Луиз Пени
Камъкът на смъртта (27)

Глава двайсет и четвърта

КОЙ ИМА ПОЛЗА?

Бовоар изписа думите с много едри, много ясни и много червени главни букви върху голям лист хартия. Размахваше флумастера под носа си, докато оглеждаше творението си.

Ето това беше изкуство. И дори да не бе истинско изкуство, поне беше красиво. Имаше ред и порядък, а тези две неща вълнуваха инспектора. Скоро щяха да имат списък с имена, с мотиви, с улики, с движения. Щяха да свържат всичко в едно цяло. Някои улики щяха да ги отведат до задънени улици, други — до огромни разкрития, и полицаите щяха да ги следват до самия край.

Инспектор Бовоар погледна към главния инспектор, който седеше облакътен на масата от тъмно дърво, преплел пръсти, и наблюдаваше всичко с внимателен, бдителен поглед.

И после какво?

Но Бовоар знаеше отговора. Когато той, Лакост и всички останали от екипа стигнеха толкова далеч, колкото видимият свят можеше да ги отведе, главен инспектор Гамаш заставаше най-отпред. И навлизаше в неизвестното. Защото именно там се спотайваха убийците. Дори да изглеждаше, че те говорят същия език и вървят под същото слънце, под същия дъждец, по същата трева и бетон като всички останали, не беше така. Арман Гамаш с готовност отиваше там, където малцина други се осмеляваха. И никога, никога не искаше от своите хора да го следват, а само да му помогнат да открие пътя.

И двамата знаеха, че един ден Бовоар също ще пристъпи там. И двамата знаеха, че изгорялата и запустяла земя, която Гамаш търси, не принадлежи само на убийците. Главният инспектор можеше да се справи там, тъй като тази земя не му бе напълно чужда. Познаваше я, защото бе видял собственото си парче изгоряла земя, беше се отклонявал от познатите и удобни пътеки на ума и сърцето си и бе съзрял какво гние в тъмното.

Един ден Жан Ги Бовоар щеше да погледне в очите собствените си чудовища и после да е в състояние да разпознава чуждите. Може би днес бе този ден и това бе случаят.

Надяваше се да е така.

Сега той затвори с капачка флумастера, постави го в устата си и започна да го побутва нагоре-надолу като огромна червена пура, загледан в празния лист с неотговорен въпрос.

КОЙ ИМА ПОЛЗА?

— Е, Дейвид Мартин има — обади се Лакост. — Няма да му се наложи да плаща издръжка.

Бовоар написа името и причината. Написа също „Един свидетел по-малко“.

— Какво имаш предвид? — попита главният инспектор.

— Ами, Джулия Мартин е дала показания на процеса и в общи линии е казала, че не знае нищо за бизнеса на мъжа си. Но да предположим, че не е вярно. Имам чувството, че тези Мороу не са особено умни. Всъщност са толкова глупави, че се мислят за умни. Но са хитри. А тя е израснала в дом, където се е говорело за бизнес, и е обожавала баща си, значи сигурно е обръщала внимание.

Спря, за да подреди обърканите си мисли. Беше сигурен, че е на прав път. Колегите му чакаха. На вратата се почука и Бовоар отиде да отвори.

Обядът.

— Здравей, Елиът — каза главният инспектор, когато стройният млад сервитьор постави пред него сандвич с печена пържола, гъби соте и карамелизирани лукчета.

— Bonjour, Patron — усмихна се младежът и грейна, щом погледна към Лакост, на която май й стана доста приятно.

Пред нея постави салата с омар, а Бовоар получи хамбургер и пържени картофки. През последните двайсетина минути до полицаите долитаха непогрешими летни аромати — миризмата на дървените въглища, които тлееха в голямото барбекю в градината, и на течност за запалване. Жан Ги се потеше, а устата му постоянно се пълнеше със слюнка, затова реши да си поръча студена бира. Само за да предотврати дехидратацията, разбира се. Главният инспектор се съгласи, че идеята е добра, както и Лакост, и не след дълго пред всеки стоеше висока запотена чаша бира.

Когато погледна през френските прозорци, Бовоар видя метрдотела, който минаваше с плато пържоли и скариди от барбекюто — навярно за семейство Мороу.

— Та, какво казваше? — погледна го главният инспектор.

Бовоар взе бургера си и отиде до големия лист хартия.

