Луиз Пени
Камъкът на смъртта (29)

Глава двайсет и шеста

Рен-Мари остави вилицата и се облегна в удобния стол. Пиер разчисти чиниите, в които не бе останало нищо, освен няколко трошици от ягодовия сладкиш, и ги попита дали искат още нещо.

— Може би чаша чай — отвърна тя и щом Патнод се отдалечи, посегна към ръката на мъжа си и я стисна. Беше рядко удоволствие да го види по време на разследване.

Когато пристигна в хижата, Рен-Мари поздрави инспектор Бовоар и агент Лакост, които се хранеха и работеха в библиотеката. После с Арман отидоха в трапезарията — както винаги красиво подредена с изгладени ленени покривки, цветя, блестящо сребро и кристал.

Един сервитьор постави порцеланов чайник пред Рен-Мари и чаша еспресо пред Гамаш.

— Знаеш ли, че хижата произвежда собствен мед? — попита Арман, когато забеляза кехлибареното лакомство, сложено в купичка до чашата й.

— Наистина ли? Удивително.

Рен-Мари обикновено не слагаше мед в чая си, но реши да го опита с поръчания „Тъндърболт Дарджилинг“. Потопи кутрето си в него, преди да го разбърка.

— C’est beau.^[1] Вкусът ми напомня на нещо. Ето, вземи си.

Арман също топна пръст.

Тя присви очи, докато се опитваше да отгатне. Гамаш, разбира се, знаеше от какво е медът, но искаше да види дали жена му ще познае.

— Предаваш ли се? — попита.

Рен-Мари кимна и той й каза.

— Орлови нокти? — Усмихна се. — Прекрасно. Ще ми покажеш ли полянката?

— С удоволствие. Дори полират мебелите с пчелен восък.

Докато си говореха, Гамаш забеляза, че членовете на семейство Мороу седят на обичайната маса, макар и в необичаен ред. Питър и Клара бяха заточени в другия край с Бийн.

— Здравейте — поздрави ги Рен-Мари, докато излизаха от трапезарията за разходка, — как сте?

Но и сама виждаше. Питър беше блед и напрегнат, с измачкани дрехи и чорлава коса. Клара бе безупречна, всичките й копчета бяха закопчани правилно и по нея нямаше и петънце. Рен-Мари не бе сигурна кое е по-смущаващо.

— Знаеш как е — сви рамене Клара. — А в Трите бора какво става? — Прозвуча тъжно, сякаш питаше за митично царство. — Подготвено ли е всичко за Деня на Канада?

— Да, утре е.

— Наистина ли? — вдигна поглед Питър.

Напълно бяха загубили представа за времето.

— Ще ходя утре в селото — каза Гамаш. — Искате ли да дойдете? Ще бъдете под моя опека.

Помисли си, че Питър ще се разплаче, толкова облекчен и благодарен изглеждаше.

— Да, тогава е годишнината ви — спомни си Клара. — И чух, че голям нов талант ще се представи в състезанието по народни танци.

— Значи Габри не се шегуваше? — обърна се Гамаш към жена си.

— Уви, не.

Уговориха се за пътуването и семейство Гамаш се обърнаха, за да тръгнат към градината.

— Чакай, Арман. — Рен-Мари докосна ръката му. — Дали е удобно да надникнем в кухнята, за да поздравим шеф Вероник? Умирам от любопитство да я видя. Би ли имала нещо против?

Гамаш се замисли за миг.

— Може би трябва да попитаме Пиер. Едва ли ще е проблем, но човек никога не знае. Не ми се ще да се спасяваме от хвърлени сатъри.

— Това ми напомня за тренировките по танци. Рут е инструкторът — поясни Рен-Мари.

Гамаш се опита да улови погледа на Пиер, но метрдотелът бе зает да обяснява нещо (или да се извинява за нещо) на семейство Мороу.

— Хайде, само ще надзърнем. — Арман взе ръката на жена си и минаха през летящата врата.

В кухнята цареше пълен хаос. Семейство Гамаш бяха избутани плътно до стената от сервитьорите, които профучаваха край тях и балансираха подноси с чаши и чинии. Само след миг обаче Гамаш успя да съзре балета в привидния хаос. Напомняше за река при пролетно пълноводие. Движението бе почти безумно, но имаше и естествено течение, което го направляваше.

— Това тя ли е? — попита Рен-Мари и кимна в съответната посока. Не смееше да посочи с ръка в препълненото помещение.

— Тя е.

Шеф Вероник беше с престилка и с бялата си шапка на главен готвач и размахваше огромен нож. Стоеше с гръб към тях. После се обърна и ги видя. Застина неподвижна за миг.

— Май не се радва да ни види — прошепна Рен-Мари, докато й се усмихваше, за да покаже на очевидно ядосаната готвачка, че са там по вина на съпруга й.

— Да се измъкваме оттук. Аз пръв — каза Арман и двамата се изнизаха навън.

