамаш бе съзерцавал в днешното мъгливо утро, бяха в американския щат Вермонт.

— Арман, мисля, че чувам кола.

„Трябва да е местната Surete[5]“ — помисли си, благодарен за помощта на метрдотела.

Merci — усмихна се на Рен-Мари и тръгна към коридора, но тя го спря.

— А семейството?

Изглеждаше разтревожена и имаше основателна причина. Мисълта, че мисис Фини ще разбере за дъщеря си от някой сервитьор или още по-зле — докато се разхожда навън, бе ужасна.

— Само ще инструктирам полицаите и се връщам.

— Ще вляза, за да се уверя, че са добре.

Гамаш проследи с поглед как тя тръгна с решителна стъпка, за да влезе в стая, пълна с хора, чийто живот след минути щеше да се промени завинаги. Би могла спокойно да седне в библиотеката — никой не би я обвинил, ако го стори, но Рен-Мари Гамаш избра да седне в стая, която скоро щеше да се изпълни с мъка. Малцина биха направили такъв избор.

Арман Гамаш излезе бързо навън и се представи на полицаите, които бяха изненадани да видят известния инспектор от отдел „Убийства“ на Surete насред дивия пущинак. Той им даде напътствия, направи знак на един от тях да го последва и влезе в хижата, за да уведоми семейство Мороу.

* * *

— Случи се нещо. Имам лоши новини.

Арман Гамаш знаеше, че не е проява на добрина лошите вести да се крият до последния възможен момент.

Но знаеше и друго.

Ако Джулия Мартин бе жертва на убийство, извършителят със сигурност се намираше в стаята. Гамаш никога не позволяваше тази мисъл да надделее над съчувствието му, но и внимаваше съчувствието да не го заслепи. Наблюдаваше зорко присъстващите, докато говореше.

— Мадам — обърна се към мисис Фини.

Възрастната жена седеше спокойно в кресло със сгънат в скута й днешен брой на „Монреал Газет“ Видя как тя се стяга. Как стрелна поглед из стаята. Разчете реакцията на пъргавия й ум. Кой е там и кой липсва?

— Има смъртен случай.

Изрече го спокойно и ясно. Нямаше никакви илюзии какво ще причинят думите му на тази жена. Тежки думи, смазващи като камък.

— Джулия — изстреля името мисис Фини. Липсващото дете. Това, което не бе там.

— Да.

Мисис Фини разтвори устни, взря се в очите му, сякаш търсеше път за бягство, някаква задна вратичка, намек, че може да не е вярно. Но той не мигна. Кафявите му очи бяха сериозни, спокойни и уверени.

— Какво? — Томас Мороу скочи на крака. Не изкрещя думата. Запрати я през стаята към Гамаш.

Какво? Скоро някой щеше да попита как, кога и къде. И накрая най-важният въпрос. Защо?

— Джулия? — запита Питър Мороу изправен. До него Клара бе хванала ръката му. — Мъртва?

— Трябва да ида при нея. — Мисис Фини стана, забравила вестника, и той се плъзна на земята. Това бе равностойно на писък.

Мистър Фини се изправи несигурно в цял ръст. Посегна към ръката на съпругата си, но после се отказа.

— Айрин — промълви. Посегна отново и Гамаш пожела от все сърце Бърт Фини да успее да преодолее разстоянието. Но мъжът отново спря съсухрената си ръка и я остави да падне до сивите му панталони.

— Откъде знаете? — озъби се Мариана. Сега и тя беше на крака. — Не сте доктор, нали? Може да не е мъртва. — Приближаваше се към Гамаш със зачервено лице и стиснати юмруци, всеки миг щеше да го връхлети.

— Мариана. — Въпреки всичко мисис Фини бе запазила властния си тон и дъщеря й се закова на място.

— Но, мамо…

— Казва истината. — Старицата се обърна отново към едрия, уверен мъж пред себе си. — Какво е станало?

— Как може да е мъртва? — попита Питър.