— D’accord, съпругът. Не ви ли се струва, че Дейвид Мартин сякаш присъства тук през цялото време? Вие самият казахте, че дори преди убийството хората са говорили за него. Разправяли на вас и на мадам Гамаш кой е мъжът на Джулия. Сякаш семейството не може да реши дали го обича, или го мрази.

— Прав си — заяви Гамаш. — Беше неканеният гост.

Младият инспектор пусна последното покрай ушите си, защото подозираше, че е някакъв цитат. И все пак описваше ситуацията добре. Човек, за чието присъствие не си подготвен; който не е непременно желан, нито очакван или зорко следен. И следователно — който е в по-изгодно положение.

— Толкова много неща са свързани с него. — Бовоар огради името на Мартин. Единственото, изписано на листа засега. — Тя е дошла тук само заради развода.

— И заради присъдата му — вметна Лакост. — Какъв е случаят всъщност?

Всички погледнаха към Гамаш.

— Трябва да проверите всичко отново, защото минаха няколко месеца, откакто случаят бе по вестниците, но Дейвид Мартин е ръководил „Роял Иншурънс Къмпани“ — много стара и почтена канадска фирма, специализирана в корабоплавателното застраховане. Основана е, струва ми се, в Нова Скотия преди повече от век, но се е преместила във Ванкувър, защото търговията с морски превоз се е разраснала с подписването на Азиатско-Тихоокеанското търговско споразумение.

— Само корабоплаване?

— Не и при Дейвид Мартин. Той въвел две нови неща, доколкото си спомням. Разширил дейността на компанията, така че да навлезе в строителството и инфраструктурата. Мостове, язовири, пътища. Но най-брилянтното нещо, което направил и което после довело до провала му, било решението да разпредели риска. Създал фирма, която нарекъл „Партнърс“.

— Едва ли е първият бизнесмен с партньори — усмихна се Лакост.

— Много проницателно от твоя страна — върна й усмивката Гамаш. — Но неговата била нещо като пирамида, макар и напълно законна в началото. Да речем, застрахова проект за мост и убеждава група компании да поемат част от риска. Те на свой ред продават дялове на по-малки компании, а те пък — на частни лица, така наречените кралски партньори.

— И какво получавали в замяна? — попита Лакост, забравила за салатата си. Подобни задкулисни сделки я очароваха.

— Не плащали пари — отвърна Гамаш и се наведе към нея, докато си припомняше фактите. — И получавали дял от печалбите на компанията, които били огромни. Повечето от партньорите станали мултимилионери.

— Но? — обади се Жан Ги.

— Но трябвало да гарантират, че ще платят всяка загуба.

Бовоар съвсем се обърка. Лакост обаче схвана всичко.

— Разбирам — изрече тя. — Продавал е част от печалбата и целия риск. Правел е стотици милиони и не е бил в опасност, ако някога се появи огромен иск.

— Точно. Схемата сработваше в продължение на години за всеки, дори за най-дребния партньор, всеки правеше добри пари. Хората се изтрепваха да инвестират.

— А вие? — попита Бовоар.

— Поканиха ни, но отказахме.

— Умно — подхвърли Лакост.

— Ще ми се. В действителност беше просто страх. Мога да говоря за схемата и до известна степен мисля, че я схващам, но не я разбирам. Тогава осъзнах само, че ако нещо се обърка, ще ни съсипе.

— И какво се обърка? — попита Изабел.

— Цигарите — отвърна Гамаш. — Една от първите сфери, в които „Роял Иншурънс“ навлезе под ръководството на Дейвид Мартин, беше застраховането на тютюневи компании. Направиха огромни пари от сделките. Цяло състояние. Но преди десет години жена от Орегон заведе иск срещу „Джубили Тъбако“, след като разви емфизем. Беше на шейсет. Семейно заболяване, майка й починала от същото. Тютюневата компания спечели първото дело и жената умря, но мъжът й продължи да настоява. Накрая случаят се превърна в колективен иск и преди две години Върховният съд постанови, че „Джубили Тъбако“ носи отговорност.

Вратата на библиотеката се отвори и влезе Сандра Мороу. Бовоар ловко застана пред дъската с листовете, а Гамаш се изправи и отиде при нея.

— Мога ли да ви помогна? — попита.

— Не, благодаря. Влязох да си потърся книга и да почета. — Понечи да заобиколи главния инспектор, но той застана пред нея. — Извинете — изрече тя с леден глас.