— Уф, беше притеснително — разсмя се Рен-Мари, щом излязоха. — На твое място бих внимавала с храната си отсега нататък.

— Ще карам инспектор Бовоар да я опитва първи — усмихна се Гамаш.

Реакцията на шеф Вероник го изненада. Досега винаги изглеждаше самоуверена и не особено притеснена. Тази вечер бе видимо ядосана.

— Знаеш ли, мисля, че наистина съм я срещала и преди — промърмори Рен-Мари, когато хвана мъжа си под ръка и усети успокояващата му сила. — Може би някъде тук.

— Грижи се за кошерите, така че може да си я виждала.

— И все пак — изрече, вдъхна сладкия аромат на един божур и се изправи — тя е доста особена. Трудно е да я забрави човек.

Градината миришеше на прясно прекопана земя и рози. От време на време се носеше лек мирис на билки откъм зеленчуковата градина. Но Рен-Мари копнееше за друго благоухание, което долови, когато се облегна на съпруга си. Сандалово дърво. Неговият естествен аромат. Арман ухаеше така всеки сезон. Миризмата й напомняше за любов, стабилност и чувство за принадлежност. Сякаш бе парфюмът на приятелството, мира и покоя.

— Виж — посочи към нощното небе Гамаш. — Слончето Бабар^[2]. — Описа очертанията с пръст, за да й помогне да види фигурата сред звездите.

— Сигурен ли си? Прилича повече на Тинтин^[3].

— С хобот?

— Какво сочите? — долетя от тъмнината тъничко гласче.

Семейство Гамаш се взряха с присвити очи и тогава се появи Бийн с книгата си.

— Здравей, Бийн! — Рен-Мари се наведе и го прегърна. — Просто гледахме звездите и ги оприличавахме на разни неща.

— О… — Детето изглеждаше разочаровано.

— Ти какво си помисли, че виждаме? — приклекна до тях и Гамаш.

— Нищо.

Замълчаха, после Рен-Мари посочи към книгата.

— Какво четеш?

— Нищо.

— Аз едно време четях за пирати — каза Гамаш. — Слагах си превръзка на окото и мече на рамото — Бийн се усмихна — и си намирах пръчка за меч. Играех с часове.

Едрият мъж размаха ръка пред себе си, все едно се биеше с врага.

— Аз пък бях Велвет^[4] и участвах с коня си в състезанието „Гранд Нешънъл“ — сподели с усмивка Рен-Мари. Сграбчи въображаеми юзди, сведе глава, приведе се напред и пришпори жребеца си към най-високото препятствие.

Гамаш се усмихна в тъмнината и кимна. Видял бе подобно изпълнение съвсем наскоро.

— Може ли да видя книгата ти?

Не протегна ръка, просто попита. След моментно колебание детето му я подаде. Беше топла там, където Бийн я бе стискал, и Гамаш усети малки вдлъбнатини, оставени сякаш от детските пръсти по твърдата корица.

— „Митове, които всяко дете трябва да знае“ — прочете заглавието, после отгърна първата страница. — Била е на майка ти.

Бийн кимна.

Гамаш разтвори книгата и остави листовете сами да се отворят на най-четеното място.

— Историята на Пегас — изрече. — Да ти покажа ли Пегас в нощното небе?

Бийн ококори очи.

— Той там горе ли е?

— Да. — Гамаш коленичи и посочи. — Виждаш ли четирите ярки звезди?

Приближи глава до меката топла буза на детето и насочи ръката му нагоре, към съзвездието. Отначало Бийн се съпротивляваше леко, но се отпусна и посочи заедно с Гамаш. Сетне кимна.

— Това е тялото му — обясни Арман. — А по-долу са краката.

— Не лети — изрече разочаровано Бийн.

— Не, сега е на паша, почива си — отвърна Гамаш. — Дори и най-великолепното създание има нужда от почивка. Пегас знае как да лети, как да преследва и да се рее в небето. Но знае и как да почива.

Няколко минути и тримата гледаха звездите, след което тръгнаха из тихата градина и заговориха как са прекарали деня. Накрая Бийн реши да се прибере, за да си поиска топъл шоколад преди лягане.

Семейство Гамаш се хванаха за ръце и продължиха още малко разходката си, после се насочиха обратно към старата хижа.

— Разбра ли кой уби Джулия? — попита Рен-Мари, докато се приближаваха.

— Не още — отговори спокойно Арман. — Но стесняваме кръга на заподозрените. Знаем кой е написал бележките и имаме доста улики.

— Жан Ги навярно е много щастлив.

— Идея си нямаш колко.

Представи си големия лист с колонките. И единствената от тях, в която нямаше нито улики, нито факти. Нямаше дори хипотези или догадки.

„Как?“

Минаха покрай белия мраморен блок и инстинктивно погледнаха към него. В този миг една фигура се отдели от ъгъла на хижата. Все едно обелен ствол се изправи, за да се върне обратно в гората. На лунната светлина видяха как фигурата тръгва през моравата, но вместо да се отправи към гората, се насочи към пристана.