Гамаш виждаше как въздействието на шока отшумява. Започваха да осъзнават, че жена на около петдесет години, която е видимо здрава, не умира просто така.

— Аневризъм? — запита Мариана.

— Случаен инцидент? — предположи Томас. — Да не се е спънала по стълбите?

— Статуята е паднала — поясни Гамаш, като ги наблюдаваше зорко. — Смазала я е.

Членовете на фамилията направиха това, което правеха най-добре. Замълчаха.

— Татко? — попита Томас накрая.

— Съжалявам. — Гамаш погледна към мисис Фини. С втренчения си неподвижен поглед тя изглеждаше като препарирана. — Полицаите са там сега. Не е сама.

— Трябва да отида при нея.

— Полицаите няма да пуснат никого. Още не.

— Не ме интересува, мен ще пуснат.

Гамаш стоеше пред нея и задържа погледа й.

— Не, мадам. Опасявам се, че дори и вас няма да пуснат.

Жената го изгледа с презрение. Погледът бе добре познат на Арман Гамаш — срещал го бе достатъчно често. И знаеше, че ще стане още по-зле.

Остави семейство Мороу на скръбта им и отведе Рен-Мари със себе си, но незабележимо даде знак на полицая да остане в ъгъла.

* * *

Инспектор Жан Ги Бовоар слезе от колата и погледна към небето. Безнадеждно сиво. Дъждът нямаше да спре скоро. Погледна към обувките си — кожени. Панталоните — маркови. Ризата — ленена. Красота. Шибано убийство на гъза на географията. В дъжда. И калта. Плесна бузата си. И буболечки. По дланта му останаха сплескани останки от комар и малко кръв.

„Направо перфектно, мамка му.“

Агент Изабел Лакост отвори чадър и предложи един на него. Отказа. Достатъчно скапано бе, че е тук, нямаше нужда и да заприличва на Мери Попинс.

Главен инспектор Арман Гамаш излезе от хижата и им помаха с ръка. Бовоар отвърна на поздрава, след което плесна челото си. Гамаш се надяваше да е комар. Агент Лакост вървеше до младия инспектор с отворен чадър. На около трийсет години тя беше омъжена и вече бе майка на две деца. Както повечето квебекчанки, бе тъмнокоса и дребна. Имаше приятно излъчване и вдъхваше доверие. Носеше блуза и спортни панталони, които изглеждаха едновременно практични и елегантни, дори съчетани с гумени ботуши.

Salut, patron[6] — поздрави тя. — Как съумяхте да се натъкнете на тялото?

— Отседнал съм тук. — Гамаш изравни крачка с тях. — Жертвата е гост на хижата.

— Надявам се, че е получила отстъпка — подхвърли Бовоар.

Завиха зад ъгъла на сградата и главният инспектор представи местните полицаи на колегите им от Монреал.

— Някой да е излизал? — попита след това.

До него Бовоар гледаше местопрестъплението, нетърпелив да отиде там.

— Една по-възрастна жена — каза млада полицайка.

— Английски ли говореше? — поинтересува се Гамаш.

— Не, сър. Френски. Предложи ни чай.

— Висока, с дълбок глас?

— Да, точно така. Изглеждаше ми позната — обади се един от мъжете. — Май съм я виждал в Шербрук.

Гамаш кимна. Шербрук бе най-близкият град с полицейски участък.

— Навярно е била главната готвачка, Вероник Ланглоа. Прояви ли интерес към местопроизшествието? — Гамаш погледна към мястото, оградено с жълта полицейска лента.

— Че кой не би? — засмя се младата жена.

— Права сте — отвърна тихо главният инспектор и я погледна със сериозен, внимателен поглед. — Ей там има жена, която бе жива допреди няколко часа. Може да е произшествие, може да е убийство, но каквото и да е, смехът не е уместен в този момент. Все още не.

— Съжалявам.