— Съжалявам, мадам, но тази стая вече не е на разположение на гостите. Мислех, че е ясно. Ако не е, ужасно съжалявам за объркването, но ние се нуждаем от нея за щаб.

— Щаб? Колко грандиозно звучи от вашата уста. Ние си плащаме. Аз съм платила да използвам и тази стая.

— Това е невъзможно — заяви Гамаш с твърд, но любезен тон. — Разбирам неудобството и знам, че е труден момент, но ще трябва да идете другаде.

Жената го изгледа с такава ненавист, че изненада дори Бовоар, който бе отправял и получавал такива погледи неведнъж в живота си.

— Разбирам, че е необходимо да разследвате смъртта на снаха ми, но не е необходимо да е точно в тази стая. Трябва да има и други подходящи. Дори нейната. По-малки стаи. В хижата със сигурност има малък офис, който можете да използвате. Това е общо помещение за гостите.

— Довиждане, мадам Мороу — каза Гамаш и протегна ръка, за да посочи вратата.

Сандра се взря в него.

— Познавам хора като вас. Винаги вземате най-хубавото. Вие сте дребен човечец, с дребна власт и това ви прави грубиян. Чудя се откъде сте взели това качество.

Излезе от стаята.

Бовоар поклати глава. Тъкмо бе решил, че тази англосаксонска вакханалия не може да стане по-странна, и Сандра Мороу направи тази сцена.

— Докъде бяхме? — попита Гамаш, седна на стола си и отпи глътка бира.

— До цигарите — подсказа Лакост. Взираше се в него, за да види дали нелепите обиди на Сандра Мороу са оставили повърхностна рана, макар и малка. Но главният инспектор изглеждаше напълно спокоен.

— Случаят „Джубили Тъбако“. Помня го — намеси се Бовоар. — Всичко беше заради онези боклуци, дето компаниите слагат в цигарите. Майка ми всъщност ги отказа, след като гледа един репортаж.

— Умна жена — заяви Гамаш. — Много хора ги спряха.

— Това ли доведе до кризата? — попита Жан Ги.

— Не, те просто се обърнаха към Третия свят в търсене на нови пазари. Това, което погуби Мартин, беше разкритието, че е продължил да продава партньорски дялове, за да покрие загубата от тютюневите компании. Хиляди хора бяха съсипани. Малките инвеститори.

Всички мълчаха, замислени върху думите му. Бовоар, който бе говорил с Мартин от затвора, беше изненадан. Не му изглеждаше от типа хора, които умишлено прецакват толкова много народ, дребните инвеститори. Мама и тате. И все пак го беше направил. Алчност. Тя бе истинският тъмничар.

— Възможно ли е някой от семейство Мороу, дори Чарлс Мороу, да е бил партньор? — обади се Лакост. — Може да са загубили много пари.

— Дейвид Мартин каза, че имат около двайсет милиона.

— Долара? — попита Изабел.

— Не, кучешки бисквитки. Разбира се, че долари — отвърна Жан Ги.

— Но може преди да са имали сто милиона — вметна Гамаш. — Би ли го проверила — обърна се към Лакост.

Скоро всички останали гости на хижата се наредиха в списъка със заподозрени.

— Не успяхме да го намалим особено, а? — усмихна се печално Бовоар. — Всички са имали възможност да го извършат. Не им липсват и мотиви да се избиват помежду си.

— Джулия е казала, че е разгадала тайната на баща си — напомни Лакост. — Мисля, че това е важно. Попитах Клара.

— И? — Гамаш беше любопитен.

— Не ми помогна, всъщност беше леко неотзивчива.

— Така ли?

Бовоар се загледа в списъка със заподозрени. После в другото табло, където бе списъкът с уликите, фактите и свидетелските показания. И надписът от мъжката тоалетна. Двете бележки, намерени в камината, също бяха забодени там, а до тях — и птицата без крака.

Имаше и серия от въпроси:

Важна ли е бурята?

Какво е разбрала Джулия за баща си?

Кой е написал бележките в камината?

Защо Джулия е пазила благодарствени писма отпреди толкова много години?

Кой е написал думите на стената в мъжката тоалетна?

От значение ли е надписът?

Имаха дълъг списък под „Кой?“ и под „Защо?“. Но една дума седеше самотна на таблото.

„Как?“

Как бе паднала статуята? Нищо не бе написано под думата, нямаше дори налудничава догадка.