Стъпките на Бърт Фини проехтяха по дървения кей и после настана тишина. Арман разказа на Рен-Мари за Фини и баща си.

— И той е казал на другите? — попита тя.

Гамаш кимна. Рен-Мари вдигна поглед към звездите.

— Говори ли пак с Даниел?

— Ще му се обадя утре. Исках да му дам време да се успокои.

— Той? Време?

— Нужно е и на двама ни. Но ще му звънна.

Преди да потеглят обратно към Трите бора, се отбиха в библиотеката, за да пожелаят лека нощ на екипа.

— И не позволявайте на главния инспектор да тръгне утре към селото без бурканче от меда на шеф Вероник — инструктира тя Бовоар.

— Нейният мед ли?

— Тя е и пчелар. Изумителна жена.

Жан Ги беше напълно съгласен.

Докато караха към селцето, Рен-Мари си спомни къде е виждала шеф Вероник. Беше невероятно и неочаквано място. Усмихна се и отвори уста, за да каже на Арман, но в този момент той я попита за празненствата по случай Деня на Канада и тя започна да описва програмата.

След като мъжът й си замина, Рен-Мари се сети, че е забравила да му каже, но реши да му съобщи утре.

* * *

Когато се върна в хижата, Гамаш завари агент Лакост да разговаря с децата си по телефона, а Жан Ги Бовоар с чаша еспресо седеше на дивана, заобиколен от книги. По пчеларство.

Главният инспектор пообиколи рафтовете и не след дълго той самият седеше с еспресо, коняк и собствен куп книги.

— Знаете ли, че във всеки кошер има само по една майка? — попита Бовоар.

Минути по-късно той отново прекъсна зачелия се Гамаш с друго изявление:

— Знаете ли, че осата, стършелът и пчелата майка жилят многократно, а пчелата работник може да ужили само веднъж? Само медоносните пчели имат отровни торбички. Не е ли изумително? При ужилване отровната торбичка се откъсва и остава в жертвата. Това убива пчелата. Тя отдава живота си за майката и кошера. Чудя се дали пчелите знаят, че ще умрат.

— И аз се чудя — отвърна Гамаш, макар че изобщо не се интересуваше от темата, и продължи да чете, както и Бовоар.

— Знаете ли, че медоносните пчели са опрашителите на света?

Все едно имаше шестгодишно дете до себе си.

Бовоар отпусна книгата и погледна към шефа си, който седеше на отсрещния диван и четеше поезия.

— Без пчелите щяхме да гладуваме. Не е ли невероятно?

За момент Жан Ги се замисли дали да не се премести в „Белшас“, за да помогне на Вероник да разшири пчелната си империя. Щяха да спасят света заедно. Да получат ордена на Почетния легион. Песни щяха да се пишат за тях.

Гамаш отпусна книгата си и се загледа през прозореца. Виждаше единствено собственото си отражение и това на Бовоар. Двама призрачни мъже, които четат в лятната нощ.

— Пчелите се събират в кълбовиден рояк и защитават майката, ако кошерът бъде нападнат. Не е ли красиво?

— Да — кимна Арман Гамаш и се върна към книгата си.

От време на време Бовоар дочуваше тихото мърморене на шефа си.

О, аз разкъсах земните юзди!

В небето със сияещи криле

към слънчевия диск чертах бразди

през облаци с искрящи рамене.

Жан Ги вдигна глава и погледна към дивана. Очите на Гамаш бяха затворени, главата — леко отпусната назад, но главният инспектор движеше устни и повтаряше:

Нагоре все, през парещото синьо

аз върхове оседлавах като повей

и стигнах там, де птица не достига.

— Откъде е това? — попита Бовоар.

— От поема, наречена „Полет високо в небето“, написана през Втората световна война от млад канадски авиатор.

— Наистина ли? Явно е обичал летенето. Пчелите също го обичат. Покриват огромни разстояния в търсене на храна, ако се налага, но предпочитат да стоят близо до кошера.

— Умрял е — изрече Гамаш.

— Моля?

— Тук пише, че поетът е загинал. Самолетът му е паднал^[5]. Поемата е рецитирана от президента Роналд Рейгън след нещастието с „Чалънджър“^[6].

Но вече бе загубил вниманието на Бовоар, който отново се бе върнал към пчелите.

След малко Гамаш остави тънкото томче поезия с кожена подвързия и взе следващата книга. Ръководство за полево наблюдение на северноамерикански птици.

Седяха зачетени през следващия час и само бюлетините на Бовоар за пчелите нарушаваха тишината.

Накрая стана време за сън и след като Жан Ги му пожела лека нощ, Гамаш излезе за последна разходка в тихата градина, загледан в звездите.

Дордето във възбог зефира порех,

недостижим в света на висините,

ръка протегнах.

И докоснах Господ^[7].