— Твърде млада сте, за да сте корава и цинична. Аз също — усмихна се Гамаш. — Не е срамно да проявявате чувствителност. Всъщност тя е нашето най-голямо предимство.

— Да, сър.

Идеше й да се срита. По природа беше чувствителна, но мислеше, че трябва да го крие; че едно по-нехайно отношение ще впечатли прочутия шеф на отдел „Убийства“. Сбъркала бе.

Арман Гамаш се извърна към местопрестъплението. Почти усещаше как Жан Ги се полюшва до него. Бовоар бе лидерът на глутницата сред сътрудниците на главния инспектор. Находчив и интелигентен, той бе натегнат като пружина и втори по ранг в екипа. Вярваше в триумфа на фактите над чувствата. Не пропускаше почти нищо. Освен, разбира се, нещата, които не можеха да се видят с просто око.

Агент Лакост също се взираше в местопроизшествието. Но за разлика от Бовоар, бе абсолютно неподвижна. Беше ловецът в техния екип. Предпазлива, спокойна, наблюдателна.

А Гамаш? Той знаеше, че не е нито хрътката, нито ловецът. Арман Гамаш бе изследователят. Вървеше пред всички останали, навлизаше в неизвестни, неизследвани територии. Привличаше го невидимото. Местата, които старите мореплаватели познаваха и за които предупреждаваха: „Тук живеят чудовища!“

Именно там можеше да бъде открит инспектор Гамаш.

Пристъпваше в онзи свят и намираше чудовищата, скрити дълбоко в наглед разумни, възпитани, усмихнати хора. Отиваше там, където другите от страх не стъпват. Следваше слузести следи дълбоко в психиката на човека и там намираше убиеца, сгушен на кълбо, почти загубил човешкия си лик.

Екипът му се справяше успешно с почти всяко разследване, като пресяваше фактите от фантазиите и самозаблудите. Постигаха го със събиране на улики и доказателства. И емоции.

Арман Гамаш знаеше нещо, което повечето следователи в прочутата Surete du Quebec никога нямаше да схванат. Убийството е дълбоко човешко деяние. Жертвата е човек, убиецът — също. А това, което е задвижило смъртоносния удар, не е било прищявка, нито определена случка. Било е емоция. Чувство, което някога е било естествено и човешко, се е изродило, набъбнало е постепенно и е било погребано. Но не е било оставено да почива в покой. Лежало е там — може би с десетилетия, хранело се е със собствената си плът, растяло е и е гризяло отвътре, мрачно и изпълнено с недоволство. Докато накрая се е освободило от човешките задръжки. Ни съвест, ни страх, ни установени порядки могат да го възпрат. Когато това се случи, адът се отваря. И човек става убиец.

Арман Гамаш и неговият екип прекарваха дните си в откриване на убийци.

Но дали в хижа „Белшас“ бе извършено убийство? Инспекторът не знаеше. Но беше сигурен, че тук е станало нещо неестествено.

* * *

— Занесете им това, s’il vous plait.[7] — Шеф Вероник трепна леко, когато посочи към подносите с огромната си зачервена ръка. — И донесете обратно чайниците, които са там. Гостите ще имат нужда от пресен чай.

Знаеше, че е лъжа. Семейството никога не би могло да получи онова, от което всъщност се нуждаеше. Но чаят бе всичко, което главната готвачка можеше да им даде. Затова го приготвяше. Отново и отново.

Елиът се стараеше да не среща ничий поглед. Преструваше се, че не чува нищо, което всъщност бе съвсем възможно заради подсмърчането и вайкането на Колийн. В главата й като че ли имаше само сополи. При това прекалено много.

— Не съм виновна — пръсна слюнки и сополи за стотен път момичето.

— Разбира се, че не си — притисна я до огромния си бюст Клементин Дюбоа и пооправи одеялото, с което бе увила младата градинарка, за да я стопли. — Никой не те обвинява.

Колийн притихна в меката гръд.