— А, трябва да добавя още едно име в списъка със заподозрени — обяви Бовоар и го изписа с малко по-едри букви от останалите.

— Пиер Патнод? Метрдотела? — изненада се Лакост.

— Разбира се — отвърна Жан Ги.

— Защо той? — попита Гамаш.

— Ами, бил е на терасата около полунощ. Помагал е при поставянето на статуята, така че може да е направил нещо, за да падне после. Работил е в гробище като младеж, така че знае достатъчно за статуите.

— Възможно е да знае как се поставят — намеси се Гамаш разумно. — Но не и как се бутат. Навярно се е научил само как да коси тревата около тях.

— Има достъп до всички стаи — изтъкна Бовоар, като се опитваше да не звучи прекалено заядливо. — Може да е написал бележките. Може дори да не й ги е дал. Може да ги е написал сам, да ги е смачкал и да ги е хвърлил в камината, защото е знаел, че ще ги намерим.

Гениалният му изблик бе посрещнат от мълчание и втренчени погледи.

— Нарочно — подчерта Жан Ги. Все още го гледаха вторачено. — За да ни обърка. Е, хайде де, той е страхотен заподозрян. Ходи навсякъде и никой не го забелязва.

— Нали не предполагаш, че икономът го е направил? — подхвърли Гамаш.

— Или е той, или са продавачът и жена му, чистачката — отвърна Бовоар и пусна лека усмивка.

Вратата се отвори и тримата погледнаха натам. Беше Елиът с поднос пресни сладки ягоди.

— Току-що ги набрахме. И има creme fraiche. — Усмихна се на Изабел Лакост и произнесе „сметанов крем“ като интимен лубрикант. — От близкия манастир.

Дори това прозвуча секси.

Хапваха ягоди и гледаха списъците. Накрая, след като обра и последната сметана от купичката, Бовоар стана и отново отиде до таблото. Почука с пръст върху един от списъците.

— Това важно ли е?

Кой е написал думите на стената в мъжката тоалетна? От значение ли е надписът?

— Може и да е. Защо? — попита Гамаш.

— Ами, в края на разговора ми с Дейвид Мартин той каза, че подозира кой го е написал.

— Знаем кой — обади се Лакост. — Томас Мороу.

— Не, съпругът на Джулия смята, че е бил Питър.

* * *

Бовоар и Лакост прекараха остатъка от следобеда, като се ровеха в миналото и проверяваха движението на хората по време на убийството. Арман Гамаш излезе да търси мадам Дюбоа, макар това издирване да не бе нито много дълго, нито много трудно. Както винаги тя седеше на блестящото си дървено бюро в приемната и видът й с нищо не подсказваше, че е 27 градуса на сянка.

Гамаш седна на удобния стол срещу нея. Тя свали очилата си за четене и му се усмихна.

— Как да ви помогна, главен инспекторе?

— От известно време се мъча над една загадка.

— Знам. Кой уби нашата гостенка.

— Да, за това също, но се чудех защо сложихте статуята точно там.

— О, това е добър въпрос и отговорът ми ще бъде интересен. — Жената се усмихна и стана. — Suivez-moi^[1] — изрече, сякаш имаше вероятност той да не я последва.

Тръгнаха по пода от широки дървени дъски към вратата с мрежа, която с тропване се затвори зад тях. Озоваха се на верандата, скрита от най-силното слънце, но пак гореща. Докато се клатушкаше покрай саксиите, наредени по края й, мадам Дюбоа заговори, а Гамаш се приведе, за да не изпусне нищо от вълнуващия й разказ.

— Когато мисис Фини за първи път се обърна към мен за статуята, аз отказах. Беше скоро след смъртта на Чарлс Мороу. Тогава тя все още бе мадам Мороу, разбира се. С мъжа й често отсядаха тук и ги познавах доста добре.

— Какво беше мнението ви за него?

— Познавах такива хора. Никога не бих се омъжила за Чарлс Мороу. Беше прекалено отдаден на работата си и на обществото, на правилното и грешното. Не говоря за морал, а за неща като вилички за десерт, благодарствени писма и подходящо облекло.

— Простете, мадам Дюбоа, но и вие държите на тези неща.

— Въпрос на избор е, главен инспекторе. Ако се появите в раирани панталони и вратовръзка на точки, аз не бих ви помолила да се преоблечете. Мосю Мороу би го направил. Или би сторил необходимото, за да разберете колко обидно е това. Лесно се засягаше. Имаше много ясна представа за мястото си. И за това на другите. — Усмихна се на Гамаш.

— Но у един човек винаги се крие повече от очевидното, а вие казахте, че познавате добре семейство Мороу.

— Много сте умен. Навярно затова са ви направили началник на Surete.

— Само на отдел „Убийства“ всъщност.

— Един ден това ще се промени, мосю. Ще дойда на вашата клетва.

— Ако дойдете, да знаете, че не аз, а мадам Гамаш ще изрича клетвите.

Мадам Дюбоа спря на края на верандата, където дъските бяха изрязани, за да има място за ствола на големия клен. Обърна се и го погледна.

— Харесвах Чарлс Мороу. Беше надут, но имаше чувство за хумор и добри приятели. Много може да се каже за човек по неговите приятели или по липсата им. Дали вадят най-доброто един у друг, или само клюкарстват и разкъсват на парчета другите? Дали сипват сол в раните? Чарлс Мороу презираше клюките. А най-добър приятел му беше Бърт Фини. Което говори много за този човек, a mon avis.^[2] Ако мосю Фини не беше зает, бих се омъжила за него.

Мадам Дюбоа не се извърна, не сведе очи, дори не гледаше предизвикателно, когато направи забележителното си изявление. Изглеждаше просто искрена.

— Защо? — попита Гамаш.

— Харесвам мъже, които правят сметки — каза тя.

— Смяташе на пристана тази сутрин.

— Навярно и сега го прави. Има много за пресмятане.

— Двайсет милиона, очевидно.

— Наистина ли? Толкова много? Добра партия е — засмя се мадам Дюбоа.

Гамаш плъзна поглед покрай нея, към сенчестата гора и белия мрамор, който проблясваше в полумрака. Възрастната жена също се загледа натам.

— В крайна сметка сте отстъпили за статуята — заяви инспекторът. — Имали сте нужда от парите.

— Отначало мисис Мороу настояваше статуята да бъде поставена в една от онези — посочи към големите централни лехи с рози и кринове между хижата и езерото, — но аз отказах. Дори статуята да бе шедьовър, пак щеше да седи като кръпка там, а и честно казано, не можех да си представя, че семейство Мороу би избрало шедьовър. Както може би сте забелязали, те не са точно минималисти.

— По-скоро са максималисти, вярно е.

— Така че след много разговори избрахме това място. Дискретно е.

— Искате да кажете, че е скрито?

— Това също. С малко късмет гората ще израсне около Чарлс Мороу и за двайсетина години ще го погълне.

— Не мога да си представя, че вие ще го позволите, мадам.

Тя му се усмихна малко тъжно.

— Прав сте. Горкият Чарлс преживя твърде много такива неща приживе. Тук щеше да намери добър дом. Ако не бе убил дъщеря си.

В средата на моравата видяха Пиер да разговаря с един от младежите. Беше с гръб към тях, но приличаше на Елиът. Патнод ги забеляза и им махна с ръка.

— Говорехте за приятели — поде Гамаш. — Навярно понякога е трудно да си толкова далеч от хората.

— Мосю Патнод ли имате предвид?

— Вас също. И шеф Вероник. Младите идват и си отиват, доколкото разбрах, като Елиът.

Сега младежът се бе обърнал и пролича, че наистина е той. С метрдотела спореха.

— Някои остават по няколко сезона, но сте прав. Повечето не стоят повече от година. И отношенията ни с тях не са приятелски. По-скоро са като между учител и ученик или наставник и затворник.

Мадам Дюбоа се усмихна. Ясно бе, че не счита хижата за затвор, но Гамаш съзнаваше, че някои от младите, сред които и Колийн навярно, бяха на противоположното мнение. И чакаха с нетърпение да се махнат оттук.

— Самотна ли сте понякога?

— Аз? Никога. Но аз имам съпруга си. Той е във всички стени и килими, и цветя. Той е в този клен. — Постави малката си ръка върху огромния ствол. — Засадихме го преди шейсет години. Говоря с мъжа си през цялото време и се сгушвам до него всяка нощ. Не, никога не съм самотна.

— А той? — Гамаш посочи към Патнод.

— Честно казано, когато дойде, не мислех, че ще е за дълго. Не беше свикнал с тежката работа. Но тя му подхождаше. Сигурно в жилите му тече и кръв от някой coureur du bois. Дивият лес му хареса. И имаше толкова добри обноски, че нашият стар метрдотел бързо го избра за свой наследник. После се появи Вероник и малкото ни семейство бе завършено.