— Навсякъде имаше мравки — изхълца и се отдръпна, като остави тънка сополива ивичка на рамото на лятната рокля с флорален десен на мадам Дюбоа.

— Ти и ти — посочи шеф Вероник към Елиът и Луиз, но не грубо.

Чаят щеше да стане твърде силен, ако се помотаят още малко. Сервитьорите бяха млади, знаеше го, и нямаха много опит със смъртта. За разлика от нея. Да ги праща да сервират на Мороу, бе достатъчно неприятно и в най-добрите мигове на семейството, а настоящият момент съвсем не беше добър. Стая, пълна с мъка, е много по-зле от стая, пълна с гняв. Човек свиква с гнева, среща го често, научава се да го преглъща или игнорира. Или се маха. Но не може да се скрие от мъката — накрая тя винаги го застига. От нея се страхува най-много. Не от загубата, не от тъгата. А от това, което се получава, когато тегли чертата под тях. Резултатът е мъка.

Край шеф Вероник служителите на хижата се бяха отпуснали по столовете и плотовете, подпираха се на стените, пиеха силно кафе или чай, успокояваха се един друг. Промърморени предположения и трескави размисли изпълваха помещението. Метрдотелът бе довел Колийн, беше им я поверил, за да я утешат и да й дадат сухи дрехи, после бе събрал останалите. След като новината бе съобщена на семейството, Патнод я каза на служителите.

„Мадам Мартин е мъртва. Смазана от онази статуя.“

Всички ахнаха, някои възкликнаха изумено, един-единствен извика. Пиер огледа стаята, но не разбра кой. Викът обаче го изненада.

* * *

Инспектор Бовоар най-сетне погледна в дупката. Само дето не беше дупка. Ямата бе запълнена с тяло. Жена с широко отворени очи, изненадана и мъртва, със статуя, притиснала гърдите й.

— Божичко. — Поклати глава и плесна с ръце, за да размаже муха. С периферното си зрение видя как агент Лакост се навежда и слага латексови ръкавици.

Това бе новият им офис.

В следващите няколко минути на местопроизшествието пристигнаха още пикапи и членове на екипа и работата закипя с пълна пара. Бовоар ръководеше събирането на уликите, а Гамаш попиваше всичко с поглед.

— Какво мислите, шефе? — Лакост свали ръкавиците и се мушна под чадъра му. — Убийство ли е?

Гамаш поклати глава. Объркан беше. В същия момент се появи развълнувано младата полицайка, която бе оставил в Голямата стая със семейството на жертвата.

— Добра новина, сър! — докладва. — Помислих, че ще искате да я чуете незабавно. Струва ми се, че имаме заподозрян.

— Много добра работа. Кой?

— Отначало всички членове на семейството мълчаха, но скоро двама от тях започнаха да си шепнат. Не онзи, художникът, а другият брат и сестрата. Изглеждаха напълно уверени, че ако това е убийство, то може да е извършено само от двама души.

— Наистина ли? — попита Бовоар. Може би все пак щяха да се върнат обратно в цивилизацията по-рано, отколкото си мислеше.

Oui. — Полицайката погледна в тефтерчето си. — Продавачът и жена му, чистачката. Имената им са Арман и Рен-Мари някои си. Гости на хижата са.

Бовоар се ухили, а Лакост извърна лице за миг.

— Подозренията ми се потвърдиха — заяви Жан Ги. — Ще дойдете ли мирно и тихо?

— Ще ми липсвате — изрече агент Лакост.

Арман Гамаш се подсмихна и поклати глава.

Седмина луди Мороу.

Шестима.

Бележки

[1] Добре (фр.). — Б.р.

[2] Но това е невероятно (фр.). — Б.р.

[3] Странноприемница (фр.). — Б.р.

[4] Канадска верига магазини за луксозно спално бельо. — Б.пр.

[5] Surete du Quebec — квебекската полиция. — Б.р.

[6] Здравейте, шефе (фр.). — Б.р.

[7] Моля (фр.). — Б.р.