— Изглежда, Пиер има проблеми с Елиът — отбеляза Гамаш.

— Горкият. Опасявам се, че този младеж навири нос още с пристигането си. Дойде през април и не е спрял да създава проблеми оттогава.

— Защо го държите?

— Защото той има нужда от нас. Добър работник е и бързо напредна с френския. Но трябва да се научи на самодисциплина и самоуважение. Търси внимание или със скандал, или с флирт.

— С мен май флиртува.

— Е, навярно вие сте започнали — отвърна мадам Дюбоа и инспекторът се засмя.

— Ще трябва да научи, че няма нужда да се държи така. Че е достатъчно добър такъв, какъвто е. И ще го научи от Пиер. Макар че явно няма да е днес.

Елиът, очевидно ядосан, закрачи по коларския път. Метрдотелът остана загледан за миг в гърба му, после бавно се обърна и тръгна към хижата, потънал в мисли. Като ръководител на понякога вироглави подчинени, Гамаш изпита съчувствие към него. И към момчето.

— Агент Лакост е много наблюдателна и има силна интуиция — обърна се Гамаш отново към събеседничката си. — Смята, че шеф Вероник е влюбена в Пиер.

— Уви, за това заключение не са необходими великите сили на наблюдението и интуицията, главен инспекторе, макар да съм сигурна, че тя притежава и двете. Вероник е влюбена в Пиер от години. А той, бедничкият, не забелязва.

— Не се ли притеснявате, че това би могло да създаде проблем?

— В началото се тревожех — призна мадам Дюбоа. — Но след първото десетилетие се успокоих. Честно казано, това държи Вероник тук, а тя е прекрасен готвач. И никога няма да се поддаде на чувствата си. Знам го. Тя е от онези изключителни жени, за които е достатъчно удовлетворяващо просто да обичат. Дори да не им отвръщат със същото.

— А може би просто се страхува — предположи Гамаш.

— C’est possible^[3] — сви небрежно рамене собственичката на хижата.

— Ами ако Пиер напусне?

— Няма.

— Защо сте толкова сигурна?

— Няма къде да иде. Знаете ли защо всички ние сме толкова щастливи тук, мосю? Защото това е последната къща по пътя, така да се каже. Били сме къде ли не, но никъде не сме се чувствали добре. Мястото ни е тук. Дори децата, които идват да работят в „Белшас“, са специални. Неспокойни души. Стоят тук толкова време, колкото решат. Един ден неколцина от тях ще изберат да останат завинаги. Като мен. Като Пиер и Вероник. И тогава аз мога да си замина.

Арман Гамаш погледна нисичката сбръчкана жена, поставила ръка върху съпруга си. После се загледа към искрящото езеро. Някакво движение по моравата привлече вниманието му и той видя Айрин Фини да я прекосява бавно. До нея крачеше Бърт Фини, а зад тях вървяха Томас и Мариана. В края на редичката бе Питър.

— Чарлс Мороу беше прекрасен пианист — продума мадам Дюбоа. — Имаше не просто добра техника, свиреше с душа. В дъждовен следобед седяхме с часове и го слушахме. Винаги казваше, че Айрин е като основен тон, а децата — като обертонове^[4].

Гамаш гледаше как са се подредили след майка си. Може би майчиният тон бе леко разстроен, а обертоновете само умножаваха този ефект.

После за миг се появи друга фигура и изчезна в гората. Огромна, тромава, навлечена с гащеризон, ръкавици, ботуши и качулка. Изглеждаше като чудовището на Франкенщайн, с плоска глава и недодялано.

— Като говорим за вълка — промърмори мадам Дюбоа и Гамаш усети, че настръхва.

— Моля?

— Ей там, онова, дето изчезна в гората.

— Вълк ли?

Мадам Дюбоа сметна въпроса за много забавен.

— Не. Всъщност точно обратното. Беше шеф Вероник.

— Страхотна защита от слънцето.

— По-скоро от пчели. Тя е нашият пчелар. Отива да вземе мед за следобедния чай.

— И пчелен восък за мебелите — добави Гамаш с усмивка.

Ето защо хижа „Белшас“ ухаеше на орлови нокти и на трупани с десетилетия слоеве кафе и пушек от дърва.